Ейджи Йошикава
Тайко (24)

Враг на Буда

На първата нощ след завръщането си в Киото офицерите и мъжете от последните отряди, едва успели с бягство да спасят живота си, можеха да мислят само за едно — сън.

След като докладва на Нобунага, Хидейоши си тръгна като зашеметен.

Сън. Сън.

На следващата сутрин отвори само за миг очи и веднага заспа отново. Към пладне бе събуден от един прислужник и яде малко оризова каша, но в полубудно-полузаспалото си състояние усети само, че вкусът й е добър.

— Да спите ли се връщате? — попита удивен слугата.

Най-сетне Хидейоши се събуди вечерта на втория ден в пълно объркване.

— Кой ден е?

— Вторият — отвърна самураят на стража.

„Вторият, помисли си той, докато тежко извличаше тялото си от стаята. Господарят Нобунага също трябва да се е възстановил.“

Нобунага бе преустроил Императорския дворец и издигнал ново жилище за шогуна, но сам нямаше дом в столицата. Винаги, когато идваше в Киото, отсядаше в някой храм, а служителите му нощуваха в съседните храмове на същия орден.

Хидейоши излезе от храма, където бе настанен и за първи път от няколко дни вдигна поглед към звездите. „Почти лято е“, помисли си. И после осъзна, че е все още жив. Почувства се извънредно щастлив. Макар да беше късно през нощта, помоли да бъде приет от Нобунага. Въведоха го веднага, сякаш господарят вече го очаква.

— Трябва да си доволен от нещо, Хидейоши — каза Нобунага. — На лицето ти има необикновена усмивка.

— Как бих могъл да не съм доволен? — отвърна той. — Допреди това не съзнавах какво благословено нещо е животът. Но след като за малко избегнах смъртта, разбрах, че не ми трябва нищо повече, освен този живот. Само като погледна онази лампа или лицето ви господарю, зная че съм жив и че съм дарен с далеч повече, отколкото заслужавам. Но вие как се чувствате, господарю?

— Не мога да не бъда разочарован. Това е първият път, когато усещам срама и горчивината от поражението.

— Постигал ли е някой някога нещо голямо, без да претърпи поражение?

— Е, и това ли можеш да прочетеш по лицето ми? На коня му стига един удар с камшик по корема. Приготви се за път, Хидейоши.

— За път ли?

— Тръгваме обратно за Гифу.

Тъкмо когато Хидейоши се поздравяваше, че върви с една крачка пред Нобунага, господарят му отново излезе начело. За него имаше няколко важни причини да се върне колкото се може по-бързо в Гифу.

Макар Нобунага да се ползваше с името на мечтател, знаеше се също че е решителен човек на действието. Тази нощ Нобунага, Хидейоши и не повече от триста мъже заедно с тях напуснаха столицата с бързината на внезапна буря. Дори и при тази скорост обаче заминаването им не можеше да остане в тайна.

Кратката нощ още не бе свършила, когато групата стигна в Оцу. Шум от изстрел отекна в планините и разцепи предутринния мрак. Конете заритаха уплашени. Разтревожени за Нобунага, служителите препуснаха напред, като в същото време се оглеждаха за стрелеца.

Нобунага сякаш не бе забелязал стрелбата — всъщност, той вече препускаше на повече от петдесет разкрача напред. Обърна се и извика от разстояние:

— Оставете го!

Тъй като беше сам и далеч бе изпреварил останалите, те оставиха неуспелия убиец зад гърба си. Щом Хидейоши и останалите военачалници се изравниха с Нобунага и го попитаха дали е ранен, онзи намали хода на коня си и вдигна ръкав, за да им покаже малка дупчица във веещия се плат.

— Съдбата ни се определя свише — отбеляза само той.

По-късно се узна, че човекът стрелял по Нобунага, бил един прочут с точността си монах-воин.

„Съдбата ни се определя свише“, бе казал Нобунага, но това не означаваше че бездейно очаква волята на небето. Знаеше как му завиждат неговите съперници сред военните повелители. Когато простря криле от малкото си владение, което покриваше не повече от два окръга на Овари, над цялата тази област и Мино, не бяха оценили това особено високо. Но сега, когато излезе по средата на сцената и даваше заповеди от Киото, могъщите местни родове внезапно усетиха безпокойство. Родове, с които не бе имал каквито и да е спорове — Отомо и Шимадзу от Кюшу, Мори от западните области, Чосокабе от Шикоку и дори Уесуги и Дате далеч на север — всички гледаха с враждебност на неговите успехи.

Истинската опасност идваше обаче от собствените му роднини по сватовство. Ясно е, че повече не трябва да има доверие на Такеда Шинген от Кай, нито пък можеше да нехае за Ходжо, а Асаи Нагамаса от Одани, който се бе оженил за сестра му беше живо доказателство за слабостта на скрепените с бракове политически съюзи. Щом Нобунага навлезе в северните земи, главният му враг — човекът който внезапно се съюзи с Асакура и застраши неговия пътя за отстъпление — бе не някой друг, а Асаи Нагамаса, който отново доказа че честолюбието на един мъж не може да бъде вързано с женски коси.

Накъдето и да погледнеше виждаше врагове. Остатъците от родовете Мийоши и Мацунага още бяха силни противници, които дебнат в засада, а монасите-воини от Хонганджи навсякъде раздухваха пламъците на бунта срещу него. Изглеждаше, че след като пое властта, цялата страна се е обърнала против него и най-благоразумно сега бе да тръгне обратно за Гифу. Ако още месец се беше помайвал в Киото, можеше да няма вече крепост и род, при които да се завърне. Без произшествия обаче стигна в крепостта Гифу.

 

 

— Стража! Стража!

Кратката нощ още не беше свършила, но Нобунага викаше от спалнята си. Беше горе-долу времето, когато над Инабаяма трябваше да се чуе песента на кукувицата, време, не необичайно за това Нобунага да се събуди и неочаквано да даде някакво нареждане. Нощната му охрана бе свикнала с такива неща, но изглежда, винаги, когато поразхлабеха малко бдителността си, Нобунага ги изненадваше.

— Да, господарю?

Този път стражът беше бърз.

— Свикай военен съвет. Кажи на Нобумори незабавно да събере генералния щаб — каза Нобунага на излизане от спалнята.

Оръженосците и прислугата се завтекоха след него. Още бяха полузаспали и надали можеха да кажат полунощ ли е или утро. Със сигурност бе още тъмно, а звездите светеха ярко по нощното небе.

— Ще запаля лампите — каза един от слугите. — Моля, почакайте само за миг, господарю.

Но Нобунага вече се бе разсъблякъл. Влезе в банята и започна да се облива с вода и да се мие.

Във външното укрепление объркването бе дори по-лошо. Хора като Нобумори, Тадацугу и Хидейоши спяха в крепостта, но много от останалите военачалници бяха останали в града под нея. Щом пратениците тръгнаха да ги викат, залата бе почистена и лампите — запалени.

Накрая всички пълководци се събраха за военния съвет. Бялата светлина от лампите огряваше лицето на Нобунага. Решил бе на сутринта да препусне в поход срещу Асаи Нагамаса от Одани. Макар това събиране да бе замислено като военен съвет, неговата цел не беше изказването на различни мнения или обсъждането им. Нобунага просто искаше да чуе дали някой има предложения относно тактиката на нападението.

Щом стана ясно докъде стига решимостта му, над събраните военачалници падна мъртво мълчание. Сякаш нещо ги бе поразило дълбоко в сърцата. Връзката на Нобунага с Нагамаса, както всички знаеха, бе повече от политически съюз. Нобунага наистина обичаше своя зет, когото бе канил в Киото и лично развеждал из града.

Ако Нобунага не бе казал на Нагамаса за нападението си над рода Асакура, то бе, понеже Асаи и Асакура бяха свързани със съюз, много по-стар от връзките на рода Асаи с Ода. Като мислеше за деликатното положение на зет си, той се опита да го задържи в най-добрия случай настрана.

Щом обаче Нагамаса узна, че войската на Нобунага е дълбоко във вражеска земя, той предаде своя родственик, отряза пътя му за отстъпление и го тласна към неизбежен разгром.

Откакто се върна от Киото, Нобунага измисляше наказание за своя зет. Посред нощ му бяха предали тайно известие. То го осведомяваше, че с подкрепата на крепостта Канонджи и монасите-воини Сасаки Рокаку е станал подстрекател на селско въстание. Като се възползва от безпорядъка, Рокаку се кани, в съгласие с рода Асаи, да срази с един удар Нобунага.

След края на военния съвет Нобунага отиде с военачалниците си в градината и посочи към небето. В далечината пламъците на бунта го обагряха в аленочервено.

На следващия ден, двадесети, Нобунага поведе войската си през Оми. Срази монасите-воини и разкъса отбраната на Асаи Нагамаса и Сасаки Рокаку. Войската му се движеше с бързината на буря, която помита облаците над равнината и поразява внезапно като гръм.

На двадесет и първи Ода бяха на подстъпите към главната крепост на Асаи в Одани. Вече бяха обсадили крепостта Йокояма, подчинена на Одани. За противника това бе пълен разгром. Не бяха имали време да се подготвят и съпротивата им бе сломена, без да им остане възможност да заемат нови позиции.

Река Ане бе дълбока само няколко педи и затова, макар да беше доста широка, човек можеше да я прекоси пеш. Бистрите й води, които извираха от планините на източен Асаи, обаче бяха толкова студени, че дори през лятото смразяваха тялото.

Беше тъкмо преди изгрев-слънце. Нобунага, който предвождаше войска от двадесет и три хиляди души, задно с още шестхиляден отряд на Токугава, разположи хората си по протежение на източния бряг.

От около полунощ предишния ден, съединените сили на Асаи и Асакура, на брой около осемнадесет хиляди, постепенно се придвижваха от връх Ойосе. Скрити зад къщите по западния бряг на реката, те изчакваха подходящия момент за нападение. Нощта още бе тъмна и слухът долавяше само шума на вода.

— Ясумаса — повика Иеясу един от военачалниците си, — врагът с пълна сила настъпва към речния бряг.

— Трудно е да се види каквото и да било през тази мъгла, но в далечината дочувам цвилене на коне.

— Има ли новини от надолу по течението?

— Засега никакви.

— Към коя ли страна ще е благосклонно небето? До половин ден нещата трябва да се решат изцяло.

— Половин ден ли? Питам се толкова дълго ли ще трае.

— Не ги подценявай — предупреди Иеясу, като влезе в гората досами речния бряг.

Тук бяха собствените му потънали в мълчание отряди, цветът на войската на Нобунага. Гората сякаш беше напълно безлюдна. Войниците се бяха построили в ред за стрелба и се гушеха в гъсталака под дърветата. Копиеносците стискаха оръжията си и се вглеждаха отвъд реката, където още нищо не помръдваше.

Живот или смърт ги чака днес?

Очите на войниците светеха. Без живота и смъртта да ги вълнуват, те мълчаливо си представяха изхода на битката. Нито един нямаше вид на уверен, че тази вечер отново ще види небето.

Придружен от Ясумаса, Иеясу мина покрай редицата. Дрехите му само лекичко шумоляха. Не грееше никаква светлина освен тлеещите фитили на мускетите. Някой кихна — навярно простинал войник, чийто нос се бе подразнил от дима на фитилите. Все пак това постави останалите нащрек.

Повърхността на водата взе да побелява и клоните на дърветата по връх Ибуки се откроиха върху върволица червенеещи се облаци.

— Врагът! — извика някой.

Офицерите около Иеясу веднага направиха на стрелците знак да не откриват огън. Съвсем малко по надолу, на другия бряг, смесена част от конни самураи и пехотинци, на брой навярно около хиляда и двеста, хиляда и триста души, пресичаше напреки реката. Те газеха с нозе бялата пяна, подобни на духащ над водата вятър.

Страховитите предни редици на Асаи не обръщаха внимание на челните сили на Ода и дори на втората и третата им защитна линия и се готвеха да ударят самата среда на техния стан.

Хората на Иеясу преглътнаха тежко и в един глас възкликнаха:

— Исоно Тамба!

— Отрядът на Тамба!

Прочутият Исоно Тамба, гордостта на рода Асаи, беше достоен съперник. Знамената с неговия знак се забелязваха развети сред пръските и пяната.

Изстрели!

Дали стрелят за прикритие на врага или това са пушките на техните собствени части? Не, стрелбата бе почнала едновременно от двата бряга. Шумът й отекваше над водата и беше почти оглушителен. Облаците почнаха да се раздалечават и чистото лятно небе разкри цвета си. В същия миг вторият ред на Ода начело със Сакаи Тадацугу и третия ред на Икаде Шоню внезапно навлязоха във водата.

— Не давайте на врага и да стъпи откъм нашата страна! Не оставяте нито един от тях да се върне при своите! — викаха офицерите.

Частта на Сакаи напада противника отстрани. Посред реката мигновено се разрази ръкопашен бой. Копие се удряше в копието, сабя звънтеше о сабята. Мъжете се вкопчваха един в друг и се строполяваха от конете си, а водите на реката потекоха окървавени.

Отрядът от ударни бойци на Тамба изтласка назад втория ред на Сакаи. Като викаше:

— Посрамиха ни! — така гръмко, че можеше да бъде чут и от двете страни на реката, синът на Сакаи, Кюдзо, се втурна посред битката. Сдоби се със славна смърт, заедно с повече от сто от хората си.

Войниците на Тамба с непреодолима сила разкъсаха третия ред на войската на Ода. Копиеносците на Икаде приготвиха своите оръжия и се опитаха да спрат вражеското настъпление, но не бяха в състояние да сторят нищо.

Сега бе ред на Хидейоши да изпита удивление.

— Виждал ли си някога толкова страшни хора? — прошепна той на Ханбей.

Дори и Ханбей обаче не знаеше начин да се справи с това нападение. Това не бе единствената причина за поражението на Хидейоши. В неговия ред имаше много на брой хора, предали се във вражески крепости. Сега предвождаше тези нови „съюзници“, но те някога бяха получавали доходите си от Асаи и Асакура. Съвсем естествено, че техните копия рядко попадаха в целта и когато им биваше наредено да тръгнат срещу врага, по-вероятно бе да се изпречат на пътя на собствените хора на Хидейоши.

Така поделението му бе разбито. Петият и шестият ред на Ода също бяха премазани. Всичко на всичко, Тамба разгроми единадесет от тринадесетте бойни реда на противниците си. Тъкмо по това време силите на Токугава прекосиха по-нагоре реката, сразиха врага на отсрещния бряг и постепенно си проправиха път надолу. Щом се обърнаха назад обаче, видяха, че войниците на Тамба вече са притиснали щаба на Нобунага.

С вик:

— Нападнете ги отстрана! — бойците на Токугава се метнаха обратно към водата. Дори и когато доближиха, тези на Тамба си мислеха, че това са техни собствени хора, които навлизат в реката от западния бряг. Водени от Кадзумаса, самураите на Токугава се врязаха в редиците на частта на Исоно Тамба.

Внезапно осъзнал присъствието на врага, Тамба се продра от викане, за да накара хората си да се отдръпнат. Един воин, размахал копие, от което капеше вода, го удари отстрани. Той се строполи сред речни пръски. Сграбчи дръжката на копието, което се бе забило в страната му и се опита да стане, но боецът на Токугава нямаше намерение да му позволи това. Една сабя просветна над главата на Тамба и се сгромоляса върху неговия железен шлем. Острието се разби на късчета. Самураят се изправи. Водата наоколо му се превърна в яркочервена локва кръв. Трима мъже го обградиха, промушиха го и го насякоха на части.

— Врагът! — завикаха служителите около Нобунага.

С извадени копия те се завтекоха от щаба към речния бряг.

Такенака Кюсаку, по-младият брат на Ханбей, беше в частта на Хидейоши, но сред объркването на битката се бе откъснал от поделението. В преследване на врага се озова близо до щаба на Нобунага.

„Какво?, помисли си той удивен. Врагът е вече тук ли?“ Когато се огледа, зърна един самурай да се приближава от задната част на ограденото място. Мъжът, чиито доспехи не бяха на обикновен пехотинец, вдигна завесата и крадешком погледна вътре.

Кюсаку се метна върху човека и го сграбчи за покрития с ризница и доспехи крак. Боецът можеше да е един от техните и той не искаше по погрешка да убие свой другар. Самураят се обърна без ни най-малък знак на удивление. Имаше вид на офицер от войската на Асаи.

— Свой или враг? — запита Кюсаку.

— Враг, естествено! — извика мъжът, като хвана в ръка копието си и замахна за удар.

— Кой си? Имаш ли достойно за повтаряне име?

— Аз съм Маенами Шинпачиро от рода Асаи. Идвам да взема главата на господаря Нобунага. Отвратителен дребосък! Ти кой си?

— Аз съм Такенака Кюсаку, служител на Киношита Хидейоши. Ела и ми излез!

— Виж ти. По-малкия брат на Такенака Ханбей.

— Точно така!

В мига, в който изрече това, Кюсаку рязко издърпа копието на Шинпачиро и го метна обратно към гърдите му. Преди обаче Кюсаку да е успял да извади меча си, Шинпачиро го сграбчи. Двамата мъже паднаха на земята, като Кюсаку остана отдолу. Той се освободи с ритници, но повторно бе заклещен от противника си. В този миг захапа пръста на Шинпачиро и това накара онзи малко да го поотпусне.

Сега бе сгодният му момент! Като блъсна силно Шинпачиро, Кюсаку най-сетне успя да се освободи. За миг намери дългия си нож и замахна към гърлото на врага си. Върхът на ножа мина покрай кожата, но разряза лицето на Шинпачиро от брадичката до носа и се заби в окото му.

— Враг на моя другар! — извика един глас зад него.

Нямаше време да отрязва главата на убития. Кюсаку скочи на крака и веднага си заразменя удари с нов неприятел.

Знаеше, че няколко души от отряда на Асаи, съставен от готови да се самоубият войни, са си проправили път в околността, а този мъж сега му обърна гръб и побягна. Кюсаку се спусна след него и го удари по коляното с меча си.

Падна върху ранения, възседна го и извика:

— Имаш ли достойно за произнасяне име? Да или не?

— Аз съм Кобаяши Хашукен. Нямам друго за казване, освен че съжалявам, дето съм попаднал в ръцете на нископоставен самурай като теб, преди да съм се доближил до господаря Нобунага.

— Къде е най-храбрият мъж на Асаи — Ендо Кидзаемон? Ти си от Асаи, трябва да знаеш.

— Нямам представа.

— Говори! Казвай истината!

— Не зная!

— Тогава не си ми нужен!

И Кюсаку отряза главата на Хашукен. Изтича по-нататък с блеснали очи. Беше решен да не остави главата на Ендо Кидзаемон да попадне в ръцете на някой друг. Преди битката Кюсаку се бе похвалил, че ще вземе главата на Кидзаемон. Сега се затича към речния бряг, където между тревата и камъчетата лежаха безброй мъртви тела — бряг на смъртта.

Там сред другите лежеше един труп, чието окървавено лице бе закрито от кичур сплъстена коса. Рояк синкави мухи бръмна под нозете на Кюсаку. Когато настъпи крака на трупа със закрито лице, се извърна. В случката нямаше нищо необичайно, но от нея доби странно усещане. Огледа се подозрително наоколо и в този миг трупът скочи на крака и се спусна към шатрата на Нобунага.

— Защитете господаря Нобунага! Иде враг! — изкрещя Кюсаку.

Щом зърна Нобунага, вражеският самурай се приготви да прескочи един нисък крайбрежен насип, но настъпи връзката на сандала си и се спъна. Кюсаку се метна върху мъжа и бързо го надви. Докато го влачеше към шатрата на Нобунага, човекът изрева:

— Отрежи ми бързо главата! Още сега! Не покривай един воин със срам!

Когато още един пленник, когото отвеждаха, видя ревящия, неволно се изпусна:

— Господин Кидзаемон! Дори и вас ли са пленили жив?

Този необикновен човек, който се преструваше на мъртъв и когото Кюсаку плени, бе самият онзи, когото търсеше — страховитият боец на Асаи, Ендо Кидзаемон.

Отпърво войската на Ода бе пред разпадане. Когато обаче силите на Токугава начело с Иеясу удариха противника отстрани, острието на вражеския пристъп бе притъпено. Но неприятелят имаше и втори, и трети ред за нападение. И те, и силите на Нобунага напираха и после отстъпваха, газеха тежко във водата на Ане, трошаха дръжките на сабите си и ломяха своите копия. Битката бе в такъв безпорядък, че никой не можеше да предскаже кой ще победи.

— Не се отвличайте! Ударете право в стана на Нобунага!

От самото начало целта на втория ред от отрядите на Асаи бе тази. Те обаче проникнаха прекалено надалеч и всъщност бяха излезли в тила на отрядите на Ода. Силите на Токугава също си пробиха път на отсрещния бряг и с възгласа:

— Никога по-назад от частите на Ода! — настъпиха към стана на Асакура Кагетаке.

Накрая обаче Токугава се откъснаха от съюзниците си и бяха обкръжени от врага. Битката бе в пълен безпорядък. Също като рибите, които не могат да видят реката, където плуват, никой не бе в състояние изцяло да схване положението. Всеки от войниците просто се биеше за живота си. Веднага щом някой повали един от враговете, вдигаше поглед, за да срещне лицето на друг.

Отгоре всичко би имало вид, сякаш двете войски, изтикани във водите на река Ане, са повлечени от гигантски водовъртеж. И както можеше да се очаква, Нобунага хладнокръвно гледаше на положението точно по този начин. Хидейоши също имаше общ поглед върху битката. Долавяше, че точно този миг ще бъде решаващ за победата или поражението. Повратната точка бе изключително важна.

Нобунага удряше с една пръчка по земята и викаше:

— Токугава са проникнали надълбоко! Не ги изоставяйте там! Някой да иде на помощ на господаря Иеясу.

На частите и отляво, и отдясно, обаче, не бе останала достатъчно сила. Нобунага викаше напразно. Тогава един-единствен отряд се спусна през безпорядъка на битката от група дървета на северния бряг право към отсрещната страна на реката, в която вдигаше ослепително бели водни пръски.

Макар и да не бе получил заповед от Нобунага, Хидейоши също беше вникнал в положението. Нобунага видя флага на своя служител със златната кратунка отгоре и си помисли: „Ах, добре. Хидейоши успя.“

После обърса с ръкавица потта от очите си и каза на своите оръженосци:

— Миг като този няма да се повтори. Слезте при реката и вижте какво може да свършите.

Ранмару и останалите, дори и най-младите, до един се втурнаха срещу врага. Всеки се стремеше да бъде най-добрият. Проникнали толкова надълбоко, Токугава съвсем определено бяха застрашени, но в тази шахматна игра върху бойното поле досетливият Иеясу бе точно фигурата, поставена на най-важното място.

„Нобунага надали ще остави точно фигура като мен да бъде взета“, помисли си той. Хората на Итецу последваха тези на Хидейоши. Накрая при тях се стекоха и мъжете на Икеда Шоню. Изведнъж битката се обърна и Ода добиха превъзходство. Силите на Асакура Кагетаке отстъпиха на повече от три часа път, а онези на Асаи Нагамаса бързо побягнаха към крепостта Одани.

От този миг нататък сражението премина в преследване. Асакура бяха гонени до връх Ойосе, а Асаи Нагамаса се изтегли зад стените на крепостта Одани. За два дни Нобунага се справи с последствията от битката и на третия поведе войската си назад към Гифу. Придвижи се бързо като кукувицата, която всяка нощ прелита над река Ане. Тази река сега миеше по бреговете си телата на убитите.

 

 

Великият човек не е дело просто на своите вродени заложби. Обстоятелствата трябва да му предоставят сгодния случай. Често тъкмо обстоятелствата са онези враждебни условия, които обгръщат човека и въздействат върху неговия характер, сякаш почти се опитват да подложат този човек на мъчение. Когато неприятелите му се явяват във всякакъв възможен вид, доловим за окото или не и се съюзяват помежду си, за да го изправят пред всичките трудности, които може да роди въображението, той бива предизвикан веднъж и завинаги да докаже величието си.

Непосредствено след битката на река Ане Нобунага се върна у дома с такава бързина, че началниците на различните му части се запитаха дали в Гифу не се е случило нещо. Съвсем естествено е редовите войници да не разбират замислите на предводителите си. Сред тях сега се пръсна слух, че Хидейоши настоятелно се е застъпил за превземането на главната крепост на Асаи в Одани, за да бъдат те окончателно унищожени, но господарят Нобунага не се съгласил. Наместо това той още на следващия ден направи Хидейоши наместник на крепостта Йокояма — едно странично укрепление, което противникът бе изоставил, — а сам се изтегли към Гифу.

Войниците не бяха единствените, които не разбираха причината за внезапното завръщане на Нобунага в столицата му. Много вероятно е, че и най-приближените служители не разбираха същинските намерения на своя господар. Единственият, който би могъл да има някаква представа, бе Иеясу, чийто безпристрастен поглед никога не се отклоняваше за дълго от Нобунага — не особено близък, но не и прекалено отдалечен; без излишно разчувстване, но не и твърде хладен.

В деня, когато Нобунага си тръгна, Иеясу се върна в Хамамацу. По пътя той каза на военачалниците си:

— Веднага щом господарят Нобунага си свали окървавените доспехи, ще се облече за столицата и ще препусне с коня си право към Киото. Умът му е като немирно младо жребче.

В крайна сметка точно така и стана. Преди Иеясу да е пристигнал в Хамамацу, Нобунага вече бе на път за Киото. Това не ще рече, че по това време в столицата ставаше нещо. Това, от което се боеше Нобунага, не можеше да види с очи — един призрачен враг.

Пред Хидейоши той разкри своята загриженост:

— Коя, мислиш, е най-голямата ми тревога? Допускам, че знаеш, нали?

Хидейоши наклони глава на една страна и каза:

— Е, ами, не са Такеда от Кай, които винаги ви дебнат откъм гърба, или Асаи, или родът Асакура. За господаря Иеясу трябва да се внимава, но той е умен мъж и изобщо не е нужно човек да се бои от него. Мацунага и Мийоши са като мухи и за тях има много гнилоч около която да се навъртат, понеже в природата им е да тръгват след това, което е на умиране. Единствените ви наистина опасни врагове са монасите-воини от Хонганджи, но те мисля още не тревожат прекалено моя господар. Остава значи само един човек.

— И кой е той? Кажи ми.

— Не е нито враг, нито свой. Трябва да му оказвате почит, но ако правите само това, бързо може да попаднете в капан. Той е двуличен образ… о, боже, казах го, не както подобава. Не говорим ли за шогуна?

— Точно така. Но не споменавай това на никого.

Нобунага се тревожеше точно заради този човек, който наистина не бе нито приятел, нито враг — Йошиаки, шогуна.

Йошиаки бе проливал сълзи от благодарност заради предишните добрини на Нобунага към него и дори каза, че го смята като свой баща. Тогава защо Йошиаки? Лицемерието винаги се крие по места, където човек най-малко би го очаквал. Йошиаки и Нобунага изобщо не си подхождаха по нрав — възпитанието им бе различно, също както и техните убеждения. Докато получаваше от Нобунага помощ, Йошиаки се отнасяше към него като към благодетел. Но веднъж вече понаместил се на шогунското място, благодарността му се превърна в ненавист.

— Този селяк ме дразни — го бяха чули да казва.

Почна да отбягва Нобунага и дори гледаше на него като на препятствие, понеже властта му надминавала неговата собствена. Не беше обаче достатъчно смел да извади нещата на открито и да премери силите си с него. И обратно на откритостта на Нобунага, всичко тук до самия си завършек се разиграваше в потайност.

В една уединена стая, дълбоко навътре в двореца Ниджо шогунът беседваше с пратеник на монасите-воини от Хонганджи.

— И отец Кеньо ли го ненавижда? Не съм изненадан, че безподобната надменност и високомерие на Нобунага са ядосали вашия игумен.

Преди да си тръгне, посланикът заключи:

— Моля, направете всичко, това, което казах, да остане скрито. В същото време навярно не би било неуместно да се пратят тайни известия в Кай и на родовете Асаи и Асакура, за да не пропуснем добрата възможност.

На същия този ден в друга една част на двореца Нобунага чакаше Йошиаки, за да го извести за пристигането си в столицата. Шогунът се взе в ръце, придаде си съвършено невинен вид и отиде в приемната да се срещне с Нобунага.

— Чух, че битката при река Ане завършила с бляскава победа. Още един пример за вашата военна доблест. Поздравявам ви! Наистина щастливо събитие.

Нобунага не можа да сдържи една горчива усмивка по повод на това ласкателство и с известна насмешка отвърна:

— Не, не. На добродетелността и покровителството на Ваша Светлост се дължи това, че бяхме в състояние да се бием така храбро, тъй като знаехме, че няма да последва нищо неприятно за нас в бъдеще.

Йошиаки леко се изчерви, също като жена.

— Успокойте сърцето си. Столицата, както сам виждате, е мирна. Но нима сте чули за някакво неблагоприятно събитие? Идвате тук с такава плашеща бързина след битката.

— Не, идвам да поднесе почитанията си по повод завършването на преустройството на Императорския дворец, да видя как вървят държавните дела и разбира се, да се осведомя за здравето на Ваша Светлост.

— Ах, така ли? — Йошиаки изпита леко облекчение. — Е, виждате, че съм здрав и че управлението върви без всякакви пречки, тъй че не трябва така да се тревожите и толкова често да идвате тук. Но елате сега да ви поканя на угощение, за да ви поздравя официално по повод победното ви завръщане.

— Трябва да откажа, Ваша Светлост — каза Нобунага и отклони предложението. — Още не съм отправил думи на благодарност към моите офицери и войници. Не бих се чувствал съвсем удобно, ако сам приема покана за пищно угощение. Нека отложим това до следващия път, когато посетя Ваша Светлост.

С това той си взе довиждане. Когато се върна в жилището си, Акечи Мицухиде го чакаше, за да му докладва.

— Видели са един монах, изглежда пратеник от Кеньо, игумена на Хонганджи, да излиза от шогунския дворец. Тези прехождания напоследък между монасите-воини и шогуна са доста подозрителни, не намирате ли?

Нобунага бе назначил Мицухиде за началник на гарнизона в Киото. В качеството си на такъв той внимателно отбелязваше всички посетители на двореца Ниджо.

Нобунага хвърли бърз поглед на доклада и каза само:

— Много добре.

Бе възмутен, че е толкова трудно да спасява този шогун, но разбираше също, че държанието на Йошиаки всъщност е само от полза за него. Тази нощ повика при себе си чиновниците, които надзираваха строежа на Императорския Дворец и докато слушаше техните доклади за хода на преустройството, настроението му се подобри.

На следващата сутрин стана рано и отиде да огледа почти завършената сграда. После, след като поднесе своите почитания на Императора в старите му покои, се върна по изгрев-слънце в жилището си и обяви, че напуска столицата.

При пристигането си в Киото Нобунага бе облечен в кимоно. На връщане обаче носеше доспехи, тъй като не отиваше обратно в Гифу. Още веднъж обиколи полето на боя при река Ане, срещна се с Хидейоши, който се бе разположил в крепостта Йокояма, спусна се да даде нареждания на оставените по различни места части и накрая обсади крепостта Саваяма.

Окончателно разчистил сметки с враговете си, Нобунага се върна в Гифу, но той и хората му все още нямаха време да си починат от умората на изтощителната лятна жега.

Точно в Гифу до Нобунага стигнаха спешни писма от Хосокава Фуджитака, който бе в крепостта Наганошима в Сетцу и от Акечи Мицухиде в Киото. Писмата го известяваха, че в Нода, Фукушима и Наганошима в Сетцу, Мийоши са събрали повече от хиляда души, за да строят крепости. Към тях са се присъединили монасите-воини от Хонганджи и техните поддръжници. И Мицухиде, и Фуджитака подчертаваха, че няма време за бавене и питаха Нобунага какво ще нареди да направят.

Главният храм на Хонганджи бе построен през време на граждански размирици и безпорядък. Беше издигнат така, че да устои на натиска на времето — пред каменните му стени имаше дълбок ров, над който минаваше укрепен мост. Макар Хонганджи да беше храм, строежът му бе като на крепост. Да бъдеш монах тук значеше да си и воин и на това място имаше не по-малко такива монаси, отколкото в Нара или на връх Хиеи. Най-вероятно в тази стара будистка твърдина не живееше и един свещеник, който да не мрази парвенюто Нобунага. Обвиняваха го, че е враг на будизма, който не зачита преданието, руши културата и като дяволът не се спира пред нищо — звяр сред хората.

Когато, вместо да преговаря с тях, Нобунага излезе срещу Хонганджи и ги принуди да му отстъпят част от земите си, той отиде твърде далеч. Честолюбието на будистката крепост бе силно, а привилегиите, с които се ползваше — старинни. От запад и от други места почнаха да достигат вести, че Хонганджи се въоръжава. Храмът закупи две хиляди пушки, броят на монасите-воини се увеличи многократно и около стените се прокопаваха нови защитни ровове.

Нобунага бе очаквал те да се съюзят с рода Мийоши, както и това слабият шогун да бъде подмамен на тяхна страна. Очаквал беше също сред простолюдието да бъдат пръснати зловредни слухове и те най-вероятно да дадат начало на народно въстание против него.

Щом получи спешните съобщения от Киото и Осака, не остана особено изненадан. По-скоро бе вече изцяло решен да използва възможността и бързо сам тръгна за Сетцу, като по пътя спря в Киото.

— Смирено моля Ваша Светлост да придружи войската ми — обърна се той към шогуна. — Вашето присъствие ще вдъхва сила на отрядите и ще ускори потушаването на бунта.

Естествено Йошиаки бе изпълнен с неохота, но не беше в състояние да откаже. И макар на пръв поглед Нобунага да взимаше със себе си ненужен и обременителен придружител, от негова полза бе да има закрилата на шогунското име като още една възможност за всяване на раздор между враговете.

 

 

Областта между реките Кандзаки и Накацу бе широка блатиста равнина, осеяна тук-там с парчета обработваема земя. Накаджима бе разделена на северен и южен окръг. Крепостта на север бе в ръцете на Мийоши, а малкото укрепление на юг се държеше от Хосокава Фуджитака. Средището на сраженията бе там и те продължиха бурно от началото до средата на деветия месец, с редуване на победи и поражения. Битката бе открита, с използване, по новия обичай, на големи и малки огнестрелни оръжия.

В средата на деветия месец Асаи и Асакура, които бяха се залостили в своите планински крепости, преглъщаха горчивината от поражението и дебнеха Нобунага да допусне някаква грешка, се хванаха за оръжието. Прекосиха езерото Бива и разпънаха стана си по песъчливите брегове на Оцу и Карасаки. Едно поделение се отправи към будистката твърдина на връх Хиеи. За първи път всички монаси-воини от различните секти се обединиха срещу Нобунага.

— Той своеволно иззе земите ни и погази нашата чест, както и планината, която е била недосегаема от времето на свети Денгьо! — бе общото им оплакване.

Между връх Хиеи и родовете Асаи и Асакура имаше здрави връзки. Трите страни се споразумяха да отрежат обратния път на Нобунага. Войската на Асакура се спусна по планините на север от езерото, докато тази на Асаи го прекоси и излезе на брега. Разположението на отрядите сочеше, че замислят да овладеят теснината на Оцу и да влязат в Киото. После, докато чакат на река Йодо, щяха да настъпят едновременно с Хонганджи и с един удар да унищожат Нобунага.

Самият Нобунага от няколко дни ожесточено се сражаваше от крепостта Накаджима, в блатата между двете реки Кандзаки и Накацу, срещу монасите-воини и голямата войска на Мийоши. На двадесет и втори до ушите му стигна тревожното, но неясно известие за някаква заплаха, която иде откъм гърба му.

Още не бяха известни подробности, но Нобунага заключи, че дойдат ли, те няма да са особено успокоителни. Стисна зъби и се зачуди що ли за опасност може да бъде това. Повика Кацуие и му нареди да поеме началството на задните постове. А за самият себе си каза:

— Незабавно ще се изтегля и ще разбия Асаи, Асакура и монасите на връх Хиеи.

— Не трябва ли да почакаме още една нощ да дойде следващото известие? — попита Кацуие, като се опитваше да го спре.

— Защо? Сега е времето да променяме света!

След тези думи нищо не можеше да измени неговото решение. Препусна стремително към Киото, като неведнъж сменяше конете си.

— Господарю!

— Какво нещастие!

Горчиво разплакани, голям брой служители се скупчиха пред коня му.

— Вашият по-млад брат, господарят Нобухару и Мори Йошинари са загинали от геройска смърт на връх Уджи, поразени след два дни и две нощи ожесточени боеве.

Гласът на първия от мъжете затреперя и той не можа да продължи.

— Асаи, Асакура и техните съюзници монасите имат голяма войска от над двайсет хиляди, затова и онези не са могли да устоят на силата им.

Привидно незасегнат от тази вест, Нобунага отговори:

— Не ми редете във време като това просто имената на мъртъвци, които няма да се върнат — искам да чуя какво става сега! Докъде е стигнало настъплението на противника? Къде е линията на фронта? Тук ли е Мицухиде? Ако е на бойното поле, го повикайте незабавно. Повикайте Мицухиде!

 

 

Гора от знамена обгръщаше храма Мии — главния щаб на Асаи и Асакура. Предишният ден пред голяма тълпа бяха донесли на военачалниците за оглед главата на по-младия брат на Нобунага, Нобухару. След това една подир друга, докато почти се отегчиха, им показаха главите и на други прочути воини от рода Ода.

— Това е отмъщение за поражението ни при река Ане. Сега се чувствам много по-добре — промърмори един от мъжете.

— Не и преди да сме видели главата на Нобунага — добави друг.

Тогава някой се изсмя с прегракнал глас, в който се долавяше грубият изговор на северняците.

— Вече може да се каже, че сме я видели. Нобунага има пред себе си Хонганджи и Мийоши, а отзад — нас. Къде ще избяга? Като риба в мрежата е!

Повече от ден отделиха за оглед на главите, докато накрая взе да им прилошава от мириса на кръв. С падането на нощта внесоха в шатрата стомни със саке и това помогна за повдигане духа на победителите. Докато разсипваха и пиеха ракията, разговорът се насочи към военни дела.

— Трябва ли да влезем в Киото или да го притиснем в теснините на Оцу и да го пленим с постепенно стесняване на обкръжението, като го примамваме като голяма риба в мрежата? — запита се гласно един от военачалниците.

— С положителност трябва да настъпим към столицата и да пометем Нобунага при река Йодо и в полята на Кавачи! — възрази му друг.

— Това няма да стане.

Ако някой се застъпеше за дадена тактика, друг веднага му се противопоставяше. Макар родовете Асаи и Асакура да бяха обединени от една цел, щом се стигнеше до обсъждане между върховните предводители, всеки чувстваше, че трябва да покаже собствените си повърхностни познания и да защити името си. Вследствие на това до полунощ не се реши нищо.

Уморен от безплодните прения, един от военачалниците на Асаи излезе навън. Той погледна нагоре към небето и възкликна:

— Небето страшно е почервеняло, а?

— Нашите хора са подпалили селските къщи от Ямашина до Дайго — отвърна един от стражите.

— За какво? Безполезно е да се опожарява тази околност, не е ли тъй?

— Ни най-малко. Трябва да задържим врага — възрази пълководецът на Асакура, който бе дал заповедта. — Киотският гарнизон на Ода начело с Акечи Мицухиде снове наоколо, като че хората там горят от желание да умират. И ние също трябва да покажем нашата свирепост.

Настъпи утрото. В Оцу се кръстосваха главните пътища за столицата, но не можеше да се види нито един пътник или товарно добиче. Тогава покрай тях мина някакъв ездач, след когото минути по-късно дойдоха още двама-трима. Бяха военни вестоносци, които идваха от посоката на столицата и препускаха към храма Мии, като че от това зависеше животът им.

— Нобунага почти е стигнал в Кеаге. Най-отпред са отрядите на Акечи Мицухиде, които премазват всичко и нищо не може да ги спре.

Военачалниците трудно вярваха на ушите си.

— Това със сигурност не е самият Нобунага! Няма как да се е оттеглил толкова бързо от полето на боя при Нанива.

— Двеста-триста от нашите хора в Ямашина вече бяха избити. Врагът вилнее и както винаги, заповедите дава сам Нобунага. Препуска като демон или бог на седлото и идва право насам!

Асаи Нагамаса и Асакура Кагетаке и двамата пребледняха. Нагамаса особено остро усещаше всичко това — Нобунага бе брат на жена му и човек, който някога се бе отнасял с него приятелски. Тези прояви на ярост го накараха да потръпне.

— Отстъпвайте! Връщайте се към връх Хиеи! — викна без да мисли Нагамаса.

Асакура Кагетаке пригласяше на тревожния глас на своя съюзник:

— Назад към връх Хиеи!

В същото време изкрещя заповедно на служителите си:

— Подпалете селските къщи покрай пътя! Не, почакайте, докато минат предните ни редици. После палете! Палете!

Горещият вятър пърлеше челото на Нобунага. От искрите гривата на коня му и пискюлите по седлото се бяха подпалили. От Ямашина до Оцу горещите греди на селските домове покрай пътя и пламъците, които сякаш се премятаха във въздуха, не можеха да му попречат да достигне целта си. Сам той се бе превърнал в огнен факел, а препускащите напред негови мъже — в сноп пламъци.

— Тази битка ще бъде възпоминателната служба на господаря Нобухару.

— Нима са си мислили, че няма да отмъстим духа на нашите мъртви другари?

Щом обаче стигнаха до храма Мии, там не се виждаше и един вражески войник. Бяха се изкачили по връх Хиеи с цялата бързина на бягството.

Като погледнаха нагоре към планината, видяха, че голямата вражеска войска от над двадесет хиляди души, към която се бяха присъединили и монасите-воини, се е разпростряла чак до Судзугамине, Аоямадаке и Цубогасадани. Техните развети знамена почти сякаш казваха: „Не сме побягнали. Оттук нататък този боен ред сам ще говори за себе си.“

Нобунага погледна към извисяващата се планина и си помисли: „Тук е. Не планината е нашият враг, а особените привилегии на нейните обитатели.“ Видя всичко в нова светлина. От древни времена, през управлението на цяла редица от владетели, колко много са навредили на императорите и на обикновените хора традицията и особените привилегии на тази планина. Дали има по нея дори най-слаб отблясък от истинския Буда?

Когато орденът Тендай проникнал от Китай в Япония, светецът Денгьо, построил първия храм на връх Хиеи, с напевен глас казал:

— Нека светлината на милостивия Буда дари с божествената си закрила гредите, които забиваме на това място.

Нима светилника на Закона се пали на този свещен връх, за да могат монасите да налагат своите искания на императора в Киото? Нима се е стигнало дотам, да могат да се месят в управлението и да засилват дори още повече могъществото си чрез своите особени привилегии? Нима могат да се съюзяват с военни властелини, да заговорничат с миряни и да хвърлят страната в безпорядък? Нима светилникът се пали за това, Законът на Буда да бъде обкичен с доспехи и шлемове и цялата планина — обградена с войнски копия, пушки и бойни знамена?

Сълзи на ярост потекоха от очите на Нобунага. За него бе ясно, че това всичко е богохулство. Връх Хиеи е имал за цел да защитава страната и затова е получил особени привилегии. Но къде е сега първоначалната негова цел? Главната храмова постройка, седемте светилища, манастирите при източната и западната пагода не са нищо повече от обиталища на въоръжени демони в монашески одежди.

„Добре тогава!“ Нобунага така силно прехапа устна, че зъбите му се обагриха с кръв. „Нека ме наричат цар на злото и рушител на будизма! Прелестните хубости на тази планина не са нищо повече от лъжовни примамки на зла вълшебница и тези монаси в доспехи не са нищо повече от глупци. Ще ги изгоря в пламъците на войната и ще направя тъй, че от пепелището да излезе същинският Буда!“

Същият ден даде заповед цялата планина да бъде обградена. Естествено, на войската му й трябваха няколко дни, за да прекоси езерото, да прехвърли планината и да дойде при него.

— Кръвта на моя брат и на Мори Йошинари още не е засъхнала. Нека непоколебимо верните им души спят в мир. Нека кръвта им стане като фенер, който да озари света!

Нобунага коленичи на земята и сключи ръце в молитва. Преди малко обяви свещената планина за свой враг и нареди на войската си да я обгради. Сега сключи молитвено ръце върху една буца пръст и заплака. Внезапно видя един от оръженосците си да плаче със събрани по същия начин ръце. Беше Ранмару, изгубил баща си — Мори Йошинари.

— Плачеш ли, Ранмару?

— Моля, простете ми, господарю.

— Ще ти простя. Но спри да плачеш, иначе духът на твоя баща ще ти се присмее.

Ала очите на самия Нобунага вече се зачервяваха. Нареди да пренесат походното столче на върха на един хълм и огледа разположението на обсаждащите отряди. Докъдето стига погледа, полите на връх Хиеи бяха покрити със знамената на хората му.

Мина се половината от месеца. Обсадата на планината — необичаен за Нобунага ход — продължаваше. Отряза снабдяването на врага с провизии и се канеше да опита да го умори от глад. Всъщност, планът му вече действаше. При войска от над двадесет хиляди души хамбарите на върха бързо се опразниха. Вече бяха почнали да ядат кората по дърветата.

Настъпи зимата и студът на планинския връх причини нови страдания на защитниците.

— Подходящият момент наближава, не мислите ли? — каза Хидейоши на Нобунага.

Нобунага повика един от своите служители — Итецу. След като получи указанията на господаря си и придружаван от още четири-пет души, той изкачи връх Хиеи и се срещна с игумена на западната пагода Сонрин. Срещата стана в главния храм — щаба на монасите-воини.

Сонрин и Итецу вече се познаваха от известно време и в знак на това приятелство последният дойде да го убеди да се предадат.

— Не съм сигурен каква е била целта на това ваше идване тук, но като приятел ви съветвам да не отивате прекалено далеч с тази шега — отвърна Сонрин, като се затресе от смях — Съгласих се да се срещна с вас, понеже си мислех, че сте дошли да искате разрешение да се предадете вие. Що за глупост е да ни молите да се откажем и да отстъпим? Не виждате ли, че сме решени да се браним до край? Трябва да сте луд, щом идвате тук и говорите такива безсмислици!

Погледите на останалите монаси-воини бяха пламнали от възбуда и те сърдито се загледаха в Итецу.

След като остави игумена да каже, каквото има, Итецу заговори съсредоточено:

— Светецът Денгьо е основал този храм в името на мира и съхранението на Императорския дом и спокойствието на страната. Подозирам, че най-горещата молитва на монасите не е да навлекат доспехи, да събират мечове и копия, да се заплитат в политически борби, да се съюзяват с войската на метежници или да носят несгоди на хората в Империята. Монасите трябва да се върнат към монашестването! Прогонете Асаи и Асакура от планината, хвърлете настрана оръжията си и се върнете към изначалното си призвание на следовници на Буда!

Говореше така от самите дълбини на тялото си, без да даде на свещениците време да вметнат и една дума.

— И още — продължи той, — ако не последвате неговите заповеди, господарят Нобунага с решен да изгори главния храм, седемте светилища и манастирите и да избие всички до един на тази планина. Моля ви, внимателно обмислете това и оставете настрана вашата упоритост. Нима ще превръщате върха в пъкъл или напротив, ще отмахнете старите злини и ще запазите едничкия светилник на това благословено място?

Внезапно монасите редом със Сонрин завикаха един през друг.

— Безполезно е!

— Просто ни пилее времето!

— Тишина! — им нареди Сонрин с подигравателна усмивка. — Това бе една извънредно скучна и изтъркана проповед, но аз се каня да й дам учтив отговор. Връх Хиеи сам си е господар и си има свои собствени начала. Вие просто без нужда ни се бъркате. Става късно, господин Итецу. Тръгвайте си още сега от планината.

— Можете ли да кажете това само на ваша собствена глава, Сонрин? Защо не се срещнете с учените мъже и със старейшините и да обсъдите внимателно въпроса?

— Тази планина е с един ум и едно тяло. Моят глас е на всички храмове на връх Хиеи.

— Тогава, каквото и…

— Глупак! Ще се браним от военното ви посегателство до самия край. Със собствената си кръв ще защитим ненакърнимостта на нашето предание! Вън оттук!

— Щом така сте пожелали — Итецу не се и помръдна да стане. — Толкова е срамно всичко това. Как се каните да защитите безкрайната светлина на Буда с кръвта си? Каква точно е тази ненакърнимост, която ще браните? Какви са тези предания? Не са ли те нищо повече от заблуди, удобни заради благополучието на храма? Е, днес такива вълшебни думи вече не се приемат от света. Погледнете добре в какво време живеете. Неизбежно е алчните хора, които си затварят очите и със своята себичност застават срещу течението на времето, да бъдат изгорени заедно с изпопадалите листа.

С тези думи Итецу се върна в стана на Нобунага.

Студеният зимен вятър завъртя във въздуха сухите листа около планинските върхове. И сутрин, и вечер имаше скреж. От време на време вятърът довяваше пръски сняг. Някъде по това време на планината почти всяка нощ почнаха да избухват пожари. Една вечер се подпали складът за дърва на залата Дайджо, предишната — на този в Такимидо. И днес вечерта, макар да бе още рано, в монашеските постройки при главния храм отново стана пожар и камбаните яростно биеха. Тъй като в околността имаше много големи храмове, монасите-воини отчаяно се стремяха да попречат на пламъците да се разпрострат по-нататък.

Дълбоките долини по връх Хиеи стояха тъмни под яркочервеното небе.

— Какъв безпорядък! — възкликна един от войниците на Ода и се изсмя.

— Едно и също всяка вечер — добави друг. — Сигурно значи никога не им остава кога да мигнат.

Студеният зимен вятър свиреше през клоните на дърветата и мъжете пляскаха с ръце, за да се сгреят. Ядяха вечерята си от сушен ориз и наблюдаваха нощните пламъци. Тези пожари били замислени, както се носеше слух, от Хидейоши и дело на служители на рода Хачисука.

Нощем монасите биваха тормозени от пожарите, а през деня се изтощаваха в отбранителни приготовления. Храната и огревът им също съвсем намаляваха и сега нямаше какво да ги пази от студа.

Най-сетне зимата дойде на планината и снегът яростно заваля. Двадесетте хиляди войници от защитата и няколкото хиляди монаси-воини почнаха да оклюмват като попарена от мраз зеленина.

Беше средата на дванадесетия месец. Без доспехи и облечен само в монашески одежди, един пратеник на планината се приближи към лагера на Нобунага, придружаван от още четири-пет монаси-воини.

— Бих искал да говоря с господаря Нобунага — каза вестоносецът.

Щом Нобунага се появи, видя, че това е Сонрин, игуменът, който по-рано се беше срещнал с Итецу. Носеше вестта, че тъй като мнението в главния храм се било променило, сега той би желал да помоли за мир.

Нобунага отказа.

— Какво казахте на пратеника, който дойде от мен по-рано? Не знаете ли какво е срам?

Извади меча си.

— Това е пълно безчинство! — извика свещеникът.

Той стана и щом сабята на Нобунага профуча през него, се катурна настрани.

— Вземете главата му и се връщайте. Това е моят отговор!

Монасите пребледняха и побягнаха назад към планината. Снегът и лапавицата, които вятърът носеше този ден от другата страна на езерото, се трупаха тежко и над стана на Нобунага. Прати на връх Хиеи недвусмислен знак за своите намерения, но умът му се измъчваше с мисли как да се справи с една нова голяма трудност. Врагът, който стои насреща му, не бе нищо повече от отражение на огън върху стената. Ако полива тази стена с вода, няма да изгаси с това огъня, а в същото време същинските пламъци ще горят зад гърба му. Това картинно сравнение бе често използвано във военното изкуство, но в случая с Нобунага той не беше в състояние да се бори с първоизточника на огъня, макар и да знаеше къде е той. Тъкмо предишния ден от Гифу дойде спешна вест, че Такеда Шинген от Кай събира сили и се готви в отсъствието на Нобунага да предприеме нападение. И още — в Нагашима, в неговата собствена област Овари, има въстание на стотици хиляди поддръжници на Хонганджи и един от родствениците на Нобунага, Нобуоки, е убит, а крепостта му — превзета. Накрая, сред народа се пръскат всевъзможни слухове с клевети срещу Нобунага.

Разбираемо бе, че Такеда Шинген се готви за нашествие. Уредил примирие с дългогодишния си традиционен неприятел Уесуги от Ечиго, сега той обръщаше поглед на запад.

— Хидейоши! Хидейоши! — извика Нобунага.

— Да! Тук съм!

— Намери Мицухиде и двамата незабавно отнесете това писмо в Киото.

— На шогуна ли?

— Правилно. В писмото го моля да посредничи, но би било по-добре, ако чуе това и от вашите уста.

— Но защо тогава току-що обезглавихте пратеника от връх Хиеи?

— Нима не разбираш? Ако не бях направил това, мислиш ли че щяхме да направим нещо с мирните преговори? Дори и да бяхме успели да се споразумеем, ясно е че те щяха да потъпчат договора и веднага да се спуснат право подире ни.

— Прав сте, господарю. Сега разбирам.

— Която и от страните да вземеш, където и да са пламъците, огънят има само един първоизточник и няма съмнение, че всичко тук е дело на онзи двуличен шогун, който обича да си играе с огъня. Трябва съвсем явно да направим шогуна посредник при мирното споразумение и възможно най-бързо да се оттеглим.

Бяха започнати мирни преговори. Йошиаки дойде в храма Мии и направи усилие да успокои Нобунага и да уреди спогодба за примирие. Радостни при тази, както им се струваше, щастлива възможност, войските на Асаи и Асакура още на същия ден си тръгнаха за дома.

На шестнадесети цялата войска на Нобунага пое по суша и като мина по плаващия мост при Сета, се изтегли в Гифу.