Ейджи Йошикава
Тайко (28)

Три принцеси

Някъде по пладне войниците на крепостната порта завикаха:

— Идат!

Стрелците по стената се заблъскаха един другиго в търсене на прицел. Единственият враг, който приближаваше обаче, беше някакъв самотен ездач. С небрежна лекота той препускаше към портата. Ако е пратеник, щеше да пристига съпровождан от други конници. Изпълнени със съмнение, защитниците наблюдаваха приближаването на мъжа.

Щом онзи дойде по-наблизо, един от началниците се обърна към войника с пушка до него:

— Трябва да е вражески пълководец. Не прилича на вестоносец и е много дързък. Незабавно стреляй по него.

Офицерът имаше предвид някой да даде предупредителен изстрел, но едновременно гръмнаха двама-трима.

При стрелбата мъжът с изненадан вид се спря. После вдигна бойно ветрило с червено слънце на златен фон, размаха го над главата си и извика:

— Хей, войници! Чакайте малко! Нима Киношита Хидейоши е някой, когото искате да застреляте? Направете го след като съм разговарял с господаря Нагамаса.

Докато викаше побягна и накрая стигна почти непосредствено под крепостната порта.

— Е, значи това е онзи Киношита Хидейоши от рода Ода. Чудя се какво ли иска.

Военачалникът на Асаи, който погледна надолу към него, имаше подозрения относно причината на това идване, но се отказа от опитите да застрелят пратеника.

Хидейоши вдигна поглед към портата на крепостта.

— Бих искал да предадете нещо във вътрешното укрепление — извика той отново.

Какво става? Чуха се гласове, които изглежда шумно обсъждаха събитието. Скоро към тях се примеси подигравателен смях и един военачалник на Асаи подаде глава над бойниците.

— Остави това. Предполагам, че си някой нов красноречивец, пратен от господаря Нобунага да преговаря с нас. Просто още веднъж си пилеете времето. Върви си!

Хидейоши повиши глас.

— Тишина! Кое правило позволява на човек с ранга на служител да гони гост на своя господар, без дори да запита този за намеренията му? Тази крепост така или иначе вече е паднала и аз не съм толкова глупав, че да си давам труд и да си губя времето да идвам тук като пратеник, който да ускори нейното разрушаване.

Думите му не бяха точно смирени.

— Идвам тук като представител на господаря Нобунага да запаля тамян пред възпоменателната плочка на господаря Нагамаса. Ако правилно съм чул, той е решен да умре и докато е все още жив, устроил собственото си погребение. През време на този живот те бяха приятели — не трябва ли и на господаря Нобунага да бъде позволено да запали тамян? Няма ли тук вече достатъчна почит между хората, та да си разменят такова внимание и приятелство? Нима решението на господаря Нагамаса и служителите му не е нищо повече от знак на отчаяние? Това заблуда за врага ли е или лъжливата смелост на страхливци?

Лицето над крепостната порта се отдръпна, може би от чувство на неудобство. За кратко време не последва отговор, но накрая портата леко се отвори.

— Генерал Фуджикаге Микава се съгласи да разговаря за няколко минути с вас — каза човекът и направи знак на Хидейоши да влезе.

После обаче добави:

— Господарят Нагамаса отказа да ви види.

Хидейоши кимна.

— Съвсем естествено е. Смятам господаря Нагамаса все едно за вече починал и няма да настоявам повече.

Докато казваше това, той влезе вътре, без да се оглежда наляво или на дясно. Как можеше този човек да влиза така спокойно посред враговете си?

Докато се качваше по дългата наклонена пътека от предната до централната порта, Хидейоши не обърна съвършено никакво внимание на човека, който го води. Щом наближи входа на вътрешното укрепление, Микава излезе да го посрещне.

— Дълго време мина — каза Хидейоши, сякаш това не бе нищо повече от обикновен поздрав.

Бяха се срещали веднъж преди и Микава с усмивка отвърна на приветствието:

— Да, наистина дълго време мина. Доста е неочаквано да ви видя при тези обстоятелства, господарю Хидейоши.

Очите на всички мъже в крепостта бяха зачервени, но лицето на военачалника изобщо не изглеждаше изтормозено.

— Не съм ви виждал от деня на сватбата на Оичи, нали генерал Микава? Това е доста отдавна.

— Така е.

— Чудесен ден и за двата ни рода беше това.

— Трудно може да кажеш какво крие съдбата. Но като погледнем безредиците и сътресенията от миналото, дори и това положение не е толкова необикновено. Е, влезте. Не съм в състояние да ви окажа кой знае какъв прием, но мога ли поне да ви предложа купичка чай?

Микава го поведе към чаения павилион. От един поглед към гърба на стария и побелял военачалник ставаше ясно, че той е вече отвъд живота и смъртта.

Павилионът бе малък и уединен, надолу по една алея между дърветата. Хидейоши седна и се усети в изцяло различен свят. Сред спокойствието на постройката, и домакинът, и гостът за момент се очистиха от кървищата на външния свят.

Беше краят на есента. Навън пърхаха листата на дърветата, но по излъскания дървен под не падаше и прашинка.

— Чух, че служителите на господаря Нобунага напоследък са усвоили чайното изкуство.

Като разговаряше приятелски, Микава посегна с черпака към железния чайник.

Хидейоши забеляза изискаността на събеседника си и побърза да се извини:

— Господарят Нобунага и служителите му са добре обучени в чайната церемония, но аз по природа съм несхватлив и не познавам дори основите й. Просто ми харесва вкусът.

Микава остави купичката и разбърка чая с клонка. Изящните му движения бяха почти женствени. Калените от доспехите ръце и тяло не изглеждаха ни най-малко вдървени. В тази стая, обзаведена единствено с купичка за чай и прост чайник, ярките цветове на доспехите на стария военачалник изглеждаха не на място.

„Достоен човек срещнах“, помисли си Хидейоши и повече, отколкото в чая, се потопи в нрава на мъжа до себе си. Как обаче да изведе Оичи вън от крепостта? Тъй като досега прилагаха неговия план, той се чувстваше отговорен за решаването и на тази задача.

Крепостта навярно ще падне който ден пожелаят, но нямаше да е от полза сега да прибързат и после да търсят скъпоценността между въглените. Освен това Нагамаса бе дал и на двете страни да разберат, че е решен да загине и че жена му е единодушна с него.

Невъзможната надежда на Нобунага беше в едно и също време да спечели битката и да си запази невредима Оичи.

— Моля, не се тревожете за официалностите — каза Микава и от мястото, където бе коленичил пред огнището, му предложи купичка чай.

Седнал по войнишки с кръстосани крака, Хидейоши неловко пое течността и я изпи на три големи глътки.

— А, хубав беше. Не съм мислел, че чаят може да има такъв добър вкус. Не се опитвам да ви полаская.

— Искате ли още една купичка?

— Не, утолих си жаждата. Или поне тази в устата. Не зная обаче как да уталожа жаждата в сърцето си. Вие имате вид на някой, с когото мога да говоря, генерал Микава. Бихте ли ме изслушали?

— Аз съм служител на рода Асаи, вие сте пратеник на Ода. От такова положение ще ви изслушам.

— Бих искал да ми посредничите да се срещна с господаря Нагамаса.

— Това ви беше отказано, докато стояхте пред крепостната порта. Пуснаха ви, тъй като казахте, че не идвате да се срещнете с господаря. Да дойдете дотук и после да се отмятате от думата си е нечестно и недостойно. Не мога да се поставя в такова положение и да ви позволя да се срещнете с него.

— Не, не. Не говоря за това да се срещна с живия господар Нагамаса. Като представител на Нобунага бих искал да окажа почит на неговата душа.

— Престанете да си играете с думите. Дори и да предадях намеренията ви на господаря, няма причина той да се съгласи да се срещне с вас. Надявах се да взема участие в най-високия воински обред, като пия с вас чай. Ако имате някакво чувство за приличие, то тръгнете си сега, преди да сте се посрамили.

„Не се помръдвай. Откажи да си ходиш.“ Хидейоши бе решен да не отстъпи и на педя, докато не постигне целта си. Седеше там и мълчеше. Простите думи явно няма да му помогнат нищо срещу този кален в битките стар пълководец.

— Е, ще ви изпратя обратно — предложи Микава.

Хидейоши мрачно погледна на другата страна и не каза нищо. Между това домакинът му си бе приготвил купичка чай. След като я изпи с достолепна сдържаност, той остави чаените принадлежности настрана.

— Знам, че е нелюбезно, но моля, позволете ми да остана тук още малко — каза Хидейоши и не се помръдна.

Изражението му подсказваше, че навярно не биха могли да го преместят дори с лост.

— Може да останете тук колкото поискате, но това няма да ви помогне с нищо.

— Не непременно.

— Няма две мнения по това, което казах точно преди малко. Какво ще правите тук?

— Сега слушам шума на водата, която ври в чайника.

— Чайника ли? — засмя се той. — И казахте, че не знаете нищо за Пътя на чая.

— Не, не знам и основните неща за чая, но този шум е някак приятен. Може би понеже през сегашния дълъг поход не съм слушал друго, освен бойни викове и цвилене на коне, но е извънредно приятен. Нека за миг остана тук сам и да премисля нещата за себе си.

— Това, върху какво ще размишлявате, няма да промени нищо. Със сигурност няма да ви оставя да се срещнете с господаря Нагамаса и дори да приближите на още една крачка до кулата — каза Микава, като ставаше да си ходи.

Хидейоши не отговори друго, освен че каза:

— Наистина хубав звук издава този чайник.

Премести се малко по-близо до огнището и потънал във възхищение, се загледа съсредоточено в железния чайник. Това, което изведнъж привлече вниманието му, беше изпъкналата украса по потъмнялата от времето повърхност на съда. Трудно можеше да се каже дали изобразява човек или маймуна, но дребното създание, с хванати за клона на едно дърво крака и ръце, невъзмутимо висеше помежду небето и земята.

„Прилича на мен!“, помисли си Хидейоши и не успя да прикрие неволната си усмивка. Изведнъж си спомни за времето, когато напускаше дома на Мацушита Кахей и скиташе из планината и горите без нищо за храна и за подслон.

Хидейоши не знаеше дали Микава е навън и надзърта какво прави или си е тръгнал раздразнен, но във всеки случай военачалникът вече не беше в павилиона.

„А, това е любопитно. Това наистина е любопитно“, помисли си. Имаше вид, сякаш разговаря с чайника. Останал сам, той поклати глава. И при това си припомни своето решение, каквото и да стане, да не се помръдва.

Чу някъде в градината веселите гласове на две малки деца, които усилено се мъчеха да не избухнат в смях. Гледаха го през процепите на оградата около павилиона.

— Виж колко прилича на маймунка.

— Да! Досущ такъв е.

— Чудя се откъде ли е дошъл.

— Трябва да е пратеник на маймунски бог.

Обърна се и зърна скритите зад оградата деца.

Докато бе погълнат от украсата на чайника, двете тайно го бяха наблюдавали.

Тържествуване изпълни Хидейоши. Сигурен бе, че това са две от четирите деца на Нагамаса — момчето — Манджу, а момичето — по-голямата му сестра Чача. Изпрати им една усмивка.

— Хей! Той се засмя!

— Господин Маймунчо се усмихна.

Двете деца незабавно си зашепнаха нещо. Хидейоши престорено им се смръщи. Това оказа даже по-голямо действие от усмивката. Като видяха, че приличният на маймунка непознат толкова бързо се включва в играта им, Манджу и Чача почнаха да му се плезят и да правят разкривени физиономии.

Хидейоши втренчи поглед в тях и те му отвърнаха със същото, като се опитваха да видят кой ще издържи повече.

Той избухна в смях и призна поражението си.

Манджу и Чача весело се засмяха. Хидейоши се почеса по главата и им направи знак да дойдат при него и да си поиграят на нещо друго.

Подмамени от предложението му, децата крадешком побутнаха направената от тънки дръвца врата.

— Откъде идвате, господине?

Хидейоши слезе от терасата и се зае да връзва връзките на сламените си сандали. Полунашега Манджу го загъделичка по врата със снопче тревички. Хидейоши изтърпя закачката и свърши с връзването на връзките.

Щом обаче се изправи в пълен ръст и видяха израза на лицето му, децата изгубиха смелост и се опитаха да избягат.

Хидейоши от своя страна също беше изненадан. Веднага щом момчето се затича, той го хвана за яката, като в същото време се опита да сграбчи Чача с другата. Тя обаче изпищя с пълен глас и побягна разплакана. Манджу бе толкова стреснат от това, че са го хванали, че не издаде дори хленч. Когато обаче падна на земята, погледна нагоре изпод Хидейоши и видя лицето му и цялото небе обърнати наопаки, най-сетне запищя.

Фуджикаге Микава бе оставил Хидейоши сам в павилиона за чай и сега вървеше по градинската пътека. Той пръв чу плача на бягащата Чача и писъците на Манджу. Стреснат се втурна назад, за да види какво става.

— Какво?! Нещастник!

Нададе ужасен вик и ръката му несъзнателно стисна дръжката на меча.

Застанал разкрачен над Манджу, Хидейоши със заповеден глас извика на стареца да спре. Моментът бе труден. Микава се готвеше да удари Хидейоши със сабята си, но се отдръпна от уплаха, като видя какво бе решен да стори този. Погледът на Хидейоши и сабята, която държеше в ръка, сочеха, че е готов без най-малкото колебание да пререже гърлото на Манджу.

Кожата на твърдия стар военачалник настръхна и побелелите му коси се изправиха.

— Н… негодник! Какво се каниш да направиш на момчето?

Гласът на Микава бе почти умолителен. Премести се по-наблизо, като цялото му тяло трепереше от съжаление и страх. Щом придружавалите допреди малко пълководеца служители разбраха какво става, те завикаха с всичка сила, замахаха с ръце и незабавно цялото укрепление узна за положението.

Стражите от централната порта и от кулата също бяха чули виковете на Чача и сега бързешком дойдоха на мястото.

Самураите образуваха железен обръч от доспехи около необикновения противник, който ги гледаше враждебно и притискаше сабята си към гърлото на Манджу. Останаха на разстояние, уплашени навярно от това, което се четеше в погледа на Хидейоши. Нямаха представа какво друго да правят, освен да викат останалите.

— Генерал Микава! — извика Хидейоши към едно от лицата помежду им. — Какъв е отговорът ви? Средството ми е доста жестоко, но ако не бях направил това, не виждам друг начин да не поставя господаря си в неудобство. Ако не ми дадете отговор, ще убия господаря Манджу!

Огледа се наоколо с големи пламнали очи и продължи:

— Наредете на тези войници да се отдръпнат, генерале! После ще говорим. Толкова ли е трудно да разберете какво да направите? Бавно се досещате наистина. В крайна сметка няма да е лесно да ме убиете и да спасите живота на момчето, като го запазите невредимо. Точно същото е като при господаря Нобунага, който иска да завземе крепостта и да спаси Оичи. Как бихте могли да запазите живота на господаря Манджу? Дори и да ме прострелят с мускет, това острие най-вероятно в същия миг ще промуши гърлото му.

Отначало езикът на Хидейоши бе единственото, което помръдваше. Думите приличаха на буен поток. Сега обаче очите му се движеха заедно с говора и всички окончания на неговото тяло постоянно ловяха движенията на враговете наоколо.

Никой не бе в състояние да стори каквото и да било. Микава усети размера на грешката си и сега изглежда внимателно слушаше какво казва Хидейоши. Беше се освободил от временното вцепенение и си върна спокойствието, което показваше в павилиона за чай. Най-сетне той дойде в състояние да се движи и махна с ръка на обиколилите Хидейоши мъже.

— Дръпнете се от него. Оставете това на мен. Дори да трябва да го заменя аз, на младия господар не трябва да се случи нищо. Върнете се до един по местата си.

После се обърна към Хидейоши и каза:

— Множеството се разпръсна, както пожелахте. Сега ще ми предадете ли, моля, младия Манджу?

— В никакъв случай!

Хидейоши енергично заклати глава, но после промени дори тона на гласа си:

— Ще върна младия господар, но искам да го предам лично на господаря Нагамаса. Ще се погрижите ли, моля, да ми уредите да бъде приет от господаря и от господарката Оичи?

Нагамаса стоеше в тълпата, която преди минута изчезна. Щом чу Хидейоши, загуби самообладание. Обичта към сина му надделя и той се втурна напред, като крещеше от негодувание срещу похитителя.

— Що за подлост е това да държите в ръцете си съдбата на невинно дете, та да можете просто да говорите?! Ако наистина сте Киношита Хидейоши, пълководецът на Ода, трябва да се срамувате от такъв злостен кроеж. Добре! Ако ми предадете Манджу, ще разговаряме.

— О! Тук ли сте бил, господарю Нагамаса? — каза Хидейоши и при все изражението на мъжа, учтиво се поклони на Нагамаса.

Още обаче стоеше разкрачен над Манджу и държеше върха на късата си сабя до гърлото на момчето.

Фуджикаге Микава се обади отстрани с треперещ глас:

— Господарю Хидейоши! Моля ви, пуснете го! Не ви ли стига думата на Негово Височество? Предайте господаря Манджу в моите ръце.

Хидейоши не обърна внимание на това, което му говореха и погледна към Асаи Нагамаса. Впери поглед право в неговото бледо лице и отчаяни очи и накрая изпусна дълбока въздишка.

— Ах. Значи знаете какво е да обичаш някой, който е от твоята кръв? И наистина разбирате състраданието към някого, когото обичаме? Мислех, че изобщо нямате представа от тези неща.

— Няма ли да ми го предадеш, негоднико? Нима ще убиеш това малко дете?

— Нямам и най-малко намерение да правя това. Но вие, който сте баща, ни най-малко не уважавате семейната привързаност.

— Не говори глупости! Нима всеки родител не обича детето си?

— Така е. Дори птиците и зверовете — съгласи се Хидейоши. — А щом нещата стоят тъй, предполагам няма да се присмивате като на глупост на това, че заради желанието си да спаси Оичи, господарят Нобунага не може да разруши тази крепост. А какво правите вие? В крайна сметка сте съпруг на Оичи. Нима не използвате слабостта на господаря Нобунага, като обвързвате живота на една майка и нейните деца със съдбата на своята крепост? Това е точно същото, както аз сега съм хванал господаря Манджу и притискам тази сабя към гърлото му, за да мога да разговарям с вас. Преди да обявите, че се държа като страхливец, помислете, моля, дали собствените ви действия не са също толкова страхливи и жестоки.

Докато говореше, Хидейоши вдигна Манджу и го взе в ръцете си. Като видя облекчението, което се разля по лицето на Нагамаса, той рязко пристъпи към него, сложи в неговите ръце детето и се просна по очи в нозете му.

— Горещо моля за прошка заради тази жестока и груба постъпка — от самото начало сърцето ми не участваше в нея. Прибягнах до такова средство най-вече за да се опитам да облекча положението на господаря Нобунага. Но също смятах достойно за съжаление и това, че един самурай, който докрай показа такава възхитителна решимост, може отсега нататък да си спечели името на някой, който в своите последни мигове е загубил власт над себе си. Не грешете, господарю — това бе отчасти и заради вас самия. Моля, благоволете да освободите оттук Оичи и децата й.

Не се чувстваше в действителност тъй, сякаш се обръща с молба към вражески предводител. Виждаше сърцето на този човек и изцяло му разкриваше своите истински чувства. Бе коленичил почтително пред Нагамаса с кръстосани върху гърдите ръце и беше очевидно, че този жест изразява пълна искреност.

Господарят затвори очи и мълчаливо го изслуша. Скръсти ръце и заби пети в земята. Приличаше досущ на статуя в пълно бойно снаряжение. Хидейоши като че изричаше молитва към душата на Нагамаса, който сякаш се бе превърнал, както самият Хидейоши каза на влизане в крепостта, в жив труп.

Сърцата на тези двама мъже, единият погълнат от молитвата, а другият — от смъртта, за един миг се докоснаха. Преградата между враговете се вдигна и обърканите чувства, които Нагамаса изпитваше към Нобунага, изведнъж паднаха от тялото му като стара мазилка.

— Микава, отведи някъде господаря Хидейоши и остани за малко с него. Бих искал да имам време да се сбогувам.

— Да се сбогувате ли?

— Отивам си от този свят и искам да кажа сбогом на съпругата и децата си. Вече очаквам смъртта и дори устроих за себе си погребална служба, но… нима раздялата приживе може да е по-лека от раздялата в мига на смъртта? Вярвам, пратеникът на господаря Нобунага ще се съгласи, че това е по-лошо.

Хидейоши изумен вдигна поглед и се взря в мъжа пред себе си.

— Нима казвате, че Оичи и децата й могат да си тръгнат оттук?

— Да хвърлям съпругата и децата си в прегръдките на смъртта и да ги оставям да загинат заедно с тази крепост бе недостойно. Смятах, че моето тяло е вече мъртво, а все пак плоските предразсъдъци и злите страсти не са ме били оставили. Това, което казахте, ме накара да изпитам срам. Горещо ви моля да се грижите за Оичи, която е все още млада, и за децата ми.

— Залагам за това живота си, господарю.

Хидейоши се поклони доземи. В този миг можеше вече да зърне радостното лице на Нобунага.

— Е, тогава ще се срещнем по-късно — каза Нагамаса и се обърна да си върви.

С широки крачки той се отдалечи към кулата.

Микава отведе Хидейоши, този път като официален пратеник на Нобунага, в една стая за гости.

В погледа на Хидейоши се прочете облекчение. После се обърна и рече на Микава:

— Простете, но бихте ли почакали за миг, докато дам знак на хората вън от крепостта?

— Знак ли?

Микава имаше подозрения, и то не без основание.

Хидейоши обаче продължи, сякаш молбата му е съвсем естествена.

— Точно така. Обещах им това, когато идвах за насам по заповед на господаря Нобунага. Ако нещата не тръгнеха на добре, трябваше, дори с цената на живота си, да запаля огън в знак за отказа на господаря Нагамаса. Тогава господарят Нобунага щеше начаса да нападне крепостта. Ако от друга страна всичко мине благополучно и успея да се срещна с господаря Нагамаса, трябваше да вдигна знаме. При всички случаи се договорихме отрядите просто да чакат, докато не им се даде знак.

Микава изглежда се изненада от всички тези приготовления. Това, което обаче най-много го озадачи, бе сигналната ракета, която Хидейоши беше скрил до огнището в чаения павилион.

След като вдигна знамето и се върна в стаята за гости, Хидейоши се засмя и каза:

— Ако видех, че положението не е на добро, бях намислил да се затичам с всичка сила към павилиона и да ритна ракетата в огъня. И това щеше да е една чайна церемония!

 

 

Хидейоши остана сам. Повече от три часа минаха, откак Микава го доведе в стаята за гости и го помоли само за малко да почака.

„Той със сигурност не бърза много“, помисли си отегчен Хидейоши. В изрязания таван на празната стая вече се сгъстяваха вечерни сенки. Вътре бе достатъчно тъмно, за да запалят лампи и погледнеше ли навън, той можеше да види как залязващото късноесенно слънце обагря в наситено алено планините около крепостта.

Чинията пред него бе празна. Най-сетне чу шум от стъпки. В стаята влезе един учител по чайна церемония.

— Крепостта е обсадена и няма какво много да ви предложа, но Негово Височество ме помоли да приготвя вечеря за вас.

Учителят запали две лампи и разведри госта си.

— Е, сега при тези обстоятелства няма нужда да се тревожите заради моята вечеря. Вместо това бих искал да поговоря с генерал Микава. Съжалявам, че ви безпокоя, но бихте ли могли да го повикате?

Скоро след това Микава се появи. За малко под четири часа той бе остарял с десетина години — изглеждаше изгубил всякакво желание за живот и по клепачите му личаха следи от сълзи.

— Простете — каза той. — Бях ужасно неучтив.

— Сега наистина не е време да мислим за обичайните любезности — отвърна Хидейоши, — но се чудех какво прави господарят Нагамаса. Каза ли вече сбогом на Оичи и децата? Става късно.

— Съвършено сте прав. Но това, което заяви така храбро в началото господарят Нагамаса… сега, когато казва на жена си и децата, че трябва да го напуснат завинаги… мисля, можете да си представите…

Старият военачалник сведе поглед и избърса с пръст очите си.

— Господарката Оичи казва, че не иска да изостави своя съпруг, за да се върне при брата си. Постоянно спори с него и е трудно да се каже кога ще свърши всичко.

— Да, тогава…

— Спори дори с мен. Каза, че когато се омъжила, вече била решена тази крепост да бъде и неин гроб. Дори малката Чача сякаш разбира какво става с родителите й, плаче сърцераздирателно и пита защо трябва да се разделя с баща си и защо трябва да умира. Простете, генерал Хидейоши… неучтив съм с вас.

Той отново избърса очи, прокашля се и избухна в сълзи.

Хидейоши съчувстваше на това, което преживява Микава и повече от добре можеше да разбере скръбта на Нагамаса и Оичи. Той по-лесно от останалите хора се трогваше до сълзи и сега те бързо се застичаха по лицето му. Постоянно подсмърчаше и вдигаше очи към тавана. Не забрави обаче задачата си и се смъмри сам — не трябва да се оставя чувствата да го отклонят. Избърса сълзите си и продължи по-нататък.

— Обещах да почакам, но не можем да чакаме вечно. Бих искал да помоля сбогуването им да бъде ограничено по време. Би трябвало да кажете например до кой час.

— Естествено. Е… сам ще поема отговорност за това, но бих искал да ви помоля да почакате до Часа на глигана. Мога да заявя, че дотогава майката и децата ще са излезли от крепостта.

Хидейоши не отказа. И все пак нямаше време за толкова бавене — Нобунага бе решил преди залез-слънце да превземе Одани. Цялата войска стоеше в очакване. Макар Хидейоши да бе развял знамето, което даваше знак, че опитът за спасяване е бил успешен, вече мина твърде много време. Нямаше начин Нобунага или кой да е от военачалниците му да узнае какво става вътре в крепостта. Хидейоши можеше да си представи тяхната озадаченост през това време, различните мнения, които се носят из стана, нерешителността и объркването по лицето на Нобунага, който се вслушва в гласа на съмнението.

— Да, това е съвсем разумно — съгласи се Хидейоши. — Така да бъде. Нека се сбогуват, без да бързат, до Часа на глигана.

Ободрен от съгласието на Хидейоши, Микава се върна в кулата. По това време вечерният мрак вече се сгъстяваше. Прислужници и учителят по чайна церемония поднесоха на Хидейоши вкусни неща и саке, каквито обикновено не биха се намерили в обсадена крепост.

Щом слугите се оттеглиха, Хидейоши остана да пие сам. Сякаш цялото негово тяло попиваше есента от тънката лакирана чашка. Сакето бе такова, от което не можеш да се опиеш — студено и леко горчиво. Е, всеки би изпил това с наслада. Колко ли голяма е разликата между онези, които отиват на смърт и другите, които остават? Допускам, ако погледнем философски и се замислим за потока на хилядолетията, може да се каже, че е само един миг. С всички сили се опита да се засмее на глас. Но всеки път, щом отпиеше, сакето охлаждаше сърцето му. Чувстваше се, някак си, сякаш сред потискащата тишина го притискат ридания.

Риданията и скръбта на Оичи, Нагамаса, невинните личица на децата — можеше да си представи какво се разиграва в кулата. „Какво щеше да е, ако аз бях Асаи Нагамаса?“, запита се той сам. И след като си помисли така, чувствата му изведнъж свърнаха нанякъде и той си спомни своите последни думи към Нене:

— Аз съм самурай. Този път може да загина в някоя битка. Ако ме убият, трябва да се омъжиш отново, преди да си станала на трийсет. След като минеш трийсетте, красотата ти ще повехне и възможността за щастлива женитба ще е много малка. Способна си да разсъждаваш, а за един човек е по-добре да може да отличава доброто от лошото в този живот. Ако минеш значи тридесетте, избери си добър път с твоето собствено чувство и разсъдък. Няма да ти нареждам да се омъжиш повторно. И още, ако имаме дете, подготви на това дете такова бъдеще, че млада ли си или напреднала в годините, да бъде твоя опора. Не се отдавай на женски оплаквания. Мисли като майка и във всичко, което правиш, използвай своя майчин разсъдък.

В един момент Хидейоши бе заспал. Което не ще рече, че бе легнал на пода — просто седеше там с вид, че се е отдал на съзерцание. От време на време кимваше с глава. Умееше да спи. Бе развил тази способност в тежките условия на своята младост и така добре се владееше, че можеше да задреме, когато пожелае, независимо от времето и мястото.

Събуди се от звук на барабан. Някой беше отнесъл подносите с храната и сакето. Само лампите блещукаха още с бяла светлина. Лекото замайване бе изчезнало и умората беше напуснала тялото му. В същото време изпитваше някакво чувство на бодрост, което обгръщаше цялото му същество. Преди да заспи, в крепостта витаеха тъга и потиснатост; сега обаче, с шума на тъпан и на смеещи се гласове, всичко се бе променило и странно, но отнякъде сякаш се носеше мека топлина.

Не можеше да не се чувства като омагьосан. Но бе напълно буден и всичко наоколо беше действителност. Можеше да чуе звука на барабан и нечия песен. Идваха от кулата, бяха далечни и неясни, но бе сигурен, че някой преди малко избухна в смях.

Хидейоши внезапно усети нужда от чуждо присъствие и излезе на терасата. В господарското жилище от другата страна на широката централна градина се виждаха голям брой лампи и хора. Лек ветрец донасяше мириса на саке и когато духна в неговата посока, той долови как някакъв самурай бие барабана и припява:

Цветята аленеят,

сливите ухаят,

върбите зеленеят,

а в сърцето е цената на човека.

Мъже сред мъже,

самураи сме ние;

цветя сред цветя,

самураи сме ние.

Така отминава човешкият живот.

Какво е той без малко радост?

Дори никога да не видиш утрото.

Да, особено ако няма да видиш утрото. Това беше съкровената мъдрост на Хидейоши. Той, който мразеше тъмнината и обичаше всичко светло, бе открил нещо благословено на този свят. Почти несъзнателно закрачи в посока на веселието, привлечен от пеещите гласове. Покрай него бързешком претичваха слуги. Носеха едно буре саке и големи подноси, отрупани с храна.

Бързаха със същото въодушевление, което навярно биха показали в една битка за крепостта. Празненството с положителност беше весело и по всяко лице се четеше радостта от живота. Това бе достатъчно да накара Хидейоши малко да се усъмни.

— Хей! Това не е ли господарят Хидейоши?

— О, генерал Микава.

— Не успях да ви намеря в стаята за гости и ви търсих навсякъде.

Страните на Микава също бяха поруменели от сакето и той вече не изглеждаше така изпит.

— Какво е цялото това веселие в кулата? — попита Хидейоши.

— Не се тревожете. Както ви обещах, всичко ще приключи до Часа на глигана. Казват, че тъй като до един трябва да умрем, то най-добре е това да стане по достоен начин. Господарят Нагамаса и всичките му хора са в добро настроение, затова той отвори бъчвите със саке в крепостта и нареди да разгласят, че ще има самурайско събиране. Така ще пият за сбогуване, преди да напуснат този свят.

— А неговото сбогуване с жената и децата му?

— За това вече се погрижи.

През опиянението, в очите на Микава отново избликнаха сълзи. Самурайско събиране — това бе нещо обичайно във всеки род, събитие при което железните прегради между съсловията и между господари и служители се вдигаха и всички се веселяха с пиене и песни.

Събирането имаше двоен смисъл — на сбогуване на Нагамаса с неговите служители, които щяха да срещнат смъртта си и с жената и децата му, които щяха да живеят.

— Но за мен ще е скучно просто да се скрия някъде до Часа на глигана — каза Хидейоши. — С ваше позволение бих искал да участвам в празненството.

— Тъкмо затова обикалях да ви търся. Това желае и Негово Височество.

— Какво?! Господарят Нагамаса иска аз да дойда ли?

— Казва, че след като поверява съпругата и децата си на рода Ода, от сега нататък вие трябва да се грижите за тях. Особено за малките му деца.

— Не трябва да се тревожи! И бих искал да му кажа това лично. Бихте ли ме завел при него?

Хидейоши последва Микава в една голяма зала за угощения. Всички погледи в стаята се обърнаха към него. Мирис на саке изпълваше въздуха. Естествено, всички седяха в пълно въоръжение и мъжете до един бяха решени да умрат. Щяха да загинат заедно — като брулени от вятъра цветове, готови да се откъснат всички наведнъж. Сега обаче, докато се веселяха така, както никога, изведнъж пред тях се явяваше врагът! Мнозинството гледаха яростно Хидейоши с кръвясали очи — очи, пред които повечето хора биха се свили от страх.

— Извинете — рече Хидейоши, без да се обръща към никого в частност.

Влезе и като вървеше със ситни крачки, пристъпи право към Нагамаса, пред когото се просна по очи.

— Дойдох с благодарност, че сте разпоредили дори и на мен да бъде предложена чаша тук. Относно бъдещето на вашия син и три дъщери, то аз ще ги защитавам дори с цената на собствения си живот — каза Хидейоши на един дъх.

Ако бе спрял или би изглеждал дори най-малко уплашен, опиянението и омразата можеха да подтикнат самураите наоколо му към някаква злощастна постъпка.

— Такава е и моята молба, генерал Хидейоши.

Нагамаса пое една чаша и му я подаде направо.

Хидейоши взе чашата и отпи.

Нагамаса изглеждаше доволен. Хидейоши не бе посмял да спомене имената на Оичи или Нобунага. Красивата млада невеста на Нагамаса седеше отделена заедно с децата си встрани, скрита зад сребърен сгъваем параван. Бяха се сгушили заедно, като разцъфнали на ръба на малко езеро ириси. Хидейоши погледна с крайчеца на окото си трепкащата светлина на сребърния фенер, но не се обърна право към тях. Върна почтително чашата на Нагамаса.

— Засега трябва да забравим, че сме врагове — каза Хидейоши. — След като приех саке на събранието ви, с ваше позволение бих искал да изпълня кратък танц.

— Искате да танцувате ли? — попита Нагамаса и с това изрази изненадата на всички присъстващи.

Бяха донякъде поразени от този дребен мъж. Оичи придърпа децата към коляното си, досущ както квачката би защитила своите пиленца.

— Не се плашете. Мама е тук — прошепна им тя.

Като получи разрешение от Нагамаса да танцува, Хидейоши стана и излезе в средата на стаята. Тъкмо се канеше да започва, когато Манджу извика:

— Това е той!

Манджу и Чача здраво се хванаха за скута на майка си. Виждаха човека, който по-рано така ги бе уплашил. Хидейоши почна да отмерва такта с крак. В същото време с припляскване разтвори едно ветрило, украсено с червен кръг на златно поле.

Какъвто съм свободен,

се взирам в кратунката до вратата.

Сегиз-тогиз лек ветрец

ту оттук, ту оттам подухва;

неочаквано, оттук-оттам,

а как забавна е тази кратунка.

Пееше със силен глас и танцуваше, сякаш в ума му няма съвършено нищо друго. Преди обаче неговият танц да е свършил, от едно място на крепостната стена отекнаха пушечни изстрели. После някъде по-отблизо дойде шум от ответен огън. Изглежда, в един и същи миг отрядите вътре и извън крепостта бяха започнали стрелба помежду си.

— По дяволите! — изруга Хидейоши и хвърли ветрилото си на земята. Още не е Часът на глигана. Мъжете вън от крепостта обаче не знаеха за това нищо. Той не даде повторен знак. Като си мислеше, че няма да нападнат, се бе чувствал повече или по-малко сигурен. Сега обаче, изглежда военачалниците в щаба са загубили търпение и решили да принудят Нобунага да предприеме незабавни действия.

„По дяволите!“ Ветрилото на Хидейоши падна в нозете на главните пълководци на крепостта, които всички заедно се бяха изправили на крака. Станалото съвсем определено привлече тяхното внимание върху Хидейоши, за когото досега не бяха мислили като за враг.

— Нападение! — извика един от хората.

— Страхливец! Излъгал ни е!

Тълпата самураи се разцепи на две. Повечето се спуснаха навън, докато останалите от мъжете наобиколиха Хидейоши, готови да го насекат на късчета със сабите си.

— Кой нареди това? Не го удряйте! Този човек не трябва да бъде убиван! — извика изведнъж Нагамаса с пълен глас.

В отговор неговите хора креснаха, сякаш не зачитаха началството му:

— Но врагът започна общо нападение!

Нагамаса пренебрегна недоволството им и извика:

— Огава Денширо, Накаджима Сакон!

Двамата мъже бяха възпитатели на децата му. Щом излязоха напред и се проснаха по очи на земята, Нагамаса повика и Фуджикаге Микава.

— Тримата трябва да защитавате съпругата и децата ми и да изведете Хидейоши от крепостта. Вървете! — нареди той.

После погледна твърдо към Хидейоши и като се успокои, доколкото му бе възможно, каза:

— Е, поверявам ги на вас.

Жената и децата се хвърлиха в нозете му, но той ги отблъсна и извика:

— Сбогом.

С тази единствена дума Нагамаса стисна една алебарда и се спусна в бушуващия мрак.

Едната страна на крепостта бе обгърната във високи стълбове пламък. Докато бягаше, Нагамаса инстинктивно закри с една ръка лицето си. Подобни на огнени крила, трески горящо дърво драскаха лицето му. Гъст черен пушек се извиваше нагоре над земята. Първият и вторият от самураите на Ода, проникнали през стените на крепостта, вече бяха обявили на глас имената си. Пламъците достигаха до жилищата в кулата и сега се стичаха по улуците по-бързо, отколкото всеки дъжд преди тях. Нагамаса зърна дружина мъже в железни шлемове, която се криеше в тази околност и изведнъж се дръпна рязко настрана.

— Врагът!

Приближените му служители и членовете на неговото семейство застанаха наоколо и почнаха да сипят удари срещу нахлуващите отряди. Над тях горяха пламъци, отвсякъде ги обгръщаше черен дим. Проехтя звънът на оръжието — сабя срещу сабя, копие срещу копие. Скоро земята се покри с телата на убитите и ранените. По-голямата част от войниците в крепостта последваха Нагамаса и се биха, докато можеха. Всеки един се сдоби със славна смърт. Малцина бяха пленени или се предадоха. Падането на крепостта Одани по нищо не приличаше на поражението на Асакура в Ечидзен или на шогуна в Киото. И така, можеше да се каже, че Нобунага не е сбъркал в преценката си, като избра за свой зет Нагамаса.

Грижите на Хидейоши, който спаси Оичи и децата й от пламъците, и на Фуджикаге Микава не бяха свързани с битката. Ако нападателите бяха почакали само още три часа, Хидейоши и поверените му лесно биха могли да бъдат изведени вън от крепостта. Само минути, след като напуснаха кулата обаче, вътрешността на крепостта бе залята от пламъци и сражаващи се войници, тъй че за Хидейоши изведнъж се оказа много трудно да опази четирите деца и да ги изкара навън.

Фуджикаге Микава носеше на рамене най-малкото от момичетата, по-голямата й сестра Хацу седеше на гърба на Накаджима Сакон, а Манджу бе привързан с ремък към гърба на своя възпитател, Огава Денширо.

— Скачай на раменете ми — каза Хидейоши на Чача, но момиченцето отказа да се отдели от майка си.

Оичи я притискаше към себе си, сякаш не искаше да я пусне. Хидейоши ги откъсна насила и им се скара:

— Няма да има полза, ако ви ранят. Умолявам ви, така ми заръча да сторя господарят Нагамаса.

Не беше време да се отнася към тях със съчувствие и при все че думите му бяха учтиви, неговият тон плашеше. Оичи сложи Чача върху гърба му.

— Всички ли са готови? Стойте до мен. Моля, подайте ми ръка, господарке.

Нарамил Чача, Хидейоши затегли Оичи за ръката и се упъти право напред. Оичи се препъваше по пътя, като едва се удържаше да не падне. Скоро, без да каже дума, тя дръпна ръката си от тази на Хидейоши. Следваше го, както следва майката, полуобезумяла от грижа за децата, които вървяха преди и след нея посред целия безпорядък.

Сега Нобунага гледаше пламъците на крепостта Одани, които бяха почти достатъчно близо да обгорят лицето му. Планините и долините и от трите страни бяха почервенели и от горящата крепост се разнасяше рев като от огромна желязна пещ.

Когато всички храмове и манастири на връх Хиеи станаха жертва на пламъците, заедно с живота на всеки тамошен монах или мирянин, Нобунага гледаше това безчувствено. Сега същите тези очи бяха пълни със сълзи. Клането на връх Хиеи не можеше да са сравнява със смъртта на сестра му.

Човешкото същество е дарено както с разум, така и с инстинкт и двете често влизат в противоречие. Нобунага обаче имаше голяма вяра в това, което направи с връх Хиеи — разрушението на една-единствена планина обещаваше на безброй живота щастие и благоденствие. Смъртта на Нагамаса нямаше такива големи последствия. Той се бе сражавал с тесногръдо разбиране за чест и така Нобунага се оказа принуден и тук да стори същото. Бе молил Нагамаса да се откаже от своето назадничаво чувство за дълг и да сподели неговото по-широко виждане за света. Със сигурност до самия край се бе отнасял към него с голяма степен внимание и великодушие. Но и това великодушие трябваше да има граници. Би бил снизходителен към шурея си дори и до тази вечер, но неговите собствени пълководци нямаше да позволят това.

Макар и Такеда Шинген от Кай да е вече мъртъв, военачалниците и хората му още са в много добро здраве и за способностите на сина му се предполага, че надминават тези на бащата. Враговете на Нобунага само дебнеха той да се препъне. Би било глупост бездейно да чака дълго време на север в Оми, след като с един удар е разбил Ечидзен. Като слушаше такъв род разсъждения и доводи от военачалниците си, дори и господарят на Овари не бе в състояние да се застъпи след това за сестра си. А после Хидейоши помоли за позволение само за един ден да стане пратеник на Нобунага. И макар и още по светло да даде знак за добра вест, дойде вечерта, а после и нощта, а той не прати каквото и да било друго послание.

Пълководците на Нобунага негодуваха.

— Мислите ли, че е бил подведен от врага?

— Навярно е убит.

— Враговете замислят нещо, докато сме неподготвени.

Нобунага се примири и накрая даде нареждане за общо нападение. След като взе решението си обаче, той почна да се пита дали не е пожертвал живота на Хидейоши. Угризението му бе почти непоносимо.

Внезапно един млад самурай, облечен в извезани с черен ширит доспехи, се спусна с такава бързина напред, че почти удари Нобунага с копието си.

— Господарю! — рече той задъхано.

— Коленичи! — заповяда му един от военачалниците. — Остави копието зад себе си!

Младежът падна тежко на колене под погледите на заобиколилите Нобунага служители.

— Господарят Хидейоши се върна току-що. Успял е без произшествие да се измъкне от крепостта.

— Какво?! Хидейоши се е върнал ли? — възкликна Нобунага. — Сам ли е? — продължи той бързо.

— Дойде с трима мъже от рода Асаи — допълни младият вестоносец, — а също и с господарката Оичи и децата й.

Нобунага трепереше.

— Сигурен ли си в това? Видя ли ги наистина?

— Неколцина от нас ги пазехме на връщане, веднага след като излязоха от крепостта, която се срутваше в пламъци. Бяха изтощени и затова ги отведохме на сигурно място и им дадохме малко вода. Господарят Хидейоши ми нареди да изтичам напред и да ви доложа всичко това.

— Ти си служител на Хидейоши — как ти е името? — попита Нобунага.

— Главен оръженосец съм — Хорио Мосуке.

— Благодаря, че ми носиш такава добра вест. Сега иди си почини.

— Благодаря ви, господарю, но битката още е в разгара си.

След тези думи Мосуке бързо се сбогува и се спусна към далечната шумотевица на сражаващите се.

— Помощ свише… — промълви някой встрани и въздъхна.

Беше Кацуие. Останалите военачалници също поздравиха Нобунага.

— Това е неочаквана милост на боговете. Трябва да сте много радостен.

Помежду им без думи се прокрадна нишката на едно чувство. Тези мъже завиждаха на постигнатото от Хидейоши, а те бяха и същите, които настояха той да бъде изоставен и да се побърза с общото нападение над крепостта.

При все това радостта на Нобунага не знаеше граница и отличното му настроение незабавно стана причина станът да се изпълни с по-ведър дух. Докато останалите поднасяха поздравленията си, проницателният Кацуие каза тихо на Нобунага:

— Да го посрещна ли?

Като получи разрешението на господаря си, той бързо се отправи с няколко служители надолу по стръмния склон към крепостта. Най-сетне дългоочакваната Оичи се изкачи под закрилата на Хидейоши към шатрата на възвишението. Отпред крачеше малък отряд войници с факли в ръцете. Хидейоши вървеше задъхан подире им, като все още носеше Чача на гърба си.

Първото, което видя Нобунага, беше потта по челото на Хидейоши, която лъщеше под светлината на факлите. После последва старият военачалник Фуджикаге Микава и двамата възпитатели, всеки понесъл на гръб по едно от децата. Нобунага мълчаливо се загледа в малките. Лицето му не изразяваше съвършено никакво чувство. После, от около двадесет разкрача по-назад, се появи Шибата Кацуие. Една бяла ръка се държеше за рамото на доспехите му. Ръката беше на Оичи, вече полузашеметена.

— Господарке Оичи — каза Кацуие, — брат ви е тук пред вас.

Той бързо я отведе при Нобунага.

Щом дойде изцяло на себе си, тя успя единствено да заплаче. За миг женските ридания заглушиха всеки друг шум в лагера. Те разкъсаха сърцата дори на присъстващите стари пълководци. Нобунага обаче гледаше с негодувание. Това беше онази обична сестра, за която само допреди минути се тревожеше така много. Защо сега не я посреща с радост? Развали ли нещо настроението му? Военачалниците бяха озадачени. Положението бе неразбираемо дори за Хидейоши. Приближените служители на Нобунага постоянно се тревожеха заради бързите промени в настроението на техния господар. Щом видяха познатото изражение на лицето му, нито един от тях не можеше да стори друго, освен да стоят мълчаливо; посред това мълчание за самия Нобунага се оказа трудно да се усмихне.

Между служителите на Нобунага нямаше много, които да могат да четат неговите скрити мисли и да проникват зад непостоянното му и потайно аз. Всъщност Хидейоши и отсъстващият Акечи Мицухиде бяха горе-долу единствените с такава способност.

За миг Хидейоши гледаше какво става и тъй като изглежда никой не се канеше да направи нещо, той се обърна към Оичи:

— Стига, стига, господарке. Идете там и го поздравете. Няма смисъл само да стоите тук и да плачете от радост. Какво е станало? Брат и сестра сте, нали така?

Оичи не се помръдна — тя дори не можеше да погледне към брат си. В умът й бе само Нагамаса. За нея Нобунага не беше нищо повече от вражеския пълководец, погубил нейния съпруг и докарал я като посрамена пленница в противниковия стан.

Нобунага съвсем точно можеше да отгатне какво става в сърцето на сестра му. Затова, редом със задоволството от нейното спасяване, той сега усещаше неподвластно нему отвращение към тази глупава жена, неспособна да разбере голямата обич на своя брат.

— Остави я, Хидейоши. Не си хаби думите.

Нобунага рязко стана от походното столче. После вдигна част от завесата, която покриваше шатрата му.

— Одани падна — прошепна той, загледан в пламъците.

Сега бойните викове и горящите в крепостта пожари утихваха и нащърбената луна хвърляше бяла светлина върху върховете и долините, чакащи утрото.

В същия миг нагоре по хълма се завтече един военен с хората си, които надаваха победни възгласи. Щом те положиха пред Нобунага главите на Асаи Нагамаса и неговите служители, Оичи изпищя, а децата се притиснаха към нея и заплакаха.

— Стига с този шум! — извика Нобунага. — Кацуие! Отведи малките далеч от нея! Поверявам ги на твоите грижи — и Оичи, и децата. Побързай и ги заведи на някое място, където няма да ги вижда никой.

После повика Хидейоши и му каза:

— Ти ще отговаряш за предишните владения на Асаи.

Беше решил да се върне в Гифу веднага след падането на крепостта.

Отведоха Оичи настрана. По-късно тя щеше да се омъжи за Кацуие. Но една от трите малки дъщери на Нагамаса, които слязоха тази вечер от пламтящата планина, щеше да има още по-странна участ от тази на майка си. Най-голямата, Чача, по-късно стана господарката Йодогими, любовница на Хидейоши.

 

 

Беше началото на третия месец на следващата година. За Нене пристигна добра вест — естествено, писмо от нейния съпруг.

Макар някои от стените на крепостта Нагахама още да са малко груби, мина толкова време, че едва дочаквам срещата с вас двете. Моля кажи на майка да почва да се готви за скорошно преместване тук.

При такава кратка бележка надали човек можеше да си представи какво става, но всъщност от Нова година насам съпруг и съпруга си бяха разменили доста на брой писма. Хидейоши изобщо нямаше време за отдих. От много месеци бе на поход в планините на северна Оми и тъй като на места бе принуден да влиза в сражения, дори когато имаше някакъв кратък отдих, скоро трябваше пак да се забърза за някое ново място.

Помощта на Хидейоши по време на нападението над Одани бе незаменима. Нобунага го възнагради, като за първи път му даде собствена крепост, както и сто и осемдесет хиляди крини земя от някогашното владение на рода Асаи. Досега просто беше военачалник, но с един скок сега се нареди сред местните владетели. В същото време Нобунага го почете с ново презиме — Хашиба.

Тази есен Хашиба Хидейоши стана известен на всички и сега стоеше на равна нога с останалите стари пълководци на рода Ода. Той обаче не бе доволен от своята нова крепост в Одани — положението й беше отбранително, добро за отстъпление и издържане на обсада, но не и подходяща отправна точка за нападения. Три часа път на юг, на брега на езерото Бива, намери по-добро място за обитаване — едно село на име Нагахама. Щом получи разрешението на Нобунага, незабавно започна строеж. До пролетта белите стени на кулата, дебелите укрепления и железните порти вече бяха привършени.

Хачисука Хикоемон бе натоварен със задачата да придружи съпругата и майката на Хидейоши от Суномата. Пристигна в Нагахама няколко дни, след като Нене бе получила писмото на Хидейоши. Тя и свекърва й се возеха в лакирани носила, а свитата им се състоеше от стотина придружители.

Майката на Хидейоши поиска от Нене да минат през Гифу, където да помоли да бъде приета от господаря Нобунага, за да му благодари за многобройните милости, с които ги е удостоил. Нене намери това задължение за тежка отговорност и го чувстваше като един вид изпитание. Сигурна бе, че ако се яви в крепостта Гифу и се представи сама пред господаря Нобунага, няма да е в състояние да стори нищо, освен да седи и да трепери.

При все това денят дойде и като остави свекърва си в странноприемницата, тя отиде сама в крепостта, където носеше и подаръци от Суномата. Вътре сякаш забрави всичките си притеснения. Веднъж озовала се там, тя за първи път вдигна поглед към своя господар и противно на очакванията си, го намери напълно открит по душа и дружелюбен.

— Трябва наистина да сте се преуморили с тези толкова продължителни грижи за крепостта, както и за свекървата ви. И освен това трябва да сте била самотна — каза Нобунага така свойски, че тя усети как собственото й семейство по някакъв начин е свързано с неговото.

Почувства, че може да се освободи от всякакви изкуствени задръжки.

— Чувствам се недостойна да живея мирно у дома си, докато други са навън в поход. Небето може да ме накаже, ако се оплача, че съм самотна.

Нобунага се засмя и прекъсна думите й.

— Не, не. Женското сърце си е все същото и няма нужда вие да криете това. Тъкмо като мислите за самотата на грижите за домакинството, по-издълбоко ще осъзнаете силните страни на съпруга си. Някой беше написал стихотворение за това; гласеше нещо от рода на: „На път, вън от дома; съпругът в заснежения хан разбира колко е ценна неговата съпруга“. Мога да предположа, че и Хидейоши едва се сдържа. И не само това, но и крепостта в Нагахама е нова. Да чакате сами през време на военните действия трябва да е било трудно, но срещнете ли се, ще бъдете отново като току-що омъжени.

Нене се изчерви чак до яката и се просна по очи на пода. Навярно си спомняше своето младоженство. Нобунага се досети за какво мисли тя и се усмихна.

Внесоха храна и лакирани яркочервени чаши за саке. Нобунага й подаде чашката и Нене изящно отпи от течността.

— Нене — каза той засмян.

Най-сетне в състояние да го погледне направо, тя вдигна поглед, като се питаше с какво ли ще продължи. Нобунага внезапно заговори.

— И само още нещо — не бъди ревнива.

— Да, господарю — отвърна тя, без в действителност да се замисли, ала веднага се изчерви.

И до нея бе стигнал слухът за това, как Хидейоши бил посетил крепостта Гифу, придружен от някаква красива жена.

— Такъв си е Хидейоши. Не е съвършен. Но ако една купичка за чай е съвършена, тя няма чар. Всеки има недостатъците си. Когато един обикновен човек има пороци, той става източник на неприятности; малцина обаче имат способностите на Хидейоши. Често съм се чудил що за жена би избрала мъж като него. Сега, след като се срещнах с теб днес, зная че Хидейоши трябва също да те обича. Не го ревнувай. Живейте в съгласие.

Как Нобунага бе успял така добре да разбере едно женско сърце? Макар и малко плашещ, това бе човек, на когото и тя, и съпругът й можеха да разчитат. Не знаеше дали да изпитва радост или неудобство.

Върна се в жилището си в града под крепостта. Това, за което най-вече разказа на своята разтревожена свекърва, обаче не бяха съветите на Нобунага относно ревността.

— Всеки път, щом някой спомене името на господаря, всички се разтреперват от страх и аз се чудех що за човек ли ще да е той. В тази страна обаче трябва да има малцина управници, които да са така меки като него. Не можех да си представя как един толкова изискан човек може да се превърне в свирепия демон, който казват че ставал щом седнел върху коня. Чувал е също нещо и за теб и каза, че имаш чудесен син и трябва да си най-щастливият човек в цяла Япония. Каза ми, че в цялата страна има малцина мъже като Хидейоши и че съм си избрала добър съпруг. Е, че той дори ме поласка и добави, че имам вещо око.

Пътуването на двете жени продължи спокойно нататък. Прекосиха Фува и най-сетне видяха от своите носила пролетното лице на езерото Бива.