Ейджи Йошикава
Тайко (40)

Крепостта и езерото

Двама самураи излязоха в галоп през страничните порти на Окаяма. Конете им вдигнаха облаци от прах и се понесоха към крепостта. Никой не обърна особено внимание на ездачите. Щом стигнаха до вратите, обявиха че носят спешно известие от господаря Нобунага в Кай.

Когато един служител влезе за да извести за идването на пратениците, Хидейоши беше във вътрешното укрепление.

— Оставете ги да изчакат в Залата на чаплите — нареди той.

Тази зала се пазеше за разговори от най-поверително естество. Почти веднага след влизането на двамата конници Хидейоши дойде да седне при тях. Единият от мъжете извади от пазвата на кимоното си писмо и почтително го положи пред Хидейоши. Беше увито с два или три листа навосъчена хартия. Хидейоши махна външната обвивка и разряза плика.

— А, отдавна не бях виждал почерка на Негово Височество — каза той.

Преди да разгъне писмото, го вдигна с благоговение към челото си — в крайна сметка то бе написано собственоръчно от неговия господар.

Щом свърши с четенето, пъхна листа в кимоното си и попита:

— Много ли са бляскави победите на нашите отряди в Кай?

— Войската на Негово Височество беше несъкрушима. Когато напускахме областта, господарят Нобунага вече бе стигнал до Сува.

— Това и би могло да се очаква от нашия господар. Сигурно сам е излизал да се сражава в битките. В добро разположение на духа ли беше?

— От един от участниците в похода чух, че преминаването през планината било досущ като излет сред цветята напролет. Изглежда господарят Нобунага ще се върне по крайбрежния път, за да може да се наслади на гледката на планината Фуджи.

Вестоносците се оттеглиха. Хидейоши остана на мястото си и се загледа в нарисуваните върху плъзгащата се врата бели чапли. Очите на птиците бяха оцветени в жълто и те сякаш отвръщаха на погледа му.

„Нужен ми е Канбей, каза си Хидейоши. Той е единственият, когото мога да пратя.“

Повика един оръженосец и му каза:

— Курода Канбей трябва да е някъде във външното укрепление. Повикайте го заедно с Хачисука Хикоемон.

Взе писмото и повторно го прочете. Всъщност това не бе послание, а един вид обещание за което той бе помолил Нобунага. Още на място, в Окаяма, Хидейоши лесно би могъл да вдигне на крак шестдесет хиляди войници. Все още обаче не беше навлязъл дори във вражеската област Бичу, която трябваше да завоюва първа, за да подчини рода Мори. По пътя му към нея оставаше една пречка, която бе решен да отстрани — по възможност безкръвно. Пречката бе главната от седемте крепости, които образуваха отбранителна линия по границата на областта — крепостта Такамацу.

С влизането на Канбей и Хикоемон в стаята Хидейоши веднага усети облекчение.

— Току-що пристигна обещанието от Негово Височество — започна той. — Боя се, че ще поискам от вас да се изложите на нови изпитания. Бих искал да идете в крепостта Такамацу.

— Ще позволите ли да прочета написаното? — попита Канбей.

Пое листа със същата почит, която би показал, ако лично разговаряше с Нобунага.

Обещанието бе предназначено за началника на крепостта Такамацу, Шимидзу Мунехару. Нобунага даваше дума, че ако Мунехару се предаде без бой, ще получи за себе си в награда областите Бичу и Бинго. Зарекъл се е за това пред боговете, продължаваше господарят, и нищо не може да го накара да се отметне от думата си.

— Бих искал двамата с Хикоемон да тръгнете за Такамацу възможно най-скоро — обърна се Хидейоши към Канбей. — Съмнявам се, че ще имате някакви затруднения, след като се срещнете и разговаряте с генерал Мунехару, но ако такива се появят, не мога да си представя, че и видът на този печат ще го остави безразличен.

Хидейоши изглеждаше изпълнен с добри очаквания, но двамата мъже не бяха готови да споделят неговата увереност. Наистина ли господарят им вярва, че само заради това обещание Шимидзу Мунехару ще измени на своите повелители Мори или пък си е наумил и нещо друго?

 

 

Пътуването от Окаяма до крепостта Такамацу трая по-малко от ден, а и пратениците пристигнаха бързо, тъй като яздеха на коне. Докато подминаваха собствената си гранична стража, те вдигнаха поглед в посока на планините Киби, към червеното залязващо слънце.

Всеки, когото срещнеха отсега нататък, щеше да е техен враг. Пролетната гледка остана зад гърба им в Окаяма. Наоколо нивите и селата бяха запустели.

Един конник препусна от граничната черта до дървената ограда, която обграждаше крепостта Такамацу и зачака там нареждания. Най-сетне въведоха Канбей и Хикоемон от другата страна на укреплението и те тръгнаха към крепостната порта. Такамацу бе типичен пример за крепост, издигната на равнинно място. От двете страни на пътя, който водеше до портата, се простираха оризища и ниви. Самите укрепления и външният пояс на каменните стени се издигаха посред вади с ориз. С всяка следваща стъпка по каменното стълбище зъберите и заострените очертания на главното укрепление се показваха все по-отблизо и по-отблизо.

Веднъж влезли в главното укрепление, пратениците нямаха вече съмнение, че това е най-силната от седемте погранични крепости. Вътрешният двор бе широк и — въпреки наличието на две хиляди войници — тих. Тъй като Мунехару бе решил да даде отпор на врага, сега крепостта подслоняваше и три хиляди мирни жители, потърсили в нея убежище. С тази опора зад себе си Мунехару бе решен да спре разливащата се като вълна източна армия.

Въведоха Канбей и Хикоемон в една празна стая. Канбей, който вървеше сега без бастун, с труд прекрачи прага.

— Господарят Мунехару всеки миг ще бъде тук — каза им оръженосецът.

Изглеждаше на по-малко от двадесет години и при оттеглянето си не се държа по-различно, отколкото през време на мир.

Военачалникът влезе, седна без да се церемони на пода и започна:

— Аз съм Шимидзу Мунехару. Разбрах, че сте пратеници на господаря Хидейоши. Добре дошли.

Изглеждаше на около петдесет, непосредствен в държанието си и просто облечен. Не бе обграден от служители, а зад гърба му бе коленичил само един единадесет-дванадесет годишен оръженосец. Мъжът бе дотам лишен от външна показност, че ако не бяха този оръженосец и сабята на кръста му, би приличал на селски старейшина. Канбей се показа извънредно любезен към този непридирчив военачалник.

— Удоволствие е да се срещна с вас. Името ми е Курода Канбей.

Докато двамата се представяха, Мунехару благосклонно се поклони. Пратениците вече тържествуваха при мисълта, че без труд ще го привлекат на своя страна.

— Моля ви, Хикоемон — продължи Канбей, — ще кажете ли накратко на генерал Мунехару какво съдържа посланието на Негово Височество?

Макар на по-старшия от двамата повече щеше да подобава да заговори пръв, Канбей помисли, че по-възрастният и приветлив Хикоемон по-убедително ще представи добрите страни на предложението.

— Позволете да изясня целта на идването ни тук, генерале. Господарят Хидейоши ни нареди да говорим с вас открито и аз не мога сега да постъпя иначе. Ако това въобще е възможно, нашият господар би искал да избегне една безцелна битка. Мисля, че съвсем добре разбирате накъде отиват нещата на запад. Ако става дума за число, лесно можем да вдигнем на крак сто и петдесет хиляди души, докато Мори разполагат само с четиридесет и пет, най-много — с петдесет хиляди. Освен това, техните съюзници — Уесуги от Ечиго, Такеда от Кай, монасите-воини на върховете Хиеи и Хонганджи и шогунът — до един паднаха. Какво днес би могло да даде на Мори оправдание, ако решат да се сражават и да превърнат запада в пепелище?

— От друга страна — продължи Хикоемон, — господарят Нобунага си спечели благоразположението на Императора и уважението и обичта на хората. Народът най-сетне излиза от мрака на междуособните борби и посреща едно ново утро. Господарят Хидейоши скърби при мисълта, че вие и многото храбри мъже, които ви служат, може да загинете. Той се пита дали няма някакъв начин да се избегне такава жертва и за последен път ви моли да премислите решението си.

Канбей взе в ръка писменото обещание на Нобунага и посланието на Хидейоши и на свой ред заговори:

— Няма да ви изтъквам добрите или лошите страни на предложението. Наместо това бих искал да ви покажа нещо, което свидетелства за намеренията и на господаря Хидейоши, и на господаря Нобунага. Те и двамата умеят да ценят добрите воини. И ето това тук е писмено обещание, с което ви се дават във владение областите Бичу и Бинго.

Мунехару почтително се наклони към документа, но не го пое в ръка. После се обърна към Канбей:

— Думите ви наистина са прекалено силни, а това писмо ми обещава незаслужена отплата. Нямам представа какво да кажа или какво би подобавало да сторя в такъв един случай. Приходът, който получавам от рода Мори, не надхвърля седем хиляди крини ориз, а аз самият със сигурност не съм нещо повече от вече застаряващ селски самурай.

Мунехару не спомена нищо за това, дали е съгласен. Последва мълчание. Двамата пратеници седяха напрегнати на местата си. Каквото и да му кажеха, той все повтаряше, с искрено чувство и дълбоко уважение:

— Не съм заслужил това.

Срещу този мъж изглежда нямаше да помогнат нито опитът на Хикоемон, нито дарбата на Канбей. И двамата обаче бяха решени да пробият стената, която се бе изправила насреща им и направиха едно последно усилие.

— Вече казахме наистина всичко, което имахме за казване — започна отново Канбей, — но ако вие самият имате някакви определи желания или условия, които бихте искали да поставите, с радост ще ги изслушаме и предадем на Техни Височества. Моля ви да говорите откровено.

— Искате от мен откровеност ли? — попита Мунехару, почти сякаш говореше сам на себе си.

После вдигна поглед към двамата мъже.

— Е, чудя се дали ще ме изслушате. Надеждата ми е сега, в края на живота си, да не се отклоня от праведния път. Това е моето ръководно начало. По отношение на своята вярност към Императора родът Мори не е нито по-добър, нито по-лош от вашия господар. Аз, при все че съм тъй недостоен, съм служител на този род и макар да не съм се проявил в този живот с някакви особени заслуги, съм получавал издръжка от тях. Всичките ми сродници също са се радвали на такава щедрост, а сега, в тези преломни времена, на мен е било наредено да охранявам границата. Дори и да си бях поставил за цел някаква незначителна печалба, с какво лице да погледна след това света? Най-малкото, семейството и служителите ми биха ме сметнали за пълен лицемер, а самият аз бих нарушил по този начин всичко, на което съм се опитвал да ги науча — той се засмя. — Ето защо, макар да оценявам доброжелателността, която проявихте към мен, ще ви помоля да поискате от господаря Хидейоши да забрави за всичко това.

Канбей поклати глава в израз на дълбоко съжаление и заговори бързо и отчетливо:

— Няма да съумея да ви разубедя. Трябва да вървим, Хикоемон.

Хикоемон бе опечален от неуспеха, но така или иначе се бе страхувал от това от самото начало. И двамата бяха предвиждали, че Мунехару няма да се остави да го подкупят.

— Пътуването нощем ще е опасно. Защо не останете да преспите в крепостта и да тръгнете утре рано сутрин? — настоя Мунехару.

Това не бе просто проява на любезност от негова страна — пратениците разбираха, че е искрено загрижен. Беше техен враг, но и достоен мъж.

— Не, господарят Хидейоши ще чака с нетърпение вашия отговор — каза Хикоемон.

Пратениците помолиха само за факли и после тръгнаха да се връщат. Загрижен да не би да се случи нещо, Мунехару прати трима от служителите си да ги изпроводят чак до граничната черта.

По целия път до крепостта Такамацу и след това обратно Канбей и Хикоемон яздиха, без да спират за почивка или сън. Веднага щом пристигнаха в Окаяма, те отидоха право при Хидейоши. Отчетът им бе къс и ясен:

— Генерал Мунехару отказва да се предаде. Решението му е твърдо и няма полза да опитваме отново да го склоним.

Хидейоши не изглеждаше изненадан. Каза на двамата да се върнат при него, след като са си починали. По-късно същия ден повика пратениците и няколко от своите пълководци на съвещание.

Пред една карта на областта Канбей обясни как са разположени седемте крепости от отбранителната линия. Хидейоши вдигна поглед от картата и се протегна, сякаш вече е уморен. Преди бе получил вест за победата на Нобунага в Кай. Като сравняваше лекотата на успехите на своя господар със своите собствени затруднения, той все пак се надяваше изгледите отсега нататък да се подобрят. Веднага прати до Нобунага писмо с поздравления, в което разказваше също как върви войната при него и го осведомяваше, че се е отказал от мисълта да убеди Шимидзу Мунехару да се предаде.

 

 

Към средата на третия месец двадесетте хиляди войници, разположени наблизо в Химеджи, влязоха в Окаяма. Родът Укита прати още десет хиляди души. Така, с обща сила от тридесет хиляди, Хидейоши започна бавно настъпление в Бичу. Изминал само една левга, той спря и зачака сведения от разузнавачите, а след още две левги отново предприе оглед на местността. Вестта за бляскавите победи в Кай бе стигнала до всеки от войниците и мнозина намираха тази предпазливост за ненужна. Някои прибързано заявиха, че крепостта Такамацу и останалите по-малки укрепления могат да бъдат превзети с един удар.

Когато обаче разбраха как всъщност стоят нещата на бойното поле и как е разположен противникът, трябваше да признаят, че ще е трудно да се спечели бързо битката.

Хидейоши разпъна своя първи стан на връх Рюо, издигнато плато доста на север от крепостта Такамацу. Оттам ясно се виждаше самата крепост. Хидейоши можеше да обхване с един поглед местността и да проследи връзката между главното и обкръжаващите го по-малки укрепления. Можеше също да наблюдава придвижването на части от седалището на рода Мори и да се подготви в случай, че бъдат пратени подкрепления.

Хидейоши започна настъплението, като една по една превзе всичките малки крепости наоколо, докато остана само Такамацу. Загрижен от този лош обрат, Мунехару прати няколко известия до своите повелители Мори. Молеше ги за подкрепа. Пратениците потегляха един след друг с все по-отчаяни молби, но условията не позволяваха на Мори да действат. Отне им няколко седмици, докато съберат войска от четиридесет хиляди и настъпят към Такамацу. Единственото, което можеха да направят преди това, бе да окуражават Мунехару да не се предава и да го уверяват, че помощта вече е на път. После всички връзки на крепостта с околния свят бяха вече прекъснати.

На двадесет и седмия ден от четвъртия месец Хидейоши обсади Такамацу. Петнадесетте хиляди мъже в стана на връх Рюо обаче не се и помръднаха. Освен тях, пет хиляди бяха пратени по възвишенията при Хираяма, а десетте хиляди на рода Укита — на връх Хачиман.

Пълководците на Хидейоши застанаха зад отрядите на Укита. Цялото разположение приличаше на подредба на пуловете в началото на игра го. Наличието на собствени хора в тила на Укита, доскорошни съюзници на Мори, бе просто въпрос на предпазливост.

С първия ден на обсадата започнаха сблъсъци между челните отряди на двете войски. Курода Канбей, тъкмо върнал се от оглед на предните линии, отиде да се срещне с Хидейоши и му описа кървавото сражение преди пладне.

— В битката тази сутрин — започна Канбей, — войниците на господаря Укита дадоха над петстотин жертви, докато врагът загуби не повече от стотина души. Убихме осемдесет, а двадесет взехме в плен, но само понеже са тежко ранени.

— Така и трябваше да се очаква — отвърна Хидейоши. — Тази крепост няма да падне без кръвопролитие. Изглежда обаче, че Укита са се били добре.

Това наистина бе проверка за верността на съюзническите отряди.

 

 

С идването на петия месец времето стана слънчево и сухо. За пет нощи Укита, които бяха понесли тежки загуби в началото на сраженията, успяха да изкопаят под прикритието на тъмнината ров пред крепостната стена. Свършили с това, те подеха пристъп срещу Такамацу.

Щом видяха, че Укита са стигнали досами портите и външните стени, защитниците започнаха да ги обсипват с хули. Човек лесно можеше да си представи техния яд на тези хора, които някога им бяха съюзници, а сега се биеха в предните редици на Хидейоши. Веднага щом намериха сгоден случай, изненадващо отвориха главната порта и се втурнаха навън.

— Да изтребим тези гниди! — завикаха те.

— Да ги избием до крак!

Самурай със самурая и войник с войника се вкопчиха в мъртвешка схватка. Биеха се с рядко срещана дори на бойното поле ярост. Ръцете вдигаха във въздуха отрязаните неприятелски глави.

— Отстъпете! Отстъпете! — извика изведнъж сред облаците от прах и пушек предводителят на Укита.

Защитниците впериха яростни погледи в оттеглящите се техни неприятели. Преливаха от желание да ги стъпчат под нозете си. Впуснаха се след тях с викове: „Да ги изтребим!“ и „Да им отнемем знамето!“

Началникът на предните отряди на крепостта твърде късно забеляза от седлото си рова отпред. Видял клопката, той се опита да спре своите хора, но те продължиха направо, в неведение за опасността. От окопа в миг излезе облак гъст пушечен дим. Нападателите спряха покосени.

— Това е капан! Не влизайте в него! Залегнете! Залегнете! — завика военачалникът. — Оставете ги да стрелят! Изчакайте да почнат да презареждат и ги нападнете тогава!

Неколцина мъже се втурнаха напред със страховити бойни викове и пожертваха своя живот, за да привлекат върху себе си вражеския огън. Паднаха под дъжд от куршуми. Като прецениха времето до следващия залп, техни другари се затичаха към рова и се метнаха вътре. Пръски кръв покриха земята.

Същата нощ започна да вали. Знамената и военните шатри на връх Рюо подгизнаха от вода. Хидейоши се подслони в една хижа и се загледа в тъжните облаци на дъждовния сезон. Нямаше много ведър вид.

Огледа се и извика на един от служителите си:

— Тораносуке, това шум от дъжда ли е или някой идва насам? Иди да провериш.

Тораносуке излезе, но бързо се върна и доложи:

— Господарят Канбей току-що се връща от полето на битката. На път насам един от мъжете, които държали носилката му, се подхлъзнал по стръмното и господарят паднал и се е ударил доста тежко. Все пак се смееше, сякаш не е станало нищо.

Защо Канбей излиза на бойното поле в този дъжд? Както винаги, неговият несломим боен дух силно впечатли Хидейоши.

Тораносуке се оттегли в съседната стая и сложи дърва в огнището. С началото на дъждовете комарите бяха започнали да се люпят и тази вечер бяха особено досадни. Огънят нагорещи и без това натежалия въздух, но поне прогони с дима си насекомите.

— Много пуши тук — каза Канбей и се закашля.

Мина с куцукане покрай оръженосците и без предупреждение влезе в стаята на господаря си.

Скоро и двамата разговаряха оживено. Почти сякаш се надпреварваха кой пръв да вземе думата.

— Мисля, че ще е трудно — завърши накрая Хидейоши.

Двамата млъкнаха за малко и се заслушаха в еднообразния шум на ранния летен дъжд, който се стичаше от улука на издигнатата набързо хижа.

— Въпрос само на време е — поде отново разговора Канбей. — Никак не е сигурно какво ще спечелим от един втори пристъп. От друга страна, бихме могли да се примирим с дълга обсада и да не предприемаме нищо, но и това крие своите опасности. Четиридесетте хиляди войници, пратени от Мори, може да пристигнат и да ни ударят в гръб. Тогава ще сме притиснати между тях и хората в крепостта.

— Ето защо съм така потиснат, откакто започнаха дъждовете. Нямате ли някакво хрумване, Канбей?

— Последните два дни обикалях предните редици и внимателно огледах разположението на вражеската крепост и местността наоколо. Засега имам само един план, на който бихме могли да заложим.

— Превземането на Такамацу не засяга единствено самата нея — вметна Хидейоши. — Ако тя падне, крепостта Йошида скоро също ще е в наши ръце. Ако обаче не успеем тук, това поражение ще ни струва петгодишни усилия. Нужен ми е план, Канбей. Помолил съм хората в съседната стая да излязат, така че може да говорите без опасения. Искам да зная какво мислите.

— Неучтиво е да говоря така, но подозирам, че и вие имате свой план, господарю.

— Не отричам.

— И мога ли първо да попитам какъв е вашият?

— Нека и двамата напишем какво сме намислили — предложи Хидейоши и извади хартия, четки и мастило.

След като свършиха с писането, мъжете размениха листовете си. Хидейоши бе написал една дума: „вода“, а Канбей — две: „водно нападение“.

Двамата се засмяха високо, смачкаха хартиите и ги мушнаха в ръкавите си.

— Явно човешката изобретателност има граници — заключи Хидейоши.

— Така е, наистина — съгласи се с него Канбей. — Крепостта Такамацу е в равнина и е изцяло обградена от планини. При това през долината текат Ашимори и още седем други реки. Сигурно няма да е трудно да отклоним водата от тях и да наводним мястото около крепостта. Планът е дързък и повечето военачалници не биха се и сетили за него. Не мога да не се възхитя на това колко бързо сте схванали положението, господарю. Защо обаче се колебаете да пристъпите към действие?

— Е, от стари времена има много примери за успешно превземане на крепости с огън, но с вода — почти не.

— Мисля, че съм срещал такова нещо да се споменава във военните летописи на късната династия Хан и от времето на Трите царства. В един от тях прочетох нещо и за нашата страна при управлението на император Тенчи. Щом китайците нахлули тук, нашите войници издигнали бентове, за да задържат водата. И при нападението на противника японските войници се готвели да сринат бентовете и да оставят водата да го помете.

— Да, обаче не станало нужда да привеждат в действие плана си, тъй като китайците отстъпили. Ако извършим това, което сме намислили, ще направим нещо невиждано никога по-рано. Ще трябва значи да наредя на няколко от служителите, които имат нужните познания, да определят какво ще ни е необходимо като хора, разходи и време.

Хидейоши искаше не само груба преценка, а точни цифри и безупречен план за работа.

— Съвършено прав сте. Един от моите подчинени е много добре подготвен в тази област и ако още сега му наредите да дойде тук, мисля, че веднага ще може да ви даде ясен отговор. Всъщност, аз вече съм се съветвал с него по въпроса и това което съм намислил, се основава на неговите собствени предложения.

— Кой е това? — попита Хидейоши.

— Йошида Рокуро — отвърна Канбей.

— Е, повикайте го веднага.

После Хидейоши добави:

— И аз имам под ръка някой, който добре познава строителните и поземлените работи. Какво ще кажете също да го поканим тук и да ги оставим да поговорят с Рокуро?

— Ще бъде добре. Кой е това?

— Не е от моите служители. Самурай от Бичу е. Казва се Сембара Кюемон. Сега той е в лагера и съм го остави да работи върху карти на околността.

Хидейоши плесна с ръце за да повика един от оръженосците. Всичките му лични прислужници и оръженосци обаче се бяха отдръпнали на известно разстояние и не можаха да чуят плясъка. Трополенето на дъжда още повече им пречеше. Хидейоши сам стана, премина в съседната стая и извика с глас, който по би подхождал за бойно поле:

— Хей! Никой ли няма тук?

 

 

След като бе решено да се предприеме водно нападение, главният лагер на връх Рюо се оказа неудобен за целта. На седмия ден от петия месец Хидейоши се пренесе на връх Ишии. Избраха го, защото оттам добре се виждаше крепостта Такамацу.

— Да започнем с измерванията — заяви той на следващия ден.

Придружен от шестима военачалници, тръгна да язди западно от Такамацу, към Мондзен, на брега на река Ашимори. През цялото време не изпускаше от око крепостта от дясната си страна. По някое време избърса потта от челото си и повика Кюемон.

— Какво е разстоянието от върха на Ишии до Мондзен? — попита.

— По-малко от една левга, господарю.

— Подайте ми картата си.

Хидейоши пое листа от Кюемон и сравни замисления за строеж бент с очертанията на местността. От трите страни имаше планини, които по естествен начин образуваха нещо подобно на залив. На запад той се простираше от Киби до планинската околност в горното течение на Ашимори; на север — от връх Рюо до планините по границата с Окаяма; на изток — до подножието на връх Ишии и Кавадзугахана. Крепостта Такамацу бе разположена в самата среда на откритата равнина.

Нивите, оризищата, пътищата и селата по тази плоска повърхност сякаш вече потъваха под водата пред самите очи на Хидейоши. В ума му планинските склонове от трите страни заприличаха на извита дъга от носове и заливи, а крепостта Такамацу — на самотен изкуствен остров.

Уверен в осъществимостта на замисъла, Хидейоши върна картата на Кюемон и отново възседна коня си.

— Да вървим! — подвикна той на служителите си и после обърна към Рокуро и Кюемон: — Оттук тръгвам за връх Ишии. Вземете мярка за бента, като вървите по следите от копитата на коня ми.

И Хидейоши обърна своя кон в източна посока и препусна напред. От Мондзен стигна право до Харокодзаи и оттам изви в дъга към връх Ишии. Кюемон и Рокуро тръгнаха бързо подире му, като ръсеха след себе си стрит прах ориз. След тях вървяха работници, които забиваха колци, с които да отбележат от къде ще минава бентът.

Когато тази черта се превърне в същинска преграда и водите на седемте реки бъдат отклонени, за да потекат вътре в нея, цялата околност щеше да се преобрази в огромно езеро с формата на полуразтворено лотосово листо. Когато се вгледаха внимателно в очертанията на земите между Бидзен и Бичу, хората забелязаха, че в далечното минало те трябва да са лежали под морето. Битката започваше. В нея нямаше да се лее кръв, а вода.

Дигата трябваше да е дълга една левга; широчината й щеше да бъде тридесет лакти на върха и шестдесет — в основата. Въпросът бе във височината, която трябваше да съответства на тази на стените на крепостта Такамацу.

Всъщност, основното обстоятелство, което подсигуряваше успеха на водното нападение, бе, че външните каменни стени на крепостта са високи само дванадесет лакти. Ето защо двадесет и четири лакътовата височина на бента изчислена върху тази основа от дванадесет. Решиха, че ако равнището на водата се покачи на такава височина, тя не само ще залее външните стени, но и ще потопи самата крепост под шест лакътя вода.

Съвсем рядко се случва обаче някаква работа да бъде свършена по-рано от заплануваното. А въпросът, който особено тревожеше Канбей, бе този с работната ръка. В голяма степен бе принуден да разчита на местните селяни. Обитателите на съседните села обаче бяха доста оредели, тъй като преди обсадата Мунехару бе прибрал в крепостта повече от петстотин земеделски семейства, а много други бяха избягали в планините.

Селяните, потърсили убежище в крепостта, бяха готови до смърт да бранят своя господар. Това бяха добри, простодушни хора, от години служили на Мунехару. Мнозина от останалите в селата бяха с развалени нрави или търсачи на приключения, готови да работят на бойното поле.

Хидейоши можеше да разчита на съдействието на Укита Наоие, а Канбей успя да събере няколко хиляди души от Окаяма. Тревожеше го обаче не числото, а въпросът как да използва тези хора по най-ползотворния начин.

При една от обиколките си той повика Рокуро и го помоли за отчет по хода на работата.

— Със съжаление трябва да кажа, че не можем да свършим толкова скоро, колкото иска господарят — отвърна тъжно служителят.

Дори точният ум на този човек не можеше да изнамери начин, с който да накара пъстрата смесица от селяни и безделници да работи както трябва. С такава цел на всеки деветдесет разкрача по продължение на бента бяха поставили стражи, които да подканват работниците да се напрягат повече. Но тъй като войниците, разположени по тези места, просто наблюдаваха безучастно работата, хилядите мъже, които размахваха мотики и като мравки изнасяха пръстта на раменете си, не изпитваха особено желание да им се подчиняват.

Освен това сроковете, които постави Хидейоши, бяха изключително къси. Ден и нощ при него пристигаха спешни известия. Четиридесетте хиляди войника на Мори са разделени на три отряда, начело с Кикава, Кобаякава и Терумото и с всеки час се приближават към границите на областта.

Канбей се загледа в работещите. Изтощени от непрекъснатата денонощна работа, някои от тях едва се помръдваха. Оставаха им още само две седмици, за да довършат строежа си.

Минаха два дни. После три. Пет.

„Напредваме толкова бавно, че няма да можем да свършим този бент и за петдесет, дори за сто дни, а какво остава — за две седмици“, помисли си Канбей.

Рокуро и Кюемон стояха без сън, за да наглеждат работниците. Каквото и да правеха те обаче, мъжете си оставаха недоволни и лениви. Отгоре на това някои дори умишлено пречеха на работата, като убеждаваха сравнително по-послушните си другари нарочно да забавят темпото.

Канбей не можеше да гледа това безучастно. Накрая, с бастун в ръката, започна сам да посещава мястото на работата. Застанал на един насип прясна пръст край най-сетне завършената част на дигата, той с пламнал поглед следеше хилядите работещи долу. Когато забележеше у някого и най-малката проява на леност, се спускаше към него с бързина, каквато човек надали би очаквал от сакат и го биеше с тоягата си.

— Работи! Защо мързелуваш?

Работниците се разтреперваха и разбързваха, но само докато Канбей ги гледаше.

— Куцият дявол ни наблюдава!

Накрая Канбей съобщи на Хидейоши:

— Няма да е възможно да свършим навреме. За всеки случай, ако подкрепленията от Мори пристигнат, докато още не сме и преполовили строежа, бих искал да ви помоля предварително да обмислите някакъв резервен план за действие. Бог ми е свидетел, да накараш тези хора да работят е по-трудно, отколкото да заповядаш на войници да настъпят срещу врага.

Хидейоши, необичайно притеснен, мълчаливо пресмяташе нещо на пръстите си. Ежечасно го осведомяваха за настъплението на голямата войска на Мори и всяка вест за него бе като нов облак, който надвисва над планината преди вечерна буря.

— Не се отчайвайте, Канбей. Имаме още седем дни.

— Строежът е завършен едва на една трета. Как ще издигнем бента за толкова малко време?

— Може да успеем.

За първи път Хидейоши влизаше така в спор с Канбей.

— Можем да го свършим — продължи той. — Но не и ако нашите три хиляди работници работят само колкото за три хиляди души. Ако един от тях обаче работи като трима или дори петима, ще е все едно, че имаме десет хиляди. А ако самураите, които ги надзирават, постъпят по същия начин, един човек ще работи с духа на десет и би трябвало да успеем да постигнем всичко, каквото пожелаем. Ще отида сам на мястото на строежа, Канбей.

На следващата сутрин един облечен в жълто вестоносец обиколи тичешком строежа и заповяда на работниците да спрат работа, за да се наредят около едно издигнато на дигата знаме.

Всички, хората от нощната смяна, които тъкмо се разотиваха по домовете си и тези, които току-що идваха, последваха своите началници. Когато трите хиляди се събраха на едно място, бе трудно да се различи цвета на пръстта от този на лицата им.

С известно опасение вълната от почернели работници пристъпи напред. Не бяха обаче загубили лъжливата си храброст и продължаваха да се шегуват и закачат. Изведнъж Хидейоши се приближи до столчето, поставено пред знамето и всички се умълчаха. Оръженосците и служителите му стояха тържествено изправени малко по-назад, от лявата и от дясната страна. „Дявола“ Курода Канбей, ежедневен прицел на тяхната злоба, бе застанал встрани, подпрян на бастуна си. Той се обърна към тях от върха на дигата.

— Днес господарят Хидейоши пожела да узнае какво мислите. Както всички знаете, определеното за издигане на бента време наполовина изтече, а строежът напредва бавно. Според господаря една от причините за това е, че не сте положили същинско старание в работата. Нареди да се съберете тук, за да може открито да му кажете от какво сте недоволни или какво ви пречи и какво е онова, което искате.

За миг Канбей спря да говори и огледа работниците. Тук-там хората шепнеха нещо помежду си.

— Груповите началници трябва добре да разбират своите подчинени. Не пропускайте тази възможност да кажете на Негово Височество какво точно желаете. Нека пет-шест от мъжете да дойдат като представители на останалите и гласно да изкажат недоволствата и исканията си. Ако са оправдани, желанията им ще бъдат изпълнени.

При тези думи напред излезе гол до кръста висок мъж с непокорен израз на лицето. С вид, сякаш се опитва да спечели подкрепата на насъбраното множество, той се изкачи до върха на дигата. Като видяха това, още трима-четирима работници се закатериха след него.

— Само тези хора ли ще ви представляват? — попита Канбей.

Щом приближиха до походното столче на Хидейоши, всички коленичиха на земята.

— Няма нужда да коленичите — каза им Канбей. — Днес Негово Височество открито ви кани да изкажете недоволството си. Дошли сте тук пред него като представители на всички, които работят на строежа, така че говорете свободно това, което мислите. От вас зависи дали работата ще бъде свършена навреме. Искаме да ни кажете причините за недоволството, което досега сте таили в себе си. Да започнем с дошлия пръв, човека отдясно. Хайде.

Тонът на Канбей звучеше примирително. Щом повторно ги подкани да говорят, един от петимата мъже най-сетне се обади.

— Добре тогава, ще ви се доверя и ще говоря, но не се сърдете, а? Първо на първо… е, ами… вижте какво…

— Говори.

— Ами, за всяка изнесена торба с пръст ни плащате по един шо ориз и сто мон и истината е, че като бедни селяни ние се радваме, дето сме си намерили работа. Обаче… всички смятаме, че тъй като сме прости работници, вие може и да се отметнете от думата си.

— Добре — обади се Канбей, — защо човек с добро име като господаря Хидейоши да се отмята от думата си? Срещу всяка предадена торба получавате белязана бамбукова пръчица, която на вечерта можете да размените срещу същинско заплащане, нали така?

— Да, ваше превъзходителство, пръчици получаваме, но всеки ден, дори да сме изнесли десет или двайсет торби, получаваме един шо кафяв ориз и сто мон. Останалото са военни разписки и купони за ориз, които, казват, ще можем да осребрим по-късно.

— Така е.

— И това ни тревожи, ваше превъзходителство. Каквото и да спечелим, в пари или в ориз, ще е добре за нас, но без него някой беден надничар като мене няма да успее да изхрани жената и децата си.

— А не са ли сто мон и един шо ориз много повече от това, което обикновено припечелвате?

— Не се шегувайте, ваше превъзходителство. Ние не сме коне или добитък. Ако цялата година работехме, като работим сега, скоро щяхме да грохнем. При все това се съгласихме да послушаме заповедта на Негово Височество и денонощно сме на работа. Можем да се трудим извънредно, но трябва да знаем, че ще получаваме необходимото, а после ще можем да пием саке, да изплатим дълговете си и да купим някоя нова дреха за жените. Щом обаче ни се дават само обещания, не може да работим с истинско желание.

— Трудно е да ви разбере вас човек. Войската на господаря Хидейоши винаги се е въздържала от насилие и не ви е причинила никаква вреда досега. От какво всъщност има толкова да се оплаквате?

Петимата работници се засмяха тъжно. Единият каза:

— Ние не се оплакваме, Ваше превъзходителство. Платете ни просто това, което сме заслужили. Не можем да напълним стомасите си със стари хартии и купони за ориз. И по-важното е: кой ще ни даде срещу тези хартии истински пари в деня, когато господарят Хидейоши загуби битката?

— Ако в това е въпросът, няма изобщо за какво да се тревожите!

— Но почакайте. Казвате, че ще победите и заедно с всички военачалници тук сте заложили живота си за тази победа. Аз обаче не бих дал и половината от онова, което имам, за такъв облог. Ей, всички вие! Не съм ли прав?

Размаха ръце от върха на бента, за да получи съгласието на хилядите работници. На мига се понесе одобрителен вик и морето от човешки глави се развълнува, докъдето поглед стига.

— И само от това ли се оплаквате? — попита Канбей.

— Да. Бихме искали това да се уреди преди всичко останало — отвърна мъжът.

Той бе обърнал поглед към тълпата за подкрепа, но не показваше и най-малка следа от страх.

— Няма да го бъде!

За първи път Канбей заговори с обичайния си глас. Начаса хвърли настрани бастуна, извади сабя от ножницата и разсече човека на две. Обърна се рязко към друг, който понечваше да избяга и посече и него. В същото време Рокуро и Кюемон, които бяха застанали зад Канбей, размахаха саби и сред пръски топла кръв довършиха останалите трима души.

Тримата разделиха работата си така, че работниците бяха покосени по-бързо, отколкото ако ги бе ударил гръм.

Вцепенени от неочакваността на станалото, стълпените хора утихнаха като трева в гробища. Недоволните гласове мигновено замлъкнаха. Тъй дръзките доскоро изражения по лицата се изгубиха. Останаха само хиляди пребледнели, сгърчени от страх устни.

Застанали над петте трупа, тримата самураи впиха яростни погледи в работниците. Още стискаха в ръце покритите с кръв саби.

Накрая Канбей се провикна с цялата ярост, която можеше да събере в гласа си:

— Тези петима, които ви представляваха — повикахме ги тук, чухме, каквото имаха за казване и им дадохме много ясен отговор. Обаче може и някой друг да иска да каже нещо.

Млъкна и зачака някой да се обади.

— Долу сред вас със сигурност има човек, готов да излезе тук. Кой ще е следващият? Ако има такъв, който иска да каже нещо от името на всички, сега има случая да говори!

За миг замълча, за да остави на хората време да размислят върху казаното. Страхът по безбройните лица започна да се заменя от съжаление. Канбей избърса кръвта от сабята си и я постави обратно в ножницата. Изражението му се разведри и той внимателно и с достойнство заговори на работниците:

— Виждам, че никой повече няма да излезе след предишните петима. Значи вие мислите по-иначе от тях. Ако съм прав, ще ви кажа, каквото имам за казване. Някой възразява ли?

Хилядите работници отвърнаха с глас на мъртъвци, които са се върнали от отвъдното. Никой не възразяваше. Никой нямаше намерение да се оплаква. Явно онези, които говориха по-рано, бяха подстрекавали всички да се бавят с работата. Сега останалите ще следват заповедите и ще се напрегнат здраво. Ще им прости ли Хидейоши?

Трите хиляди заговориха шумно един през друг, някои — шепнешком, други — с викове. Трудно можеше да се разбере кой какво казва. Чувствата на цялата тълпа обаче бяха общи.

— Сега тихо! — махна с ръка Канбей, за да ги умълчи. — Добре. Ето как мисля, че трябва да бъде. Няма да ви говоря сложни работи, само ще ви кажа, че ще е най-добре бързо и без ропот да започнете да работите заедно с жените и децата си под началството на военните на Негово Височество. Проявите ли леност или алчност, само ще забавите идването на деня, който всички очаквате. Войската, която прати господарят Нобунага, няма да бъде разбита от Мори. Колкото и голяма да е областта, която те владеят, тя е обречена да падне. И не защото Мори са слаби, а защото така повеляват времената, в които живеем. Разбирате ли ме?

— Да — отвърнаха хората.

— Е, ще се заловите ли тогава за работа?

— Ще работим. Наистина ще работим!

— Добре!

Канбей закима доволно и се обърна към Хидейоши.

— Чухте какво казаха работниците, господарю. Няма ли да проявите към тях щедрост този път?

Изглеждаше, сякаш почти се застъпва за множеството.

Хидейоши се изправи. Нареди нещо на Канбей и на двамата служители, които бяха коленичили пред него. На часа отнякъде излязоха войници, които носеха на гръб нещо, прилично на тежки чували с монети — цял куп сламени чували с монети.

Канбей се обърна към обзетите от страх и съжаление работници и каза:

— Вината наистина не е ваша. Вие всички сте в окаяно положение. Двама-трима размирници са ви заблудили и излъгали. Така реши господарят Хидейоши и за да продължите да работите, без да ви притискат други грижи, той заповяда да ви възнаградим предварително за усилията. Вземете това, което ви се дава, благодарете за него и бързо се връщайте на работа.

Войниците получиха нареждане, чувалите до един бяха отворени и от тях като река се изсипаха монети, които почти застлаха върха на дигата.

— Вземете и вървете. Но само по една шепа на човек.

Думите му бяха съвсем ясни, но работниците още се колебаеха дали да пристъпят напред. Шепнеха си и се оглеждаха един другиго, а планината от монети все така оставаше на мястото си.

— Най-бързият ще спечели най-много! После да не се оплаквате, че парите свършили. Всеки ще получи по шепа, тъй че който се е родил с големи ръце, може да се смята за щастливец, а който има малки, не трябва да пуска нищо да му мине между пръстите. Да не се объркате и да останете с празни джобове. И после се връщайте на работа.

Колебанията на работниците се разсеяха. Добре разбираха, че Канбей, сега усмихнат и закачлив, говори истината. Тези от първите редици се спуснаха към купчините с монети. Поколебаха се за миг, сякаш стреснати от вида на толкова много пари, но щом първият сграбчи една шепа и се дръпна настрани, от тълпата се чу хор от радостни възгласи. Звучеше почти като победна песен.

Почти веднага след това настъпи такова объркване, че надали можеше да се различат монетите, хората и пръстта под тях. Никой обаче не се опита да вземе повече, отколкото му се полага — изведнъж всички се бяха освободили от лукавството и недоволството си. Стиснали монетите в шепи, мъжете сякаш се преобразиха и всеки се втурна към мястото където работеше. Въздухът се напълни с шум от здрави удари на кирки и лопати. С викове на оживление, мъжете трупаха пръстта, мушкаха коловете през дръжките на кошниците, в които я изнасяха и накрал я изсипваха в чувалите. За първи път работеха с истинско желание. Потта, която сега обливаше телата им, наистина ги радваше и облекчаваше. Започнаха да си подвикват един другиму от въодушевление.

— Кой казва, че не можем да свършим бента за пет дни? Хей, помните ли голямото наводнение?

— Точно така. Тогава беше много по-тежко да спрем водите, дето придойдоха.

— Хайде! Да се напънем с всички сили!

— Каквото ще да става, аз няма да се откажа!

Само за половин ден свършиха повече работа, отколкото за предишните пет.

Вече нямаше нужда от камшиците на надзирателите и бастуна на Канбей. През нощта горяха големи огньове, през деня прахът от земята засенчваше слънцето. Най-сетне дигата бе почти готова.

Докато работата по бента напредваше, други се готвеха да отбият от коритата им седемте реки, които течаха около крепостта Такамацу. Там бяха впрегнати на работа почти двадесет хиляди души. Да се препречат и отклонят водите на Ашимори и Наруя се смяташе за най-трудната част от целия замисъл.

Чиновникът, поставен да отговаря за тази работа, често се оплакваше на Хидейоши:

— Всеки ден водата се покачва заради големите дъждове в планината. Просто не можем да намерим начин да я заприщим.

Предния ден Канбей бе отишъл заедно с Рокуро да огледат мястото. Той бързо схвана колко е трудно положението.

— Течението е толкова силно, че дори когато блъскахме вътре такива камъни, че за да ги отместим, трябваха двайсет-трийсет души, то веднага ги отнасяше.

Щом дори Канбей можеше да се връща само с оправдания, Хидейоши реши сам да отиде на реката, за да види с очите си как стоят работите. Щом обаче застана там и разбра докъде стига силата на стремителния бързей, сам се почувства безпомощен.

Рокуро се приближи към него, за да предложи едно свое хрумване:

— Ако нагоре към изворите насечем дървета и така както са, заедно с клоните, ги пуснем във водата, това може да забави малко течението.

Хрумването му бе изпълнено — в продължение на половин ден повече от хиляда работници изсичаха дърветата и ги хвърляха цели в реката. И това обаче не успя да укроти бързеите.

Следващото предложение на Рокуро бе да потопят на мястото, където искаха да издигнат бент, тридесет големи лодки, пълни с едри камъни.

Оказа се обаче невъзможно да прекарат съдовете срещу течението. Тогава наредиха по брега дъски, заляха ги с масло и с големи усилия издърпаха лодките на брега, за да ги потопят при устието на реката.

Междувременно голямата дига, която се простираше на цяла левга, беше завършена и побеснелите води на Ашимори се превърнаха в пяна и пръски, за да се насочат към равнината около крепостта Такамацу.

Горе-долу по същото време натам бяха подкарани и останалите шест реки. Само Наруя се бе оказала прекалено трудна за обуздаване.

От седмия ден на петия месец, когато започна работата, бяха минали две седмици. Сега всичко бе готово.

На двадесет и първия ден от петия месец четиридесетте хиляди войници на рода Мори, начело с Кикава и Кобаякава, стигнаха до границата. Един ден преди това околността на Такамацу се превърна в мътно езеро.

На сутринта на двадесет и първи Хидейоши застана заедно с военачалниците си пред своята шатра на връх Ишии и огледа свършеното.

У едни гледката предизвикваше възхита, у други — съжаление. Придошлите води, към които се бе прибавил и снощният валеж, бяха откъснали крепостта Такамацу в средата на голямо езеро. Външните каменни стени, подвижният мост, гората, покривите на къщите, селата, нивите им, оризищата и пътищата бяха изцяло потопени. Водата се изкачваше с всеки изминал час.

— Къде минава сега Ашимори?

В отговор на запитването на Хидейоши Канбей посочи към една група борове, която се мержелееше в западна посока.

— Нали виждате, че на онова място в дигата има отверстие от около четиристотин и петдесет лакътя. Оттам текат отбитите води на Ашимори.

Хидейоши премина с поглед от запад на юг по далечната планинска верига. Право в южна посока, на самата граница, успя да различи високия връх Хидзаши. С изгрева на слънцето там се бяха появили безбройните знамена на предните отряди на Мори.

— Врагове са ни, но не мога да не съжаля Кикава и Кобаякава, като си помисля какво са изпитали тази сутрин, щом са дошли и видели езерото. Трябва да са хвърляли къчове от яд — засмя се Канбей.

Тъкмо каза това и пред Хидейоши се просна по очи синът на чиновника, който отговаряше за работата на река Наруя. Плачеше.

— Какво е станало? — попита го Хидейоши.

— Тази сутрин — отвърна младият мъж, — моят баща заяви, че се е провинил в непростимо нехайство. Написа ви това извинително писмо и си направи сепуку.

Чиновникът бе натоварен с трудна задача — да уреди разчистването на просека от петстотин разкрача през планината. Тази сутрин оставаха неизсечени още деветдесет разкрача и значи той не бе свършил работата в срок. За да посрещне отговорността за своя неуспех, мъжът бе посегнал на живота си.

Хидейоши наведе очи към сина, чиито ръце, крака и коса още бяха полепнали с кал. Внимателно го повика с ръка да се приближи.

— Вие самият не бива да си правите сепуку. Застъпете се за душата на своя баща с подвизи на бойното поле. Съгласен ли сте?

И той леко потупа младежа по гърба.

Момчето заплака със сълзи. Отново заваля дъжд. Гъстите облаци тихо се спускаха над мътното езеро и изсипваха върху него потоци от бяла вода.

 

 

Настъпи нощта на двадесет и втория ден от петия месец, ден след като отрядите на Мори стигнаха границата.

В тъмното двама подобни на необикновени риби мъже преплуваха мътното езеро и пропълзяха до върха на дигата. Закачиха се в нанизаните на връв звънци и тракащи дъсчици, опънати покрай самия край на водата. Връвта бе вързана за ниския бамбук и храсталаците и приличаше досущ на поветите на дива роза.

До всеки стражеви пост по дигата гореше с ярки пламъци голям огън. Стражите се затичаха бързо и уловиха единия от мъжете. Другият на свой ред успя да избяга.

— Няма значение дали идва от крепостта или е бил пратен от Мори. Господарят Хидейоши трябва внимателно да разпита този човек.

Началникът на стражите прати пленника на връх Ишии.

— Кой е това? — попита Хидейоши, като излезе на терасата.

От двете му страни стояха служители със запалени лампи. Той впери поглед във вражеския войник, коленичил под мократа от дъжда стряха. Двете ръце на мъжа бяха вързани, но той стоеше с гордо вдигната глава.

— Този човек е войник от крепостта. Обзалагам се, че е бил пратен от Мори, за да занесе някаква вест. Не намерихте ли нищо у него? — попита той служителя, който пазеше пленника.

При предварителния обиск в дрехите на мъжа бе открил бутилка за саке със скрито в нея писмо. Остави го пред Хидейоши.

— Хм… това изглежда е отговор от Мунехару до Кикава и Кобаякава. Приближете малко лампата.

Подкрепленията, пратени от Мори, се бяха обезсърчили при вида на необятното езеро. Тръгнаха бързо към крепостта, но сега, когато тя бе обградена с вода, нямаха представа как да й помогнат. Накрая посъветваха Мунехару да се предаде на Хидейоши и да спаси живота на хилядите, които стоят затворени в Такамацу.

Писмото, което държеше сега в ръцете си Хидейоши, бе Мунехарувият отговор на това предложение.

Мислили сте с добро чувство за тези от нас, които останаха тук вътре и писмото ви е изпълнено с разбиране. Засега крепостта Такамацу е главната опора на западните области и нейното падане със сигурност ще сложи началото на края на рода Мори. От времето на господаря Мотонари всички сме се радвали на благоволението на този род. Тук няма и един, който с цената дори на два дни от живота си да предаде победата в ръцете на врага. Готови сме да издържим обсадата до край и сме решени да срещнем своята гибел заедно с тази крепост.

В писмото Мунехару всъщност насърчаваше новодошлите отряди. Плененият вестоносец на Мори отвърна на зададените от Хидейоши въпроси с неочаквана прямота. След като врагът вече бе прочел посланието, той изглежда се примири с това, че ще е безполезно да крие каквото и да било. Хидейоши обаче не се зае да го разпитва за подробности. Не желаеше да унижава един самурай. Това би било и без друго безполезно и той веднага насочи мислите си другаде.

— Това, мисля, е достатъчно. Отвържете този воин и го освободете да си върви.

— Да го освободим ли?

— Преплувал е цялото езеро и изглежда сега му е студено. Нахранете го и го изпратете оттук с пропуск, за да не го задържат отново по пътя.

— Да, господарю.

Служителят развърза пленника. Естествено този вече се бе приготвил да умре и сега изглеждаше объркан. Поклони се мълчаливо на Хидейоши и понечи да си тръгне.

— Надявам се господарят Кикава да е в добро здраве — обади се Хидейоши. — Моля ви да му пратите моите най-сърдечни поздрави.

Вестоносецът на Мори коленичи с достойнство. Почувствувал дълбочината на великодушието на Хидейоши, той се поклони в знак на силно уважение.

— Освен това, мисля, че в стана на господаря Терумото има един монах на име Екей. Екей от Анкокуджи.

— Така е, господарю.

— Не съм го виждал от много отдавна. Моля ви да пратите и на него поздравите ми.

Веднага щом вестоносецът си отиде, Хидейоши се обърна към един от служителите и го попита:

— У теб ли е писмото, което ти дадох от по-рано?

— Разбира се, господарю.

— То съдържа тайно известие от голяма важност. Занеси го направо на господаря Нобунага.

— Ще му го предам възможно най-бързо.

— Без съмнение пратеникът на Мори с тръгнал да изпълни задачата си с решимост, не по-малка от твоята. Обаче той бе пленен и в мои ръце попадна писмо, което издава намеренията и на Мунехару, и на Кикава. Бъди извънредно внимателен.

Хидейоши седна с лице към лампата. Писмото, което повери на пратеника, за да го занесе в Адзучи, съдържаше молба към Нобунага да поведе войска на изток.

Съдбата на откъснатата от света крепост Такамацу е като на оплетена в мрежа риба. Обединените войски на Мори Терумото, Кобаякава Такакаге и Кикава Мотохару вече са пристигнали. Сега трябва да се действа! Завоюването на запада може да се осъществи с един-единствен удар. Хидейоши искаше сам да поднесе завладените области в ръцете на Нобунага и смяташе, че личното присъствие на неговия господар ще стане залог за една сигурна победа.