Сандра Браун
Свидетелката (9)

Глава осма

След толкова часа шофиране, Кендъл не можеше да стои изправена на краката си. Но преди дори да помисли за спане трябваше да свърши няколко неща, първото от които бе да намери креватче за Кевин за през нощта.

В килера откри стара детска кошарка, която някога бе използвана за родилно ложе на една лабрадорка. Препаратите за почистване бяха в бюфета, където баба й винаги ги държеше. Тя търка и ми кошарката, докато реши, че вече може да се използва за легло на Кевин.

— Има ли нещо за ядене?

Явно изтощен, той се бе облегнал тежко на патериците. Веднага след пристигането им тя му предложи да си легне, но той отказа. Вместо това, като копой я следеше навсякъде из къщата.

— Подлудяваш ме — отговори грубо тя и се обърна бързо. Той бе застанал толкова близо до нея, че почти се сблъскаха. — Ако не искаш да си легнеш, поне седни някъде и престани да ме следваш от стая в стая.

— За да изчезнеш през задната врата?

Тя въздъхна вбесена.

— Дори да имах това на ум — макар, че не е така — нямам сили да шофирам нито миля повече. Успокой се, съгласен?

Той не се успокои напълно, но спря да я следи за известно време. В отговор на въпроса му тя каза:

— Ще видя какво мога да открия за ядене.

В килера нямаше много неща — кутия зелен фасул и буркан сладко от праскови.

— Не е точно мечтаната вечеря — продължи тя.

— Добре е — каза той. — В такова състояние каквото и да е, е по-добре от нищо.

— Утре ще купя провизии. До тогава и хладилникът ще се замрази.

Те си разделиха храната и изядоха всичко, дори плика снакс, който бе купила от автомата, когато я спряха тийнейджърите. Заради неговата намеса инцидентът щеше да се запомни, по-специално от момчето, което щеше да се събуди утре с контузени крака. Това я ядосваше.

От друга страна, беше приятно изненадана от мъжеството му. Очевидно склонността му да закриля беше дълбоко вкоренена и не е била унищожена от загубата на паметта. Тя се раздразни от намесата му, но вътрешно си призна, че бе доста вълнуващо.

Макар и ранен, той охотно я защити. Възхищаваше се на силната му воля и на енергичните му реакции.

Кендъл не беше от жените, които си падаха по мъжкарите. В действителност ги ненавиждаше. Затова се почувства почти засрамена от факта, че й е било приятно да бъде спасена от този човек, чиято физическа сила бе привлекателна колкото и вътрешното му самообладание.

— Не мога да си спомня ти добре ли готвеше? — попита той, като я измъкна от обезпокоителните мисли.

— Не много, но няма да гладуваме.

— Звучи, сякаш планираш да останем тук за известно време.

— Мисля да останем, докато ти възстановиш паметта си. Тук е тихо, спокойно, чудесно място за възстановяване.

— А работата ми?

Тя се изправи и бързо започна да прибира мръсните чинии. Занесе няколко до мивката, но когато се върна за другите, той я стресна, като пъхна ръката си в колана на джинсите й и я задържа. Кокалчетата на ръката му притискаха силно стомаха й и тя откри, че това съвсем не й беше неприятно.

— Доходоносна ли беше работата ми?

— Разбира се.

— С какво се занимавах?

— Ако ти кажа, ще се изприщиш. Ти си от онзи тип личности, които се мислят за крайно необходими. Ще поискаш да се върнеш веднага на работа, което, разбира се, е немислимо. Повярвай ми, работата ти ще те чака, докато се възстановиш. Съобщила съм на всеки, който трябва да е уведомен. Те са напълно съгласни.

— Кога си ги уведомила? Телефонът тук е прекъснат.

Значи той бе проверил. Преди катастрофата умът му щракаше добре. Защо си бе въобразила, че амнезията ще промени начина му на мислене?

Като се опитваше да не показва безпокойство, тя каза:

— Обадих се, докато беше в болницата.

— Тогава как никой не се обади по телефона, или не изпрати картичка? Струва ми се много странно. Невероятно, всъщност.

— Докторът ограничаваше посетителите. Той каза, че тъй като не можеш да си спомниш никого, ще се разстроиш, ако бъдеш нападнат от върволица чужди хора и че добронамерените приятели биха ти нанесли повече вреда, отколкото полза. А и ние не стояхме достатъчно дълго там, за да получиш поща.

Той продължаваше да я гледа с очевиден скептицизъм.

— За всичко са взети мерки. Давам ти дума — подчерта тя. — Твоята кариера не е изложена на опасност.

— Значи е кариера, не просто работа?

— Може да се каже и така.

— Подскажи ми малко. Доктор, адвокат, индиански главатар?

— Можеш ли да си спомниш онази детска песничка?

Кривата му усмивка изчезна.

— Предполагам, че я помня — промърмори той. — Как мога да си спомням детски стихчета и да не помня теб? — Погледът му се сведе надолу към гърдите й.

Изнервена от близостта му, Кендъл измъкна ръката му от колана на джинсите си.

— Чувам Кевин.

Плачът на бебето в другата стая стана добър повод да се измъкне и тя го използва. Тя трябваше да поддържа увереността му, че е негова жена, но без да минава определени граници.

След като нахрани Кевин, тя го окъпа, полюля го, за да го приспи на люлеещия се стол във всекидневната, като му пя песните, които баба й и беше пяла.

Той стоеше насреща й на дивана, вдигнал на столче счупения си крак. Настолната лампа хвърляше дълбоки сенки под веждите му и скриваше очите, въпреки че Кендъл без да ги вижда, знаеше, че са насочени към нея — твърдо и изпитателно като очи на ястреб.

— Какво е семейството ми? — попита той внезапно.

— Майка ти е починала преди много години.

Той асимилира факта, след това каза:

— Предполагам, че не мога да скърбя за някой, когото не мога дори да си спомня. Имам ли братя и сестри?

Тя поклати глава.

— А баща ми? Също ли е умрял?

— Не. Но двамата сте имали нещо като спречкване.

— За какво?

— Дори преди злополуката ти беше неприятно да говориш за това. Мисля, че не е подходящо да го разискваме сега.

— Дали изобщо знае за катастрофата?

— Мислех, че няма да искаш да му позвъня, затова не се обадих.

— Толкова ли сме се отчуждили един от друг? Баща ми не го ли е грижа дали съм жив или мъртъв?

— Би се загрижил дали си жив или мъртъв, но ти не искаше той да знае за катастрофата. Извинявай. Трябва да сложа Кевин да спи. — Тя се опита излизането й от стаята да не изглежда като бягство.

Кошарката беше разположена в по-малката от двете спални на къщата. Тя нежно сложи бебето в нея. То веднага прибра коленцата си към гърдите и вирна задниче във въздуха.

— Как може да спи така?

Не беше разбрала, че той я бе последвал, докато не чу гласа му съвсем зад рамото си.

— Много бебета спят така.

— Изглежда неудобно.

— Предполагам, че е удобно, ако си на три месеца.

— Лека ли беше бременността ти?

— Имах някои затруднения първите няколко месеца. След това премина леко.

— Какви затруднения?

— Обикновените. Сутрешно повръщане. Умора. Депресия.

— А от какво беше депресирана?

— Не бях депресирана в действителност. Просто плачлива.

— За какво плачеше?

— Моля те. Изтощена съм. Не можеш ли да почакаш с тази инквизиция? — Тя тръгна да го заобиколи, но той вдигна патерицата си и блокира пътя й.

— Знаеш ли — каза тя вбесено, — повръща ми се и съм уморена от това, че употребяваш проклетата си патерица като бариера.

— И аз съм уморен и ми се повръща от твоите усуквания. Отговори ми: Защо си била депресирана й плачлива през време на бременността си? Не си ли искала детето?

Нямаше повече сили, за да продължи да се дразни. Гневът й се стопи и тя каза уморено:

— Хормоналните промени в първите три месеца правят жените ревливи. И да, много силно желаех Кевин.

— А аз?

Погледите им останаха втренчени един в друг за няколко секунди, след това тя кротко отмести патерицата настрана.

— Отивам да се изкъпя.

Тя изключи осветлението. Но веднага щом загаси, фаровете на някаква кола преминаха по фасадата на къщата и осветиха спалнята.

— Господи! — Кендъл се завъртя обратно и с препъване тръгна към прозореца, като се притискаше към стената. Сърцето й биеше до пръсване. Със страх наблюдаваше как колата намали и спря.

Колата застина там безмълвно, в края на пътя, със светлини насочени като прожектори към фасадата на къщата. От мъглата и дъжда тя изглеждаше като чудовище — огромно и заплашително, а моторът — като ръмжене на диво животно.

Тя чу как той се приближава на патериците.

— Не се показвай, за да не те видят — каза тя заповеднически. — Стой далеч от прозореца.

Той се смръзна на място. И двамата замряха неподвижно. Кендъл не смееше дори да диша, докато колата се измъкна на заден ход от пътя и се отдалечи. Почти щеше да припадне от облекчение. Когато се съвзе, тя с усилие придаде лекота на гласа си.

— Някой е сбъркал пътя, предполагам.

Когато се обърна, тя го видя да стои до отворената врата. Силуетът му се очертаваше на фона на светлината от коридора. Изглеждаше висок и внушителен. Когато тя мина край него, той бързо се раздвижи, запали осветлението и вдигна лицето й нагоре, за да го разгледа по-отблизо.

— Какво, по дяволите, става?

— Нищо.

— Нищо? Бледа си като призрак. Щеше да припаднеш като видя колата. Каква е причината? Кой ни преследва? Кой те преследва?

Тя извърна очи от него и прошепна:

— Просто не очаквах гости, това е.

— Лъжеш. Може да съм си загубил паметта, но не съм идиот и затова не се дръж така с мен. — Като все още държеше брадичката й, той я накара да го погледне. — Ти бягаш от нещо, нали? От кого? Някой иска ли да те нарани? Бебето ти? — Той погледна към кошарката, където Кевин спеше. — Нашето бебе?

— Никой не може нищо да ни направи, докато сме заедно — каза тя и имаше точно това предвид. По някакъв начин бе разбрала, че въпреки че той не й вярва, и въпреки необяснимата си антипатия към Кевин, той ще се бие до смърт в тяхна защита. Това намаляваше още повече възможността да го изостави някъде.

Предпочиташе да не се осланя на никого за протекция. Можеше да се справи сама. От дълго време се справяше сама. И все пак се чувстваше по-сигурна в негово присъствие, макар че като се отчете физическото му състояние, чувството за сигурност беше измамно. А да се осланя на него може да й струва скъпо, дори смъртоносно опасно.

Тя се отдалечи от него.

— Ще бъда в банята. Извикай ме, ако Кевин има нужда от мен. — Този път той не я задържа.

Тя напълни ваната до ръба и се потопи в горещата, успокояваща вода. Когато след петнайсет минути се върна при него във всекидневната, бе увита в хавлиена кърпа, която я покриваше от главата до средата на бедрата. Мократа й коса беше събрана отзад, а лицето й блестеше чисто.

Той бе застанал пред отворената врата, с гръб към нея, загледан навън в тъмнината и непрестанния дъжд. Дочул стъпките на босите й крака, той се обърна.

— Сега излязох — обясни тя, без да има нужда.

Когато се насочи към спалнята, той каза:

— Чакай — и закуцука през стаята, докато не се приближи плътно до нея.

Когато вдигна ръка към гърдите й, Кендъл трепна. Той вдигна подигравателно веждата си, поколеба се, след това докосна мократа й кожа.

— Боли ли?

Тя не схвана въпроса му, докато не проследи погледа му и видя грозната синина, която минаваше като широка диагонална линия през гърдите й и завършваше в основата на врата.

— От предпазния колан е — обясни тя. — Не е приятно за гледане, а? Все пак е по-хубаво, отколкото бих изглеждала без предпазен колан.

Мрачна усмивка премина през лицето му.

— Ех. Тогава щеше да изглеждаш като мен.

— Не изглеждаш толкова зле. — Очите им се срещнаха и за миг те се вгледаха един в друг. След това Кендъл преглътна сухо. — Искам да кажа, че подутината на лицето ти е намаляла значително.

Той кимна разсеяно, защото вниманието му се бе насочило отново към синината през гърдите й.

— Докъде слиза надолу?

Изведнъж сякаш гърдите и коремът й пламнаха. Почувства се смутена, а като негова жена не би трябвало да е така. Като задържа погледа си върху него, тя вдигна ръце до възела между гърдите си и бавно разтвори хавлиената кърпа. Разтвори краищата и ги задържа далеч от тялото си, с което му позволяваше да я разгледа свободно.

Никога не се бе чувствала по-гола, по-изложена на показ. Очите му се движеха по нея не само, за да проследят ясно очертаната синина, но като че ли изпиваха всеки сантиметър кожа, всеки контур и всяка извивка. Тя издържа на погледа му, доколкото можа, но когато опита да се загърне с кърпата, той я спря.

— Какво е това?

Той я докосна доста по-надолу. Тя почти се задъха, защото докосването му предизвика бърза и чувствена реакция. Стомахът й се сгърчи, но тя не се отдръпна, докато той с върха на показалеца си леко проследи финия розов белег, който минаваше през женственото й окосмяване. Той проследи цялата му дължина и дори след това ръката не бързаше да се отдръпне.

— Това е белегът от цезаровото сечение — отговори тя задъхано.

— Хм. Защо трепериш?

— Защото мястото е още чувствително. Особено след катастрофата.

Наистина предпазният колан беше оставил още една широка лента през скута й — от едната до другата й тазова кост. Той проследи с пръсти и тази линия.

Тя дръпна към себе си краищата на кърпата и я притисна към себе си. Той отдръпна ръката си изпод нея. Импулсът я караше да бяга, но тя си заповяда да се държи като съпруга.

— Ваната е дълбока — каза тя. — Дори без гипс на крака е трудно да се влезе и излезе от нея. Препоръчвам ти да ме оставиш аз да те измия вън от ваната.

Той размисли над предложението малко, след това рязко поклати глава.

— Благодаря, но мога сам да се справя.

— Сигурен ли си?

Той погледна надолу към тялото й, след това бързо измести погледа си.

— Да, сигурен съм. — Изтопурка покрай нея и затвори вратата на банята зад себе си.

Кендъл се облегна назад върху касата на вратата. Изтекоха няколко минути, преди да възстанови равновесието си. Изглежда това щеше да е по-трудно, отколкото си го бе представяла. Той беше твърде схватлив, а тя — твърде добър лъжец. Толкова добър, че беше започнала да вярва на собствените си лъжи. Сега единственото жизнеспособно средство за спасение се беше обърнало срещу нея и се бе превърнало в капан. Тя трябваше да се отдалечи от него.

Но преди всичко трябва да изкара нощта.

Тя откри лятна нощница в скрина на спалнята, останала там от предишно посещение. Приготви леглото му и тъкмо привършваше да потупва възглавниците, за да бухнат, когато чу вратата на банята да се отваря. Той се придвижи бавно по коридора.

Беше гол, с изключение на гащетата — боксерки, които тя му бе купила тази сутрин. Космите на гърдите му бяха мокри. Лъхаше на сапун и паста за зъби. Той се отпусна на леглото. Всяко негово движение издаваше умората му. Жестовете му говореха за мъж трийсет години по-стар. Лицето му беше с нездрав, сивкав цвят.

— Легни си — каза тя мило. — Ще сложа възглавница под крака ти.

Докато му помагаше да се настани, той въздъхна с дълбоко облекчение и затвори очи. Все още изглеждаше съсипан. Тя почти бе свикнала с наранените му и натъртени места, с хлътналите очи и изпитите бузи. Но сега белезите на страданията му бяха поразително явни и тя изпита внезапно състрадание.

Тя загаси нощната лампа, така че светлината да не блести в очите му.

— Взе ли аспирин?

— Няколко.

— Надявам се да ти помогнат да спиш по-добре.

— Всичко ще е наред.

— Добре тогава. Ще се видим сутринна. Лека нощ.

Очите му изведнъж се отвориха.

— Къде отиваш?

Тя посочи към вратата.

— Ще спя на дивана във всекидневната. Може случайно да те ударя по крака през нощта.

Той я изгледа продължително и изпитателно.

— Но ако искаш да поемеш риска — чу се тя да казва, — разбира се, предпочитам да спя с теб.

Без по-нататъшни спорове той бързо се отдръпна в другия край на леглото. Усилието го измъчи. Дишането му стана повърхностно и учестено, а кожата — лепкава при докосването, когато тя се пъхна до него в леглото.

— Добре ли си? — запита го тя загрижено.

— Да. Уморен.

— Почини си добре. — За да му се отплати, тя се наведе над него и го целуна леко и целомъдрено по бузата. Вместо да го успокои, целувката причини почти експлозия.

— Сигурно можеш и по-добре от това. — Той бурно привлече главата й и я задържа, докато я целуваше. Тази целувка не беше нито мека, нито целомъдрена. Той смело използваше езика си — майсторски и собственически.

Сигурно съзнаваше много добре какво прави, защото въпреки че тя се боричкаше с него, по тялото й се разнесоха вълни на сладостни тръпки. Те я зашеметяваха. А и тя не беше единствената засегната. Когато спря да я целува, той задържа в ръце главата й и потъна в дълбоките й очи.

В неговия поглед тя видя вълнение, нерешителност и объркване.

— Господи — каза той меко.

Освободи я неочаквано рязко, като че ли беше твърде гореща за докосване. Той затвори очи и веднага заспа. Или може би само даваше вид?

Кендъл лежеше до него със сковано тяло, страхуваше се да помръдне, почти не смееше да диша, от страх да не наруши крехкото равновесие.

Господи, в какво ли се беше забъркала? В началото планът да го обяви за свой съпруг й изглеждаше разумен и не особено сложен за изпълнение. В болницата всичко вървеше добре. Но не си представяше, че ще иска да спят като семейна двойка и че ще очаква да му отговаря подобаващо. Той си беше нормален мъж и тя твърдеше, че е негова съпруга. Макар че обстоятелствата бяха измислени от нея, той фактически се държеше по-нормално от нея.

За свой по-нататъшен ужас, тя трябваше да признае, че ролята на негова жена не й беше изцяло противна. Лицето и тялото му бяха преживели много неща, но тя беше сигурна, че появата му в каквото и да е общество би предизвикала вълнение сред присъстващите жени. Притежаваше онзи вид равнодушие, което понякога действаше като магнит. По характер бе въздържан, не беше словоохотлив. Притежаваше невероятна, но оправдана самоувереност, която доказа този след обед с тримата тийнейджъри. Самият той не създаваше неприятност, но ако такива му се случеха, можеше да се справи.

Решителната му, с трапчинка в средата брадичка определено беше секси. Всяка жена би била привлечена от нея.

Преди да обяви на всеослушание, че той е съпругът й, тя бе пропуснала да размисли какво би станало, ако двамата открият, че се харесват. А в последствие стратегията й се бе обърнала срещу нея. Тя сама бе влязла в капана на ситуация, опасна като минирано поле. Една невярна стъпка и тя хвръкваше във въздуха.

Изкушаваше се да грабне Кевин и да хукне към колата преди положението да се влоши повече, преди самата тя да поиска да остане.

Но тялото й изискваше почивка. Не можеше да събере сили да стане от леглото. А и къде другаде би могла да отиде за по-сигурно?

Измина много време преди да заспи, легнала до него, все още със спомена за целувката му и със страх, че той може да се събуди утре сутринта с възстановена памет — при което всичките й тревоги ставаха безсмислени.