Сандра Браун
Свидетелката (19)

Глава осемнадесета

— Какво правиш?

— Идвам с теб в града. — Той бе седнал на пасажерското място, а патериците му лежаха на пода на задната седалка.

— Не, няма да дойдеш — възпротиви се Кендъл.

— Да, ще дойда.

Тя се въздържа от спор, защото това само би потвърдило съмненията му.

— Повярвай на думите ми, градът съвсем не е голям.

— Искам да го видя сам, а на думите ти въобще не се доверявам.

По дяволите! Защо бе избрал точно днес да я придружи? Днес! Дали кошмарът, който сънува вчера, не е разтърсил някои зрънца в паметта му? Беше викал имена, имена, от които кръвта й се смръзваше. Ако си спомнеше лицата, на които принадлежаха тези имена, той щеше да си спомни всичко. Господ да й е на помощ тогава!

Заради това бе решила да тръгне за града днес и да не се връща.

— Адска жега е — каза тя, опитвайки се да го обезсърчи. — Само ще се измориш. Защо не останеш тук и не си починеш още един ден и ако все още искаш да ходиш в града, утре ще те взема.

— Трогнат съм от грижите ти за здравословното ми състояние, но… — Той поклати глава. — За да ме изхвърлиш от колата ще трябва да се бием. А и със счупен крак ще те победя. Удари до кръста… готов съм.

Тя знаеше, че бунтувания като днешното бяха само въпрос на време. С всеки ден той възвръщаше физическите си сили. Сега нещата се обръщаха срещу нея. Колкото по-подвижен ставаше, толкова по-голяма ставаше възможността да я надвие и да поеме контрола в ръцете си.

Вече не се задоволяваше с уверения и отговори, подплатени с толкова истина, колкото да изглеждат възможни. Вчера тя парира въпросите му за антипатията му към Кевин, като каза, че се дължала просто на някаква странност на амнезията. Но тя бе сигурна, че неубедителното обяснение го направи повече, а не по-малко недоверчив.

Беше невероятно интуитивен, така че на нея просто не й оставаше време. И така беше останала с него повече, отколкото изискваше благоразумието. Ако е силен достатъчно, за да се бунтува, силен е и да се грижи сам за себе си, докато повика помощ.

От две седмици тя се люшкаше между ужаса, че ще възвърне паметта си и страхът да напусне сигурността на дома си. Закрилата, която това място предлагаше беше прекалено слаба, но тя би била много по-уязвима по пътищата, където пътната полиция можеше още да я търси. Но сигурно шумът около изчезването й от Стефансвил вече е утихнал и интересът към случая е спаднал. Надявайки се това да е така, тя бе избрала подходящо време за напускане.

Сега той объркваше плановете й.

От друга страна, може би беше по-добре, че настоява да дойде с нея днес. Той очаква, че тя ще тръгне и няма да се върне, но когато са заедно няма да смее да избяга.

По пътя от къщата до града щеше да измисли как да се измъкне.

— Щом искаш да ходиш до града — чудесно — каза тя, като се насили да се усмихне. — Ще се радвам на компания.

Но компанията не беше забавна. Той не обели дума през първите десет минути, защото беше твърде зает да запомни посоката и особеностите на пътя. Ако ще и карта да си рисува. Ако тази сутрин успее, пътуването му като навигатор ще бъде без последици за нея.

По-късно той забеляза:

— Познаваш добре тези пътища.

— Би трябвало. Тук баба ми ме е учила да карам.

— Много често говориш за нея. Наистина ли си я обичала?

— Много.

— Какво е представлявала, че е вдъхнала такава силна любов?

Кендъл се замисли, че с обикновени думи не би могла да предаде дълбочината, с която бе обичала Елви Ханкок, но все пак се опита да изрази чувствата си.

— Баба беше творческа и много забавна личност. Винаги измисляше интересни неща. Освен, че я обичах, аз й се възхищавах за човечността, която притежаваше.

Тя беше необикновено толерантна, възприемаше другите хора, въпреки недостатъците им. Накара ме да гледам на себе си като на нещо много специално. Дори когато направех нещо лошо и трябваше да ме накажат, никога не съм се съмнявала, че е от обич. Затова я обичах толкова много.

По това време бяха стигнали предградията на града. Кендъл спря на паркинга на супермаркета. Той изчака, докато тя загаси мотора.

— Повече ли я обичаш, отколкото мен?

Кендъл бе поставена натясно.

— Какъв въпрос! Това са напълно различни отношения. Не мога да ги съпоставям.

— Любовта е любов, нали?

— Не изобщо. Тя е субективна.

— Към какво?

— Към двама души и естеството на отношенията им.

— Аз обичам ли те? Не, не се мъчи да отговориш — каза той. — Само ще ме излъжеш. — Той се загледа с празен поглед през прозореца на колата, след това продължи замислено: — Не си спомням да съм обичал някого. Ако бях обичал някого, щях да си спомня, нали?

Той се обърна с лице към нея и Кендъл видя, че очите му са мрачни. „Какво ли си мислеше?“ — попита се тя. Ако обстоятелствата бяха различни…

Но не бяха, така че разсъждения за емоционалното му състояние бяха безполезни и самообвързващи.

Тя бързо скочи и вдигна Кевин от бебешката седалка.

— Няма да се бавя — излъга тя. — Тук ти е добре, нали?

— Разбира се. Ще се облегна назад и ще се опитам да почувствам атмосферата.

Нямаше начин да спаси провизиите, които беше натрупала в багажника. Може би ще успее да грабне няколко неща на бегом през супермаркета, въпреки че времето й бе ограничено.

— Да ти взема ли нещо? — предложи тя, за да изглежда колкото е възможно по-нормално.

— Кашонче с шест бири би било много мило.

— Каква марка предпочиташ?

— Не мога да си спомня. Но ти можеш, скъпа.

Тя не обърна внимание на сарказма.

— Наистина не знам. Веднага се връщам.

Усещаше очите му като острие на бръснач в гърба си, докато влезе в супермаркета. Наложи си да върви бавно, да изглежда нехайно и да не бърза. Но тъй като знаеше, че щом влезе, той няма да е в състояние да я вижда през отразяващите стъкла на прозорците, тя се втурна към телефонния автомат. За щастие, паметта й бе съхранила телефонния номер.

— Ало?

— Мисис Уилямс? Обажда се Мери Джо Смит, жената, която ви се обади преди няколко дни за колата.

— Но защо, аз ви очаквах тук всеки момент. Нали не сте се отказала? Защото вече казах на други интересуващи се, че колата е продадена.

— Не, не. Не съм се отказала. Просто… Нали си спомняте, че ви казах, че моята кола е в края на силите си? Е, сега тя спря окончателно и не мога да я подкарам. Стоя тук и не мога да стигна до къщата ви. С мен е и бебето ми и… ох, не знам какво да правя!

Гласът й се пречупи, като че ли бе обзета от отчаяние и безпомощност.

— О, мила, добре… — Мисис Уилямс отвърна със симпатия, но предпазливо. Вероятно я бяха предупредили за мошеници, които ограбваха възрастни вдовици. — Предполагам, че мога да докарам колата до мястото, където се намирате.

— Ох, не мога да си позволя да ви помоля за това! Не, не, аз просто ще… хм. Нека помисля за миг.

Тактиката на Кендъл проработи.

— Не ме затруднявате, наистина — каза мисис Уилямс. — Къде сте?

Тя й каза името на един сервиз, който предварително си бе набелязала. Беше доста близко до супермаркета.

— Той е само на пет минути от къщата ми — каза доволно мисис Уилямс. — Ще докарам колата, ще извършим прехвърлянето и след това можете да ме върнете вкъщи.

— Неприятно ми е да ви натрапвам този начин.

— Няма нищо. Бързам да продам колата.

— А аз бързам да я купя. Трябва ми на всяка цена.

Това поне беше вярно. За изтеклото време, Джим Пепърдайн трябва да е открил мъжа в Стефансвил, който й продаде колата си. Трябваше да се освободи от нея и да намери друга, преди да поеме по пътищата на Южните щати.

Мисис Уилямс повтори времето и мястото.

— Добре, ще бъда там. След пет минути.

Кендъл закачи слушалката на автомата и се насочи към противоположния изход от магазина.

Автоматичните врати се отвориха и Кендъл спря като закована.

 

 

Кракът го болеше от свитото положение, в което го бе държал по време на пътуването до града, но той не искаше да пропусне възможността да се опита да открие какво става.

Веднага щом Кендъл се изгуби от погледа му, той отвори вратата на колата и посегна към патериците. Излезе навън и се огледа.

Тя беше права. Градът не представляваше нищо особено. От мястото, на което се намираше, той виждаше електроцентрала, гараж със сервиз, барбекю-ресторант, бръснарница и… пощенска станция!

Той тръгна през асфалтирания, горещ като тиган паркинг. След не повече от минута ризата му се пропи от пот, а мускулите му вибрираха от умора. Господи, колко презираше и ненавиждаше слабостта си!

С крайчеца на окото си забеляза момче, което бързо премина с велосипеда си.

— Ей, момче! — извика той.

Момчето, на вид около дванайсетгодишно, погледна назад през рамо, направи кръг и се приближи към него.

— Какво се е случило с крака ви?

— Счупих го при автомобилна катастрофа.

— И главата ли също?

— Да. И главата. Кой е този град? В Тенеси ли се намираме?

Момчето рязко спря колелото. То се загледа втренчено в лицето му и се засмя високо.

— Сладур. Надрусан си, нали? — Момчето сви палеца и показалеца си, залепи ги на устните си и смукна от тях, като че ли пушеше марихуана.

— Не съм надрусан, просто искам да знам къде се намирам.

— В Катманду, хубавел. Само че не си ли малко старичък за друсане? Искам да кажа, че ми изглеждаш на около четирийсет.

— Е, да, стар съм. Като реликва. Хайде, как е името на шибания град?

— Ей, ама ти не си нормален. — Момчето премести велосипеда си за по-сигурно извън досега му, качи се отново и изхвърча, бясно въртейки педалите.

— Почакай, върни се!

Момчето му показа среден пръст.

Огледа се наоколо с надежда, че никой не е забелязал спречкването. Не беше сигурен, че иска полицията да се заинтересува от халосан по главата непознат, задаващ странни въпроси. Единствената причина, поради която искаше да отиде до пощата, беше да открие къде точно се намира и да види дали някое от окачените за издирване от полицията обявления по стените, не беше с неговата снимка.

Той хвърли поглед към оставащото разстояние и прецени, че пощата е доста по-далече, отколкото си бе мислил. Усилието за пресичане на паркинга, плюс горещината, бяха изсмукали силите му.

Колко ли време има преди тя да се е върнала при колата? Колко ли време ще й отнеме пазаруването? Колко ли други неща, освен бирата има намерение да купува? Тя не изглеждаше да бърза особено, когато влезе в…

Изведнъж си представи Кендъл, както влизаше в магазина. Носеше Кевин, чантата си и торбата с пелените. Торбата с пелените. Ако е възнамерявала да прекара в магазина само няколко минути, защо бе взела торбата с пелените?

Той се обърна и закуцука обратно към супермаркета, като взе разстоянието с бързина, която му позволяваха патериците.

— Кръгъл идиот — изпухтя той. — Защо я изпусна от поглед?

Нещо му подсказваше, че се готви да бяга. Заради това бе настоял да дойде с нея днес. Но какво го бе накарало да мисли, че неговото присъствие ще й попречи да извърши нещо, което е решена да направи? И той глупашки се бе оставил да го изработи с малките си нечестни ръце.

Като ругаеше наивността и неизгодното си положение, той си наложи да се движи по-бързо.

— О, господи. Боже мой. — Кендъл не осъзна, че говори високо, докато не чу скимтящия си глас.

Като сви глава между рамене, тя се отдръпна от продавача на вестници и от собствената си голяма снимка на първа страница. Тя се втурна с главата напред към изхода.

Преди да бъде разпозната трябва да излезе от магазина. Минали ли са пет минути? Мисис Уилямс сигурно чака. Кендъл знаеше, че ако не е навреме на срещата, жената може да си отиде.

След това друга, по-ужасяваща мисъл й мина през ума: „А ако мисис Уилямс вече е прочела сутрешния вестник и я разпознаеше?“.

Ще трябва да поеме този риск, реши тя. Нямаше избор. Както се бе страхувала, преследването бе започнало, а тя бе издирваната.

Навън тя премигна срещу блясъка на слънцето и след това продължи да се движи близо до външната страна на сградата. Нямаше да може да я види от колата, но…

— Накъде си тръгнала?

С натежало сърце Кендъл се обърна. Той се бе отпуснал тежко на патериците си. Гръдният му кош се издигаше и спускаше учестено. От косата му течеше пот.

— Защо си излязъл от колата?

— Защо се изнизваш от тази врата? Колата е от другата страна на сградата.

— Ох, ъ-ъ, предполагам, че съм се объркала вътре.

— Ъхъ. Защо не си купила нищо?

Защо не бе купила нищо? Мисли, Кендъл!

— Кевин се разхленчи веднага щом влязохме вътре. Мисля, че не му е добре. Горещината или друго нещо го тормози.

— На мен ми изглежда отлично.

Наистина, Кевин никога не бе изглеждал по-здрав и щастлив, както бе отворил устицата си и я удряше по обицата.

— Е, да, но не е добре — сряза го тя. — Ще трябва да се върна друг път.

Тя зави към колата, която беше в обратна на сервиза посока, където обърканата и разгневена мисис Уилямс щеше да я чака.

Днес нямаше да купи друга кола.

И също така нямаше да опитва да се измъкне още веднъж.