Сандра Браун
Свидетелката (36)

Глава тридесет и пета

Джон гледаше от входната врата как Кендъл се отдалечава с колата, след това закуцука в спалнята, където Кевин лежеше по гръб в кошарата.

— Слушай, ъ-ъ, много ми е натоварен плана. Затова се нуждая от пълното ти съдействие, нали? Ще поседиш малко самичък. Няма да се бавя. Не бих могъл да се бавя. Само, нали разбираш, стой спокойно, докато се върна.

Той се поколеба, като че ли бебето можеше да се противопостави. То избълбука мехурчета, размаха юмручета и не показа с нищо, че се тревожи да остане само.

— Добре тогава — каза Джон и се обърна.

Той излезе от къщата, но преди да е изминал и десетина метра спря, защото му се стори, че чува шум. Дали не беше задавяне? Хленч? Той прехвърли на ум всички опасни възможности. Пожар. Диви животни. Насекоми. Задушаване.

— По дяволите.

Той се върна обратно с помощта на патерицата си.

— Добре, мой човек. Надявам се, че ще се справиш. — След това добави тихо. — Надявам се, че аз ще се справя.

Сложи коланите, които си слагаше Кендъл понякога, за да носи бебето на гърдите си. Подпря патериците си на кошарата, подпря се на здравия крак и се наведе да вдигне Кевин.

— Ай, ай, много е смешно — измърмори той, когато Кевин загъргори щастливо. Щом постави удобно бебето, той се подпря на патериците и отново излезе навън.

— Нито дума за това на майка ти, разбра ли? Тя е умна лейди, майка ти. Отново ми взе пистолета, така че не мога да я заплаша с него, за да я накарам да изчезваме оттук. Бих могъл и сам да карам, но когато се върна, тя ще си е отишла.

Той погледна към детето.

— Предполагам, че не знаеш къде е скрила оръжието ми, нали? Прекалено е хитра, за да го изхвърли, но проклета… извинявай, само да го намеря. Прерових къщата от горе до долу.

Той бързо извървя разстоянието до шосето, където спря, за да поеме дъх. Потта вече течеше от него. Течеше на тънки струйки от челото и се стичаше в очите му, от което те го смъдяха. Трудно беше да ги избърше с ръкав, защото се нуждаеше от двете си ръце, за да се справи с патериците. Знаеше, че експедицията ще бъде физически изтощителна, а и не бе планирал да носи допълнителните петнайсет фунта на Кевин.

Насочи се към къщата, която бе забелязал в деня, когато отидоха с Кендъл до града.

— Честно казано, мисля, че майка ти е прекалено умна за собственото си добро — каза той сърдито. — Трябва да ми върне оръжието. Аз ще знам по-добре как да го използвам, ако възникне такава необходимост.

Той говореше, за да не се замисля за огромните последствия, които би имала тази експедиция, ако бъде успешна. Все още не бе във форма за такова натоварване и дишаше тежко. Беше горещ, задушен следобед. Възползваше се от всяка сянка по пътя, но и това твърде малко го облекчаваше.

Усети се на предела на силите си. Трябваше да се върне в къщата преди Кендъл, а нямаше представа колко време ще отнеме днешното й излизане. В деня, в който пътуваха заедно до града, той мислено бе измерил разстоянието. В едната посока то беше около дванайсет мили. Като се имат предвид завоите по пътя, времето прекарано в пазаруване, тя не би могла да вземе пътуването за по-малко от половин час. Толкова си беше определил, за да опита да намери помощ.

Но вървеше бавно и изоставаше от графика. Ако имаше късмет, някоя кола щеше да мине и да го откара до най-близкия телефон. Това беше всичко, от което се нуждаеше — шейсетсекунден телефонен разговор.

Погледна към ръчния си часовник. Бяха изминали седем минути, откакто тя тръгна. Мускулите на гърба и ръцете му пламтяха от напрежение, но той се мъчеше да върви още по-бързо.

Усилията му бяха възнаградени, когато изкачи високото и забеляза къщата, която тогава бе запомнил. Беше отдалечена на четвърт миля, може би дори по-малко. Трудно бе да се определи заради горещината, която се издигаше от паважа и от която околният пейзаж трептеше.

— Ако се напрегна до краен предел, може да го взема за четири минути — каза той на Кевин. — Максимум пет. Във всеки случай съм луд, че говоря с някого, който сигурно не ме разбира. Може би съм още в кома и това е някакъв кошмарен сън. Това е. Ти си само сън. Ти…

Изведнъж Джон започна да се смее.

— Ти ме напика, нали? — Гореща течност потече надолу по гърдите му. — Е, това е начин да ме убедиш, че си реалност.

Монологът му бе помогнал да не обръща внимание на протестите на изтощените мускули, нетърпимата горещина и разстоянието, което се налагаше да преодолява. Когато достигна отклонението за къщата се почувства безкрайно доволен. Наклонената алея почти го свърши. И когато стигна до портата почти бе загубил съзнание.

Облегнат на подпорната греда, той извика.

— Ей? — чу се нещо като сухо грачене. Вдиша няколко пъти дълбоко, събра всичката слюнка, която можа да отдели и опита отново. — Ей!

Кевин започна да пищи.

— Шшт. Не викам на теб. — Той потупа задничето му успокоително. Кевин спря да пищи, но настроението му беше тъжно. Ъгълчетата на устата му бяха обърнати надолу и сълзи се появиха на очите му.

— Знам как се чувстваш, приятел. И аз самият искам да закрещя.

След като хвърли поглед по-отблизо на къщата, стана очевидно, че там нямаше никой и отдавна не бе имало. Цветята в саксиите на верандата бяха се превърнали в кафяви безлистни пръчки. Всички пердета по прозорците бяха спуснати. Виждаха се паяжини в ъглите на касите на прозорците.

Сега какво? Дрехите му бяха подгизнали от пот. Можеше да припадне от обезводняване, преди да се върне до къщата на Кендъл. А и бебето…

Господи! Ако на него му беше толкова горещо и сухо, Кевин също трябва да се чувства така. Спомни си, че бе чувал, че бебетата имат по-висока телесна температура от възрастните. Той сложи ръка на челото на Кевин. Кожата му беше гореща, той изгаряше.

Стреснат, Джон измъкна една от патериците си изпод мишницата и се облегна тежко на нея, за да се държи изправен. Избра една от саксиите и с нея счупи стъклото на входната врата, пресегна се отвътре, превъртя секрета и отвори вратата.

Не се притесняваше, ако е задействал някаква алармена инсталация в местната полиция. Сега, след като знаеше, че не е криещ се за криминално престъпление беглец, той искаше да бъде заловен. Но в момента трябваше да намери някаква течност за себе си и за бебето.

Къщата не беше голяма. Стаите не бяха ползвани скоро и носеха дъх на запустялост. Но Джон се придвижи през тях толкова бързо, че едва забеляза това. Установи за секунди къде се намира кухнята, приближи се до мивката и отвори крана за студена вода. Нищо.

— По дяволите!

Но след това се чу пукане, тракане и свистене и водата бликна. В началото беше ръждива, но след няколко секунди протече чиста. Джон жадно пи от шепите си и поля врата си.

После отново намокри ръцете си и с тях навлажни главичката на Кевин.

— По-добре ли си? По-хладно? — Той потупа червената му бузка.

Но Кевин се нуждаеше от вода за пиене. Джон изведнъж се сети, че няма подходящо средство, с което да даде възможност на детето да пие вода. Кендъл понякога му даваше да пие плодов сок или вода от бутилка с биберон, но разбира се, Джон не се бе сетил да я вземе със себе си. В бюфета имаше чаши, но ако се опиташе да сипе водата направо в гърлото на Кевин, можеше да го задави. Детето знаеше само да суче, така че…

Той дори не помисли какво прави и пъхна показалеца си под струята. Извади го, както течеше и го сложи на устните на бебето. Кевин веднага започна да суче.

Чувството, което изпита беше странно и вълнуващо, но заедно с това — приятно.

— Не е точно като млякото на майка ти, нали, момче? — промърмори той, като не преставаше да мокри пръста си, за да може детето да изсмуче водата от него.

Джон се питаше какво ли биха си помислили неговите приятели и колеги, ако можеха да видят странната сцена. Нямаше да повярват на очите си.

И Лиза… Забрави я. Лиза го бе нарекла егоистично копеле, защото отказваше да й направи бебе. Отказваше дори да разговарят по въпроса за деца. Това беше разногласието, което винаги бе причина за разправиите им.

— Биологичният ми часовник изтича — обяви тя една вечер.

— Навий го — каза той иззад вестника си.

Тя хвърли възглавница по него. Той свали вестника, защото разбра, че се подготвя голямо сражение. Тя бе поставяла въпроса и преди това, но той винаги го заобикаляше. Онази нощ тя започна направо.

— Искам да имам бебе, Джон. И бих желала ти да си бащата.

— Поласкан съм, но не — благодаря. Не искам бебе. Никога не съм искал. Никога няма да искам.

— Защо не искаш?

— Причините са твърде много, за да ги изброявам.

Тя се намести по-удобно на стола, като войник, подготвящ се психически за ръкопашен бой.

— Не бързам. Нека чуя възраженията ти.

— Като начало — започна той, — идеята ти е неосъществима. Ние и двамата пътуваме и рядко сме тук заедно.

— Ще си взема отпуск от въздушната компания. Друга пречка? — попита тя с дразнещо пренебрежение.

— Аз не…

Едва не каза, че не я обича. Струваше му се, че едно дете трябва да бъде отгледано от двама души, които се обичат.

Самият жертва на развод от най-ранно детство, Джон не си спомняше да е живял с пълноценно семейство. Докато стана на възраст да се чувства независим, той сновеше напред-назад между двама объркани индивида, за които беше винаги на втори план, защото бе неприятно напомняне на пропадналия им опит за съвместен живот.

Родителите му усърдно и успешно бяха гонили професионалните си кариери. Баща му бе достигнал висок статус в хуманитарния департамент на Лигата университети Айви^[1]. Майка му беше вицепрезидент на една архитектурна фирма.

Но като родители бяха пълен провал. Освен задължителните обаждания по празниците, сега той почти не поддържаше контакти с тях. Те наистина не бяха повлияли върху живота му, нито пък се бяха интересували от него. Редките им разговори бяха любезни, но хладни. От самото му раждане го третираха като натрапник в претоварения си живот. И това егоистично отношение не се бе променило в продължение на четирийсет и три години.

В резултат на всичко това той си изработи песимистична представа за любовта и дома. Разпадналото му се семейство не го бе подготвило за дълготрайна връзка, нито бе възпитало в него желание да стане баща. Точно обратното.

Той нямаше нищо против децата. Дори ги съжаляваше. Много често беззащитни деца бяха като оковани към родители-негодници. Така че ако предварително знаеш, че ще станеш некадърен баща, защо трябва да правиш бебе?

Когато изучаваше психология, научи колко лошо може да повлияят на емоционалното развитие на детето некадърните родители. Можеха да превърнат едно чудесно бебе в най-добрият случай в лошо приспособяващ се възрастен, а в най-лошия — в сериен убиец.

Заради това той отказа на Лиза да имат дете — не беше чак такъв егоист. Сериозно се съмняваше, че двамата с Лиза ще остареят заедно. Безотговорно е да създаваш дете, когато си почти сигурен, че ще направиш живота му нещастен.

Към това трябваше да се прибави и провалът, който го накара да напусне ФБР. Като че ли четяща мислите му, Лиза докосна болното му място:

— Има ли нещо общо с онова, което се случи в Ню Мексико?

— Не.

— Мисля, че има.

— Няма.

— Ако си поговорим за това, Джон, ще се почувстваш по-добре.

— Не искам да говоря за това и не искам бебе. Точка. Край на дискусията.

— Егоистично копеле такова.

Тя се цупи няколко дена, преди да благоволи да му проговори отново. Той не й вярваше, че няма да забременее без негово знание и затова си назначи дата за вазектомия, а междувременно ползваше презервативи.

Преди да го оперират обаче, на Лиза й писна и тя напусна живота му завинаги. Наскоро след това го повикаха в Денвър да съпровожда една свидетелка до Южна Каролина.

И ето го сега да дава на едно бебе да пие вода, като суче от върха на пръста му. До преди три седмици дори при смъртна опасност, той не би се приближил до каквото и да е бебе. Не би се докоснал, не би му говорил. Това, което правеше сега не би било по силите му тогава.

— Лиза е кучка, а, Кевин?

Бебето сега изглеждаше доволно. Джон погледна часовника си. По дяволите. Двайсет и три минути бяха минали, откакто Кендъл бе тръгнала. Не трябваше да допусне да се върне преди него. Докато тя вярва, че все още е с амнезия, той имаше преднина пред нея. Ако открие, че е напускал къщата, за да търси…

Телефон!

В залисията си да даде да пие на бебето, той бе забравил причината, заради която бе тук. Затвори чешмата и се втурна обратно във всекидневната. Там го видя — на една малка масичка, старомоден, черен, с шайба, но телефон!

Джон се засмя високо като вдигна слушалката. След това установи, че линията е глуха. Натисна по вилката с надежда, че както водата и телефонът се нуждае от побутване, за да заработи. Но нямаше смисъл, само си губеше времето.

Пъхна Кевин в коланите и затвори със секрета вратата зад себе си.

— Съжалявам за стъклото — измърмори той към отсъстващите собственици, докато се справяше със стъпалата и вдигна патерицата, която бе оставил на верандата.

Поне връщането бе по нанадолнище, но горещината беше непоносима, а мускулите си, нормално поддържани във форма, с две-три енергични тренировки седмично, усещаше като желе, забодено с гвоздеи.

Когато стигна до пощенската кутия в края на алеята, той се облегна на нея и пое въздух в сухите си дробове. Металната кутия беше гореща и след няколко секунди започна да гори като огън рамото му.

„Остави бележка в кутията, глупако!“

Неудобството си струваше идеята, която му подсказа. Можеше да напише бележка тази нощ, след това да се измъкне и да я сложи в пощенската кутия. Ще адресира бележката до пощаджията и ще му каже да се обади на местните власти. Ще напише и телефонния номер на службата си и на Пепърдайн, в случай че пощальонът си помисли, че това е шега и поиска да го провери. След това ще сложи червено парцалче на пощенската кутия. С малко късмет пощаджията ще го забележи утре и ще спре.

Сега като имаше друг план в главата си, той се почувства по-енергичен. Взе разстоянието обратно до къщата за половината време. Но когато стигна до верандата, чу колата й да завива по алеята.

Той пусна една от патериците във всекидневната и закуца по коридора към банята. Заключи вратата и опря глава на нея. Мускулите му протестираха от преумората. Дишането му беше като на вършачка, а дрехите му — мокри от пот. И вонеше.

Ако Кендъл го види така, щеше да разбере, че подготвя нещо.

Макар че трепереше от умора, измъкна Кевин от коланите и го сложи на постелката в банята.

— Нали сме заедно в кашата? — Сложи запушалката на ваната и пусна водата.

Чу стъпките й на верандата.

— Джон?

Съблече се до голо с невероятна бързина и натъпка потните си дрехи в кошницата за мръсни дрехи, след това се захвана с Кевин.

— Джон?

— Да? — Беше съблякъл Кевин до пелената.

— Къде си?

— Кендъл? — Свали и пелената. — Вече си се върнала?

Джон се вмъкна във ваната, като държеше гипса извън водата. Изискваха се няколко маневри, но той успя да се наведе достатъчно напред, за да пъхне главата си под крана и да си намокри косата, след това посегна към голото бебе на постелката.

— Ти си наистина верен приятел — прошепна той, докато се облягаше назад и сложи Кевин на гърдите си. — Няма да го забравя, човече.

— Джон, какво правиш? Къде е Кевин?

— Какво? Не мога да те чуя, Кендъл. Водата тече.

— Къде е Кевин?

— Тук, с мен. — Той изпръска с вода бебето, което изгука от удоволствие и щастливо заудря с юмручета гърдите на Джон.

— С теб?

— Разбира се. Къде мислиш, че ще е?

Тя опита дръжката.

— Заключил си вратата.

— О, съжалявам — излъга той.

— Отвори вратата.

— Вече съм във ваната. Адски трудно ми е да влизам и излизам с този гипс.

— Аз ще вляза.

Той разбра, че ще влезе. Усети паника в гласа й и му стана ясно, че въпреки че бяха любовници, тя не му се доверяваше изцяло.

И съвсем правилно.

Ако му се беше удала възможност днес, той щеше да я предаде. Ако в къщата имаше хора, ако телефонът работеше, ако бе успял да спре кола, федералните полицаи щяха сега да са на път, да я приберат обратно в ареста.

Днес не беше успял, но утре ще опита пак и следващия ден отново, колкото пъти е необходимо. Без оръжието си и с гипсирания крак, той би й осигурил много слаба закрила, ако някой от членовете на Братството дойде да я търси.

Правителството се нуждаеше от нейното свидетелстване, за да осъди двамата Бърнууд. Още повече, че тя нямаше никакъв шанс срещу тайното общество на защитниците на нравствеността, освен ако не получи правителствена закрила. Той смяташе да й я издейства, въпреки че тя щеше да го намрази за това.

Простата ключалка се отвори с фиба. Кендъл се втурна вътре, след това се отдръпна, когато видя двамата, излегнали се във ваната. Бяха невероятна картинка — той, с крак провесен отстрани на ваната и Кевин — мъничък, гладичък и розов, облегнат на гърдите му.

— Тъкмо навреме да се присъединиш към нас — каза той, усмихвайки й се невинно. — Въпреки че може да ни е тясно. Можеш ли да затвориш крана вместо мен? Мисля, че водата е достатъчна.

— Какво правите? — Гласът й от вълнение звучеше остро, като че ли не бе чула и дума от закачливото му предложение.

Той я погледна учудено и посочи очевидното.

— Къпем се.

— С Кевин?

— Защо не? Помислих си, че и той ще се зарадва на малко прохлада.

— Влязох и къщата изглеждаше пуста. Не знаех къде си. Кевин не беше в леглото си. Помислих си… не знам какво си помислих.

Тя се отпусна тежко на капака на шкафчето. На границата да избухне в сълзи лицето й бе бледо, устните — безцветни. Навела надолу глава, тя разтри слепоочията си. Беше силно разтревожена и Джон си помисли, че не е само заради това, че двамата с Кевин за момент са останали извън полезрението й.

Нещо се бе случило в града.

Какво? Сега бе дори по-разтревожена, отколкото преди няколко дни, когато бе обезобразила косата си, за да промени външния си вид. Той трябваше да разбере какво я тревожи. Как беше стигнала до информацията? Какво беше научила, че да се разтревожи така?

Тя отпусна ръка в скута си и вдигна глава.

— Моля те, не ме плаши така друг път, Джон.

Начинът, по който го гледаше и разтрепераният й глас го накараха да се почувства като първокласно копеле.

— Не съм искал да те изплаша.

Преди да се размекне съвсем, той си напомни, че колкото и патетично да изглеждаше с убития си вид и лошо подстригана коса, тази жена бе извършила две федерални престъпления — отвличане и бягство от свидетелстване.

Неговото безспорно задължение беше да употреби каквито и да са средства, за да я предаде цяла и невредима. Истината е, че методите му не бяха ортодоксални, но и служебния му наръчник не включваше такива специални обстоятелства. Правеше най-доброто, на което беше способен.

Не беше поискал сам това назначение. То му бе натресено най-напред от Джим, след това от Кендъл. Така че ако се налагаше да подготвя плана си в крачка, вината не беше негова. Да крие възстановяването на паметта си, да се грижи за бебето, да се люби с Кендъл, всичко това в момента бяха служебни задължения.

„Добра реч, Макграт. Ако я рецитираш по-често, можеш и сам да си повярваш.“