Сандра Браун
Свидетелката (39)

Глава тридесет и осма

Полицаят, назначен във временния офис на Пепърдайн в Шеридан, влезе в кабинета.

— Някаква особа иска да говори с вас, сър. Не иска да чуе за никой друг. Чака ви на трета линия.

— Жена? Мисис Бърнууд? — С надежда в гласа Пепърдайн вдигна слушалката и натисна светещото конче. — Пепърдайн слуша.

— Копеле такова.

— Моля?

— Нали ме чуваш. Мръсно, долно копеле! Това е само за начало. Когато ти кажа всички мръсни думи, които знам на английски, ще продължа на чужди езици, докато те накарам да разбереш в общи линии какъв гадняр си.

Пепърдайн въздъхна.

— В общи линии разбрах, мис Роб. Ще ми кажете ли на какво се дължи този неприличен език?

— Много добре знаеш за какво говоря, мръснико! — Викаше толкова силно, че намиращите се в стаята агенти чуха всичко. Спряха заниманията си и загледаха подозрително към Пепърдайн. На повечето им се искаше да имат дързостта на Рики Сю.

— Въшливите ти копелета са обърнали наопаки къщата ми — изрева тя.

— Какви въшливи копелета?

— Твоите въшливи копелета. Рили са със зурлите си в чекмеджетата ми, казвам го буквално. Цялото ми бельо е разхвърляно по пода…

— Чакай малко. — Пепърдайн подскочи напред на въртящия се стол. — Домът ти е бил претърсен?

— А, не, шибан Шерлок такъв.

— И мислиш, че са го направили моите хора?

— Не се прави на глупак. Те…

— Тръгвам. — Той затвори телефона. Излая на двама от подчинените си да го придружат, дръпна сакото си от закачалката и се насочи в тръст към най-близкия изход.

Пет минути по-късно застана срещу Рики Сю на входната й врата. Тя беше до такава степен разтреперана от възмущение, че сложната скулптура от коса на главата й започваше да се разпада.

— ФБР би трябвало да те изпрати на интензивен курс по държане, специален агент Пепърдайн. Първо изпращаш двама перверзни да изтарашат дома ми, след това пристигаш ти самият. Няма да платя нито цент повече данъци, ако това е най-доброто, което шибаните федерални…

— Моите „перверзни“ не са претърсвали дома ти. — Той я отстрани, влезе в жилището и започна да изстрелва един след друг въпросите си. — Точно в този вид ли намери апартамента? В колко часа откри, че е влизано? Забелязала ли си нещо да липсва? Пипала ли си нещо?

Докато другите двама агенти се въртяха наоколо и се мъчеха да определят целта на претърсването, без да докосват нищо, което би могло да бъде доказателство, Рики Сю застана като закована в средата на всекидневната, с юмруци на широкия си ханш.

— Да не ме будалкаш, Пепърдайн?

— Не — отвърна той. — За законен обиск би трябвало да ти представя съдебно разпореждане. Ние много стриктно спазваме тези изисквания. Всеки случай уверявам те, че който и да е направил това, не е от моята служба, нито от полицията на Шеридан.

— Тогава кой, по дяволите, е бил?

— Не знам. Но възнамерявам да открия — добави той решително. — Нещо липсва ли?

— Не съм забелязала нищо, но не съм проверявала сериозно. Влязох и като видях бъркотията така побеснях, че се обадих, преди още да съм проверила какво липсва.

— Провери.

Тя започна да преглежда нещата си, докато неговите хора звъняха по телефона, за да поискат група от криминалната лаборатория да бъде изпратена веднага. Рики Сю стоеше отстрани и безпомощно наблюдаваше как жилището й за втори път в този ден се обръща наопаки. Сега от професионалисти, които търсеха следи от хората, които бяха извършили престъплението.

— Слушай, това не е обикновен взлом с цел обир — каза Пепърдайн, когато протестите й преминаха в ругатни. — Ние разследваме федерален казус и поради близките ти връзки с мисис Бърнууд ти самата си важен елемент от него.

— Може да е случаен обир и да няма нищо общо с вашите работи.

— Вярваш си толкова, колкото и аз ти вярвам — изръмжа той, отгатвайки, че яростното й избухване беше блъф, зад който крие растящата си тревога. Оплакванията й постепенно бяха изгубили част от предишния си плам, което не беше чак толкова лошо. Ако съумеят да я накарат да им помогне да открият приятелката й, може би страхът ще й подейства да разкрие някои тайни.

— Който и да го е направил, не е бил тук, за да краде — обясни той. — Не е взел обичайните неща — телевизор, камера, стерео. Търсил е нещо съвсем различно.

— Като какво?

— Като някакво указание за местонахождението на мисис Бърнууд.

— Тогава шибаните копелета са нямали късмет.

Пепърдайн се направи, че не чува вулгарния израз и смени темата.

— Обзалагам се, че сам човек не може да направи всичко това. И ти мислиш така. Всеки път говорим за крадците в множествено число.

— Не се възбуждай чак толкова, Пепърдайн. Казах само каквото ми хрумна в момента.

— Хрумнало ти е по някаква причина, Рики Сю. Защото имаш нещо предвид, нали? Точно както и аз.

Неочаквано изнервена, Рики Сю облиза устните си.

— Имаш предвид, че може би са били Мат Бърнууд и неговият баща?

— Това е възможност.

— Ох, по дяволите! — изпъшка тя. — Не искам да имам нищо общо с тези убийци.

— Когато влязох, ти нарече крадците „перверзни“. Защо? — попита Пепърдайн. — Това не може да се види. Изпразнили са чекмеджетата ти с бельо, но това е обикновена практика на всички крадци, които търсят скрити пари или бижута.

— Не е заради това. — Тя го хвана за ръката и го повлече през всекидневната към масичката за кафе. — Погледни тези списания.

Гола, надарена девица се усмихваше съблазнително на Пепърдайн от средната страница на „Плейгърл“.

— Хубаво парче.

— Истина е — хубаво парче. Но защо ще я стъпча и унищожа?

В центъра на снимката хартията беше намачкана, гънките излизаха от центъра като лъчи. Сякаш някой бе стъпил с пета върху нея.

— Може да е било случайно.

Рики Сю поклати разпадащият се монумент от коса.

— Не мисля така, защото има още една. Тази наистина ме вбеси. Платих доста парички за тази книга. Тя беше единственият сувенир, който си донесох от Сан Франциско, където почивах преди две лета.

Тя го накара да заобиколят дивана. Книги и видеокасети бяха изхвърлени от полиците и оставени долу в пълен безпорядък. Пепърдайн коленичи, за да погледне по-отблизо книгата, за която тя говореше. Томът еротика беше отворен на цветна фотография, заемаща цяла страница и представляваща двойка в полов акт. Фотографията изглеждаше, като че ли някой си бе чистил обувките с нея.

— Позата им не е монашеска — отбеляза Пепърдайн.

— Това е снимката, на която най-често обръщам. Джек сръчният, мъжът на мечтите ми. Само тази снимка си струва петдесетте доларчета.

— Ще ти купя друг екземпляр — каза Пепърдайн, като се изправяше. — Ще ти купя цяла библиотека с мръсни книги, ако ми кажеш къде е мисис Бърнууд.

— Не чуваш много добре, нали? Тогава прочети по устните ми, задник такъв. Не знам. — Тя широко разтвори ръцете си, за да обхване безпорядъка в жилището. — Който и да е дошъл да тараши дома ми, за да търси нещо, което да му „подскаже“, рови, както и ти, на погрешно място.

 

 

— Сър, съвсем сигурно са били те. Отпечатъците съвпадат.

Пепърдайн благодари на полицая, който му донесе доклада, щом беше изготвен, след това се завъртя и се обърна към капитана:

— Чухте го. Гиб и Мат Бърнууд са преобърнали жилището на мис Роб днес следобед. Те са в града. Моите хора са на ваше разположение, а други са на път. Искам тези копелета да бъдат намерени. Тази нощ. Сега.

Капитанът се втурна да изпълнява нарежданията на Пепърдайн, но човекът от ФБР го извика обратно за последно наставление.

— Те са гадни копелета. Кажете на хората си да не се подвеждат от приличния им външен вид и маниери. Те са фанатици, убедени, че са избрани да изпълнят божествена мисия. Те ще убият всекиго, който застане на пътя им. Кажете на полицаите си да действат много предпазливо.

— Да, сър.

Пепърдайн се отпусна тежко на стола зад бюрото и потърка уморените си очи с опакото на ръката. Да се отдаде на умората беше лукс, който не можеше да си позволи. Откакто Джон се водеше изчезнал, той само дремваше на пресекулки, без да може да се отпусне. Докато приятелят му и мисис Бърнууд не бъдат намерени, а Мат и Гиб не бъдат мъртви или зад решетките, той нямаше да си позволи да заспи нормално.

Беше казал истината на онази странна червенокоса жена — Рики Сю — той наистина се чувстваше отговорен, че е забъркал Джон в тази бъркотия.

Бе започнало като шега, макар и жестока. Мислеше, че ще излекува Джон. Известно време с бебето на мисис Бърнууд би могло да изличи лошия спомен от Ню Мексико.

Така си бе мислил Пепърдайн, когато ги повери на грижите на Джон. Никога и в най-безумните си фантазии не си бе представял, че приятелят му може да се превърне в главен участник в едно от най-невероятните престъпления от десетки години насам.

Колкото повече разкрития правеше Бюрото за Братството, толкова повече Пепърдайн се страхуваше за Джон и мисис Бърнууд. Ритуални екзекуции и обезобразяване, заклинателни песнопения и тайни пароли, мъчения и кръвопролития, при които маркиз дьо Сад би изглеждал жалък любител — това представляваше Братството.

Пепърдайн се изправи уморено на крака и се изпъна. Отиде до прозореца и погледна надолу към града. Навън бе тъмно. Нощта даваше на двамата Бърнууд повече възможности да изчезнат. Бяха някъде там. Но къде?

Някъде навън бяха също и мисис Бърнууд и неговият приятел, Джон Макграт. Никой, дори хитрец като мисис Бърнууд, не би могъл да изчезне безследно. Все някой трябва да ги е забелязал. Те се намираха някъде.

— Но къде, но дяволите? — високо попита Пепърдайн. И откъде да започне да ги търси.

Единственото нещо, което специален агент Джим Пепърдайн знаеше с абсолютна сигурност беше, че ако Мат Бърнууд намери бившата си жена преди властите, тя нямаше защо да се страхува, че ще бъде съдена за престъпленията си.

Щеше да е мъртва.