Сандра Браун
Свидетелката (27)

Глава двадесет и шеста

Джон Макграт отвори очи с напълно възстановена памет.

Разбуди се внезапно и не изпита обичайната сънлива замаяност или дезориентираност. С абсолютна яснота и веднага си спомни всичко от живота си.

Знаеше името си, спомни си детството в Ралей, Северна Каролина, спомни си дори номера на футболната фланелка, която носеше в университета.

Спомни си работата във ФБР и ужасното събитие, което стана причина да напусне бюрото преди две години. Спомни си и работата в момента. Беше пратен в Денвър и знаеше защо е пратен.

Автомобилната злополука вероятно е блокирана в паметта му завинаги, но той си спомняше шофирането по хлъзгавото от дъжда шосе и внезапно изпречилото се дърво. Припомни си колко безпомощен се бе почувствал пред катастрофата и как се бе предал на смъртта, когато колата полетя в долината. Спомни си, че дойде в съзнание в болницата, с болки навсякъде, обкръжен от непознати. Чувстваше се непознат и на себе си.

Най-живо си спомняше Кендъл, гледаща го право в очите да казва: „Той е моят съпруг“. Джон сложи ръка на челото си и изруга през зъби, защото си спомни какво се бе случило от този момент нататък.

По-специално последната нощ.

Последната нощ — да потънеш в земята от неудобство. Последната нощ беше любил Кендъл Бърнууд.

Възглавницата до него беше празна сега, но доскоро не беше. Тя все още носеше отпечатъка от главата на Кендъл. Припомни си всяка въздишка, шепот, усещане и вкус. Изръмжа и прокара ръцете си по лицето.

Господи, нима беше за чудене, че паметта му се бе преборила? Всичко, което съставляваше човека Джон Макграт, беше разтърсено от онова, което бе извършил.

Той покри отново очите си, този път като разтриваше с опакото на ръката си очните кухини. Как би могъл да обясни на Пепърдайн? Как да обясни на себе си? Поне не бе изневерил на друга жена. Той и Лайза…

Лайза. Лайза Франк. Както всичко останало, и споменът за нея липсваше до този момент. Сега спомените нахлуха бързо. Първото, което си спомни от връзката им — колко на място! — не беше нещо от хубавите им моменти, а скандалът.

Джон се бе върнал от пътуване във Франция, откъдето трябваше да придружи избягал престъпник до Щатите. Беше изтощен, мръсен и със зачервени очи. Бе летял без почивка на отиване и връщане и искаше да спи необезпокояван поне трийсет часа. Когато слагаше ключа в ключалката, помисли с надежда, че Лайза я няма.

Но тя беше в апартамента. Нервна. Търсеща повод за разправия, защото някакъв пътник от първа класа от нейния полет този след обед се беше държал като гамен.

— Съжалявам, че полетът е бил тежък — каза той, като се опитваше да изрази убедително съчувствие. — Моят също не беше забавен. Отивам да взема душ. След това нека си легнем и като се наспим ще ни е минало, нали?

Но отстъпчивостта просто не съществуваше като черта в характера на Лайза. Чакаше го с кърпа в ръце, когато излезе от кабинката на душа, а когато пристъпи в спалнята, го приканваше в леглото със съблазнителна усмивка.

От времето, когато бе открил възхитителните различия между момчетата и момичетата, гледката на гола жена винаги го бе карало да реагира. Въпреки това, нея вечер той се прояви слабо и егоистично. Лайза почувства липсата на обичайния финес.

Тя запали нощната лампа.

— Джон, трябва да поговорим.

— Не сега, Лайза, моля те. Изтощен съм. — От тона й разбра, че разговора ще бъде за „връзката ни, която върви наникъде“, а тази вечер той беше твърде уморен. Дори в добре прекараните вечери, той се въздържаше от анализи на отношенията им.

Без да обръща внимание на умората и отвратителното му настроение, тя се хвърли в познатия му монолог за онези аспекти от връзката им, които бяха незадоволителни за нея, но пък се харесваха на него.

Те не се виждат достатъчно често, каза тя. Като придружител на полетите на голяма авиокомпания, тя нямаше постоянен график и беше на път повечето от времето. Неговата работа изискваше също чести пътувания. В апартамента прекарваха заедно достатъчно, за да се чувстват удовлетворени, но не достатъчно, за да станат зависими един от друг. Джон предпочиташе така. Лайза искаше повече.

— Ти не искаш да се ангажираш — оплака се тя.

Той отговори, че не е истина, но пред себе си призна, че беше точно така. Харесваше му начина, по който бяха сложени нещата между тях. Той дори не мислеше, че имат някакви „отношения“. От негова страна не се изискваше много време, усилия и внимание. Така се надяваше да продължи.

Но онази нощ Лайза не спря да натяква недостатъците му, докато го вбеси.

— Не ми се говори за това тази нощ, Лайза. — Той загаси лампата и зарови глава във възглавницата си.

— Подлец такъв — измърмори тя, но той не я чу.

Следващата сутрин се събуди преди нея. Лежеше и я гледаше. Осъзна, че Лайза Франк му е толкова чужда, колкото и в деня, когато си размениха телефоните след полета, на който тя бе придружител.

Познаваше тялото й, но нея самата — не. Тя също не го познаваше. Никой не можеше да влезе под кожата на Макграт. Предположи, че може би е трябвало да играе по-честно и да я предупреди. Вместо това, той бе оставил всичко на самотек до този момент.

Мислената му разходка в миналото бе прекъсната от Кендъл, която пееше на Кевин в другата стая. Сигурно го беше кърмила за първи път този ден. Джон си я представи как люлее бебето в ръце, усмихва му се, гали с пръсти личицето му, обгръща го с майчината си любов.

Точно това правеше и онзи първи път, когато я видя да седи на килимчето в двора на онази къща в Денвър. Когато Джим Пепърдайн й се представи, тя изглеждаше почти облекчена, като че ли бе предчувствала, че ще я открият и вече нямаше от какво да се бои.

Дадоха й време да събере своите и на бебето неща, преди да я изведат до колата. В мига преди да влезе в колата, тя се поколеба. Очите й се замятаха неспокойно между него и Джим.

— Водите ме обратно в Южна Каролина?

— Да, ма’ам — бе отвърнал Джим. — Трябва да се върнете.

В течение на професионалната си практика, Джон бе ставал свидетел на почти всякакъв вид емоционални реакции, които може да изпита човешко същество. Изучавал беше рефлексите — условни и безусловни. Беше безпогрешен специалист по различаване на най-малките оттенъци в говора и изражението. Можеше да различи истината от лъжата с учудваща точност. Чувстваше се призван да го прави. Другите разчитаха на опита му в познаването на човешкото поведение.

Така че когато Джим й съобщи, че намерението им е да я върнат в щата, от който бе избягала, очите й се изпълниха със сълзи и тя притисна бебето, като че ли да го запази. Джон беше абсолютно сигурен, че Кендъл Дийтън Бърнууд беше твърдо убедена в онова, което каза:

— Ако ме върнете там, те ще ме убият.

С Джим Пепърдайн Джон бе работил по-рано в група за спасяване на заложници. Пепърдайн бе превъзходен професионалист. Джон го смяташе за един от малкото си истински приятели. И въпреки че Джон вече не работеше за бюрото, Пепърдайн го бе поканил да присъства на разпита на мисис Бърнууд.

— Просто като наблюдател — подхвърли той небрежно, когато се упътиха по коридора към кабинета, където Кендъл ги чакаше. — Може да ти се стори много интересно. Между другото, необходимо ми е да проверя дали може да й се вярва. Дали казва истината, или куп лъжи?

— Сам знаеш, че казва истината.

— Но показанията й трябва да са достатъчно силни, за да убедят съдебните заседатели в нещо, което смятат за абсурдно. Ти си коравосърдечно копеле — измърмори миролюбиво Пепърдайн. — По-груб и по-циничен, отколкото биха били повечето съдебни заседатели. Ако убедя теб, всичко ни е в кърпа вързано.

— Това вече не ми влиза в работните задължения — напомни му Джон, когато стигнаха до вратата на кабинета.

Пепърдайн отпусна ръка върху дръжката, хвърли резервиран поглед към Джон и каза:

— Глупости! — После отвори вратата.