Сандра Браун
Свидетелката (35)

Глава тридесет и четвърта

Къщата бе на известно разстояние от шосето и до нея се стигаше по тясна чакълеста алея, засенчена от гъсти храсти и дървета. Клоните на дърветата се простираха над нея и образуваха почти плътен покрив, през който не проникваше лунната светлина.

Къщата не би могла да бъде на по-подходящо място.

Полунощ отдавна бе минало. Повече от час по шосето не се появи нито една кола. Със загасени светлини те обиколиха няколко пъти началото на отклонението за алеята, преди да решат да паркират до една канавка и да загасят мотора. След това спокойно изчакаха да проверят дали пристигането им е било забелязано. Повече от шейсет минути не стана нищо.

— Мислиш ли, че тя е вътре?

— Няма да научим, докато не влезем. Няма да излезе и да извика, че е тук, нали така?

Когато излязоха от колата и се запромъкваха към алеята, проправяйки си път през храсталаците, тъмнината ги прикриваше — две високи сенки, смесващи се с безброй други. На разстояние трийсет ярда от входната врата те се свиха в градината и се втренчиха в къщата, притежавана доскоро от Елви Ханкок, бабата на Кендъл.

Направиха си знаци с ръце и се разделиха. Единият бързо се насочи наляво, другият — надясно. Прикривайки се в сянката на заобикалящата двора гора, те избягнаха осветените места. Приближиха се към задната страна на къщата от различни посоки и се срещнаха зад бараката за инструменти.

— Да си чул или видял нещо?

— Тихо е като в гроб.

— Това не значи, че тя не е вътре с бебето.

— А Макграт?

— Кой знае?

Те се спогледаха нерешително. Накрая единият попита:

— Готов ли си?

— Да вървим.

Бяха се приготвили да разбият ключалката на задната врата, но откриха, че не е заключена. Вратата изскърца съвсем слабо, когато я отвориха. Промъкнаха се тихо през коридора в кухнята.

Кухнята бе чиста и спретната като кутийка. На мивката имаше струпани чинии, но всичко останало бе в пълен порядък.

 

 

Кендъл седна в леглото.

— Какво беше това?

— Какво?

Нещо я бе събудило и тя се чувстваше необяснимо изплашена.

— Чу ли нещо? — прошепна тя.

Джон вдигна глава и се ослуша, но къщата тънеше в тишина.

— Не долавям нищо. На какво ти приличаше шумът?

— Не знам. Съжалявам, че те събудих. Предполагам, че съм сънувала.

— Уплаши ли се?

— Сигурно.

Той отпусна глава на възглавницата и потри нос в голото й рамо.

— Как е бебето?

— Отлично.

Бяха оставили Кевин в леглото с тях, след последното му хранене. Спеше сгушен върху гърдите на Кендъл. Тя лежеше в извивката на тялото на Джон, с бедра, преплетени в неговите. Той ги притисна по-силно към себе си. Тя се отпусна. Чувстваше се сигурна в прегръдките му.

И все пак беше доволна, че държи скрит пистолета на място, където Джон не би могъл да го намери. Ненавиждаше оръжията. Маската, която представляваше лицето на умрелия Бама беше горчив спомен за ужаса, който оръжията причиняваха. Въпреки че Мат многократно й бе предлагал да я научи да стреля, тя никога не бе използвала оръжие.

Но ако ставаше въпрос за живота на Кевин или на Джон, сигурно не би се поколебала да стреля, за да убие.

 

 

От пет минути обикаляха къщата на пръсти, но все още не можеха да открият къде се намира обектът на отмъщението им.

След няколко минутно опипване в тъмното, единият се обърна и сви рамене многозначително. Другият направи знак, че трябва да продължат към спалните, където би трябвало да е всеки, който и да се намира в къщата по това време на нощта.

Един подир друг те излязоха в коридора. Пред себе си видяха три врати. Приготвиха се да влязат в първата стая, когато водещият почти се спъна в нещо и едва успя да се задържи прав. Той коленичи и вдигна предмета. Беше плюшено мече.

Показа го на спътника си. Те се засмяха доволно и беззвучно. Вратата отсреща беше леко открехната. Те внимателно я бутнаха. Бавно и безшумно тя се отвори.

Застанали един срещу друг от двете страни на вратата, те тихо преброиха до три и след това се втурнаха в стаята.

 

 

Кендъл пусна точния брой монети в телефонния автомат. Тя набра кода за извънградско набиране и след това номера. Телефонът от другата страна на линията иззвъня.

Рики Сю отговори на повторното позвъняване.

— „Бристол и Матърс“.

— Аз съм. Не казвай нищо. Можеш ли да говориш?

— Велики боже, ти си жива! Разболях се, разболях се от притеснение. Ти си най-добрата диета, на която съм се подлагала.

— Знаех, че се тревожиш, но не можех да рискувам да позвъня по-рано. Не би трябвало и сега да се обаждам.

— Наистина ли си отвлякла федерален полицай? — попита Рики Сю настойчиво, като понижи глас.

— Може и така да се каже.

— Какво значи това? Отвлякла ли си го, или не си? Къде, по дяволите си?

— Заради собствената ти сигурност не мога да ти кажа и няма да можем да говорим дълго. Телефонът вероятно се подслушва.

— Не бих се усъмнила. Шеридан гъмжи от федерални агенти и всички те търсят, момиченце.

Кендъл не се изненада. Но когато чу, че страховете й не са напразни, тя направо се обезкуражи.

— Агентите бяха тук в адвокатската фирма няколко пъти — каза Рики Сю. — Интересуваха се от всичко, отнасящо се до Кендъл Дийтън.

— О, господи!

— Разположиха и хора в къщата на баба ти.

— Вътре? — Вътрешностите на Кендъл се преобърнаха от възмущение. Баба й би се възмутила от такова нахлуване в жилището й. — Толкова е глупаво и ненужно. Знам, че това е първото място, където биха ме потърсили, и никога не бих се доближила до къщата на баба.

— Федералните агенти не бяха единствените, които са си мислили, че може да си там. Снощи двама мъже са се вмъкнали вътре, надявайки се да те открият.

— Двама мъже? Кои са били те?

— От ФБР бяха поставили капан, но той не задействал. Нарушителите са се измъкнали, преди да бъдат идентифицирани. Избягали с колата си под дъжд от куршуми, но полицията смята, че дори не са ранени.

— Но кой…

— Не изпадай в паника, момиченце, но може да са били съпругът ти и татко му.

— Те са в затвора — опита се да възрази Кендъл.

— Вече не са. Избягали са преди три дни.

Кендъл затвори веднага, но продължи да се държи с две ръце за слушалката като за спасително въже. Страх я беше дори да се обърне, за да не се окаже лице в лице със самодоволно ухилените Мат и Гиб, че най-после е паднала в ръцете им.

— Още ли ще ползвате телефона, лейди?

Кендъл подскочи инстинктивно, след това хвърли бърз поглед зад рамото си. Мъж в бейзболен екип и кецове чакаше нетърпеливо за телефона.

— О, извинете.

Тя се отдалечи с наведена глава. Нищо зловещо не се забелязваше в сервиза за автомобили. Един от клиентите наливаше бензин в колата си. Друг пускаше монети в автомата за цигари. Двама механици стояха под кола, качена на мост и разискваха нещо със собственика.

Никой не обръщаше и най-малко внимание на мъжкараната в джинси и кецове, която изобщо не приличаше на публикуваните снимки на Кендъл Бърнууд, изчезналата обществена защитничка.

Федералната полиция търсеше из целия Юг колата, с която бе потеглила от Стефансвил. Сега колата се бе превърнала в движеща се мишена и тя поемаше огромен риск всеки път, когато я караше. Но бе необходимо да разбере какво правят преследвачите и какъв е шансът да бъде хваната.

Тръгна бързо към колата. Щом й се отдаде възможност, поне ще свали регистрационните номера. Горещината в колата бе направо непоносима, но Кендъл трепереше, когато пое по шосето към дома си.

Дом?

Да. Тази къща й изглеждаше като дом, както и къщата на баба й в Шеридан. Фермерската къща бе наследство на дядо й от далечен чичо. А самият той бе починал, преди да има време да й се порадва, но Кендъл и баба й използваха къщата всяко лято.

Щом учебната година свършеше, те се отправяха за там и прекарваха щастливи и спокойни лета. Понякога ловяха риба, друг път консервираха пресни плодове, които купуваха от щандове покрай пътя, а понякога просто се наслаждаваха на компанията си. Вечер четяха на глас една на друга разкази, окичваха с венци от маргаритки входната врата и често ходеха на пикник на любимото си място близо до водопада.

Никога не бяха посрещали гости във фермерската къща. Не бяха канили никого по време на лятната си почивка. Приятелите им знаеха, че всяка година напускаха Шеридан в началото на юни и се завръщаха чак след Деня на труда^[1], но никой не знаеше мястото, за което се отправяха. Заради това Кендъл смяташе, че тук е сигурно.

Но доколко можеше да се чувства сигурна където и да е, щом Мат и Гиб бяха на свобода?

Пепърдайн трябва да е обезумял. Беше изтървал главния си свидетел, приятеля си Джон Макграт, а сега и главните заподозрени. Беше направил впечатление на Кендъл като добър човек, но грубоват на външен вид. Тя не можеше да го мрази, защото върши работа, за която му плащат. Но щеше да направи, каквото е по силите й, за да му попречи да я хване.

Въпреки това обаче, тя предпочиташе да бъде арестувана, вместо да попадне в ръцете на Мат и Гиб. А те сигурно щяха да я открият. Единствената възможност, която виждаше, за да спаси живота си, беше винаги да е на крачка пред тях, докато ги хванат и ги върнат в затвора. Още тази нощ трябва да вземе Кевин и да бяга.

Но какво ще стане с Джон?

Въпреки че все още ходеше с една патерица, той почти изцяло се бе възстановил. Можеше да го остави с чиста съвест. Единствената пречка беше, че тя не искаше.

Но ако го обича, нима това не беше още една причина да го напусне? Докато се намираше в близост до нея, неговият живот също беше в опасност. Той не би позволил на бащата и сина Бърнууд да пипнат нея или Кевин, към които се привързваше с всеки изминат ден. Можеше да загуби живота си, опитвайки се да ги защити и да умре, без да знае за какво е било всичко.

Това тя не можеше да позволи да се случи. За тях нямаше общо бъдеще, но дори и да прекараше останалата част от живота си без него, искаше да е сигурна, че поне е жив.

Какво да направи? Сама да се предаде?

Веднага отхвърли тази мисъл. Рики Сю бе казала, че от ФБР са били в офисите на адвокатската компания, задавали са въпроси, ровили са се във всичко, което я е обкръжавало. Ако откриеха тайната й, доверието към нея би се провалило с гръм и трясък.

Ще решат, че е свидетел, на когото не може да се разчита и тогава за какво би им притрябвала? Или ще трябва да я обвинят за отвличането на Джон и да я пратят в затвора, или да я изоставят без всякаква защита срещу Мат, баща му и техните последователи.

Единственият шанс за оцеляване беше да изчезне отново. Тя се обвини, че е оставила Кевин с Джон този следобед. Ако сега беше с бебето, просто щеше да продължи с колата. Но щеше да я заболи сърцето, ако не види Джон и не му каже мълчаливо сбогом. А да тръгне, след като го е видяла, би било още по-трудно. Едно нещо обаче бе ясно — трябваше да бяга.

 

 

— И така, кой оплеска работата?

Агентите под безмилостния поглед на Пепърдайн не обелваха дума. Страхуваха се да дишат.

— Е?

Заместникът му трескаво затваряше прозорците в полицейския участък в Шеридан, Тенеси, където бе разположил командния си пост, след като се премести от Проспър.

Един от двамата агенти, отговорни за бъркотията предишната нощ, накрая успя да събере кураж да говори.

— Откакто е изчезнала, ние сме постоянно на пост около къщата, сър, и нищо не се бе случвало.

— Така?

— Така, ние… ъ-ъ… я оплескахме — завърши агентът колебливо.

— Сър — обади се другият агент. — Страхувахме се да не застреляме мисис Бърнууд. Или Макграт.

— Точно така, сър — започна да му приглася партньора, благодарен и за това зрънце защита. — Ами, ако се окажеха те и детето?

— Добре, всичко, което знаем, е, че са били те. Може би малката червена шапчица и големият лош вълк. Не знаем кои са били, нали? Защото не можем да установим кои са били нарушителите, нито да установим каква е колата им.

— Не беше мисис Бърнууд — заяви един от агентите твърдо. — Бяха определено двама мъже.

— Ох, определено двама мъже. Добре, това изяснява нещата. Може да са били Батман и Робин. — Пепърдайн избухна и изкрещя няколко нецензурни епитета. — Вие, момчета, ще прекарате един час на полигона, който съм поставил на най-слънчевото и горещо място в този район. Ще стреляте, докато ви се подпалят ръцете. Защото снощи не сте успели да улучите бика по задника с нежните си пръстчета. И си мислите, че е смешно — изрева Пепърдайн. Един от агентите се бе подсмихнал глупаво. — Ще останеш два часа на полигона. Сега се махайте от очите ми преди наистина да си получите заслуженото.

Те се измъкнаха навън и затвориха вратата. Останал сам, Пепърдайн се отпусна на стола зад бюрото и зарови лице в ръцете си. Оптимизмът, с който се върна в Стефансвил и получи описанието на колата, отдавна се бе изпарил.

Откакто се занимаваше с този случай, не бе имал и минута почивка. Още от самото начало, когато решиха, че има компютърна грешка. Ако компютърният оператор не бе отказал получените данни, Рути Фордхам щеше още да е жива, а мисис Бърнууд не би изчезнала отново заедно с Джон. Когато разбраха грешката си и разгадаха бъркотията в данните, Джон вече летеше към катастрофата. Пропаднаха усилията им да се свържат с него по радиотелефона. След сблъсъка с падналото дърво бе загубил паметта си.

Господи, каква странна последователност от събития. Бягството на Бърнууд от затвора в Проспър беше друго голямо препятствие. Сега трябваше не просто да открие мисис Бърнууд и Джон, но трябваше да ги открие преди тези маниаци да са се докопали до тях. Нямаше да е лесно. Тя се беше крила в Денвър цяла година преди да я открият.

Не беше чак дотам глупава да се върне в родния си град, но очевидно някой друг е мислил, че е възможно. Бяха отишли да я търсят в къщата на баба й снощи.

Реакцията на Пепърдайн след провала на хората му се дължеше колкото на ярост и затруднение, толкова и на страх. Страхуваше се, че вече знае извършителите на взлома — Гиб и Мат Бърнууд.

Той погледна към фотографията на мисис Бърнууд, която бяха разпратили на поделенията си в цялата страна. След това погледна към снимките от местопрестъплението, донесени му преди по-малко от час. Видът на окървавеното, голо тяло на Лоти Лайнъм предизвикваше гадене.

Обръщайки се към фотографията на съпругата на Мат Бърнууд, Пепърдайн промърмори:

— Лейди, моли се да те намеря преди него и татенцето му.

И какво, по дяволите, правеше Джон през цялото време?