Сандра Браун
Свидетелката (46)

Глава четиридесет и пета

Двама мъже водеха Кендъл обратно в кухнята, от която тя бе избягала няколко секунди по-рано.

Мат изтръгна Кевин от ръцете й. Гиб я удари силно в гърба и тя падна на пода. Стовари се почти върху Джон.

— Никъде няма да отиде, полицай Макграт. Намерихте си компания. — Гиб Бърнууд се усмихна доволно, като че ли беше още една от онези сутрини, когато минаваше, за да приготви закуска.

— Кендъл, защо не направиш кафе? Нощта беше дълга и досадна. Аз наистина бих изпил чаша, а съм сигурен, че и Мат ще пие.

От него се излъчваше някаква злокобна сила. Винаги ли е имал такава, или тя просто не бе забелязвала, защото не я подозираше? Или покварата на душата му едва напоследък се бе проявила?

Очите му гледаха смразяващо. Припомняйки си кошмара от екзекуцията на Майкъл Ли, тя искаше да се нахвърли върху него, да издере тези ледени очи, но докато Мат държеше Кевин, не можеше да рискува. Всъщност беше безсилна да направи изобщо нещо, освен онова, което й наредяха.

Страхът бе унищожил силите й, но тя се изправи на крака и механично приготви кафето. Докато то се отцеждаше в стъклената каничка, Гиб седна на един от кухненските столове и сложи на коленете си големокалибрена пушка. Обърна се към Джон, който все още седеше на пода.

— Името ми е Гиб Бърнууд. Никога не сме се срещали, но за вас говориха толкова много в новините напоследък, че ви чувствам като познат. Да се запознаем?

Джон погледна нагоре към по-възрастния мъж. Не би могъл да знае, че мълчаливият отказ да приеме предложеното запознанство беше за Гиб обида от най-висок порядък.

— Предполагам, че не сте много очарован от срещата с нас? — каза бившият й свекър сопнато. — Въпреки че не мога да разбера защо. Ако говорим разумно, ние сме ви спасили от душевно нестабилната ми снаха. Но наистина няма значение дали сте ни благодарен или не. Колкото по-враждебно се държите, толкова по-лесно ще ви пречукаме, когато му дойде времето.

Той се удари по бедрото, като че ли някакъв важен проблем е бил разрешен задоволително.

— Кендъл, готово ли е кафето?

Разговорчивият му тон и приятелското държане я ужасяваха много повече, отколкото ако беше започнал да крещи надутите си фрази, да се сополиви или да си скубе косите. Убийците, проявяващи голям самоконтрол, убиват, без да се замислят и без угризения.

Гиб изглеждаше съвсем нормално, но бе скъсал всички връзки с действителността. Другите членове на Братството може да са приемали духовните аспекти на сдружението, само за да успокоят съвестта си от извършените от омраза убийства и престъпления.

Но Гиб вярваше с душата и сърцето си в своето кредо. Той сам бе повярвал във фанатичната си пропаганда. Гледаше на себе си като на същество, различно от цялото човечество.

И беше смъртоносно опасен.

Кендъл се приближи към него с димяща чаша кафе, като се питаше какво ли би станало, ако му я плисне в лицето. Щеше да реагира инстинктивно и да скочи от стола. В бъркотията можеше да грабне Кевин от Мат, а Джон щеше да се хвърли върху Гиб. Тя погледна към Джон. Той също я наблюдаваше. Явно се досещаше за мислите, които й минаваха.

Но същото правеше и Гиб. Без дори да обърне глава и да я погледне, той каза:

— Кендъл, вярвам, че няма да направиш някоя глупост? — След това се обърна и я погледна. — Ти във всяко отношение беше разочарование, освен в едно — невероятно умна си. Прекалено умна. За теб би било далеч по-добре, ако не притежаваше такъв интелект. Не ме разочаровай сега, като направиш някоя глупост. Защото иначе ще трябва да убия приятеля ти тук.

— Карай, застреляй го — каза тя и тръшна предизвикателно чашата кафе на масата. — Не ми е приятел. Ако имах оръжие аз самата щях да го застрелям. — Тя погледна презрително към Джон. — Той ме излъга. След злополуката получи амнезия, но пропусна да ми каже, че си е възвърнал паметта. През цялото време се мъчеше да ми попречи.

Патерицата на Джон все още бе далеч от ръката му и затова той се хвана за един стол, за да се изправи.

— Татко? — Мат пристъпи напред, като не отделяше внимателния си поглед от Джон.

Гиб вдигна ръка.

— Всичко е наред, синко. Нищо не може да направи.

Джон заговори за първи път.

— Точно така, Бърнууд. Нищо не мога да направя. Нищо не можах да направя, за да се спася, откакто тя ме отвлече — каза той подигравателно. — Тя ме докара тук и твърдеше… — Той свали очи от Мат и продължи с тон на извинение. — Твърдеше, че съм бил неин съпруг. Не знам защо го е направила. Можеше да ме захвърли тук и да изчезне.

— Изчаквала е властите да престанат да я търсят и да започнат да се занимават с нещо друго — предположи Гиб.

— Може и да сте прав — допусна той. — Всеки случай, аз не можех да опровергая нищо от онова, което ми казваше, защото напълно бях загубил паметта си. И затова живях с нея като неин съпруг. В пълния смисъл на думата.

Мат ядосано тръгна напред, но Гиб отново го въздържа с вдигане на ръка.

— Полицай Макграт не е виновен, Матю. Тя е виновна.

— Истина е, Мат — каза Джон. — Само реагирах на лъжите, които ми разправяше. Как бих могъл да зная, че не сме женени.

— Знаел си — извика Кендъл. — От доста време си знаел. Ти си възвърна паметта, но…

— Но по това време вече бях налапал въдицата — каза Джон, като я прекъсна. Той продължи да говори директно на Мат. — Няма защо да ти казвам, човек, колко е добра в леглото. Поне с мен беше. Може би майчинството й е дало нов огън. Хормони или нещо друго, нали разбираш? Но когато ти казвам, че не й стигаше…

— Гадна курва. — Мат изведнъж се обърна и застана с лице към Кендъл. — Чукала си се пред очите на сина ми?

— Повечето време детето беше с нас в леглото — отвърна Джон.

Яростен вик изригна от гърдите на Мат.

Той я зашлеви силно с опакото на ръката си през лицето.

Тя не го видя и силният удар я свари неподготвена. Като извика високо, тя полетя напред и успя да се задържи за масата. Мат вдигна ръка да я удари отново, но Джон се хвърли и го хвана за гърлото.

— Маниак такъв — изръмжа той. — Ако я докоснеш още веднъж, ще те убия.

Джон вложи цялата си сила в борбата, но беше безсмислено. Гиб вдигна патерицата и я стовари с всички сили върху гърба на Джон, точно по бъбреците. Кендъл го чу как изпъшка и видя как коленете му омекнаха. Той падна на четири крака, с глава увиснала между раменете.

Изплашен от бъркотията и високите гласове, Кевин започна да плаче. Гиб го взе от Мат и го вдигна до рамото си като му говореше по бебешки, като че ли беше на визита в неделя следобед. Но Кевин не се полъга по сладките приказки. Той се разрева.

Кендъл не можеше да направи нищо за детето. Гиб нямаше да й позволи да го вземе, затова клекна и обви с ръце раменете на Джон.

— Съжалявам — прошепна тя направо в ухото му. — Съжалявам.

Ако не беше тя с лъжите си, той не би бил тук. А сега щеше да умре заради нея. Гиб вече му бе обещал. Животът и на двамата щеше да свърши в тази стая и те бяха безпомощни да направят каквото и да е. Но поне нямаше да остави двамата Бърнууд да я видят покорена.

Кръв се стичаше по брадичката й, когато вдигна глава и погледна презрително Мат. Беше го смятала за свой съпруг, беше носила името му, но той й беше далеч по-непознат от Джон. Преди да умре, тя трябваше да му покаже колко ужасно се бе провалил като съпруг и любовник.

— През тези седмици бях много по-задоволена и обичана от този мъж, отколкото през цялото време, през което бяхме женени.

— В очите на Бога ти си още моя жена.

— Лицемер — каза тя насмешливо. — Ти се разведе.

— Защото ме напусна.

— Избягах, защото исках да спася себе си и бебето.

— То е мое бебе.

— Какъв ли баща би станал, ако делиш времето си между него, Братството и любовницата си.

Раменете на Мат се вдигнаха и спуснаха рязко и той пое дъх, приличен на изхлипване.

— Лоти е мъртва.

Пред учудената Кендъл той покри лицето си с ръце и се разрида високо. Джон изкриви лицето си от болка, но успя да седне и да се облегне на бюфета. Двамата с Кендъл размениха погледи. Тя разбра, че той е учуден от емоционалното избухване на Мат.

— Синко, спри! — В началото Мат не отговори на строгата команда и затова Гиб я повтори.

Когато Мат свали ръцете си, лицето му бе подуто и цялото набраздено от сълзи.

— Защо трябваше да я убиваш?

Кендъл ахна. Гиб бе убил Лоти Лайнъм? Кога? При какви обстоятелства?

— Ревеш като жена — смъмри го Гиб. — Недостойно и срамно за мъж. Спри!

— Не трябваше да я убиваш.

— Говорили сме за това, синко, нали помниш? Тя беше оръдие на Сатаната. Постъпихме правилно. Службата на Бога изисква жертви.

— Но аз я обичах. — Гласът на Мат бе станал груб от плача. — Тя беше… тя беше…

— Тя беше курва.

— Не говори за нея така! — изкрещя Мат.

В последните минути той се разпадаше пред очите им. Цялото му тяло трепереше. Кожата му бе добила пепеляв цвят и той пръскаше слюнки като говореше. Разпадането му беше отвратителна, но и хипнотизираща гледка.

— Обичах я — простена той отчаяно. — Наистина. Обичах Лоти и тя ме обичаше. Сега е мъртва. Тя беше единственият човек, който ме разбираше.

— Не е вярно, синко — каза Гиб успокоително. — Аз те разбирам.

След това насочи пушката към гърдите на Мат и дръпна спусъка.

Куршумът експлодира в сърцето му. Беше мъртъв, преди дори лицето му да изрази изненада. Гиб наблюдаваше как тялото на сина му се свлича на пода, след това спокойно премести пушката в ръката си. Кевин лежеше на коленете му и пищеше.

Абсолютно овладян, той се обърна към онемелите от ужас зрители.

— Просто разбирах Матю. Онази жена зарази сина ми. Тя го направи слаб. Слабостта не може да се толерира, дори у хората, които обичаме. — Той погледна тялото на сина си невъзмутимо. — Във всяко друго отношение той беше идеален син. Послушен. Примерен член на Братството. Пишеше каквото му се кажеше да пише и то добре. Беше много добър ловец и достоен боец за нашата кауза.

— Е, беше и като феодален владетел — каза Джон. — Много добре биеше жени.

Очите на Гиб се втренчиха в него.

— Не хаби приказките да ме предизвикаш — мен, полицай Макграт. Подигравките ти успяха при сина ми, но няма да имат ефект върху мен. Матю не можеше да разбере кога го манипулират. — Той се усмихна. — Но се възхищавам на опитите ти.

Обърна се към Кендъл и каза:

— Сега за теб, не ме интересува никак с кого си се захванала. Интересува ме единствено това малко човече тук.

Той вдигна Кевин. От доста време той не преставаше да плаче и то така силно, че трябваше да се надвикват.

— Той е решително малко човече. Колкото повече плаче, толкова по-силен ще стане. Погледни юмруците му — каза Гиб, цъкайки от гордост. — Ще го направя истински мъж.

— Никога — извика Кендъл.

Изведнъж тя престана да се страхува от него. Смелостта й бе обречена на кратко съществуване, но избликна заради примирението й със смъртта. Реши да се държи така, защото това бе единствената й защита срещу очакващата я съдба.

И когато се обърна към него, на устните й имаше усмивка:

— Единственият шанс, който имаш, е да направиш от Кевин сирак. Защото след като ни убиеш, те ще те открият, Гиб. Един агент от ФБР, Джим Пепърдайн, ще те преследва докато не те залови. Ако те хванат жив, Кевин ще бъде взет от теб и ти никога няма да го видиш отново. Мъчно ми е, че моят син няма да ме познава. Но благодаря на Бога, че няма да познава и теб. Няма да имаш възможността да го отровиш с фанатизма си. Няма да си с него, за да повлияеш на мислите му, да го пропиеш с омраза и да го направиш студенокръвно чудовище, каквото си ти.

Ти не успя с Мат, нали разбра. Защото накрая той не беше безсърдечният, безмозъчно послушен автомат, какъвто ти го искаше. Той беше човешко същество с грешки и чувства, каквито са всички хора. Той обичаше Лоти. Може би повече, отколкото е обичал теб. И това ти не можа да понесеш.

И с Кевин няма да успееш. При него нямаш изобщо шанс. Кевин няма да носи твоето име. Благодаря на Бога, че няма дори да го знае.

— Говориш като починалата ми жена — каза Гиб. — Лорълан прояви любопитство към нощните ни експедиции в гората и откри Братството. За съжаление, тя не можа да ни разбере. Предупреди ме, че ще ме разкрият. Закле се, че ще отведе Матю далеч и че никога няма да го видя отново, но заплахите й бяха напразни като твоите. — Той кимна към един от столовете. — Седни. Моят внук се нуждае от майка си.

Разкъсвана между отчаяното желание да отдалечи сина си от него и съмнението, че това е някакъв капан, Кендъл се поколеба. Не възнамеряваше и да се отдалечава твърде далеч от Джон, защото не знаеше какво ще бъде следващото движение на Гиб.

Но майчинският инстинкт надделя. Тя стана и взе Кевин от Гиб, притисна бебето до сърцето си и го загали отчаяно, опитвайки се да докосне всяка частица за късото време, което й оставаше. Кевин моментално спря да плаче.

Промяната в детето не остана незабелязана от Гиб.

— Ще ти дам възможност за избор, Кендъл — каза той. — При дадените обстоятелства, мисля, че съм много по-великодушен, отколкото заслужаваш. Ще ми отнеме няколко дни, за да спечеля детето. След това ти завинаги ще бъдеш изтрита от паметта му. Той ще свикне с мен и ще се обляга на мен за всичко. Мога и ще го направя изцяло мой. Но за съжаление на тази възраст той се нуждае от майка. Така че имаш избор. Можеш или да умреш сега до незаконния си любовник, или да дойдеш с мен и да се грижиш за детето известно време.

И в двата случая ще платиш за греховете с живота си — за предателството и прелюбодействието — но ще имаш малко повече време с момчето. Не правя предложението, защото заслужаваш, но защото искам най-доброто за моя внук.

— Това ли е изборът ми?

— Трябва да решиш бързо. Колкото и да не ги бива, възможно е онези от ФБР да са те проследили дотук.

— Ще тръгна с теб Гиб, и ще ти помагам — обеща тя. — Може дори да съм ти полезна. Както знаеш, много съм добра в изчезването. Но не убивай Джон.

Гиб се намръщи.

— Мисля, че не можем да се спазарим за живота му. Той е прелюбодействал с жената на моя син. Затова трябва да умре.

— Вече не бях омъжена за Мат. Той се бе развел.

— Няма значение. Както каза Мат, в очите на Бога… — Той насочи пушката надолу към Джон.

— Не, чакай! — извика Кендъл.

— Не се моли за живота ми на това копеле — извика Джон. — Предпочитам кучият му син да ме застреля, отколкото да го моля.

— Джон не знаеше, че съм омъжена, или че съм била омъжена. Спомни си, Гиб — каза настойчиво Кендъл. — Той имаше амнезия. Аз го излъгах и му казах, че ми е съпруг. Грешката е моя.

— Но той е възвърнал паметта си — оспори я Гиб. — Ти сама го каза.

— Излъгах, за да се защитя от Мат. Джон възвърна паметта си едва тази сутрин.

— Не е вярно, Бърнууд — намеси се Джон. — Повече от седмица знаех кой съм и коя е тя. И продължих да спя с нея, защото ми доставяше удоволствие.

— Той лъже, Гиб.

— Защо да лъже? — попита я Гиб.

— С надеждата, че ако те вбеси, може да защити Кевин и мен. Проклетият му дълг да ни охранява. Ще го направи, независимо какво ще трябва да каже.

— Знаеш каква лъжкиня е, Бърнууд — каза Джон. — Би трябвало да си глупак, за да й повярваш.

— Не лъжа, Гиб. Той се събуди тази сутрин с възстановена памет. Когато разбра как съм го мамила, направо побесня. Възнамеряваше да ме предаде на властите, защото съм го отвлякла. Когато пристигнахте бях тръгнала да бягам.

Гласът й вече изразяваше молба.

— Ако го убиеш, ще убиеш невинен човек, който само е изпълнявал задълженията си. Това ти можеш да разбереш, нали? Джон се придържа към кодекс на честта, подобен на твоя. Той вярва в онова, което върши и не позволява нищо да го спре, когато се смята за прав. Гиб, моля те. Кълна се, че казвам истината. Той не знаеше, че в очите на Бог аз все още бях жена на Мат.

Той размисли над казаното, гледайки дълго и съсредоточено Джон.

Накрая въздъхна дълбоко.

— Кендъл, вече не те бива да лъжеш. Не вярвам нито дума от онова, което каза. Мъжът, който направи сина ми рогоносец, трябва да умре.

Той сложи пръст на спусъка, но внезапно и неочаквано изпукване го възпря. Ако имаше звук, който Гиб веднага би разпознал, то това бе щракването на предпазител. Той замръзна и впери очи в Кендъл.

— Ако го убиеш, ще дръпна спусъка — гласът на Кендъл вече не звучеше истерично изтъняло. Беше висок, равен и стоманен от взетото решение.

— Господи — прошепна Гиб. Червеникавокафявото му лице леко пребледня.

— Истина е, Гиб. Ще предпазя Кевин от теб, дори ако това е единственият начин да го направя. Предпочитам да го видя мъртъв, отколкото да прекара и минута заедно с теб.

Кевин, изтощен от плача, бе заспал върху гърдите й. Почти прозрачните му клепачи бяха затворени, въпреки че една сълза все още проблясваше под миглите; устничките бяха подпухнали и леко разтворени.

Дулото на пистолета на Джон бе опряно на слепоочието на бебето.

Когато тя се бе втурнала навън през кухненската врата, почти връхлетя върху баща и син Бърнууд, изненадани не по-малко от нея. И когато я изблъскаха обратно вътре, тя успя да пусне незабелязано пистолета в джоба на полата си, без да знае до този момент как ще го използва.

Гиб бе възвърнал спокойния си вид. И започна да се подиграва на театъра, който му разиграваше.

— Никога няма да го направиш.

— Ще го направя.

— Твърде много го обичаш, Кендъл. Всичко, което си направила досега — бягството от Денвър, изплъзването от полицията, криенето ти тук — всичко е било, за да спасиш това бебе.

— Вярно е. Да го спася от теб. Ако убиеш Джон…

Експлозията от изстрела я накара да млъкне. Тя скочи толкова бързо от стола, че той падна с трясък назад върху пода.

— Ако убия Джон… какво? — присмя се Гиб.

Кендъл ужасена заотстъпва назад, докато не се опря на шкафа. Не можа да повярва на очите си при вида на отпуснатото тяло на Джон. Той беше паднал настрани, с буза опряна на пода. Кръвта се стичаше на локвичка под него.

— Е? — Гиб се изправи с лице срещу нея. Пристъпи крачка напред. — Дай ми внука.

Когато скочи от стола, тя някак си успя да не изпусне Кевин. И сега, грубо събуден, той пищеше. Пистолетът обаче тежеше като излишно бреме в ръката й. Клатушкаше се безжизнено покрай тялото й.

„Джон не помръдва. Кръвта на Джон изтича. Джон е мъртъв. Той уби Джон.“

Гиб с острия си ловджийски инстинкт почувства предстоящата капитулация на жертвата си. Той се приближи още.

Тя вдигна ръка. Трепереше толкова силно, че изглеждаше като че ли пистолетът държи ръката й, а тя се опитва да се освободи.

— Не ме карай да го правя, Гиб. Моля те.

— Ти никога няма да убиеш бебето, Кендъл.

— Точно така. Никога няма да убия моето бебе.

Тя обърна оръжието към Гиб и в малката къща проехтя трети изстрел.