Сандра Браун
Свидетелката (33)

Глава тридесет и втора

— Бебето ли е?

Кендъл се размърда.

— Хъм?

— Чух Кевин да плаче.

— Той спа повече, отколкото очаквах, така че не мога да се оплача. — Тя стана и си метна халата. — Имаш ли нещо против, ако го донеса тук?

— Ъ-ъ… не.

„Каква беше причината за антипатията на Джон към децата?“ — питаше се тя, докато отиваше към стаята на Кевин. В кошмарите си той викаше на Пепърдайн да ги накара да престанат да плачат. Дали в съня му плачеха деца? И по какъв начин децата бяха свързани с работата му? Какъв инцидент продължаваше да го тормози?

Това беше един от милионите въпроси, които би му задала, ако обстоятелствата бяха различни. Каква ирония — неговата амнезия беше онази крехка и слаба защита, благодарение на която не я бяха открили още, но от друга страна тя беше и непреодолима бариера, която й пречеше да научи каквото и да е лично за живота на Джон Макграт. Не знаеше нищо за социалната му среда. Не знаеше рождения му ден, нито второто име.

За нея си оставаше непознат. И въпреки това толкова близък!

Познаваше всеки нюанс на гласа му, обхвата и тембъра му, но не знаеше нищо за вярата или морала му. Познаваше всеки белег и драскотина по тялото му, но не знаеше къде ги е получил. Пръстите й бяха опознали всеки сантиметър от кожата му, но нямаше представа колко други жени я бяха милвали.

Би могъл дори да е женен.

Тя бързо отстрани неприятната мисъл. Не можеше да си позволи да мисли кого би могъл да обича и може би да предава като спи с нея. Пък и не може да се счита отговорен за действията си, докато страда от амнезия, размишляваше тя.

Вината ще бъде изцяло нейна и тя я приемаше. Обяви го за свой съпруг под влияние на моментно хрумване, защото мислеше, че е съвсем безобиден начин за печелене на време, докато успее да се скрие. Въобще не беше смятала да го отвлича и да живее седмици в близък контакт с него. Не беше планирала и промените, които настъпиха в него, заради пребиваването му в нейната и на Кевин компания, омекотяването на характера, от което бе станал по-малко суров и много по-мил.

И най-после изобщо не бе планирала да се влюби в него. Сутринта, след първата им любовна нощ, тя за момент изпадна в паника. Докато стоеше пред мивката в банята той се бе промъкнал тихо зад гърба й, сграби я грубо и я обърна. Очите му светеха така яростно, че тя беше сигурна, че е възвърнал паметта си.

Но бе сбъркала — очите му светеха от страст. Той я целуна пламенно и тя се успокои. Джон не би се отклонил от задълженията си на федерален полицай. Тя знаеше, че когато паметта му се върне, той ще изпадне в ярост. Ще направи всичко, което е по силите му, за да я върне в Южна Каролина. В това изобщо не се съмняваше, но и не искаше да мисли.

След като смени пелените на Кевин, тя се върна в леглото заедно с него. Джон се подпря на лакът и я наблюдаваше как настанява бебето под гръдта си. Малките юмручета на Кевин заудряха по нея, а устичката му слепешката затърси зърното. Тя го насочи към него и то захапа жадно.

— Малко лакомо човече — забеляза Джон.

— Има голям апетит.

— Защо е роден с цезарово сечение?

Тя погали подобния на прасковен мъх по главата на Кевин.

— Защитаваше независимостта си, преди да се роди — отвърна тя с усмивка. — Отказа да излезе в нормално положение. Екипът по израждането се опита да го обърне, но Кевин не пожела. Суетност, предполагам. Не е искал да загрозят прекрасно оформената му глава.

Колебливо Джон протегна ръка и докосна слепоочието на Кевин, където под прозрачната кожа биеше здрав пулс. След това той закачливо покри главата на бебето с ръка.

— Хубаво бебе.

— Благодаря.

— Прилича на теб!

— Наистина?

— Наистина. А ти си красива.

Очите им се срещнаха.

— Така ли мислиш?

— Да.

— Най-вече косата ми, нали?

Очите му се спряха на късата, неравно подстригана коса.

— Може да си измислила нова прическа.

— Прическа на Джон Дийн.

— Кой е този?

— Няма значение — каза тя и се засмя меко.

— Точно така. Няма значение. Ти и така си красива.

Тя знаеше, че той наистина мисли така. По нейно мнение и той бе красив. Не класически хубав, наистина. Но чертите му бяха привлекателни — от изразителните вежди до правоъгълната линия на брадичката му.

Всъщност беше странно, че го намира толкова привлекателен, защото физически той бе пълна противоположност на Мат, за когото мислеше, че е най-красивият мъж, когото изобщо е срещала.

Фигурата на Мат беше висока и слаба. Джон беше също толкова висок, но тялото му бе по-масивно. Мат бе рус, а косата на Джон — тъмна, съвсем слабо прошарена със сиво. Мат бе с префинени аристократични черти, макар и прекалено симетрични, за да бъдат интересни. Лицето на Джон носеше следи от житейски изпитания, но впечатляваше с характер.

Обичаше очите му, които бяха интригуваща смесица от зелено и кафяво. В зависимост от настроението те променяха цвета си както парченцата кристали в калейдоскоп.

Можеше да бъде крайно суров, но от това редките му усмивки и кисели закачки ставаха по-приятни. Имаше някаква жестокост в него, която тя приписваше на нерадостно детство. Предполагаше, че като дете не е получил достатъчно нежност и топлота. Не знаеше как да изрази чувствата и привързаността си и затова беше несръчен. Но беше способен на дълбоки чувства и не се колебаеше да реагира под тяхно влияние. Като си спомни как се справи с онези момчета, които я закачаха, тя беше сигурна, че би стигнал до бой, за да предпази нея и Кевин.

Беше груб, но можеше да бъде и невероятно нежен, както беше по-рано тази нощ, когато очите му като че ли облъхваха чертите на лицето й като с мека горска мъгла.

Той пресипнало попита:

— Правила ли си това по-рано?

— Какво?

— Да лежиш отгоре ми?

Тя силно се бе изчервила, обърна лице към рамото му и поклати глава.

— Защо не?

Тя повдигна глава и го погледна в очите.

— Никога по-рано не ми се е искало.

Дълго време той продължи да я гледа в очите, след това измърмори някакво проклятие, привлече я здраво към себе си и притисна главата й под брадичката си.

След известно време тя попита срамежливо:

— Лошо ли го направих?

Отговорът му дойде като нежно изръмжаване.

— О! Направи го превъзходно.

Той продължи да я държи, да гали гърба и ханша й, да възбужда желанията й. Накрая я повдигна да седне върху корема му и да поеме възбудения му член в себе си.

— Никога не съм го правила така — призна тя.

— Няма нужда да правиш нищо. Дръж се естествено.

Той обви с длан брадичката й и с палец отбелязваше очертанията на устните й; раздели ги, плъзна се по предните й зъби и докосна езика й. После ръцете му се спуснаха надолу към гърдите и ги обхванаха. Докато той ги стискаше, галеше и отпущаше, тя го бе довела до екзалтация.

— Исусе — прошепна той, като обви с ръце кръста й, за да я поддържа и насочва.

След това спусна ръката си между телата им. Загали с пръсти малката издатина и Кендъл бе пронизана от такава огромна наслада, че помисли, че умира.

Сега тя изпитваше удоволствие от друг вид, но също толкова интензивно и може би много по-значимо. Докато Кевин сучеше и Джон го гледаше, тя почти можеше да се самозалъже, че те наистина са семейство.

Винаги беше искала, но никога не бе имала мъж, който да я обича, дете, семейство. Изглежда, че съдбата искаше да й откаже тези прости радости.

Не можеше да продължи повече. Всеки миг тази фантазия-сън можеше да се разпадне. Джон можеше внезапно да възвърне паметта си. Или федералната полиция да намери местонахождението им и да нахлуе през вратата, за да я арестува за отвличане. Или — и тази възможност я плашеше най-много — Бърнууд — баща и син — да я открият.

Те бяха ловци. Знаеха как се преследва дивеч. Трофеите от успешните им ловни набези бяха препарирани и овесени на стените на къщата на Гиб. Тя можеше да се идентифицира с бедните животни, попаднали на окуляра на пушките им. Страхуваше се, че ще бъде следващата, която ще убият и че Кевин ще попадне в безмилостните им ръце.

При всяко положение историята нямаше да завърши щастливо. Най-доброто, на което би могла да се надява, беше да се измъкне от Джон и остатъкът от живота си да прекара в постоянно криене.

А това означаваше да го остави сега, преди да е възвърнал паметта си и да си спомни, че е бил неин затворник. Когато схване, че е станал неволен съучастник в кратковременната й измислена история, той ще я намрази. Бе направила нещо непростимо: накарала го бе да се грижи за нея и Кевин със съзнанието, че ще изчезне и ще го остави сам да се справя с последствията от нейното двуличие. Щеше да я презре!

Надяваше се дотогава да е изчезнала и никога да не види изписаното върху лицето му презрение. Би се справила с всичко, освен с това. Само Господ би могъл да му попречи да не си помисли, дори за миг, че нейната любов е била само още една непочтена манипулация.

Но как би могла да го изостави сега, когато я гледаше по нов начин? Как, когато сложи ръката си върху бузата й и започна да я целува дълго и страстно?

За да потисне риданието, Кендъл го улови за косата и го целуна с целия жар на любовта и страха си. Той дръпна Кевин и нея в прегръдките си и ги задържа до себе си, докато бебето продължаваше да суче. Толкова й се искаше тази сладостна интимност да продължи вечно.

Но не можеше. Трябваше да го напусне.

Но не тази нощ.