Сандра Браун
Свидетелката (42)

Глава четиридесет и първа

Мат кара колата, докато Гиб му нареди да спре до крайпътен парк. Движейки се в рамките на разрешената скорост и пътните знаци, Мат мислеше, че са достатъчно далеч от Шеридан.

Гиб с нетърпение чакаше да се запознае със съдържанието на кутията за обувки, намерена под леглото на Рики Сю. Той изсипа картичките и писмата на седалката между тях. Разделиха си ги и започнаха да четат.

Скоро им стана ясно, че Рики Сю бе съхранила всеки ред, който бе получавала от мъжки пол. Работата ставаше отегчителна. Мат се умори.

— Нищо няма тук.

— Трябва да прегледаме всичко — упорито каза баща му. — Можем да пропуснем точно онова, което би ни помогнало.

Между потресаващите писма от бивши любовници имаше лошо напечатана бележка от съученик на име Джеф, който питаше дали Рики Сю би му показала пликчетата си. Друго, дълго и разхвърлено писмо, беше подписано от братовчед й Джо, който бе изкарал военната си служба на борда на „Джон Ф. Кенеди“ и който обещаваше да даде адреса й на самотните си съвипускници — матроси. Имаше пощенска картичка от учителя в Неделното училище, мистър Хауард, който й напомняше, че е отсъствала миналата неделя.

И тогава Мат стигна до една пощенска картичка и веднага позна почерка.

— Тази е от Кендъл.

Не изпита никакъв ентусиазъм от откритието си. Беше като самолет, оставен на автопилот. По-лесно беше да прави онова, което му казваха. Автоматичното поведение го предпазваше от мъката.

Така беше след убийството на Лоти.

Като че ли и той бе умрял. Не можеше да си представи как би написал отново редакторска статия, или би подготвил цялостен брой на вестника си. Не можеше да си представи, че изобщо би имал желание за нещо — храна, алкохол, лов, Братството, живота. Смъртта на Лоти бе оставила празнота в сърцето му, която никога нямаше да се запълни. Баща му бе казал, че ще се почувства различно, когато намерят сина му, но Мат се съмняваше.

Въпреки силната болка, която преживя като юноша, когато баща му му забрани да се вижда с Лоти, дълбоко в сърцето му винаги тлееше искрица надежда, че някой ден ще се съберат. И тази надежда никога не го бе изоставяла. Тя го беше съхранила през дните, когато си мислеше, че ще умре от желание по нея.

Сега, когато беше завинаги загубена за него, вече нямаше какво да очаква. В желанието си да го утеши, баща му му припомни, че истинското възнаграждение ги чака на небето, но Мат бе намерил своето небе с Лоти. Не беше сигурен и че иска вечен живот, ако това означаваше вечност без нея.

Кендъл бе отговорна за смъртта на Лоти. Баща му му разясни този факт. Ако Кендъл не беше ровила в неща, които не разбираше, ако беше кротка и покорна съпруга, каквато би трябвало да бъде, нищо от това не би се случило. Лоти щеше да е още жива, да го посреща с усмивката и целувките, заради които му се живееше.

Всеки път, когато се сетеше за загубата, той почти се задавяше от злоба към Кендъл. Тя трябва да плати. Той ще се погрижи за това. Точно както всички останали, които бяха наказани от Братството. Кендъл сама бе предизвикала възмездието.

Той погледна към картичката с омраза, защото беше от нея.

— Познах почерка й.

— Кога е писана?

Мат я повдигна на слабата светлина.

— Пощенският печат е размит, но изглежда стара. Пожълтяла е около ъглите.

— Прочети я все пак.

— „Прекарваме чудесно, с изключение на горещината и комарите. Едва издържах вчера, когато Б. и аз отидохме на любимото ни място за пикник.“

— Б. означава сигурно баба й — каза Гиб. — Друго нещо?

— Нямала е място. Писала е съвсем сбито. — Мат присви очи, за да разчете по-дребните букви. — „Разправяла съм ти за мястото: оръдието на Конфедерацията^[1], водопада и т.н. До скоро.“ Това е всичко.

— Конфедерацията? Има оръдие на Конфедерацията на любимото й място. Споменавала ли ти е някога за това място?

Мат се опита да си спомни, но просто не можеше да се освободи от картината на безжизнените очи на Лоти.

— Може. Мисля, че е казвала, че тя и баба й са прекарвали летата си в една стара фермерска къща.

— Стара фермерска къща, намираща се близо до оръдие на Конфедерацията и водопад — с нарастващо възбуждение Гиб отвори жабката на колата; извади пътната карта на Тенеси и жадно я разтвори върху коленете си.

— Какво знаеш за живота сред природата, Матю? — попита той. — Когато едно животно е наранено или изплашено, какво прави то? Къде отива?

— В бърлогата си.

— С други думи — вкъщи — каза Гиб. — Кендъл не се е завърнала вкъщи — не е можела. Така че е отишла на място, което е чувствала почти като дом. Трябва да намерим този паметник от гражданската война близо до водопад. — И добави с блеснали очи — мисли за това, синко. Може би утре сутринта ще държиш своето момченце.

Мат се опита да изрази някакъв ентусиазъм. Опита се да си представи как подрусва сина си на коляното. Опита се да си представи как самият той се смее, чувства се щастлив и свободен. Свободен? Да, изведнъж осъзна той. През целия си живот никога не се бе чувствал свободен.

И никога по-ограничен, отколкото сега.

Кендъл се освободи от прегръдката на Джон. Той промърмори нещо неразбираемо.

— Отивам в банята — прошепна тя. — Веднага се връщам.

Той заспа отново. Тя се наведе над него и го целуна по челото, след това спря колебливо и се загледа в лицето му, мъчейки се да запомни и най-незначителните му нюанси.

Ако всичко вървеше според плана, то тя го гледаше за последен път.

Доплака й се, но се стегна, измъкна се от леглото и се облече тихо и бързо в тъмното.

От момента, в който Рики Сю й каза, че Мат и Гиб са се измъкнали от затвора, Кендъл проумя, че не може да стои и да чака. Нямаше никакво време за губене. Достатъчно беше чакала. И въпреки всичко си беше позволила още една последна нощ с Джон.

Мат и Гиб щяха да я търсят и да я намерят. Знаеше, че ще стане така.

Ако само нейния живот се излагаше на опасност, би рискувала всичко и би останала с Джон. Но трябваше да мисли за Кевин. Ако двамата Бърнууд я открият, щяха да я убият и да вземат Кевин. Би било ужасно. Дори, ако след време отново ги хванат, Кевин щеше да бъде поставен под попечителството на щата и бъдещето му щяха да определят чужди хора.

Тя трябваше да опази детето си, дори ако това означаваше да изостави човека, когото обича. Ще го остави без обяснение, без да каже „сбогом“. Сутринта, когато открие, че си е отишла, той ще се почувства объркан и ядосан. Но това няма да е за дълго.

Тя написа бележка, с която му обещаваше, че скоро ще получи помощ. Преди да се върне от града този следобед, бе пуснала пощенска картичка до местната полиция, в която съобщаваше къде може да бъде намерен обявеният за издирване федерален полицай Джон Макграт.

Веднага щом получат картичката, те ще изпратят човек във фермата. Приятелят на Джон, Джим Пепърдайн, ще се погрижи да го прегледат най-добрите специалисти невролози. И с времето паметта му ще се върне. При мисълта, че след това може да не си спомни за романа, който преживяха заедно, сърцето я заболя.

Но колкото и да й ставаше мъчно при тази мисъл, тя знаеше, че най-добре би било той да не си спомня. Не би могъл да бъде държан отговорен за случилото се между тях нито от началниците си, нито от самия себе си.

Като се движеше безшумно в стаята на Кевин, тя взе чантата, която беше натъпкала предварително с дрехи, пелени и запаси за няколко дни от всичко, което й се струваше съществено. Възнамеряваше да пътува с колкото е възможно по-малко багаж.

Остави Кевин още малко в креватчето. Надзърна в спалнята и видя, че Джон все още спи дълбоко. Отправи се по коридора и излезе навън пред задния вход.

Утрото бе още далеч, но всяка минута бе от значение. Сложи сака в колата. През деня откри боя в бараката зад къщата и с нея превърна осмиците на регистрационните номера в две тройки. Направи го грубо и нескопосано, но на първо време щеше да я предпази от спиране, докато разтовари колата и купи нова.

Върна се и влезе в килера, където бе приготвила сакове с консерви и бутилки вода. Щеше да спира само за да нахрани Кевин или за тоалетна. Разбира се, трябваше някъде да нощуват. Ще избере някой мотел встрани от пътя, където плащане в брой няма да възбуди подозрение.

Когато й дотрябват още пари по-нататък, ще се разбере с Рики Сю, както бяха правили и преди. Вярваше на Рики Сю безрезервно, но заради самата си приятелка Кендъл отлагаше контактите с нея, докато не станеше абсолютно наложително.

След като пусна саковете с храна в колата, тя се върна за последен път в къщата и влезе във всекидневната. Застана на колене пред камината, пъхна ръка в комина и извади оръжието.

Пистолетът беше единствената защита, която би имала срещу Мат и Гиб, ако я намерят, но въпреки това не обичаше да го докосва. Взе го внимателно и го сложи в джоба на полата си.

Изведнъж я полазиха студени тръпки. Ами ако Бърнууд я проследят дотук преди Джон да бъде открит от своите? Те сигурно са осведомени, че това е полицаят, когото е „отвлякла“ от болницата в Стефансвил. Ще го убият без никакви угризения.

Извади пистолета от джоба си и го занесе в кухнята. Постави плика с бележката върху масата и остави отгоре револвера. Имаше нещо твърде символично в това, защото последното, което връщаше на Джон, бе първото, което бе взела, докато той лежеше в безсъзнание на прогизналата от дъжд земя.

Колко далеч бяха стигнали оттогава.

Чувствайки, че сълзите й ще бликнат, тя отиде на пръсти до стаята на Кевин и го вдигна от креватчето. Бебето издаде някакви звуци на възражение, но тя го притисна до рамото си и то отново заспа.

Хвърли последен поглед към тъмната спалня и видя, че Джон не бе помръднал. Премина бързо по коридора и през кухнята. Въпреки че бе решила да не плаче, една сълза бавно се търколи по бузата й.

Това бяха последните минути, които й оставаха да прекара в къщата, пълна с най-скъпите й спомени. Ако открият това място, тя никога няма да може да я използва отново като скривалище. Никога няма да се върне в стаите, които още пазеха ехото от смеха на баба й. Тук бе познала любовта — първо от баба си, след това от Джон.

Винаги ли ще трябва да казва „сбогом“ на всичко и всеки, когото обича?

Кевин простена в прегръдките й.

— Не всеки — прошепна тя. Целуна го по главичката и се насочи към вратата. Едва сложила ръка на дръжката и над главата й светна лампата.

Тя се обърна, но заслепена от светлината, едва можа да различи силуета на мъж, връхлитащ върху нея и Кевин.