Сандра Браун
Свидетелката (41)

Глава четиридесета

Един мъж се плъзна на пейката срещу Рики Сю.

— Здрасти.

— Разкарай се.

— Не е много по съседски. Не ме ли помниш? Брат ми и аз те питахме за една улица днес.

От половин час Рики Сю седеше сама, пийваше яко и се опитваше да заглуши тревогата си от сериозните предупреждения на Пепърдайн.

Той бе казал, че ако се случи нещо ужасно на мисис Бърнууд и нейното бебе, то щеше да е по вина на Рики Сю.

Ако иска да види най-добрата си приятелка жива, би било по-добре да играе честно с него и да му каже всичко, което знае.

Ако загинеха, това вечно щеше да тежи на съвестта й. Животът им бе в нейните ръце.

Беше продължил още и още да изброява толкова ужасяващи възможности, че тя едва не си запуши ушите. След като той си отиде, почувства клаустрофобия между стените на къщата. Тя все още бе в пълен безпорядък. Пепърдайн обеща да изпрати утре група за почистване, която да й помогне да се отстрани черния прах за отпечатъци, но нито за миг повече не можеше да издържи бъркотията.

Постоянното напомняне, че някой е нахлул в жилището й и е ровил в личните й вещи я изпълваше с рядко изпитвано чувство на уязвимост. Освен това — макар че никога не би го признала на Пепърдайн — страхуваше се да остане сама в дома си.

Трябваше да излезе. Затова бе дошла в този бар. Не беше място, което често посещаваше. Но понеже тази вечер не търсеше компания, тя избегна клубовете, в които я познаваха — бе много вероятно да попадне на приятели, на които им се весели.

Тази вечер искаше да се напие сама. Сама. Вече няколко мъже я изгледаха очаквателно, но тя бе отвърнала с враждебен поглед на подканянето им. И досега никой не бе посмял да се доближи до нея.

Когато вдигна глава и погледна изпитателно към мъжа, който бе седнал срещу нея, тя го позна веднага. Сърцето й леко подскочи. Замръзналото й, незаинтересовано изражение изчезна. Намръщените й устни се разтегнаха в усмивка.

— Намерихте ли „Сънсет стрийт“?

— Да, благодарение на вас. Но приятеля, когото търсихме се е преместил. Някъде извън града. — Хенри Крук сви рамене равнодушно. — Хич не е важно. Просто минавахме и решихме да му се обадим.

— Къде е брат ви?

— Името му е Лутър. Моето — Хенри.

— Аз съм Рики Сю. Рики Сю Роб.

— Нали е страхотно да попаднем на вас два пъти в един ден. Трябва да е съдба или нещо такова.

— Може би — усмихна се глуповато Рики Сю.

Очите му бяха необикновено сини. Имаше и хубава руса коса. Не е някакъв гений, но какво от това? Пепърдайн беше умен, но пък такова лайно.

А и прекалено умните мъже създаваха чувство за малоценност. Предпочиташе мъже, които й бяха равни в умствено отношение, но не понасяше хора, говорещи неправилно. Хенри и другият близнак обаче я привличаха със здравите кокалести фигури, които я възбуждаха. Тя премигна няколко пъти.

— Почти съм свършила питието си.

— Може ли да те почерпя едно?

— Много мило. Уиски и сода, ако обичаш?

Той отиде до бара и поръча. Оттам я погледна и се усмихна по момчешки стеснително, с което я развълнува приятно. Срамежливите мъже винаги я разпалваха. Толкова много неща можеше да ги научи.

Той се върна с напитките. След първите няколко глътки тя попита:

— Откъде сте?

— Западна Вирджиния.

— Хм. Говорът ви е по-южняшки.

— Израснахме в Южна Каролина, но семейството ни се премести още когато двамата с Лутър бяхме в гимназията.

— С какво се занимавате.

— С автомобилен бизнес.

— Колко интересно! — извика тя задъхано. — Обожавам колите, моторите и частите им.

Изобщо не се интересуваше от коли, но възторг беше добър повод да се облегне напред и да даде възможност на Хенри да погледне дълбоко в цепнатината на деколтето й. Носеше черен ажурен комбинезон и черен сутиен, които не скриваше, а откриваше.

Прикован от гледката, Хенри се заля с бира, когато вдигна чашата до устата си.

— Брат ми и аз се върнахме, за да те видим, разбираш ли?

— Така ли? Кога?

— След като открихме, че нашият приятел не живее вече там. Стори ни се, че жилището ти е пълно с ченгета.

Рики Сю се намръщи.

— Бяха там. Някой беше влязъл с взлом и тършувал из къщата.

— Без майтап? И какво е откраднал?

Тя се облегна още по-напред.

— Хенри, сладурче, нали нямаш нищо против да не говорим за това? Много съм разстроена.

Хвана ръката му и той здраво я стисна.

— Не се учудвам. Ние с Лутър си помислихме, че е станало нещо ужасно, когато забелязахме цивилни детективи да наблюдават жилището ти от ъгъла на улицата.

Реакциите на Рики Сю бяха позабавени от действието на изпития алкохол, но въпреки това тя веднага застана нащрек.

— Какви частни детективи? За какво говориш?

— Е, нямах намерение да те тревожа. Ние с Лутър решихме, че гаджето ти ги е наело да те наблюдават.

— Нямам гадже.

— О! — Той се намръщи объркано. — Добре, който и да те наблюдава, не те изпуска. Проследиха те и тук.

Бърнууд! Тук са! Държат я под наблюдение! Държаха главата й на мушката на онези ужасни ловни пушки, за които Кендъл й бе разказвала!

— Къде? — изграчи тя.

— Ей там, при автомата за цигари. — Той кимна някъде зад гърба й. — Можеш да се обърнеш. Сега не гледат насам.

Тя хвърли бърз поглед към автомата за цигари. Един от хората беше на Пепърдайн. Вторият беше непознат, но сигурно и той е агент на ФБР. Изглеждаха толкова смешно с новите си, чистички кепета, с които се мъчеха да не изпъкват между местните посетители.

— Този задник! — изсъска тя. — Не може да му се вярва. Накарал е да ме следят, като че ли аз съм престъпникът.

— Кой? Какво става? Как е името на тоя задник? Искаш ли ние с Лутър да го пребием?

— Не, не. Няма нищо, всъщност само…

— Слушай, ако си изпаднала в затруднение…

— Аз не съм, но една моя приятелка има затруднения. Тези тъпаци са от ФБР. Мислят, че аз знам нещо, което не казвам.

— Така ли е?

— Ако знаех, не бих казала.

Не биваше да допуска един потенциален любовник да разбере, че е замесена в нещо толкова сериозно, та да я следят федералните. Но вместо да се притесни, Хенри изглеждаше впечатлен.

— Хей! Страшен живот водиш, лейди!

Рики Сю не показа облекчението си и му се усмихна обещаващо.

— Не знаеш и половината, сладур.

— Но сигурно ще ми хареса.

— Тогава нека да излезем оттук — каза тя, взела внезапно решение. Ако някога й е била необходима оргия, тази нощ бе точно такава. — Познавам някои местенца, които са много по-подходящи за частни разговори.

Тя изпи питието на един дъх и тъкмо започна да става от пейката, когато си спомни за хората на Пепърдайн, които я следяха.

— По дяволите! Не искам да ми се влачат по петите.

Хенри обмисли въпроса за момент.

— Имам идея. Брат ми играе в задната стаичка билярд. Какво ще кажеш, ако двамата отидем там. Аз ще остана там малко, след това ще се върна тук, като че ли нещо сме се скарали, разбираш ли? Лутър и ти ще се измъкнете отзад. След известно време аз ще изляза от главния вход. Когато започнат да се чудят и влязат да те търсят в задната стаичка, ти отдавна ще си се измъкнала.

— Страхотно! — Тя се олюля, когато се опита да стане. — Ууу. Май вече съм се напила — изкикоти се тя.

Хенри я прихвана през кръста, за да я подкрепи.

— По дяволите, не си се напила. Просто знаеш как да прекарваш добре времето си.

Тя се облегна на него.

— Такава оргия ще направим. Обещавам ти.

Планът на Хенри за изплъзване от агентите успя. След по-малко от половин час той се присъедини към нея и Лутър на предварително уговорения ъгъл. Той пристигна пеша и скочи на предната седалка на „Камаро“-то, в секундата, в която то спря пред него. Лутър веднага даде газ и гумите изсвистяха.

Рики Сю реши, че Лутър е точно толкова симпатичен и мил, колкото другият близнак. За да се натъпчат и тримата на предната седалка, тя трябваше да възседне конзолата на скоростната кутия, което предизвика вълна от похотливи попипвания и коментари. Колата се друсаше по дупките на пътя, подхвърляше я към тавана и предизвикваше лудешко веселие.

Беше надигнала бутилка „Джак Даниълс“ към устата си, когато пресякоха железопътната линия. Заля се цялата.

— Вижте какво направих заради вас! — така се задави от смях, че едва си пое дъх.

— Ей, Лутър — каза Хенри, — заради тъпото ти каране нашата лейди цялата се намокри.

— Можем поне да я избършем.

— Поне това.

Рики Сю ги удари по бедрата.

— Големи мръсници сте! Знам какво си мислите.

Хенри се наведе и започна да я ближе по шията.

— Това ли? Това ли си мислим?

Главата на Рики Сю се облегна назад и тя започна да пъшка и да се върти.

— Ей вие двамата, не е честно — завайка се Лутър. — Аз трябва да карам. — Но все пак успя да освободи едната си ръка от кормилото, за да направи проучвания между бедрата й.

По-късно Рики Сю не можеше точно да си спомни кой първи бе предложил да спрат на един паркинг. Може би тя. Сигурно не идваше за първи път точно в този мотел. Човекът на рецепцията пък беше така дрогиран, че въобще не се интересуваше кой се записва в регистъра и дори дали се записва, щом му бутнаха двайсетачката.

Както и да е, за първи път беше тук, или където и да било другаде с близнаците. Новостта на преживяването повиши още възбудата й, докато се препъваше пиянски към наетата стая.

Лутър, или може би Хенри — колкото повече пиеше, толкова повече не можеше да ги различи — каза нещо лудешки смешно. И насред смеха тя се свлече на леглото.

Лутър легна от едната й страна, Хенри — от другата. Целуна я единият, после — другият. След това отново първият. И така продължи, докато не можеше да различи коя уста на кого беше.

С добродушен протест тя ги отблъсна.

— Край. Слушайте. Чакайте минута. Ей, всичките, задръжте!

Тя ги отблъсна и се помъчи да заеме седнало положение. Стаята се въртеше и тя вдигна ръка към главата си, за да запази равновесие. Застанала тържествено, както само пияни до козирката го могат, тя каза:

— Спокойно, момчета. От тук нататък нищо няма да се случи без презервативи.

Докато близнаците се оправяха с пакетчетата, които тя извади от чантата си, Рики Сю се отпусна блажено на паянтовата облегалка на леглото, предвкусвайки вниманието, което ще предизвика утре сутринта при кафемашината. Дали ще й се случи да разказва друга толкова дивашка история!