Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Witness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 65 гласа)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
Sianaa (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Сандра Браун.Свидетелката

Редактор: Сергей Райков

ИК „Коала“, 1995


Пролог

Бебешките устица сучеха от майчината гръд.

— Изглежда като истински щастливо бебе — каза медицинската сестра. — Все пак има начин да се разбере дали едно бебе е доволно или не. Това е от доволните.

Кендъл можа само слабо да се усмихне. Едва успяваше да оформи свързана мисъл, още по-малко да се включи в разговор. Главата й все още не можеше напълно да възприеме факта, че тя и детето й са останали живи след катастрофата.

В приемната на крилото за спешни случаи в болницата, полупрозрачна жълта завеса отделяше пациентите от общия коридор. До бяло боядисаните рафтове, на които бяха подредени бинтове, спринцовки и шини, стоеше мивка от неръждаема стомана. Кендъл бе седнала в центъра на оградената от завесата част, люлеейки малкия си син в ръце.

— На колко е? — попита сестрата.

— На три месеца.

— Само на три месеца? Голямо бебе!

— Много е здрав.

— Как казахте, че е името му?

— Кевин.

Сестрата се усмихна към двамата, след това поклати глава учудено и със страхопочитание.

— Цяло чудо е, че сте успели да се измъкнете живи от катастрофата. Най-тежко е било за вас, мила. Не се ли побъркахте от страх?

Всичко бе станало толкова бързо, че Кендъл нямаше време да се изплаши. Когато забелязаха падналото дърво през поройния дъжд, автомобилът вече бе налетял върху него. От предната седалка извикаха предупредително, а шофьорът рязко отклони кормилото и натисна докрай спирачките, но вече бе много късно.

Останала без управление на мократа настилка, колата се завъртя на 180 градуса, изхвърча от пътя и от мекия тесен банкет. Насочи се към слабата преграда. От този момент нататък въпросът стана физически и по-точно — гравитационен.

Кендъл си спомни трясъка, с който се приземиха, когато колата полетя към обраслата с гъста растителност клисура. Тасовете на колелата изхвърчаха. Стъклата се изпочупиха. Шасито на колата се удари тежко в пъновете и речните камъни. Странно, но никой в колата не издаде звук. Тя предположи, че мълчаливо са се примирили със съдбата си.

Въпреки че предчувстваше неизбежния финален сблъсък, ударът в масивния бор, който препречваше пътя им, беше невероятен.

От инерцията задните колела останаха във въздуха. Когато колата се строполи отново долу, приземяването й беше като на лишено от грация, силно и глухо тупване на смъртоносно ранен бик. След това като че ли изкъркори предсмъртно.

На задната седалка, завързана с предпазния колан, Кендъл осъзна, че е жива. И въпреки че колата се държеше едва-едва на стръмния склон, тя успя да се измъкне от останките й с Кевин в ръце.

— Онази местност е много скалиста — отбеляза сестрата. — Как успяхте да се изкатерите от дола?

Никак не беше лесно.

Знаеше, че изкачването нагоре към пътя ще бъде трудно, но бе подценила физическото усилие, което то изискваше. А трябваше едновременно с това да предпазва Кевин, което удвояваше затрудненията.

Местността не предразполагаше с нищо, а времето бе явно враждебно. Почвата представляваше каша от хумус и кал, покрита с раздърпани шубраци, осеяни тук-там с камъни. Тласканият от силния вятър дъжд падаше почти хоризонтално и я измокри до кости само за няколко минути.

Мускулите на ръцете, краката и гърба й започнаха да горят от умора и напрежение, преди да беше достигнала и една трета от разстоянието. Кожата по непокритите части на тялото й бе изподрана, нарязана, набита. Няколко пъти си помисли, че е безсмислено, усети изкушението да се откаже, да спре и да заспи, докато стихиите отнемат живота им. Но инстинктът й за самосъхранение беше по-силен от привлекателното изкушение и тя продължаваше да върви. Използваше пълзящи растения и заоблени камъни, за които да се хваща или за опора на краката. Измъкна се горе, достигна пътя и тръгна да търси помощ.

Беше достигнала почти границата на делириума, когато фаровете на някаква кола пробиха завесата на дъжда. Облекчение и изтощение я обзеха. Вместо да хукне към колата, тя се повали на колене върху разделителната линия в центъра на тесния селски път, в очакване колата да я достигне.

Спасителката й се оказа една бъбрива жена, тръгнала за редовната си вечерна молитвена среща в сряда. Тя закара Кендъл до най-близката къща и съобщи за катастрофата на властите. По-късно Кендъл щеше да се учуди, че е извървяла само една миля от мястото на инцидента. Изглеждаха й като десет.

Тя и Кевин бяха транспортирани с линейка до най-близката общинска болница, където им направиха обстоен преглед. Кевин бе изцяло невредим. Когато колата полетя към дола, тя го кърмеше. Кендъл инстинктивно се бе навела напред и го бе притиснала здраво към гърдите си, преди предпазният колан да се впие рязко в рамото й. Тялото й го бе предпазило.

Многобройните рани и драскотини бяха болезнени, но повърхностни. От ръцете й извадиха едно по едно парченца стъкло — неприятна и продължителна манипулация, но незначителна в сравнение с онова, което би могло да й се случи.

Сега, след като бяха спасени и лекарите се бяха погрижили за тях, тя трябваше отново да измисли начин да се измъкнат. Ако вземеше успокоително, не би била в състояние да мисли сериозно. А за да изготви план за ново измъкване й беше необходима свежа глава.

— Нали нямате нищо против заместник-шерифа да влезе?

— Шериф? — повтори Кендъл. Въпросът на сестрата я беше изтръгнал от размишленията.

— Откакто ви доведоха тук той чака, за да говори с вас. Трябва да изпълни рутинните си задължения.

— Ох. Разбира се. Поканете го да влезе.

Нахранен до насита, сега Кевин мирно спеше. Кендъл придърпа краищата на болничната престилка, която й бяха дали, след като свали мокрите, мръсни и кървави дрехи и взе горещ душ.

След знак от сестрата, местният човек на закона мина през завесата и кимна за поздрав.

— Как сте, ма’ам? Добре? — Той любезно свали шапката си и я изгледа съчувствено.

— Много добре, струва ми се. — Тя се покашля и се опита да бъде по-убедителна. — Много сме добре.

— Бих казал, че сте извадили истински късмет, че сте жива и здрава, ма’ам.

— Така е.

— Лесно е да се разбере как е станало, с падналото дърво на пътя и всичко останало. Мълния го е повалила. Прерязала го е като с нож до корените. Тук дни наред вече вилнее буря. Като че ли дъждът никога няма да спре. Цялата област е наводнена. Никак не се чудя, че Бинджъм, реката, е погълнала изцяло вашата кола.

Реката беше на не повече от десет ярда от катастрофиралата кола. Веднага щом излезе изпод останките, тя бе изпълзяла по калта, загледана като омагьосана от страх в реката. Калната вода беше надхвърлила далеч нивото си и влачеше със себе си всевъзможни отломъци. Тя се завихряше около дърветата, растящи по иначе тихите й брегове.

Потрепери, когато си помисли каква би била съдбата им, ако колата се беше плъзнала още няколко ярда по-нататък след удара си в дървото. С ужас видя как колата поема по склона надолу, като че ли повикана от бушуващата река.

За известно време колата се задържа на повърхността полюшвайки се по посока на бързотечащия среден поток, преди да подскочи и да пикира към дъното. За секунди изчезна под разпенената повърхност. Освен следите оставени по дънера на бора и дълбоките, успоредни бразди изорани от гумите, инцидентът не бе оставил никакви следи.

— Чудо е, че сте излезли навреме и не сте се удавили — произнасяше в този момент заместник-шерифът.

— Не всички от нас излязоха — поправи го Кендъл с дрезгав от вълнение глас. — Имаше пътничка на предната седалка. Тя потъна с колата.

При споменаването на това, рутинният разпит на заместник-шерифа изведнъж премина в друга плоскост.

— Какво? Пътничка?

Кендъл като че ли се гледаше отстрани, просто видя как лицето й се сбръчква и как от очите й рукват сълзи. Закъсняла реакция на травмата.

— Извинете…

Сестрата й подаде кутия с хартиени кърпички и я потупа успокоително по рамото.

— Всичко е наред, мила. След смелостта, която сте проявила, карайте направо и си изплачете всичко.

— Не знаех, че е имало още някой в колата, освен вас, вашето бебе и шофьора — каза тихо заместник-шерифът.

Кендъл подсмръкна.

— Тя беше на седалката и вече беше мъртва, когато колата тръгна към реката. Вероятно е загинала на място от удара.

След като се увери, че Кевин не е пострадал и видя колко бързо се вдига нивото на реката, Кендъл се бе приближила трепереща до предната седалка на колата, почти сигурна в това, което щеше да намери. Основният удар беше понесен от тази страна. Вратата бе хлътнала навътре, а стъклото изобщо липсваше.

Още от първия поглед Кендъл разбра, че жената вътре е мъртва. Приятните, привлекателни черти не можеха да се различат сред масата коси и плът. Таблото и части от разбитата кола се бяха набили в гръдния й кош. Главата й лежеше отпусната на облегалката под неестествен ъгъл.

Без да обръща внимание на кръвта, Кендъл се пресегна и притисна пръсти към врата на жената в областта на сънната артерия. Пулс не се усещаше.

— Помислих си, че трябва да се опитам да спася и останалите — обясни тя на заместник-шерифа, след като описа сцената. — Искаше ми се да мога да я измъкна и нея, но като знаех, че вече е мъртва…

— При такива обстоятелства вие сте направила онова, което е трябвало, любезна госпожо. Вие сте спасила живия. Никой не може да ви обвини за избора, който сте направили. — Той кимна надолу към спящото бебе. — Как успяхте да измъкнете навън шофьора?

След като се убеди, че пасажерката е мъртва, Кендъл сложи Кевин на земята и покри личицето му с края на одеялцето. Макар, че щеше да му е неудобно, в момента той не беше заплашен от нищо. Тогава тя се запрепъва към другата страна на колата. Главата на шофьора беше отпусната тежко над кормилото. Преглъщайки страха си, Кендъл извика името му и го хвана за рамото.

Спомни си как леко го раздруса и колко се стресна, когато след това той се отпусна назад в седалката. Тънка струйка кръв започна да се процежда от ъгъла на полуотворената му уста. Дълбока рана зееше на дясното му слепоочие, останалата част от лицето му бе невредима. Очите му бяха затворени и не трепваха, но тя все още не бе сигурна, че и той е мъртъв. Пресегна се и постави ръка на гърдите му.

Сърцето биеше.

Тогава, без никаква видима причина, колата се задвижи по неравния склон и я повлече със себе си. Ръката й все още вътре в колата бе почти изтръгната от рамото.

Колата спря, но продължаваше да се люлее несигурно и за нея бе ясно, че е само въпрос на време, преди да бъде погълната от водата, която вече покриваше гумите. Прогизналата почва потъваше под тежестта на колата. Нямаше време за съзерцание на ситуацията, нито за премисляне на шансовете; не можа дори да осъзнае колко наистина й бе необходимо да се отърве от него.

Имаше всичките основания да се страхува и да го презира. Но не желаеше смъртта му. Никому не би пожелала това. Животът, всеки живот, заслужаваше да бъде спасен.

И така, с прилив на адреналин, тя опита с голи ръце да отстрани калта и да разкъса жилавите пълзящи растения, които й пречеха да отвори вратата.

Най-накрая успя да я отвори и да я задържи в това положение. В същия момент горната част на тялото му се плъзна в протегнатите й ръце. Окървавената му глава клюмна върху рамото й. Под неочакваната му тежест тя се свлече на колене.

Обгърна с ръце гръдния му кош и го задърпа изпод кормилото. Беше истинска битка. На няколко пъти краката й пропадаха в хлъзгавата кал и тя падаше тежко назад. Но всеки път отново с мъка се изправяше, забиваше пети и с огромни усилия най-сетне го измъкна от останките на разбитата кола. Краката му едва се бяха освободили от вратата, когато машината се почувства освободена от временното си спиране и се плъзна към реката.

Кендъл разказа историята, като изпускаше собствените си мисли. Когато свърши, заместник-шерифът почти се бе изправил в стойка мирно и изглеждаше, като че ли ще я поздрави по военен маниер.

— Лейди, вие вероятно ще получите медал или нещо подобно.

— Силно се съмнявам в това — измърмори тя.

Той издърпа едно тефтерче и химикалка от джоба на ризата си.

— Име?

За да спечели време, тя се престори, че не разбира.

— Моля? Вашето име?

Малобройният персонал на болницата бе достатъчно гостоприемен да ги приеме, без да я подложи най-напред на попълването на формуляри и въпросници. Такова доверие и неформална процедура биха били недопустими в големите градски болници. Но в провинциална Джорджия състраданието бе на по-преден план от изискването на застрахователните карти. Това беше сериозен въпрос. До сега не бе помисляла какво ще отговаря.

Навела глава, тя започна да масажира слепоочията си като размишляваше дали да поиска нещо болкоуспокояващо, за да заглуши пулсиращото главоболие.

— Моето име? — повтори тя със запъване, молейки се някоя блестяща идея да й хрумне изневиделица. — Или името на жената, която умря?

— Нека почнем с вашето.

Тя задържа дъха си за момент, след което произнесе меко:

— Кендъл.

— Значи К-е-н-д-ъ-л? — повтори той, докато го записваше в тефтерчето.

Тя кимна.

— Много добре, мисис Кендъл. Това ли беше името и на починалата?

— Не, Кендъл е…

Преди да успее да поправи грешката на заместник-шерифа, завесата излетя встрани и металните халки изскърцаха по ръждивата релса. Дежурният лекар надникна.

Сърцето на Кендъл подскочи и тя попита задъхано:

— Как е той?

Докторът се усмихна.

— Жив, благодарение на вас.

— Върна ли се в съзнание? Каза ли нещо? Какво ви каза?

— Искате ли да го видите за момент?

— Аз… предполагам.

— Ей, докторе, почакайте за секунда. Имам да й задам няколко въпроса — оплака се заместник-шерифът. — Чака ни доста писмена работа, нали знаете?

— Не може ли да почакате? Тя е разстроена, а аз не мога да й дам нищо за успокоение, защото кърми.

Заместникът погледна към бебето, след това към гърдите на Кендъл. Лицето му доби цвят на презрял домат.

— Добре, признавам, че може да се отложи за малко. Но трябва да се свърши.

— Сигурно, сигурно — съгласи се механично докторът.

Сестрата пое Кевин от ръцете на Кендъл. Той продължаваше да спи.

— Ще потърся на това малко съкровище кошче в родилното отделение. Не се тревожете за него. Вървете с доктора.

Заместник-шерифът въртеше в ръце шапката си и пристъпваше смутено от крак на крак.

— Аз ще постоя отвън. След това, когато сте готова, ма’ам, за, нали разбирате, да свършим с това…

— Пийнете чаша кафе, защо не? — предложи снизходително докторът.

Докторът беше млад, нахакан и според оценката на Кендъл, с голямо самочувствие. Подозираше, че мастилото на дипломата му още не е съвсем засъхнало, но той очевидно се радваше да изтъква авторитета си. Без да хвърли отново поглед към заместник-шерифа, той я поведе по коридора.

— Получил е тибиална фрактура, или на по-обикновен език — счупил си е пищяла — обясни той. — Няма разместване и не е необходима хирургическа намеса, нито пирон. В това отношение е извадил голям късмет. От вашето описание на колата…

— Капакът на мотора се беше нагънал като книжно ветрило. Не мога да разбера как кормилото не се е забило в гръдния му кош.

— Точно така. Страхувах се, че има счупени ребра, вътрешни наранявания, увредени органи, но не открих нищо подобно. Тонусът му силно се повишава. Това е добре. Лошото е, че е получил силен удар по главата. Рентгенът показва само повърхностна фрактура на черепа, но аз трябваше да направя няколко десетки шева, за да затворя раната. Сега не изглежда особено естетично, но след време косата ще израсне отново. Няма да го загрози много — завърши той, поглеждайки към нея.

— Той загуби много кръв.

— Преляхме му една банка кръв, за да не рискуваме. Получил е мозъчно сътресение, но ако полежи няколко дни, ще се оправи. А заради счупения крак, ще ходи с патерици най-малко месец. Не му остава нищо, освен да лежи, да мързелува и да чака да оздравее. Това е. — Той я насочи към стаята. — Само преди няколко минути се върна в съзнание и все още се чувства зашеметен.

Докторът влезе в слабо осветената стая преди нея. Тя се поколеба на прага и огледа помещението. На една от стените беше закачена евтина репродукция на Исус, възнасящ се в облаците. На отсрещната висеше плакат — предупреждение срещу СПИН. Стаята изглеждаше почти като изолационна с две легла, но той беше единственият пациент.

Кракът му, гипсиран от коляното надолу, беше вдигнат върху възглавница. Болничната престилка, която му бяха облекли, стигаше само до средата на бедрата му. На фона на белите чаршафи те изглеждаха силни и загорели и никак не подхождаха за болница.

Една сестра измерваше кръвното му налягане. Тъмните му вежди бяха смръщени изпод широкия бандаж от марля, с който бе бинтована главата му. Косата се бе сплъстила от засъхналата кръв и антисептични промивки. От многобройните наранявания ръцете му приличаха на огромни тъмни петна. Чертите на лицето му изглеждаха разкривени от отоци, контузии и рани, но можеше да бъде разпознат по вертикалната цепка на брадичката и твърдата линия на устата, от която стърчеше термометър.

Докторът рязко се приближи към леглото и разчете показанията за кръвно налягане, които сестрата бе нанесла върху картона му.

— Все по-добре върви — промърмори одобрително и когато сестрата му показа термометъра.

Въпреки това Кендъл все още се колебаеше на вратата. Очите на пациента веднага се насочиха към нея. Хлътнали и потъмнели от загубата на кръв и болка, очите му като че ли си пробиваха път изпод дълбоките сенки. Но решителността в погледа му бе все така остра.

Когато за първи път го погледна право в очите, тя почувства уважение към силната им проницателност. Дори изпита страх. И все още го изпитваше. Изглежда, притежаваше свръхестественото качество да чете в нея, което доста я безпокоеше.

Беше я впечатлил още при първата им среща. Можеше да разпознава лъжец от пръв поглед.

Тя се надяваше, че дарбата му да чете мислите й щеше да му помогне да разбере колко искрено съжаляваше за нараняването му. Катастрофата бе станала само заради нея. Той шофираше, но тя бе отговорна за болката и неудобствата, на които бе подложен сега. Осъзнавайки това, тя изпита угризение. Тя вероятно е последният човек, когото би желал да види около болничното си легло.

Изтълкувала неправилно причината за колебанието й, сестрата с усмивка я подкани навътре.

— Той е в съзнание. Можете да се приближите.

Кендъл се пребори с мрачните си опасения, пристъпи в стаята и се усмихна несигурно.

— Хей! Как се чувстваш?

Той задържа немигащия си поглед върху нея известно време. После го върна към доктора, след това към сестрата, преди отново очите му да се върнат към Кендъл. Тогава със слаб, дрезгав глас попита:

— Вие коя сте?

Докторът се наведе над болния.

— Искате да кажете, че не я познавате?

— Не. Предполагате, че я познавам? Къде съм? Кой съм аз?

Докторът занемя от учудване. Сестрата трепна и маркучът за кръвно налягане се затресе в ръката й. Кендъл изглеждаше като каменна, макар че в нея вилнееше буря от чувства. Мозъкът й трескаво се опитваше да схване този внезапен обрат и да се опита да го обърне в своя полза.

Докторът първи се окопити. Въпреки че неуверената му усмивка го издаваше, той бодро каза:

— Добре, изглежда, че мозъчното сътресение е причинило амнезия на нашия пациент. Това често се случва. Но е временно, сигурен съм. Няма за какво да се тревожите. След ден-два ще се смеете над тази случка.

Той се обърна към Кендъл.

— Засега, вие сте нашият единствен източник на информация. Предполагам, че е най-добре да ни кажете… и да му кажете… кой е той.

Тя се колеба дълго, дотолкова, че напрежението се почувства. Докторът и сестрата я гледаха с очакване. Човекът в болничното легло изглеждаше както заинтересован, така и разтревожен от отговора. Очите му се свиха подозрително, но Кендъл бе сигурна, че той наистина не си спомня нищо. Нищо!

Наистина непредвиден късмет, невероятно щедър дар на съдбата. Беше може би прекалено добре, нещо повече — изумително! Но и твърде сложно да се справи, без да разполага с време да се подготви. В едно нещо обаче бе сигурна: би било лудост да не улови тази възможност с двете си ръце.

И заяви със забележително спокойствие:

— Съпругът ми.