Сандра Браун
Свидетелката (44)

Глава четиридесет и трета

Викът замря в гърлото на Кендъл.

— Джон!

— Да, Джон. Колко умно, да използваш истинското ми име. Така ти е било по-лесно, нали?

Тя осъзна какво се бе случило и пребледня.

— Ти си си спомнил.

— Да. Събудих се с възстановена памет.

Те се гледаха и разстоянието, което ги разделяше изглеждаше много по-голямо, отколкото беше в действителност. До този момент всички предимства бяха на нейна страна. Но сега балансът се бе променил.

— Мислех… че спиш.

— Така исках да си помислиш.

— Значи си разбрал, че тръгвам?

— Бягството е втората ти природа, нали?

На светлината на кухненската лампа лицето й бе бяло като тебешир. Тя притисна Кевин към гърдите си, като че ли да го предпази. Или може би използваше бебето като защита от Джон в случай, че той я нападнеше физически. Толкова се бе ядосал, че почти се изкушаваше на такава постъпка.

Вместо това посегна към револвера на масата и го пъхна в колана на шортите, които бе навлякъл, преди да излезе от спалнята.

— Какво те накара да ми оставиш оръжието?

— Мислех, че може да се нуждаеш от него за защита.

— Колко мило от твоя страна. — Подпирайки се на патерица, той издърпа стол изпод масата и го бутна към нея. — Седни.

— Джон, ако само ме послушаш…

— Седни! — изгърмя гласът му.

Тя се приближи към стола и седна предпазливо, като не преставаше да го наблюдава внимателно.

— Всичко ли си спомняш?

— Всичко — каза той. — Животът ми преди амнезията и всичко, което се случи след това. Джон Макграт. Второ име Лиланд. Роден на двадесет и трети май, 1952 в Ралей, Северна Каролина. Завършва училище осемнайсет години по-късно. През 1979 защитава докторат по психология.

— Психология? Ти си психолог?

Той подмина въпроса и продължи.

— Дисертацията ми беше за „Забавения стресов синдром“. Проявих се добре в клинична работа. Това е обърнало внимание на ФБР, по-специално на агент Джим Пепърдайн, който ме привлече в своята група за спасяване на заложници. Работили сме често заедно.

Преди две години напуснах ФБР и отидох да работя към федералната полиция. — След многозначителна пауза той добави. — Бях отвлечен на 12 юли 1994. Но тази дата ти е известна, нали?

— Джон, мога да ти обясня.

— По дяволите, сигурен съм, че можеш. Но по-добре се погрижи първо за Кевин.

Бебето бе започнало да се вълнува. Джон не искаше нищо да отвлича вниманието му по време на този разговор, но не можеше да остави бебето да се измъчва.

— Мокър е. Ще отида да го преоблека.

Тя се изправи и се опита да заобиколи Джон, но той я хвана за ръката.

— Чудесно хрумване, но няма начин. Тук ще го преоблечеш.

— На кухненската маса?

— Няма да се храним тук повече. Преоблечи го тук.

Тя разгъна одеялцето на Кевин на масата и смени пеленката.

— Неупотребяваните са в колата.

— Иди да ги вземеш.

— Не се ли страхуваш, че ще избягам? — попита тя иронично.

— Не без Кевин. Той остава при мен. Побързай. — Тя погледна към детето, след това отново към него. — Или отиваш за пелените в колата — каза той, — или Кевин ще си остане гол. Мисля, че на него не му пука, а за мен няма никакво значение.

Този път тя тръшна след себе си кухненската врата.

Беше буден от момента, когато тя стана от леглото. Очакваше, че ще опита да се измъкне, за да осъществи втория етап от плана, какъвто и да беше, по дяволите, този етап.

Опитът й да се измъкне не го изненада. Изненада се обаче от болката, която му причини тайното й бягство. Беше ядосан, но и силно наранен.

Естествено, не би си позволил лични съображения да замъглят разсъдъка му. Ситуацията изискваше прагматичен, безпристрастен професионализъм. Това беше неговият дълг и Господ му бе свидетел, че го беше позабравил през последните няколко седмици: като се започне с недокладваното отклонение от пътя и се свърши с любовната връзка със затворничката.

Кендъл се върна с торбата пелени и бързо сложи една на Кевин.

— Добре, офицер Макграт, ще бъда ли затворена в карцер само на хляб и вода?

— Не се задявай, Кендъл. Това не са шегички и игрички. Ако не беше ми откраднала белезниците, щях да ги използвам, за да те вържа за стола. Трябва да си взела белезниците, когато си присвоила оръжието ми.

— Не можех да те оставя да стигнеш в болницата с пистолет в джоба, нали?

— Не, предполагам, че не си можела. Щяло е да предизвика въпроси, на които си нямала отговор. Затова си се опитала да опростиш историята.

— Опитах се.

— Кога реши да им кажеш, че съм твой съпруг? В линейката?

— Не. Не знаех какво ще кажа. Когато докторът ме попита кой си ти, отговорът просто сам изскочи. Изглеждаше съвсем възможно. Бях с новородено. Пътувахме заедно. По възраст сме подходящи. — Тя го погледна и сви рамене, като че ли предимствата на тази лъжа бяха очевидни.

— И аз не можех да отрека.

— Така е. Не можеше да отречеш.

— Като моя жена си упражнявала голям контрол.

— Това беше основната идея.

— Какво им каза за полицай Фордхам?

— Че е сестра ти.

— Как ги убеди в това?

— Те просто повярваха на думите ми.

— Тя беше от испански произход.

— Тогава не знаеха.

— О, да. Не са могли да открият колата заради наводнението.

— Което също беше в моя полза.

— Е, всичко е било в твоя полза. Много добре, че мис Фордхам е умряла, нали?

— Не говори такива ужасни неща! — изкрещя тя.

— Беше ли мъртва?

— Какво?

— Беше ли мъртва, когато колата падна в реката?

Тя обърна глава и се загледа в отсрещната стена. Сигурен беше, че е побесняла. Когато се обърна към него стискаше челюстите си, а в очите й блестяха гневни сълзи.

— Върви на майната си.

— Оттам се връщам — отвърна той със същото презрение. Те се изгледаха. — Остави ли Рути Фордхам да се удави?

Тя мълчеше.

— Отговори ми, по дяволите! — извика той. — Беше ли вече умряла, когато…

— Да! Да! Умряла беше от удара. Сигурна съм, че докладът на следователя ще го потвърди.

Той искаше да й повярва. Вероятно казваше истината. Но криминологът в него не се предаваше. Тя беше прекалено добра лъжкиня.

— Защо не ме остави в колата да се удавя? — попита той. — Ти си могла да си тръгнеш. Щяха да минат дни, преди телата ни да бъдат открити далеч надолу от мястото, където е станала катастрофата. Много повече време щеше да мине, докато ни идентифицират. А в това време ти щеше да изчезнеш и следите ти отдавна щяха да са се загубили. Защо ме измъкна?

Тя облиза сълзата, която се бе стекла в ъгълчето на устните й, въпреки че вече не беше ядосана. Това бяха сълзи на истинска мъка.

— Ти спа с мен, люби се с мен и още ме питаш защо съм спасила живота ти? Който и да е живот? Наистина ли мислиш, че съм способна да тръгна и да оставя ранен човек да умре? Не ме ли опозна по-добре?

Той се надвеси над нея.

— Въобще не те познавам. Ти си непозната за мен, толкова непозната, колкото в мига, в който влязох в онова дворче в Денвър и те видях за първи път.

Тя разтърси глава, за да опровергае думите му.

— Толкова лъжи си изрекла, Кендъл, толкова приказки си измислила, че наистина не знам кое е истина и кое — не.

— Кевин е гладен.

Той рязко вдигна глава.

— Какво?

Бебето се мъчеше да намери гърдата на Кендъл и мачкаше с ръчички блузата й. Гледката го обезоръжи напълно.

— О. Нахрани го.

Само преди няколко часа се бе любил с нея. Беше милвал тялото й с ръце и устни. Но сега не можеше да гледа как разкопчава блузата и подава гърдата си на гладното дете. Почувства се виновен като тийнейджър, получил ерекция, когато се изповядва пред свещеника за плътските си видения.

Адски непосилно беше да се държи служебно, и същевременно да я наблюдава как кърми. За щастие, не се наложи, защото Кендъл го жегна с въпроса си.

— Коя е Лиза?

— Какво знаеш за нея?

— Споменаваше я в съня си. Няколко пъти измърмори нещо за нея. Коя е тя? Жена ти ли? Женен ли си?

Интересът й му се стори смешен, но смехът му бе кратък.

— Та ти отвлече федерален полицай, а се тревожиш да не си прелюбодействала.

— Женен ли си?

— Не.

— Тогава коя е Лиза?

— Тя е просто… една жена. — Кендъл продължаваше да го гледа, което го принуди да даде обяснение. Той разказа накратко за връзката между него и Лиза. — Тя си тръгна ей така — каза той, като щракна с пръсти. — И това въобще не се отрази на чувствата ми. Както и когато я срещнах.

— Била е само едно топло тяло, до което да спиш?

Той веднага зае отбранителна позиция.

— Точно така. Беше сексуална връзка без всякакви скандали, както би трябвало да бъде. Между другото, и на теб не ти е повлияло. Говорил съм в съня си за нея, но това не ти е попречило да се любим, нали?

— Ти също си отговорен не по-малко от мен… за това.

— Едва ли. Не съм искал да се замеся в живота ти. Ако вървеше според моите планове, щях да се отърва от теб още в Далас. Защо ме замеси, Кендъл?

— Нямах друг избор, нали си спомняш? — сряза го тя. — Мъчех се да се измъкна незабелязано от болницата, но ти ме хвана и настоя да дойдеш.

— Имала си безброй възможности да ме изоставиш, преди да стигнеш дотук. Например всеки път, когато ходех до мъжката тоалетна. Защо просто не потегли с колата без мен?

— Защото колкото повече мислех за това, толкова повече смисъл имаше да те задържа при нас. Макар че беше с патерици, ти ни създаваше някаква защита — на Кевин и на мен.

— Не бих могъл да го докосна, да се доближа дори до него.

— Но аз не знаех за това докато не стигнахме тук. — Тя го погледна замислено. — Стана ми любопитно. Защо така изведнъж изпита отвращение към Кевин?

— Не към Кевин специално. Към всички бебета.

— Защо?

Той рязко поклати глава, с което показваше, че темата е извън този разговор.

— Къде сме в същност? Как се нарича онзи град?

— Мортън. Ние сме в Източен Тенеси, близо до границата със Северна Каролина. — Тя разказа историята с къщата. — Никой друг, освен баба и аз не е идвал в къщата. Знаех, че тя би била чудесно скривалище. — Вдигна глава към него и добави сериозно. — Джон, не мога да се върна в Южна Каролина и да свидетелствам против Гиб и Мат.

— Правителството се нуждае от показанията ти, за да ги осъди.

Тя поклати няколко пъти отрицателно глава.

— Сигурна съм, че до това време, Пепърдайн е намерил някои досиета в апартамента ми в Денвър. Събирала съм ги цяла година. Те са ясни. Съдържат много изобличителни факти за водещите фигури в Братството. Ако правителството не може да ги осъди за убийство, има други престъпления, за които могат да бъдат обвинени. Точно както пипнаха Ал Капоне за неплатени данъци.

Аз присъствах на убийството, Джон, и нямам думи да опиша ужаса. Часове преди да го екзекутират, аз говорих с Майкъл Ли. Той беше умен и благороден; младеж с достойнство. Като си помисля за ужаса и агонията, които е преживял…

Тя наведе глава и се загледа тъжно около себе си. След това вдигна глава и го загледа отново.

— Заради тях пожертвах всичко, Джон. Започнах да бягам и да се крия, станах престъпница по собствено желание. Никога няма да практикувам отново право. А бях добра — подчерта тя. — Исках да помагам на хората, исках да променя някои неща. Те ме лишиха от тази възможност.

Повярвай ми, искам повече от всеки друг да тикна тези чудовища зад решетките до края на живота им. Искам да изпълня задължението си като съвестен гражданин, но не желая да умра за такава кауза.

Тя спря, за да подчертае смисъла на думите си и притисна по-силно Кевин.

— Не искам Кевин да израсне сираче като мен. А ако отида някъде близо около Мат и Гиб, те ще намерят начин да ме убият, и то брутално и мъчително.

Джон разбра. Отговорите й бяха напълно нормални.

— Не могат да ти причинят нищо, Кендъл — каза той меко. — Те са в затвора.

— Вече не са. Избягали са преди три дни.

Първата реакция на Джон бе учудване, след това подозрение. Дали лъжеше?

— Как научи?

— Рики Сю ми каза, когато й се обадих.

— Кога?

— Днес, всъщност — вчера.

— Заради това ли беше толкова разтревожена, когато се върна от града?

Тя кимна.

— Не знам никакви подробности, защото затворих веднага, след като ми съобщи за бягството им.

Той зарови пръсти в косата си и направи няколко крачки в кухнята, опитвайки се да обмисли хилядите последствия от бягството на Бърнууд. Когато се обърна към Кендъл, тя закопчаваше блузата си. Кевин спеше в гънката на ръката й.

— Колко далеч сме от родния ти град? Шеридан беше, нали?

— На около деветдесет мили.

— Толкова близо?

— Те са били и там. — Тя му разказа за взлома в къщата на баба й, предотвратен от хора на ФБР. — Извършителите не са били идентифицирани, но най-вероятно са били Мат и Гиб.

— Нищо чудно, че си искала да напуснеш тази нощ. Ако съм знаел, че са избягали, щяхме да сме тръгнали оттук преди дни. А сега вече…

— Чакай! Какво каза? — Кендъл бавно се изправи на крака. — Каза, че си щял да ни измъкнеш оттук преди дни? — Той безпомощно загледа промените в изражението й, докато тя асимилираше значението на думите му.

— Тогава паметта ти… Тя не се е върнала сега. Ти си знаел… — Тя вдигна ръка и запуши устата си, за да не извика. — Ти си знаел и въпреки това… По дяволите! От колко време знаеш?

— Кендъл, изслушай ме. Нямаме време да правим разбор сега.

— О, аз мисля, че имаме, доктор Макграт — каза тя с презрение. — Защо да не легна на кушетката, за да продължиш психологичните си експерименти върху мен? Аз съм истински клиничен случай, нали? Иска ти се да ме разпориш и да откриеш каква е пружинката, която ме движи? Ти се занимаваш с анализи и най-добре си вършиш работата, когато съм легнала.

— Без да казвам колко добре ти се справяш с лежането? — извика той.

— Копеле.

— Слушай, ти си тази, която искаше да играеш на семейство с непознат мъж, когото бе отвлякла. Ти измисли историята, че сме женени. И мога да добавя, че беше адски убедителна. Затова не ме обвинявай, че съм се държал като съпруг.

Той подпря патерицата на масата, хвана я за раменете и я приближи плътно до себе си.

— Всичко, за което можеш да ме обвиняваш, е, че не съм изпълнил до край ролята, която си ми предписала, Кендъл.

— Ти си продължил да се преструваш, за да научиш тайните ми и да ги използваш срещу мен. За да кажеш на приятеля си Пепърдайн. Разискваш и ме анализираш. Манипулираш ме.

— Не повече, отколкото ти ме манипулираш — върна й той.

— Кога си възвърна паметта? Кажи ми. Кога?

Пръстите му се впиха в ръцете й.

— Дори и сега не разбираш колко неподходящ съм бил за ролята на съпруг и татко. Но ти беше невероятно добра в ролята си — изстрадалата съпруга, останала при болния си съпруг, въпреки че той е нарушил брачните си клетви и я е лъгал с друга жена. И добавяше необходимия лек щрих на мъченичество, когато даваше надежда за прошка и помирение.

Държеше се резервирано, но винаги бе наблизо. Скромна, но достъпна. Секси мадона, на която никой мъж не може да устои. По дяволите, Кендъл, ти ме съблазни по всички правила и си знаела много добре какво правиш. Накара ме да те желая. Исках да бъдеш моя. Исках… исках Кевин да е мой. За първи път в живота си съм пожелал такова единение с някой. Виж, никога не съм бил добър в отношенията си с жените. В действителност бях мръсник. На всички отказвах да се доближат истински до мен. Но мисля, че амнезията ме промени. Сега, когато знам какво е да се нуждаеш от някой и да бъдеш нужен, вече не искам отново да бъда мъжът, който бях.

Гласът му пресекна, като че ли дългата реч го беше изтощила и той опря челото си на нейното.

— С любовта си към теб съм нарушил Господ знае колко много предписания, правила и закони. Когато всичко свърши, те ще ме изхвърлят. Ще твърдя, че съм изпълнявал дълга си по единствения начин, който смятах за подходящ, но се съмнявам, че биха се хванали на такава въдица.

Той вдигна глава и я загледа дълбоко в очите.

— Да, аз те измамих, но не повече, отколкото се опитвах да измамя себе си. По дяволите, дълга. Единствената причина, заради която се любех всяка нощ, беше, защото исках. Не, трябваше да те любя.

Той се съмняваше дали тя осъзнава колко важно бе това обяснение. Най-сърдечното, до което е стигал, когато се е опитвал да се обясни в любов.

А може би Кендъл съзнаваше важността му, защото желанието за борба бе напуснало и нея. Поглеждайки го през мъглата на сълзите, тя се присегна и го докосна по устните.

— Аз безсрамно те манипулирах, така е. Но се кълна в живота на Кевин, че онова, което се случи между нас беше истинско.

Те се целунаха отново влюбено. И дори, когато спряха да се целуват, не се отдалечиха. Тя прошепна точно пред устните му:

— Обичам те, Джон, но трябва да пазя Кевин. И теб. И макар, че никога няма да ми простиш, въпреки това, ще го направя.

Преди да разбере какво става, тя издърпа пистолета от колана му и го бутна назад. Той се наклони към печката. Загуби равновесие и падна на пода, като извика от болка и ярост.

Кендъл ритна патерицата извън обсега му.

— Съжалявам, Джон — проплака тя. — Съжалявам, но не мога да те оставя да ме върнеш обратно.

Тя изтича през вратата, която се затръшна след нея.

Болката в крака задра нагоре през бедрото към слабините и корема и сега изглеждаше, че ще избухне със страхотна сила навън през главата му. Той обви счупения крак с ръце и го притегли към гърдите си.

— Кендъл — извика той след нея с глас, изпълнен с болка. След това по-високо: — Кендъл!

Нито за миг не си помисли, че тя ще се върне тичешком обратно. И въпреки това не повярва на ушите си, когато чу вратата да изскърцва и да се отваря.

Отвори очи и премигна, за да фокусира погледа си.

Тя се бе върнала. Но не сама. И не по свое желание.