Сандра Браун
Свидетелката (37)

Глава тридесет и шеста

Рики Сю нетърпеливо захапа палеца си. Когато старият Бристол се доближи до бюрото й и дискретно я помоли да го последва, тя си даде вид, че в това няма нищо необикновено.

Без да обръща внимание на погледите на чиновниците и другия помощен персонал, тя тръгна с изправени рамене и високо вдигната глава след клатушкащият се Бристол по постлания с килими коридор към конферентната зала, където той отвори и задържа за нея масивната врата.

— Почакайте тук, моля, мис Роб. Те ще дойдат след малко.

„Е, добре“, помисли си тя.

Стоя там повече от половин час и „те“ все още не се бяха появили. Залата за конференции се използваше рядко, а в нея човек се чувстваше като в мавзолей. Отгоре на всичко беше и студена като хладилник. От позлатените рамки я гледаха строгите портрети на отдавна починали служители с мрачни изражения — надути и осъдителни.

В началото реши да им се изплези, но след това се отказа. Не й се искаше да проверява дали партньорите на „Бристол и Матърс“ не следяха със скрити камери служителите си. Бяха пипнали Кендъл, нали?

Рики Сю не би си признала дори да я измъчват, но беше нервна. ФБР — агентите вече няколко пъти я бяха разпитвали, много повече от всеки друг във фирмата, защото беше близка приятелка на мисис Бърнууд.

Разбира се, нищо не им бе казала. И щеше да продължи да се преструва на глупачка, дори ако й набиеха бамбукови пръчици под ноктите.

Изведнъж вратата се отвори рязко и един мъж, последван от още двама, влезе. Всички бяха в тъмни костюми и бели ризи, но изобщо нямаше съмнение кой беше главният. Държането, както и походката му, бяха ясни и целенасочени.

— Мис Роб? Аз съм специален агент Пепърдайн.

Той представи придружаващите го агенти, но Рики Сю бе така привлечена от авторитетния вид на Пепърдайн, че не обърна изобщо внимание на подчинените му. Пък и вече ги бе срещала. Те бяха я разпитвали по-рано.

Очевидно този път я бяха оценили много високо. Пепърдайн. Беше доста симпатичен и сигурно знаеше как да направи впечатление. Искаше й се старият Бристол да й бе дал време да пооправи косата си и да поднови червилото си.

Без всякакви встъпления, Пепърдайн започна:

— Времето ми е съвсем кратко, мис Роб, затова нека да караме направо.

Той седна пред дългата маса и хвърли върху полираната й повърхност тежка папка. Няколко документа изхвръкнаха навън, но нямаше нужда Рики Сю да наднича в тях, за да разбере за какво се отнасят.

— Когато за първи път направихме компютърна справка за Кендъл Дийтън, ние се сблъскахме с някои смущаващи данни. Отне ни известно време да ги сложим в ред. Сега знаем всичко.

— Нима?

— Да, така е. — Той прегледа няколко листа, въпреки че отдавна знаеше съдържанието им не по-зле от нея. — Фалшифициране на доказателства е твърде сериозно обвинение за един адвокат.

— Това твърдение никога не беше доказано — отвърна бързо Рики Сю. — В Америка не се ли приема за невинен всеки, докато не се докаже вината му?

Той удари с ръка по масата и тя усети прилив на желание. Много би й се искало да закара този приятел в леглото и да го види наистина раздразнен.

— Тази папка е пълна с доклади за лъжи, измами и разпространение на конфиденциална информация. Но има ли смисъл да изброявам съдържанието й, след като вие знаете всичко, нали?

— Тогава защо поискахте да ме видите лично? — В понижения й тон се промъкнаха съблазнителни нотки. — Или тази среща не е свързана с работата ви?

Придружаващите го двама агенти се разхихикаха, но Пепърдайн остана невъзмутим. Хвърли предупредителен поглед към подчинените си, след това загледа заплашително Рики Сю.

— Сигурно приемате нещата несериозно, мис Роб. Животът на мисис Бърнууд е в опасност, а вие се шегувате и правите сексуални намеци. Изчезнал е федерален полицай и изглежда, че тя е единственото лице на планетата, което може би знае къде се намира. Искам да намеря и двамата и вие трябва да ми помогнете.

— А защо аз? — Тя докосна с ръка папката. — Щом мислите, че знаете всичко, защо трябва да ви помагам?

— Защото всички знаят, че сте близка приятелка на мисис Бърнууд, а аз имам сериозна причина да се страхувам, че животът й е застрашен.

Тя се обърна към другите двама агенти:

— Можете да започнете да играете на „добрите ченгета“ всеки момент. — След това подхвърли към Пепърдайн. — Вие сте лошо ченге, нали? Прилагате тактика на заплаха, за да ме накарате да говоря. Добре, но аз няма да се хвана на тази въдица. Да не си мислите, че съм се родила вчера? Точно на 14 април 1962 година. Е, добре де, 1960, но кой ти смята?

Пепърдайн присви очи.

— Вие все още си мислите, че това е шега. Уверявам ви, не е. Вашата приятелка е отвлякла висш щатски офицер. Всичко, което знаем, е, че е убила Джон Макграт и се е отървала от трупа му.

— Не може да е извършила това! — възкликна Рики Сю.

— Оставила е тялото на Рути Фордхам, също от службите, в потъващата кола — извика той.

— Тази жена е била вече мъртва — изкрещя му Рики Сю. — Така писаха вестниците. Прочетох доклада на следователя, същия, който сте чел и вие, така че спрете да ме тормозите. Приятелката ми не би наранила муха. Особено пък човек със счупен крак и амнезия, по дяволите. По-скоро мисля, че тя разчита на него за защита.

— Тогава тя е в още по-голяма опасност, която едва ли можете да си представите. — Гласът на Пепърдайн внезапно бе станал изненадващо тих, но изпълнен с толкова зловеща преднамереност, че тя настръхна. — Защото, ако има човек, с когото мисис Бърнууд не би трябвало да се забърква, то това е Джон Макграт.

Рики Сю хвърли дебнещ поглед към другите двама агенти, но те запазиха стоическо почтително мълчание към шефа си.

— Преди две години — започна той, — в някакъв скапан град в Ню Мексико, името на който дори не си спомням, един мъж влязъл една сутрин във федералната банка с два автоматични пистолета в ръце и стотина патрона в пълнителите. Поискал да говори с бившата си жена, която се надявал да убеди да се върне при него и да си изгладят отношенията.

Жена му работела като касиерка в банката, но той не знаел, че същия ден тя се обадила, че е болна. Когато откаченият разбрал грешката си, той мръднал още повече и решил — какво по дяволите? — тъй като вече е там, въоръжен до зъби, по-добре да започне да стреля, или докато убие всички в сградата, или докато бившата му жена не обещае, че ще се помирят.

Рики Сю направи отегчена физиономия. Размърда се нетърпеливо на стола и въздъхна.

— Историята наистина е много впечатляваща, мистър Пепърдайн, но…

— Млъкнете и слушайте.

— Добре, слушам. — Тя скръсти ръце над масивния си бюст.

Без да й обръща внимание, Пепърдайн продължи.

— Тъй като денят напредвал, положението на заложниците вътре в банката станало наистина опасно. Местната полиция се опитала да вразуми въоръжения, но с напредване на времето той все по-настойчиво заплашвал, че ще стреля.

Само за да им даде да разберат, че не се шегува, застрелял пазача на банката и изхвърлил тялото му от прозореца на втория етаж. Тогава се обадиха на мен. Отлетях за там и взех със себе си най-добрият специалист по преговори с престъпници, който имахме в бюрото — доктор Джон Макграт.

Очите на Рики Сю се отвориха широко.

— Да, доктор Джон Макграт. Той има докторат по психология и криминология. Както и да е, по времето, когато стигнахме там, бяха успели да установят връзка. Джон любезно помоли смахнатия да си поговорят по телефона. Той обеща всичко, което обещаваме в подобни ситуации и го направи толкова добре, че бях сигурен, че ще освободим хората.

Джон започна разговор за жена му. Наистина ли се е надявал, че ще й вдъхне любов с такова поведение? Дали ще поиска да се върне, ако той продължи да убива? И тъй нататък. Убиецът се разколеба. Джон се справяше. Надявахме се, че всичко ще свърши, без да бъде убит още някой.

Една от заложничките беше с двете си деца, едно пеленаче и едно току-що проходило, на около две години. За да не продължа много с историята, бебето започнало да плаче. По-голямото също се разревало. Врявата изнервила убиеца. Заповядал на майка им да ги накара да млъкнат. Тя се опитала, но децата били уморени, гладни и твърде малки, за да разберат в каква опасност се намират и продължили да плачат. Убиецът заплашил, че ще ги убие, ако не млъкнат. Не мога да опиша какво беше за нас да слушаме плача на онези малки дечица и молбите на майка им да бъде пощаден животът им.

Честно да ви кажа, не знам как Джон успяваше да говори толкова спокойно. Ние, останалите, ругаехме и нервно се разхождахме, но Джон остана спокоен. Опита всичко възможно. Обеща на смахнатия и луната, ако се съгласи да освободи невредими майката и децата й. Говореше като хипнотизатор — спокойно и равно, но и той беше разтревожен както всички останали. Преди това, или по-точно оттогава, никога не съм виждал човек да се поти така. Наистина искаше да спаси онези деца.

Той спря да говори и Рики Сю разбра, че в себе си отново преживява случката. Тя преглътна шумно.

— Какво се случи?

— Идиотът ги застреля хладнокръвно. Без да му мигне окото, мис Роб. Майката. Бебето. Момченцето. Премахна ги с три изстрела. За щастие, хората от SWAT^[1] се втурнаха и измъкнаха убиеца, но той вече бе убил хубавата млада жена и децата й.

— Всички бяхме разстроени, но никой толкова, колкото Джон. Наблюдавах как приятелят и колегата ми направо се разпада. Няколко месеца след инцидента той напусна Бюрото и отиде да работи във федералната полиция.

— До ден-днешен обвинява себе си. Решил е, че неговият неуспех е причината един млад човек да загуби цялото си семейство. Джон не можеше да направи нищо, не пропусна да каже всичко, което е трябвало. Той не можа да спаси тези три живота и оттогава изпитва болезнено чувство на вина.

Последва гробна тишина. Рики Сю повехна под обвинителния поглед на Пепърдайн. Накрая все пак попита:

— Защо ми разказвате това?

— За да ви накарам да разберете, че вашата приятелка може да си мисли, че прави нещо наистина хитро като е взела Джон, но тя върви по въже, без дори да подозира. Емоционално е нестабилен, особено в близост до бебета.

Той се наведе напред, докато носът му почти докосна нейния.

— Разбираш ли за какво намеквам, Рики Сю? — попита той меко, като изостави всякакви формалности. — Мисис Бърнууд и бебето й са в опасност.

Рики Сю бе толкова омаяна от сексуалното излъчване в очите на Пепърдайн, че в началото не отговори. Накрая премигна и наклони встрани от него главата си.

— Отново ми разправяш лъжи, но няма да мине.

Той се обърна към другите агенти.

— Лъжа ли я?

Те тържествено поклатиха глави. Пепърдайн се обърна отново към нея.

— Дори ако Джон е изгубил паметта си в тази злополука, вярвай ми, фобията му към децата е дълбоко вкоренена. Той направо полудява, ако наоколо му има деца. Трябваше да го видиш по време на полета от Денвър до Далас, нали бях с него. Чуе ли дете да плаче, става ненормален.

— Ако е толкова нестабилен, както казваш, защо преди всичко останало си ги поверил на него? — попита тя.

— Защото не знаех, че ще катастрофират, или че заместничката му Фордхам ще умре. Ще трябва да поема цялата отговорност, ако Джон превърти и направи нещо лошо. Намеренията ми бяха добри. Мислех, че като охранява мисис Бърнууд и бебето й, това същевременно ще бъде и добра терапия за него. Разбира се, въобще не съм си представял, че тя ще направи нещо толкова безразсъдно. И престъпно. Сега в момента — каза той като простря ръцете си невинно, — не мога да гарантирам, че Джон вече не ги е пребил и очистил.

— Не. Не ги е убил. Те са добре. — След като разбра, че се е изпуснала, Рики Сю изруга под носа си.

Пепърдайн веднага се вкопчи в нея.

— Значи си се чула с нея?

— Не. Не съм.

— Къде е тя?

— Не знам.

— Рики Сю, не й правиш никаква услуга, като държиш в тайна местонахождението й.

— Заклевам се, че не знам къде е — усети се, че мига много често, сигурен знак, че лъже. — Добре де, говорих с нея. Тази сутрин. Тя се обади в стаята, където работя, защото знае, че аз ще вдигна телефона. Каза ми, че тя и Кевин са добре и след това затвори. Говори само няколко секунди, защото се страхуваше, че може да следите позвъняванията отвън.

Тя почака да чуе отрицанието му. Но той просто я гледаше.

— Значи подслушвате телефоните, нали? Може би и моя вкъщи? — Тя скочи на крака. — Проклето копеле такова! Ако вече знаеш, че съм говорила с нея, защо ме разпитваш?

— Седни на стола.

— Ходи се чукай.

— Седни. — Пепърдайн я натисна да седне на стола.

Рики Сю побесня и щеше да го наругае, но се беше и възбудила. Той наистина ставаше много привлекателен, когато се ядоса.

— Ти си най-старата й приятелка, Рики Сю. Сигурно имаш някаква идея къде може да се намира.

— Вие сте подслушвали. Значи сте чули да я питам къде се намира. Тя не поиска да каже.

— Но ти сигурно имаш някакво предположение.

— Нямам.

— Ако разбера, че ме лъжеш, ще те обвиня в подпомагане и подстрекателство към престъпление.

— О-ле-ле, изплаши ме. — Тя плътно притисна лактите си и потрепери.

— Хитра си.

— Така ли мислиш? — Тя се усмихна и намигна на другите двама агенти. Пепърдайн изглеждаше готов да я удуши — което, помисли си тя, би било много забавно.

— Слушай, не знаех къде е през цялата година, когато беше в Денвър — каза тя. — Кълна се, че това е истината. Тя не каза нито на мен, нито на баба си къде живее. Обясни, че го прави заради сигурността ни. Не искаше да лъжем, ако някой дойде да я търси. — Рики Сю се усмихна нахално. — За тези неща тя е много умна.

— Много по-умна от теб. — Пепърдайн сложи ръце на ръчката на стола й и се наведе над нея. — Тя е в компанията на мъж, който става неадекватен щом чуе детски плач. Мисис Бърнууд има бебе.

Рики Сю издаде звук, имитиращ сигнал „заето“.

— Опитай отново. Макграт не може да е толкова нестабилен, иначе не би работил такава работа. Изкукалото федерално ченге няма да навреди на Кевин или на нея.

Пепърдайн не свали поглед от нея като че ли цяла вечност. Накрая й каза:

— Може би не. Но душевната стабилност на Джон е само един от проблемите й.

Той протегна ръка към един от придружаващите го агенти, който със сръчността на операционна сестра подаваща скалпел, му подхвърли право в ръката един плик от кафява амбалажна хартия. Докато отваряше плика и вадеше една фотография, Пепърдайн нито за миг не отдели поглед от Рики Сю. Подаде й я, без да произнесе и дума.

Рики Сю я погледна и изпищя. Буца се надигна в гърлото й. Тя затисна с ръка устата си. Луничките рязко изпъкнаха на фона на внезапно пребледнялото й лице.

— Това са направили Гиб и Мат Бърнууд на любовницата на Мат — Лоти Лайнъм, онази, която им е помогнала да избягат от затвора. Срезът е толкова дълбок, че главата е почти отрязана.

— Моля, престанете! — изохка Рики Сю, като повдигна треперещата си ръка.

— Моля? Моля, спрете? Не казвайте нищо повече? — Той повиши глас. — По дяволите, ще кажа още, ако с това ще измъкна някаква информация от теб.

— Вече казах — изхленчи тя, — не знам къде е Кендъл.

— Все още нямаш представа за цялата картина, Рики Сю. Бягството от затвора е сериозно престъпление. Без да споменаваме изнасилване и убийство. Да, ние сме убедени, че мисис Лайнъм е била изнасилена, преди да й отрежат врата. Хората, с които си имаме работа, са луди. Явно е, че двамата Бърнууд няма да се спрат пред нищо. От този момент нататък за тях няма връщане назад. Животът, който по-рано са водили е свършен и те го знаят. Нямат какво да губят. Но дори и лудите не стигат до такива крайности, освен ако имат някаква цел. — Той се наклони по-близо до нея и прошепна: — И каква си мислиш, че е сега целта им?

— Да намерят… нея да намерят.

— Точно — каза той и кимна мрачно.

— Те ли са разбили къщата на баба й?

— Така предполагаме. Страшно, нали?

— Толкова ли са близо?

— Толкова твърдо са решени. Най-малкото Гиб, а Мат е съгласен с всичко, което баща му каже или върши.

Рики Сю кимна. Такова беше първото й впечатление, а то се потвърждаваше от думите на Кендъл за брака й.

— В момента залагат всичко — каза Пепърдайн. — Не ги е грижа дори дали ще ги хванат, стига да успеят да накарат да млъкне Кендъл. Те се чувстват предадени от нея. В техните очи тя е отцепник. И съвсем основателно негодуват, че си е позволила да не се съгласи с тях.

И не забравяй, че до преди няколко дни Мат Бърнууд дори не е знаел, че има син. Мисля, че не се чувства особено щастлив, че бившата му жена е пазила в тайна раждането. — Той се усмихна едва-едва. — Все още не си виждала бебето, нали, Рики Сю? Аз го видях. Държах го в ръце. То е едно сладко, малко момченце. Прилича много на майка си, най-добрата ти приятелка.

— Стига.

Той добави сухо:

— През досегашната си кариера аз съм разследвал много отвратителни престъпления. Но трябва да ти кажа, че това, което научих за двамата Бърнууд и Братството през последните няколко дни смрази кръвта ми, а ние знаем все още само малка част. — Отново се наведе към нея и доближи лицето си към нейното. — Мога да си представя как онези фанатици изпълняват ритуално убийство на бебето, само за да докажат, че са богоизбрани. Свещени. Над човешките закони, дори над Божиите закони. Искаш ли на малкия Кевин да му се случи нещо подобно? — Той подържа снимката на Лоти Лайнъм пред лицето й.

— Спри! — Рики Сю дръпна снимката от ръката му и се опита да стане.

Пепърдайн натисна рамото й, за да я задържи на стола.

— Ако знаеш къде се крие мисис Бърнууд, ти би спасила живота й като ми кажеш.

— Кълна се, че не знам — изхълца Рики Сю.

— Мисли! Къде би могла да отиде?

— Не знам!

Пепърдайн се изправи и въздъхна дълбоко.

— Много добре, Рики Сю. Не ми вярвай. Не ми казвай. Но като мълчиш, ти поставяш два живота в голяма опасност, без да говорим за полицай Макграт.

Той остави визитната си картичка на масата.

— На гърба съм написал къде мога да бъда намерен. Групата ни е разположена в полицейското управление на Шеридан. Някой там ще знае къде се намирам денонощно. Ако мисис Бърнууд позвъни, кажи й да дойде. Помоли я да дойде. Кълна се, че ще я пазя.

Рики Сю избърса течащия си нос с опакото на ръката.

— Ще я пазиш? Колкото я опази преди.

Поне получи известно удовлетворение от заяждането си накрая. Пепърдайн си тръгна с мрачна физиономия и затръшна вратата зад гърба си.