Сандра Браун
Свидетелката (10)

Глава девета

Кацането на хеликоптер в Стефансвил предизвика истинско вълнение.

А това, че носеше знаците на ФБР увеличи още повече любопитството. Нищо по-вълнуващо не се бе случвало в малкото джорджианско общество, откакто един от немного известните гангстери се бе скрил в публичния дом на приятелката си в предградията на града и бе открил смъртоносен огън срещу служители на властта. Само старите кореняци си го спомняха.

Специален агент Джим Пепърдайн не обърна внимание на зяпащите, когато слезе от хеликоптера, приземил се в двора на средното училище. Водеше група подчинени, които трябваше да подтичват, за да не изостават след него. Той пресече игрището, мина през пътеките, пресече улицата и хлътна в болницата, където търсените от него лица бяха видени за последен път.

Персоналът, предварително разпитан надълго и нашироко от други агенти, беше известен, че главният е тръгнал към тях. Пепърдайн влезе в приемната на болницата.

След часове изморителен разпит авангардният му отряд не бе открил нищо съществено. Не бяха открили и най-малка следа от онова, което се бе случило с мъжа, жената и нейното дете. Тяхното изчезване бе до такава степен съвършено, че изглеждаше като че ли земята ги бе погълнала.

Джим Пепърдайн не вярваше във вампири. Не вярваше и на извънземни, които вземаха заложници, за да ги повозят на космическите си кораби. Вярваше единствено в изобретателността на злото в човека. В течение на цялата си служебна кариера той виждаше постоянно доказателства за това.

Мъжът на средна възраст, който се изправи пред болничния персонал не представляваше нищо особено като физически данни. Беше се поотпуснал около кръста и корема, оредяването на косата му вече го дразнеше. Но дори така изражението му бе авторитетно, което пък караше всеки изпречил се на пътя му да промени мнението си за него.

Медицинският персонал беше застинал в презрително очакване на още едно препитване. Пепърдайн се престори на засегнат от това отношение, въпреки че гневът и загрижеността му бяха искрени. Раздразнението му щеше да остане, докато не научи местонахождението на тримата, които бяха се изплъзнали от него и всички други подразделения за защита на законите в няколко щата.

Те бяха в неизвестност от трийсет и шест часа — трийсет и шест безумни часа за Пепърдайн — преди секретарят в офиса на шерифа на този град на края на света да свърже хората, споменати в щатския списък за национално издирване с автомобилната злополука, която се бе случила наскоро в техния район.

До това позвъняване Пепърдайн никога не бе чувал за Стефансвил, Джорджия, но от този миг той стана географски център на света. Изпрати авангардна група агенти, които се обадиха по-късно, че описанието на изчезналите хора съвпада с това на жертвите от катастрофата.

Изпратени бяха още агенти, за да разпитат всеки, с когото тримата бяха влизали в контакт. Но от тук нататък разпитите не дадоха нищо.

Останките на колата бяха намерени три мили по-надолу от мястото на катастрофата. Починалата беше идентифицирана. Пепърдайн очакваше официалното постановление на съдията за причината на смъртта.

И сега Пепърдайн стоеше пред мълчаливата група с леко разтворени и здраво стъпили на земята крака. Той не губи време да се представя.

— Кой беше дежурен през нощта, в която ги доведоха тук?

Вдигнаха се няколко ръце. Той посочи към сестрата.

— Какво се случи? Разкажете ми всичко.

Тя направи кратък, но детайлен отчет:

— Тя и детето бяха добре. Изплашени, но без сериозни наранявания. Съпругът й се нуждаеше от незабавна медицинска помощ. — Тя кимна към другите агенти. — Ние им го повторихме сто пъти.

Пепърдайн не обърна внимание на оплакването.

— Той беше ли в съзнание?

— Не.

— Каза ли нещо? Да е измърморил нещо?

— Не.

— Имаше ли оръжие?

Тя поклати отрицателно глава.

— Сигурна ли сте?

— Трябваше да разрежа дрехите, за да освободя тялото му — каза тя категорично. — Той нямаше оръжие.

— Някакъв вид документ за самоличност?

— Не. Тя ни каза по-късно, че всичко е отишло на дъното с колата.

— Тя, в смисъл…

— Мис Кендъл.

Пепърдайн погледна през рамото си към един от агентите, който кимна, сякаш искаше да каже: „Нали ви казах!“.

Пепърдайн очевидно възмутен, се обърна отново към сестрата.

— Презимето й е Бърнууд. Кендъл Бърнууд. Споменавала ли е някога това име?

— Не, тя записа в медицинските формуляри Джон и Мери Кендъл — отвърна сестрата.

— Да, видях формулярите. — Друг агент извади копия и почти ги хвърли в ръцете на Пепърдайн. Той ги размаха наред събралата се група. — Тя не е оставила нито едно непопълнено квадратче, но цялата информация е лъжлива. Имена, адреси, телефонни номера, номера за социално осигуряване, всичко е грешно, всичко е измислено. На вас тук не ви ли се стори странно, че тя разполага с пари в брой, но нито един документ за самоличност?

Очите му срещнаха затворени и предпазливи погледи.

Накрая друга сестра заговори:

— Не ме интересува какво й е името, тя беше много мила. И честна също. Можеше да си тръгне без дори да ни заплати цент. Не беше длъжна да оставя пари в стаята си, но тя остави. Оставила ги е на място, където е сигурна, че ще бъдат открити и сумата беше доста по-голяма от необходимото за покриване на сметката им. Тя е чудесна майка и беше много загрижена за загубата на паметта на съпруга си.

— Причината за тревогата й за загубата на паметта му е била, защото се е страхувала, да не би да я възстанови. — Пепърдайн се обърна към доктора. — Кога ще стане това?

— Може да стане във всеки момент. Може и никога.

— Добър отговор — измърмори с отвращение специалният агент. — Има ли някаква опасност след мозъчното сътресение?

— Не, ако не се напряга, както препоръчах.

— Как е кракът му?

— Обикновено счупване. Ще се излекува напълно за два месеца.

Високомерните отговори на доктора вдигнаха кръвното налягане на Пепърдайн.

— Оставили сте човек с мозъчна рана и счупен крак да се измъкне с валсова стъпка оттук?

— Нямаше начин да разберем, че тя ще го измъкне от болницата посред нощ.

— Това нормално поведение ли е? Вашите пациенти често ли се измъкват навън, докторе? Не ви ли се стори това малко подозрително? Когато открихте, че са изчезнали следващата сутрин защо не се обадихте веднага на шерифа?

— Заместник-шерифът ги бе разпитвал няколко пъти и изглеждаше напълно задоволен от тяхната версия. Не ги беше поставил под арест или нещо подобно. Какво са направили, между другото? И защо целият град гъмжи от агенти?

— Вече приключихме — отговори Пепърдайн непроницаемо.

Ако медиите си пъхнат носовете в този случай, нещата може наистина да се объркат. Искаше така да сплаши тези хора, че да му подадат и най-дребните късчета информация, която имаха, но да не ги заинтригува така, че да разберат, че са в центъра на случай от национално значение, за който всеки новинарски продуцент би дал левия си ташак. Досега бе успял да държи изчезването в тайна. Колкото повече време успееше да спечели, преди то да стане обществено достояние, толкова по-добре.

— Как са напуснали града? — обърна се той към цялата зала.

Беше почти сигурен, че вече не са в Стефансвил. Разгледал града от въздуха, Пепърдайн дълбоко се съмняваше, че умната и решителна мисис Бърнууд би се скрила с човек с амнезия и бебе, дори и за кратко време тук. Още повече, че неговите агенти разнасяха из целия град снимки на тримата. Никой нищо не беше видял.

— Някакви предположения за това как са напуснали? Някой от вас да е видял мисис Бърнууд да кара кола?

— Аз й услужих с моята — обади се една от сестрите. — Но само за няколко часа. Тя отиде до Уол-Март и купи дрехи за себе си и бебето.

— Проверихте ли километража след това?

— Километражът? — повтори тя, като че ли понятието й беше съвършено чуждо.

Още една прекъсната нишка. Бяха проверени и полицейските сводки за откраднати коли. От две години такава кражба не бе извършвана в Стефансвил. Само един гараж продаваше употребявани коли. Въпреки че няколко ръждясваха на паркинга, нито една не бе продадена в последните шест месеца.

— Тук няма нито автобусна линия, нито въздушна линия. Няма и кораби и железопътен превоз. Как, по дяволите, са напуснали града? — повиши глас Пепърдайн, от което потрепериха прозорците, но въпреки това не можа да изкопчи отговор или поне предположение.

— Благодаря ви за времето. — Призна с въздишка той поражението си.

Когато наближиха чакащият хеликоптер, един от хората му го попита:

— Сър, как са успели да се измъкнат оттук?

Пепърдайн се наведе, за да мине под въртящите се перки и изрева:

— Елиминирахме всички други възможности, така че остава да са им поникнали крила и да са отлетели.