Сандра Браун
Свидетелката (31)

Глава тридесета

— Какво значи „изчезнала“? — Гиб Бърнууд не възприе никак спокойно новината. Гласът и погледът му бяха убийствени.

Адвокатът на Бърнууд остана невъзмутим. Кръстосал дългите си крака, с прибрани в скута изнежени ръце, Куинси Ламар представляваше истинско въплъщение на южняшка елегантност и аристократичност.

Изглеждаше така, като че ли никога през живота си не бе похващал работа. Костюмът му бе безупречно ушит, френските маншети на ризата му бяха прихванати с копчета с инкрустирани диаманти. Косата му бе зализана, а ноктите блестяха.

На Гиб му се повръщаше от женствения му вид. Търпеше Ламар заради репутацията му на най-сръчен, най-предпазлив и най-корумпиран адвокат по наказателни дела, който можеше да се купи с пари. Някои от най-големите престъпници на Юга, дължаха свободата си на Куинси Ламар.

— Как така избягала? Кога? — заразпитва Гиб.

— Така както разбрах, няма я повече от две седмици.

— Две седмици! — изкрещя разярено Гиб. — И чак сега да разберем? Защо не са ни казали по-рано?

— Не виждам защо ми крещите, мистър Бърнууд. Казах ви всичко, което знам, веднага щом го научих.

Гласът на Ламар беше мек и гладък като коприна. Като алкохолна напитка успокоителният му глас звучеше безобидно. Но успяваше да напипа невралгичните точки на съдебните заседатели или на опонента си и да нанесе решителен удар.

— Мисис Бърнууд е била предадена на властите в Денвър. Тръгнала е на път с охрана обратно към Южна Каролина, за да се яви и даде показания като главен свидетел на вашия процес.

— Голяма грешка беше, че се разведох. Като моя жена тя не би могла да бъде принудена да свидетелства срещу мен — обади се за първи път Мат.

— Сигурен съм, че не са я принуждавали — вежливо го парира Ламар. Той спря, за да отстрани въображаема прашинка от ръкава си. — Някъде по пътя мисис Бърнууд се е отървала от тях и…

— Тях? Елиминирала ги и избягала не от един, а от двама щатски полицаи?

Ламар погледна към Мат.

— Желаете ли да продължа? Или ще се намесвате непрекъснато?

— Извинете — рече Мат сопнато.

Адвокатът не бързаше да продължи. Той хвърли пренебрежителен поглед към Гиб, красноречиво говорещ, че би трябвало да научи сина си на по-добри маниери. Гиб с удоволствие би удушил адвоката, но и той като Мат с нетърпение очакваше да чуе как бе изчезнала Кендъл.

— Единият от полицаите е бил жена — обясни Ламар. Той им разказа за ушната инфекция на Кендъл, която ги бе принудила да тръгнат с кола и да пренощуват две вечери по пътя. — И допълни като обяснение: — Предполагам, че жената полицай е трябвало да осигурява защита и спокойствие на мисис Бърнууд, когато се грижи за бебето си.

Гиб и Мат се спогледаха, след това двамата едновременно скочиха от столовете си. Гиб изпита удоволствие от уплашения поглед на адвоката, когато го сграби за вратовръзката с цвят на лаванда и го изтегли от стола му.

— Какво казахте?

Пазачът, който ги охраняваше, се втурна в помещението и вече посягаше към кобура на пистолета си.

— Остави го! — извика той на Гиб.

Гиб пусна Ламар, чийто нежен задник се приземи тежко върху дървения стол. Той раздвижи врата си, като че да се увери, че главата му е все още на място.

— Всичко е наред — каза той на охраната, докато внимателно поставяше в ред косата си. — Клиентът ми просто се поразвълнува. Няма да се повтори.

Пазачът изчака, за да се увери, че адвокатът е овладял ситуацията, след това излезе и затвори вратата.

— Кендъл има бебе?

— Момче или момиче? На колко е?

Без да обръща внимание на въпросите им, Ламар гледаше Гиб с немигащ, злобен поглед на влечуго.

— Ако още веднъж си позволите да ме докоснете, ще ви оставя да вървите на електрическия стол заедно с фашистките ви приятелчета. Ще се разберем ли, мистър Бърнууд?

От съскащия му глас би настръхнала кожата на всеки обикновен човек, но Гиб винаги се бе смятал далеч над обикновените. Той се наведе напред през масата, така че лицето му се озова на сантиметри от тесния нос на адвоката.

— Я не ме заплашвай, гаден педал. Въобще не ме впечатляваш с маскарадния си костюм, олизаната коса и копринени вратовръзки. Мразя това отвратително нещо. — Той издърпа свежия карамфил от ревера на Ламар и го смачка в юмрука си. — Бих те смачкал с удоволствие, но… А сега веднага ми кажи онова, което искам да знам за бебето на снаха ми, или ще откъсна врата ти с голи ръце и ще те използвам за стръв на рибите. Сега ще се разберем ли?

Куинси Ламар, известен с умението си да докара враждебно настроените свидетели до несвързано говорещи и треперещи хорица, остана като онемял. Очите му се устремиха към Мат, чийто каменен поглед само подсилваше заплахите на баща му. Силно изпъкналата му адамова ябълка се движеше бързо нагоре-надолу, за да прекара изсъхналата слюнка.

Накрая той продължи разказа си.

— Мисис Бърнууд има момче. — От дипломатическото си куфарче той извади свидетелство за раждане на детето и им го подаде. — Предполагам, че бебето е…

— Мое — каза Мат отчетливо, след като провери датата на раждане. — Мое е!

Гиб се хвърли на врата на Мат и го заудря по гърба.

— Толкова се гордея с теб, синко. Господ е милостив, най-после имам внук! — Радостните им поздравления обаче траяха кратко. Гиб удари по масата с юмрук. — Онази кучка.

Мат се обърна към Ламар.

— Слушайте, искам сина си. Направете каквото е необходимо, за да получа сина си и да го задържа. Получих развод, без да знам, че е бременна. Не стига, че се опита да ме убие, напусна ме, но е скрила и факта, че имам син. Така че няма да е много трудно да получа изключителни права на попечителство.

Ламар хвърли нервен поглед към Гиб.

— Бъдете разумен, мистър Бърнууд. Вие сте подведен под отговорност за няколко углавни престъпления. Не би ли трябвало да насочим вниманието си към отхвърляне на обвиненията и обявяването ви за невинен, преди да се заемем с всякакви други съдебни действия?

— Те не могат да докажат, че татко и аз сме замесени в убийството на онова момче Ли. Или с това новоизлюпено обвинение, свързано с онзи тип Бама.

— Онзи тип Бама се оказва, че е бил агент на ФБР — предупреди ги сериозно адвокатът.

— Какъвто и да е бил, ние нямаме нищо общо с прострелването му в главата и заравянето му там някъде из горите. Никой още не е открил тялото, така че те дори не са сигурни, че е мъртъв. Скитникът е напуснал града, точно както е дошъл.

— Какво ще кажете за изчезването на Майкъл Ли от затвора?

— Той очевидно е избягал. Тялото му също още не е намерено и няма да бъде. Няма да се появи отново — ако се появи, ще бъде изправен пред съда с обвинение в изнасилване. Затова се крие някъде, а татко и аз сме обвинени в две убийства, които никога не са ставали.

— Тогава как ще обясните историята, която мисис Бърнууд е разказала на властите? — попита Ламар.

— Загубила се е в гората, от страх е изпаднала в истерия и е имала халюцинации. И в същото време е използвала възможността да си отмъсти на мен, заради историята ми с Лоти Лайнъм.

Гиб стисна челюсти. Беше му станало условен рефлекс при всяко споменаване името на Лоти. Знаеше за връзката почти от деня, в който Мат поднови отношенията си с нея. Не можеше да разбере как сина му, толкова послушен и сговорчив по всеки друг въпрос, изпитваше такава слабост към червенокосата пачавра.

На Гиб не му харесваше, но за да не нарушава спокойствието в семейството, не обръщаше внимание на връзката. В края на краищата, Лоти бе омъжена. Нищо катастрофално не би произлязло от тази връзка — като например нежелано забременяване. Години по-рано той се бе погрижил да се избегне такава опасност.

Когато на времето до Гиб достигна слухът за тайното увлечение на шестнайсетгодишния Мат към Лоти, той бе позвънил на баща й. И двамата се съгласиха, че от тях зависи, дали тези лудетини няма да си докарат неприятности. За седемдесет и пет долара баща й обеща да пусне хапче в млякото на Лоти. Съвсем безобиден наркотик, увери го Гиб, беше го взел лично от доктора.

Хапчето предизвика спазми в Лоти, които същият доктор обяви за апандисит. Подкупването на доктора бе коствало още двеста долара на Гиб, плюс разноските по операцията за отстраняването на съвършено здравия апандисит… и зашиване каналите на матката й. С по-малко от хиляда долара Гиб си бе гарантирал, че Лоти няма да роди копеле Бърнууд.

Доколкото връзката не пречеше на плановете на Мат за женитба и законен син и наследник, Гиб предполагаше, че не е толкова опасно да го остави да се среща с Лоти, когато пияницата й съпруг е извън града.

Но не желаеше връзката им да става публично достояние. Мат Бърнууд, единственият наследник на лидерското място на Братството, нямаше право да върти любов с някаква бяла отрепка и пачавра. Щеше да бъде лошо за имиджа му. Ако на Мат се налага да се отклонява от стриктния код на Братството, другите ще започнат да искат също изключения от възприетите норми. Кръвосмешението с долни по произход или от други раси беше табу номер едно.

Заради това Гиб побесняваше, че аферата на сина му ще бъде изнесена наяве по време на процеса. Не можеше да става и въпрос за някакво прикриване. Куинси Ламар дори искаше Мат да използва Лоти като алиби за нощта, през която от областния затвор мистериозно е изчезнал Майкъл Ли. Онази нощ, след която никой нито го видя, нито го чу.

Ако мисис Лайнъм се закълне, че Мат е бил с нея същата нощ, това би помогнало да се наклони на тяхна страна разколебаното жури от съдебни заседатели. Ламар съветваше Мат да признае по-малкото от двете престъпления. Изневярата е грях, но не се наказва със смърт. Поне не в Америка.

Мат и Гиб бяха обсъждали тази възможност, но все без да стигнат до някакво решение. Гиб искаше колкото е възможно по-дълго време да не се свързва името на Мат с тази жена. Връзката им съвсем не беше най-голямото постижение в живота на Мат, но ако станеше обществено достояние, хората щяха го запомнят най-вече с нея.

Гиб разбираше, че ще е лудост да не се възползва от всяка възможност, която предлага защитата, без значение колко е мръсна. Новината, че има внук, прибави ново измерение на ситуацията. Приоритетите се промениха. Сменен бе фокусът. Може би твърдата позиция, която зае срещу използването на Лоти Лайнъм трябва да се преосмисля.

Въпреки, че мислите го бяха отвлекли, Гиб следеше дискусията между Мат и адвоката. Накрая Гиб ги надвика, за да се намеси.

— Това, което се опитва да ви каже синът ми, мистър Ламар, е, че ние искаме бебето да се върне при нас. Той си е наше по право. И ние го искаме.

— Точно така — съгласи се Мат.

Ламар вдигна двете си ръце с дланите напред, като че ли да се предпази от нападение.

— Казвам ви за ваше добро, джентълмени. Желанията и надеждите ви са нереалистични.

Думите на адвоката с нищо не отслабиха решимостта на Мат.

— Ще направя всичко, за да взема детето от майка му. Кендъл е негодна да възпита един Бърнууд. Няма да бъде добра майка, защото не беше добра съпруга.

Дадох й свобода да прави кариера, която почти провали, като се скара с всичките си колеги. Бях щедър с парите. Държах се внимателно с нея и винаги съм изпълнявал съпружеските си задължения. Попитайте когото и да е. Ще чуете, че бракът ни е бил отличен.

И ето как ми се отплаща! Като разказва злобни лъжи за мен и за баща ми. Нападна ме физически в дома ни и ме остави, надявайки се, че съм мъртъв. И сега, година по-късно, научавам, че имам син. Той е на три месеца, а аз дори не знаех за съществуването му! Какво чудовище трябва да е, за да крие сина ми от мен.

Куинси Ламар търпеливо изслуша тирадата на клиента си, спокойно затвори дипломатическото си куфарче и се изправи.

— Превъзходна реч, мистър Бърнууд. Силна като съдържание. Убедителна като изказ. Много вълнуваща. Убедихте ме не само, че сте невинен в престъпленията, в които ви обвиняват, но и че сте също така жертва на невероятно предателство от страна на мисис Бърнууд. Гледайте да се справите така добре и на кръстосания разпит.

Той почука на вратата, за да обяви края на срещата. Докато чакаше пазача да отключи вратата, той добави:

— Докато мисис Бърнууд е в неизвестност, и не може да даде обяснения, никой не може да оспори вашата сърцераздирателна история. Когато я намерят — а бъдете сигурен, че федералната полиция ще обърне всеки камък, за да я открие — може да се поискат някои уточнения.

Когато той излезе, Гиб и Мат разполагаха само с няколко минути преди да бъдат отведени до килиите си.

— Татко, имам син! Момче!

Гиб хвана Мат за раменете.

— Чудесна новина, синко, развълнуван съм. Но ще празнуваме по-късно. За съжаление, сега не разполагаме с време. Не му вярвам на тоя женски задник — адвоката. Да можех да го изхвърля…

— Аз също не го харесвам. Дали да не се откажем от него и да наемем някой друг?

Гиб поклати глава.

— Всички адвокати са некомпетентни в една или друга степен. Дори да са членове на семейството ти, пак са нечестни и нелоялни — допълни той сухо. — Никога не трябва да се осланяме на него или на някой друг, да свърши вместо нас мисленето и работата.

Мат го погледна озадачено.

— За какво намекваш, татко?

— Време е да вземем нещата в собствените си ръце.

 

 

Лоти прочете писмото втори път. След това трети. Посланието беше нагло, ясно и без никакви заобикалки.

Тя смачка листчето и го хвърли на пода. Изруга, тръгна към прозореца и погледна към занемарения двор. Ясно, като с печатни букви, той казваше тук живее измет. Чарли бе не само лош съпруг, но и лош къщовник. Тя самата никога не успя да придаде спретнат вид на мястото и да го направи по-привлекателно.

И какво бе очаквала? Че женитбата ще извърши чудо в живота й?

Дошла бе от боклука и винаги щеше да си остане боклук. Знаеше го. Знаеше го и Чарли. И Мат го знаеше. Всъщност, той точно така я бе нарекъл, когато за първи път я заговори.

Бяха в четвърти клас, когато я пресрещна един следобед по пътя. Скочи от ниските клони на едно дърво, точно пред нея и препречи пътя й.

— Ей, ти с червената коса, мислиш се за много важна, нали? — започна предизвикателно той. — Добре, ама не си. Татко ми каза, че твоите са от бедната бяла измет и че не трябва да имам нищо общо с такива като теб.

— А пък аз ти казвам, че ти и баща ти не струвате нищо. Нямаме нищо общо с теб, Мат Бърнууд. Сега изчезвай от пътя ми.

Тя се опита да го заобиколи, но той ловко се пресегна към нея и я хвана за раменете.

— За къде си се разбързала? — Той се опита да я целуне. Тя го удари с коляно в слабините и избяга.

Изминаха още няколко години, преди той отново да събере кураж да я целуне отново. Този път тя му позволи. От този ден нататък и двамата знаеха, че изпитват чувства един към друг, както и че между тях нищо сериозно не би било възможно. Още като деца бяха разбрали нюансите, отличаващи различните касти, към които принадлежаха. Мостът между тях никога нямаше да бъде пресечен.

Въпреки това те флиртуваха, размахваха съблазнително един друг червените флагове на напъпилата си сексуалност, докато един зноен летен следобед се срещнаха край един поток. Разсъблякоха се, останаха по бельо и започнаха да лудуват във водата. Мат предложи да се съревновават кой ще издържи под водата по-дълго.

Спечели той, разбира се. Като награда, поиска да свали сутиена й и да му позволи да види гърдите й. Зад външната арогантност, тя откри някаква уязвимост, която й се стори много сладка.

Сутиенът падна.

Той я разгледа.

След това гледането премина в докосване. Докосването му беше колебливо и нежно. И заради това му разреши волности, които не разрешаваше на други момчета. След малко тя също го докосваше.

Онзи първи път всичко беше непохватно и неудобно. Мат беше несръчен и нервен, тя — жадна да се хареса. Но тя запомни трескавата топлина на кожите им, задъханото дишане, туптенето на сърцата им и въздишката на радостното откритие. Страстта им беше честна, безсрамна, кипяща и експлозивна. И в много отношения — невинна.

Сега Лоти бе облегнала глава на мръсната рамка на прозореца и сълзи се търкаляха по страните й. Тогава тя бе обичала Мат Бърнууд до умопомрачение. Както и сега. И винаги.

Затова се беше оставила да я използва. Тя виждаше и отговаряше всъщност на отчаянието, стоящо зад желанието и страстта му към нея. Задоволяваше една негова потребност и подозираше, че тя не е изцяло сексуална.

Тя беше тайният бунт на Матю Бърнууд, че е Матю Бърнууд. Той бе постигнал всички цели, които баща му му бе поставил. Живееше като че ли да изпълнява надеждите, които другите хора влагаха в него. Правеше винаги онова, което се очаква от него. Връзката с нея бе единствената слабост, която си позволяваше.

И това, че трябваше да се пази в тайна, беше за него една от привлекателните страни на връзката им. Тя беше противоположното на жената, която биха очаквали да вземе. Ако тя беше поне умерено приемлива в социалните кръгове, към които принадлежаха Бърнууд, Мат вероятно би загубил интерес към нея отдавна. Само защото беше очебийно неподходяща за неговата среда, той бе продължил да ходи при нея през всичките тези години.

И въпреки това тя знаеше, че дълбоко в себе си Мат я обича. Но никога няма да обича някого повече от баща си. Никой не би могъл да го накара да се подчини така сляпо, както се подчиняваше на Гиб.

Поради тази причина Лоти съчувстваше на Кендъл Дийтън, която се бе омъжила за Мат с толкова наивен оптимизъм. Кендъл с презрение бе отхвърлила състезанието със свекъра си, в което винаги трябваше да бъде втора и изобщо не бе крила отношението си към него. Дори преди да се разведе с нея, Мат често се бе оплаквал, че Кендъл говори прекалено откровено, с което си прави лоша услуга.

Така че какво стана от Лоти? Парцал за обувки? Послушна, търпелива, услужлива метреса?

Отговорът ясно бе посочен в писмото, което бе получила днес от Мат. Тя се наведе надолу, вдигна го от пода, сложи го върху масата и разглади гънките от смачкването.

Мат се нуждаеше сега от нея много по-отчаяно от всеки друг път и много повече, отколкото изобщо би се нуждаел отново.

Тя се огледа около себе си: остарялата, избеляла мебелировка, мокрите петна по тавана, протритият под, който скърцаше при всяка крачка.

„Това е доброто, което мога да получа от живота си изобщо“, помисли си тя тъжно.

Когато Кендъл напусна града, процесът за убийство на Лоти бе отложен, докато се уреди въпроса с нов адвокат. Назначиха защитник и първата му работа бе да поиска отсрочване, за да има достатъчно време да прегледа случая и да подготви защитата си. Съдът бе уважил искането му. Предвид висящите в момента шумни дела, щяха да минат месеци, преди да се насрочи нова дата за процеса.

Но Лоти искаше да приключи с него колкото е възможно по-скоро. Независимо от изхода на делото, докато не бъде осъдена за убийството на Чарли, животът й си оставаше затворнически. Не беше в затвора, но и не беше наистина свободна.

Нямаше съпруг, нямаше деца, нито семейство, което да се погрижи за нея. Имаше къща, но тя бе само подслон, а не дом. Беше без всякаква позиция в обществото.

Единственото щастие, което бе изпитала през целия си живот, бе в прегръдките на Мат Бърнууд. И макар да познаваше слабостите и предразсъдъците му, тя го обичаше.

Отново прочете писмото, което й бе написал от затворническата килия. Искаше й огромна услуга. Ако я изпълни, рискува живота си.

От друга страна, след като направи преглед на целия си живот, си даде сметка, че тя просто няма какво да губи.