Сандра Браун
Свидетелката (4)

Глава трета

Подметките на новите й маратонки изскърцаха по линолеума, докато тя се приближаваше към леглото му. Той лежеше съвсем неподвижно. Само погледът му тихо и внимателно я следеше.

— Мислех, че спиш — обади се тя. — Кевин заспа и аз се възползвах от случая да намина при теб. Казаха ми, че си хапнал добре на вечеря. Апетитът е добър знак, нали? — Тя разпери встрани ръце и направи почти пълен кръг. — Харесват ли ти новите ми дрехи? Страхотни, нали? Такава е модата.

Когато той не пожела да отговори на веселия й брътвеж, тя отпусна ръце и фалшивата й усмивка угасна. В неговото положение тя също би негодувала срещу всеки, който се опитва да я развлече с баналности и нескопосани шеги. Той страдаше, чувстваше се унизен заради безпомощността и зависимостта си. Сигурно беше и малко уплашен — уплашен, защото би могъл никога да не възвърне паметта си, уплашен от онова, което би научил за себе си, ако я върне.

— Съжалявам, че това ти се случи — каза тя искрено. — Наистина трябва да е ужасно да не можеш да си спомниш кой си, от къде си, за какво си, какво правиш, какво мислиш и чувстваш. — Тя поспря, за да подчертае: — Но тя ще се върне.

Той вдигна ръка към челото си и натисна с палец едното си слепоочие, а със средния пръст на другата притисна другото слепоочие, като че ли да изцеди информация от черепа си.

— Не мога да си спомня нищо, по дяволите. Нищо. — Той отпусна ръката си и я погледна мрачно. — Къде точно се намираме?

— Градът се нарича Стефансвил. В Джорджия.

Той повтори имената, като че ли да се опита да ги намери в паметта си.

— В Джорджия ли живеем?

Тя поклати глава.

— Бяхме тръгнали към Южна Каролина.

— Аз шофирах — каза той. — За да избегна падналото дърво, което препречваше пътя, трябва да съм навил рязко волана. Пътят беше хлъзгав. Колата ни излезе от пътя, падна в дълбок дол и се разби в едно дърво, след това потъна в придошлата река.

Устата на Кендъл пресъхна.

— Спомняш си всичко това?

— Не. Не си спомням. Това са фактите, които шерифът ми изреди.

— Шерифът?

Той веднага усети тревогата в гласа й и я погледна учудено.

— Вярно. Заместник-шерифът. Той дойде рано днес, представи ми се и ми зададе някои въпроси.

— Защо?

— Предполагам, че е търсил отговорите.

— Аз отговорих на въпросите му.

След малко по-продължително мълчание, през време на което я гледаше замислено, той продължи меко:

— Очевидно мисли, че лъжеш.

— Не лъжа!

— Господи! — С гримаси от болка той отново вдигна ръка към главата си.

Кендъл веднага се разкая.

— Извинявай, нямах намерение да викам. Боли ли те? Да извикам ли сестрата?

— Не. — Той стисна здраво очи и изпъшка дълбоко. — Ще се справя.

Почувства се неудобно от необмисленото си избухване и с желание да заглади грешката си, Кендъл напълни чашата му с вода от изпотената пластмасова гарафа. Тя промуши ръката си между възглавницата и главата му и я повдигна внимателно. С другата ръка държеше чашата пред устата му. Той засмука със сламката няколко пъти.

— Достатъчно? — попита тя, когато той отдръпна назад главата си.

Той кимна. Тя внимателно отпусна главата му върху възглавницата и постави обратно чашата на таблата на колела.

— Благодаря. — Той въздъхна. — Главоболието е кучешко.

— Ще се оправиш след един или два дни.

— Да-а. — Не звучеше убедително.

— Знам, че боли, но трябва да си доволен, че не пострада по-сериозно. Тукашният доктор се е консултирал с невролог от Атланта.

— Чух разговора ви.

— Тогава трябва да се чувстваш по-спокоен. Паметта ти може да се върне всеки момент.

— Или след известно време. Което мисля, че предпочиташ.

Тя не очакваше такава забележка и направо се вкамени.

— Не знам какво… Какво искаш да кажеш?

— Не предпочиташ ли да възвърна паметта си по-късно, отколкото по-рано?

— Защо ще го искам?

— Нямам ни най-малка представа.

Кендъл си помисли, че най-доброто е да замълчи. След известно време той кимна към коридора, където бяха разисквали положението му с доктора.

— Чела си по въпросите на амнезията. Сякаш искаш да обхванеш всички дадености, да си изясниш всички възможности. И аз продължавам да се чудя защо го правиш.

— Исках да знам какво ти… какво ние… какво ни очаква. Не е ли съвсем естествено?

— Не знам. Естествено ли е?

— За мен, да. Искам да зная точно къде се намирам по всяко време. Искам да съм готова за най-лошото, така че да не бъда много разстроена, ако то се случи. Сигурно се дължи на ранното ми осиротяване. Никога не успявам да преодолея страха си от неочакваното.

Изведнъж установи, че говори твърде много и млъкна.

— Защо спря? — попита той. — Тъкмо започваше да става интересно.

— Не искам да те обърквам с факти. — Тя се усмихна като се надяваше, че той ще го приеме като шега и като край на дискусията. — Боли ли те кракът?

— Не, всъщност. Но е неприятно. Отоците и нараняванията болят много повече.

Дясната ръка лежеше отпуснато на гърдите му. Кожата беше на виолетови петна от китката до бицепса, който се криеше в белия ръкав на болничната пижама.

— Това изглежда особено болезнено. — Тя погали потъмнелите от натъртвания места, след това отпусна ръката си върху мускулестата му ръка. Някак си й се струваше, че е важно да го докосва.

Погледът му падна върху лявата й ръка. И по-специално върху венчалния пръстен на третия й пръст. Неговият поглед я накара да усети по-силно топлината, идваща от кожата му и преминаваща през пръстите й в нея. Не трябваше да го докосва. Наистина не би трябвало да си позволява да изразява някакви чувства. И въпреки това не можеше да се накара да отдръпне ръката си.

Той извърна леко глава и я погледна. Настъпи потискаща тишина през време на която той напрегнато изучаваше чертите й. Потъмнелите му от сенки очи се движеха по лицето й и това задържа вниманието му за ужасно дълго време, през което Кендъл спря да диша. Той проследи естествените чупки на светлокестенявата й коса чак до раменете.

Едва дишайки от страх, тя попита:

— Някакви проблясъци за разпознаване?

Очите му отново се втренчиха в нейните и тя се попита дали си спомня, че бяха в един необикновен оттенък на сиво, които много хора намираха интересни, а свидетели, които лъжеха, намираха за обезпокоителни. Когато погледът му се спря на устните й стомахът й се сви, като че ли се вдигаше със свръхбърз асансьор. Нещо повече, като че ли бе хваната да върши нещо забранено.

Тя се опита да издърпа ръката си, но той бързо посегна и я задържа здраво. Той завъртя тясната златна халка на пръста й.

— Много обикновена брачна халка.

Наистина. Беше я купила в Уол-Март същия ден.

— Точно такава исках.

— Не можех ли да ти купя по-скъпа?

— Парите не са решаващият фактор.

Той продължаваше да върти пръстена върху пръста й.

— Не си спомням да съм го поставял върху ръката ти. — Той погледна бързо към нея. — Не те помня. Сигурна ли си, че сме женени?

Тя се засмя кратко и неестествено.

— Не е нещо, което мога да сбъркам.

— Не, но може да си излъгала.

Сърцето й трепна. Дори с амнезия, способността му да чете в нея бе останала непокътната.

— Защо ще лъжа?

— Не знам. Защо би го направила?

— Смешно е. — Тя отново се опита да измъкне ръката си, но той я държеше изненадващо здраво.

— Наистина ще ми трябва време, за да преглътна всичко това.

— Какво?

— Теб. Детето. Всичко. — Той започваше да се ядосва.

— Защо се съмняваш в мен?

— Защото не те помня.

— Ти не можеш да си спомниш нищо!

— Някои неща не се забравят — каза той, повишавайки глас, — и аз се обзалагам, че едно от тях е човек да спи с теб.

Лампата над главите им светна и почти ги ослепи.

— Нещо не е в ред ли?

— Загасете проклетата светлина! — изкрещя той. Вдигна ръка, за да заслони очите си от синкавобялата светлина.

— Загасете — нареди Кендъл на сестрата. — Не виждате ли, че светлината дразни очите му и усилва главоболието му?

Сестрата намали осветлението. Никой не произнесе и звук за известно време. Последните му думи още звъняха в ушите на Кендъл. Накрая, страхувайки се да срещне погледа му, тя се обърна към сестрата.

— Съжалявам, че се държах грубо. И че разтревожих вашия пациент. Загубата на паметта ни държи и двамата в напрежение.

— В такъв случай си почетете тази нощ. Докторът каза да не се опитваме да му оказваме натиск за възвръщането на паметта. — Тя протегна табличка със спринцовка. — Дойдох да му сложа инжекция за сън.

Когато Кендъл се приближи към него, тя отново му се усмихваше.

— Колкото повече се насилваш, толкова по-упорита става паметта ти. Наспи се добре. Ще се видим утре сутринта.

Тя го докосна бързо по рамото, след което веднага си тръгна, защото се страхуваше той да не види лъжата в очите й.

Изчака три безкрайни часа преди да се приготви за път. Кевин спеше мирно в креватчето за новородени, със свити до гърдите колене и щръкнало, увито в пелени, задниче. От време на време издаваше сладко бебешко подсмърчане. Тя вече бе привикнала към звуците.

Беше прекалено напрегната, за да спи или дори да лежи на болничното легло. Ако физическото изтощение надмогне тревогата в ума й и тя неочаквано заспи, би пропуснала предложилата й се възможност.

За кой ли път погледна ръчния си часовник. Дванайсет и двайсет и пет. Още петнайсет минути, реши тя. Нямаше никакъв твърдо установен часови план. Беше свикнала да се справя със събитията така, както те идваха. В този случай колкото по-далеч от Стефансвил стигне преди съмване, толкова по-добре.

Отиде на пръсти до прозореца, безшумно дръпна щорите и надзърна през замъгленото стъкло. Все още валеше, монотонно и непрекъснато. Шофирането щеше да е по-трудно, но лошото време беше истински късмет за нея. Ако не беше то, те никога нямаше да потърсят заобиколен път. А ако не бяха тръгнали по обиколния път, нямаше да се случи катастрофата. А ако не беше катастрофата, сега щяха да са в Проспър. Времето бе станало неин съюзник. И сега нямаше да му се сърди.

От прозореца можеше да види колата, където я бе оставила — насреща пред улицата, малко по-надолу на паркинга на денонощното химическо чистене.

— Гумите могат да изкарат още няколко хиляди мили — й бе казал продавачът, като ритна с върха на ботуша си предната лява гума. — На външен вид не е много стока, но върви добре.

Нямаше време да избира. А и това беше единствената кола, обявена за продажба в частните обяви на Стефансвил.

— Давам ви хиляда долара.

— Цената е хиляда и двеста долара.

— Хиляда. — Кендъл бе извадила десет стодоларови банкноти от джоба си и му ги подаде.

Той изплю гъст сок от дъвкан тютюн в калта, почеса се замислено по бакенбардите, докато гледаше парите и накрая взе решение.

— Почакайте тук. Няма да се бавя. Регистрационните номера са вкъщи.

Тя се върна в болницата с колата на сестрата, като го накара да се движи след нея до сградата на химическото чистене.

— Ще я паркирам тук засега — обясни му тя, след като той й връчи двата комплекта ключове. — Съпругът ми и аз ще я вземем по-късно. Сега ще ви закарам обратно. Извинете за неудобството.

Каквото и неудобство да му бе причинила, то бе възнаградено от хилядата долара, лежащи в джоба му. Естествено, той полюбопитства да узнае името й, къде живее, какво работи мъжът й. Цяла дузина въпроси. Кендъл го излъга любезно и с лекота.

— Ти си роден лъжец — веднъж й бе казала Рики Сю. — Заради това си толкова добър адвокат.

Кендъл се усмихна тъжно на спомена. Тогава правеха сладки в кухнята на баба й. Кендъл си представи лицата и гласовете им толкова ясно, като че ли бяха заедно с нея в болничната стая.

Рики Сю бе изказала забележката си като осъдителна, но Кендъл я прие като комплимент.

— Внимавай, Рики Сю. Такива думи могат да й подействат като поощрение — бе казала баба й. — А Господ знае, че тя не се нуждае от насърчения, за да изтърси някоя измишльотина.

— Не разправям измишльотини! — възмути се Кендъл.

— Това е най-голямата измишльотина. — Баба й предупредително бе поклатила покритата с тесто дървена лъжица. — Когато беше малка колко пъти са ме викали в училище да отговарям за някоя шантава история, която си разказала на съучениците си? Постоянно си измисляше небивалици — обясни тя на Рики Сю.

— Понякога доизмислях истината, за да стане по-интересна — защити се Кендъл, като изсумтя презрително, — но не бих го нарекла измишльотини.

— Нито пък аз — кимна Рики Сю за заключение, докато пъхаше в устата си шоколадени блокчета. — Наричат се „лъжи“.

При мисълта за двете жени, които отчаяно й липсваха, гърлото на Кендъл се сви от болка. Ако не спре да мисли за тях сега, болката щеше да я обезсърчи. А тя трябваше да действа, преди да е изгубила време. Преди мъжът, който изглежда можеше да чете мислите й почти като книга, да е възвърнал паметта си.

Тя погледна часовника — един часа след полунощ. Време беше да тръгва.

Приближи се на пръсти до вратата, открехна я и плъзна поглед по коридора. Две сестри бяха дежурни. Вниманието на едната бе погълнато от роман, другата говореше по телефона.

Кендъл се бе измъкнала по-рано незабелязано и бе струпала малкото им багаж в колата, така че сега трябваше само да изнесе бебето.

Върна се при креватчето, пъхна ръце под коремчето на детето и нежно го обърна. То се намръщи, но не се събуди, дори когато го лъхна хлад, преди тя да го притисне към гърдите си.

— Такова добро момченце — прошепна тя. — Ти знаеш, че мама те обича, нали? И че ще направя всичко — всичко, за да те запазя.

Тя се промъкна през вратата. След като бе прекарала няколко часа на тъмно в стаята, коридорът й се виждаше неестествено светъл. Изгуби няколко ценни секунди, докато привикнат очите й, след това се запромъква крадешком напред.

Ако успееше да стигне до напречно минаващият коридор, без да бъде открита, щеше да е на свобода. Рискът бе голям, но си заслужаваше. Ако някоя от сестрите я зърнеше, тя имаше готово обяснение: Кевин има газове и нервничи. Решила е да го разходи.

Щяха да й повярват, без да се усъмнят, но плановете й щяха да се осуетят. Щеше да се наложи да опита отново следващата вечер. Всеки час бе от значение; утре можеше да е много късно. Трябваше да изчезне тази нощ.

Съсредоточи се върху стъпките си: вървеше бързо и безшумно. С очи, насочени към двете сестри, тя пресмяташе разстоянието до ъгъла. Още колко? Десет крачки? Петнайсет?

Кевин хлъцна.

В ушите на Кендъл това прозвуча като оръдеен изстрел. Тя замръзна, а сърцето й заби до пръсване. Но очевидно нито една от дежурните не бе чула слабия звук. Едната сестра продължаваше да чете, а другата — да говори, очевидно разгорещена от темата:

— И аз му казах, че ако той ходи три пъти в седмицата вечер на боулинг, защо ще го е грижа, ако аз взема няколко нощни дежурства? Той ми отговаря: „Това е различно“. И тогава аз му казах: „Дяволски прав си. С боулинг не можеш да си платиш“…

Кендъл не успя да чуе продължението на семейната разправия. Стигна до ъгъла и зави по другия коридор. Успя!

Като подпря гръб о стената, тя затвори очи, въздъхна дълбоко и бавно преброи до трийсет. Когато се увери, че не е привлякла вниманието на сестрите, тя отвори очи.

Кевин обаче се беше разбудил.