Сандра Браун
Свидетелката (21)

Глава двадесета

— Какво, по дяволите, се е случило с косата ти?

Излязла от банята в коридора, Кендъл неловко докосна оголения си врат, след като отряза косата си.

— Държеше ми горещо, постоянно ми лепеше по врата. Не можех да изтърпя нито ден повече. — Тя погледна многозначително към кръглото, полуплешиво място близо до слепоочието му и каза сладко: — Между другото, ти нямаш основание да говориш за коса.

Той наистина беше прав: косата й изглеждаше ужасно. Подстригването беше драстично, но необходимо действие, след като видя лицето си на първа страница в онзи нашвилски вестник, фотографията вероятно е била показана и по телевизията. Надяваше се, че с къса коса няма да я познаят.

— Бебето плаче — отбеляза той.

Тя го заобиколи и влезе в малката спалня, където спеше Кевин.

— Какво има, Кевин? Хъм?

— Дали ще те познае в този вид?

— Познава гласа ми. — Тя вдигна детето от кошарата и го занесе до бюрото, което бе превърнала в маса за преобличане. — Мокър ли си? Това ли е проблемът?

Тя чу потропването на патериците, които се движеха към нея. Все още замислена над уместната забележка за отрязаната коса, тя не му обърна внимание, а се задълбочи над пелените.

— Бил е обрязан — забеляза той.

— Ъхъ.

— По религиозни причини ли?

— Не съвсем. Но се бяхме съгласили да го направим.

— Защо?

— Не знам — отвърна тя нетърпеливо.

— Аз ли съм искал да бъде като мен? Или не като мен?

— Какво искаш да кажеш?

— Обрязан ли съм, или не?

Тя издаде презрителен звук.

— Не знаеш ли?

— Да. Аз знам. — Той постави пръст под брадичката и изви главата й. — А ти знаеш ли?

Да я бяха ударили по главата, нямаше да се втрещи толкова. Накрая се засмя на пресекулки.

— Какъв смешен въпрос. — Тя се опита да се върне към занятието си, но той хвана китката й и я задържа докато тя не отстъпи и не го погледна отново.

— Кое от двете, Кендъл?

— Противно ми е да ме проверяват така.

— Противно ми е да ме лъжат. Ти претендираш, че си моя жена. Ако има нещо, което съпругата със сигурност знае, то е дали съпругът й е обрязан.

Той говореше с такава тиха ярост, че думите едва се чуваха. Очите му внимателно проучваха нейните, докато с палеца си лениво рисуваше фигури по дланта й.

— Е? Винаги ли се любехме на загасена лампа?

— Разбира се, че не.

— А къпехме ли се заедно?

Тя се опита да се обърне, но той дръпна китката й. Тя го погледна вбесено.

— Понякога.

— Значи сигурно си ме къпала. Галила си ме. — Той вдигна ръката й до устните си и целуна дланта й. Устните му се движеха по нея и когато продължи да говори. — Обзалагам се, че знаеш как да ме докосваш, за да ме възбудиш.

Кендъл усети как стомахът й се повдига, след това пропада като безтегловен. Опита се да преглътне, но устата й бе суха. В ушите й туптеше пулсът на сърцето й.

— Не си се оплаквал никога — каза тя колебливо.

— Значи въпросът не е труден.

— Не е.

— Ами отговори.

— Глупаво е.

— Хайде, изпълни желанието ми.

Тя знаеше, че гласът й ще прозвучи дрезгаво, но той чакаше отговор. И трябваше да е верен. Тя преглътна сухо.

— Обрязан си.

Той не реагира, загледан проницателно в очите й и накрая пусна китката й. Едва не припадна от успокоението. Виеше й се свят, защото бе зашеметена от радост, че и този път се измъкна.

Тя вдигна Кевин, целуна го за лека нощ и го върна в кошарата. Беше го нахранила преди къпането, така че той бе готов за сън. Зави го с леко одеялце.

Когато се изправи и обърна, той се оказа тревожно близо. Хвана раменете й. Очите му разглеждаха лицето, след това косата й.

— Защо го направи?

— Толкова ли е ужасно? — попита тя разкаяно.

— В сравнение с онова, което беше преди това, да, направо е ужасно. Защо се докара така?

— Казах ти…

— Не казваш истината, Кендъл. Ако от косата ти е било горещо на врата, можеше да я вдигнеш. Вместо това ти я унищожи. Защо? — Той я изгледа изпитателно. — Днес се канеше отново да избягаш, нали?

— Не!

— Престани да ме лъжеш. Ако ще ме излъжеш още веднъж, не ми казвай нищо. — Той я дръпна към себе си. Силно. — Защото почва да ми се иска лъжите ти да излязат верни. Така дяволски те желая, че ми се иска наистина да беше моя. Искам… О, по дяволите. — Той я целуна горещо и жадно.

Кендъл се остави да я целунат и отговори. И внезапно разбра от отговора на какъв въпрос съзнанието й бягаше от дни — тя го желаеше толкова, колкото и той. В началото се страхуваше и презираше всичко, което той представляваше. Антипатията й бе попречила да види мъжа. Но след като живя с него, спа с него, вече не можеше да отрече привлекателността му. Смяташе се за имунизирана спрямо неговата сексуалност, и дори към своята собствена — но не беше.

А желанието й не беше само хормонално. Дори когато пребитото му тяло оздравяваше, тя бе открила някакво дълбоко душевно нараняване, което все още изискваше грижи. Тази необходимост, за която дори той не си даваше сметка или никога не би назовал, затрогна някаква струна в нея. Тя искаше да види очите му освободени от някаква постоянно преследваща го мисъл или болка.

С всеки ден, с всеки час те се бяха приближавали към този момент. Това беше неизбежно още от самото начало. Вместо да се бори с желанието повече, тя се предаде и отстъпи.

Тъй като движенията му бяха затруднени, тя се приближи по-близо до него и се притисна. Той простена и постави ръце върху гърдите й.

— Нека да те докосна — каза той със стържещ глас.

Той погали върховете на гърдите й и те се втвърдиха. Ласката му предизвика мокри петна по нощницата й. Той ги погледна, погледна и мокрите си пръсти, и чертите му се опънаха от страст.

Взе между дланите на големите си ръце лицето й. Палците му нежно обходиха скулите й, влажните устни. Той склони глава за втора целувка, но тази беше учудващо мека. Устата му едва докосна нейната. Отново. Всеки път, когато устните им се срещнеха, те едва се докосваха и въпреки това докосването на устата му до нейната караше Кендъл да се разтапя.

Трепетното й очакване бе възнаградено. Той я целуна дълбоко и еротично с език. Напрежението в долната част на тялото й стана непоносимо сладостно. Тя почувства, че се разширява, пулсира, овлажнява. Не можеше да си спомни кога за последен път е изпитвала толкова трепетно чувство. Гърдите й се стегнаха и я заболяха и тя закопня да почувства ръцете, устните му върху тях. Искаше да бъде близо до него. Още по-близо.

— Кендъл?

— Хъм?

— Да отидем в леглото.

Легло. Той я искаше в леглото, където ще се любят. Той ще очаква да му отговаря като негова жена.

Връхлетя я нежелана мисъл. Повече не можеше да бяга от ситуацията, както не би могла да избяга и от падаща лавина. Тя я бе обхванала изцяло, задушаваше я. Това бе неизбежно.

Луда ли беше? И тя ли си бе загубила паметта? Не можеше да го направи.

— Съжалявам. Не мога. — Отстрани се от него толкова рязко, че и двамата почти загубиха равновесие. Тя се подпря на бюрото и му подаде ръка, за да го подкрепи. — Моля те, не ме докосвай така повече.

Лицето му бе потъмняло от възбуда. Той изруга грубо и дрезгаво.

— Това е напрано безсмислено, Кендъл. Защо не можеш?

— Ясно и просто, казах „не“. Това слага точка.

— Но не от моя страна, не може. Дължиш ми обяснение.

— Вече обясних.

— Със загадки, които могат да объркат и вълшебник. — Той закрещя и Кевин се разхълца неодобрително. Щом детето се успокои и заспа, той притисна слепоочията си с опакото на дланите си и изпусна мъчителна въздишка. — Не разбирам. Ако бяхме мъж и жена, както ти твърдиш, ако и двамата искаме…

— Аз вече не искам. Не искам от дълго време.

— Защо?

— Заради болката.

— Болката? — Лицето му пребледня. — Причинявах ти болка?

Тя поклати глава.

— Не физически. Емоционално. — Сълзи изпълниха очите й. — Спомням си всичко толкова добре и все още ме боли.

Цялата болка и чувството, че е предадена, които изпита онзи следобед пред къщата на Лоти Лайнъм изплуваха в съзнанието й. Тя скръсти ръце над корема си, като че ли вътрешностите й се гърчеха в агония.

— О, кучка. — Устните му, които допреди малко бяха толкова еротично настоятелни над нейните, станаха тънки от горчивина и съжаление. — Имало е друга жена, нали?