Сандра Браун
Свидетелката (5)

Глава четвърта

Той запуши с ръка устата й. Въпреки, че не беше необходимо. Нямаше да извика, защото бе онемяла от изненада. А и иначе не би издала звук. От нощта, когато избяга от Проспър се бе сблъскала с много по-коварни препятствия от това и дори тогава не бе крещяла.

Все пак се стресна. Той като че ли просто излезе от стената. Как бе успял да се приближи толкова близо, без да го усети?

В сегашното си състояние не представляваше особена заплаха. Той тежко се отпусна на патериците. Лицето му бе пребледняло, а устните изглеждаха съвсем безцветни. Очевидно изпитваше нетърпими болки.

Но очите му не издава никаква слабост. Те горяха срещу нея от хлътналите очни кухини. От ужас Кендъл усети сърцето си в гърлото.

В знак на отрицание, тя поклати решително глава. Опитваше се да го накара да разбере, че няма да гъкне, за да не ги издаде. И той постепенно отпусна ръката си.

Сестрата продължаваше да излива оплакванията си по телефона. Другата — до бюрото — въобще не бе повдигнала глава от романа, който я беше погълнал изцяло. Явно не бяха усетили раздвижването.

Той бе облечен като санитар. Десният крачол на панталоните му бе разцепен, за да мине гипсираният му крак. Разрезът бе толкова разнищен, като че ли го бе дърпал и късал със зъби. Изглеждаше на края на силите си, но устата му бе свита решително. Бе преодолял всичко, за да стане от леглото и да се облече.

Кендъл му даде знак да я последва до неговата стая. Той я изгледа недоверчиво, но не я спря, когато тя тръгна на пръсти по коридора. Както бе казал докторът, той се оправяше добре с патериците — подплатените им с гума върхове безшумно се залепваха по покрития с линолеум под.

Отминаха стаята, в която той бе настанен и продължиха към изхода, където коридорът свършваше. Червени печатни букви над преградната решетка предупреждаваха, че тази врата се използва само в случай на крайна необходимост и че автоматично задейства звуковата алармена система.

Кендъл посегна към решетката. С бързо и безшумно движение, почти неуловимо за човешко ухо, той вдигна дясната си патерица и я постави пред нея на нивото на гръдния й кош.

Тя се намръщи и произнесе само с устни:

— Всичко е наред. Вярвай ми!

Той отвърна също беззвучно:

— Няма да стане.

С движение на ръцете и с красноречиви мимики, тя беззвучно се мъчеше да го убеди и накрая успя да му внуши, че нищо опасно няма да се случи. Той я погледна изпитателно, но след това свали патерицата.

Кендъл натисна решетката. Тя се освободи с метално изщракване, без да включи алармената система. Наведе се напред и отвори вратата.

Ослуша се, но единственият звук, който долови, беше плющенето на поройния дъжд върху локвите между рядката трева на двора и циментираната пътека от вратата към улицата.

Кендъл придържа вратата отворена докато той изкуцука през нея. След това изчака, докато не чу изщракването на вратата, което показваше, че отново се е върнала в първоначалното си състояние. Едва тогава прошепна:

— Ще се измокриш.

— Няма да се стопя.

— Защо не почакаш тук и…

— Никога.

— Наистина ли мислиш, че ще те изоставя заключен отвън?

Той й хвърли сдържан поглед.

— Спести си това, съгласна ли си? Да вървим.

— Добре тогава, оттук.

— Знам. Морскосиният „Кугър“, паркиран до химическото чистене.

Той зави надолу по пътеката, като че ли недосегаем за дъжда. Кендъл здраво притисна Кевин и като провери, че връхното одеялце покрива лицето му, последва мъжа с патериците.

Когато стигнаха до „Кугър“-а той трепереше от студ, болка и изтощение. Кендъл бързо отключи вратата на пътническото място и изтича от другата страна, за да заеме шофьорското място. При второто си пътуване до Уол-Март бе купила детско столче за кола. Нагласи Кевин в него и смени мокрото трикотажно одеялце със сухо. Устицата на бебето се раздвижи, сякаш сучеше, но то не се събуди. Имаше още два часа до следващото му хранене. Бе взела и това предвид, когато правеше плана за бягство.

Тя се плъзна зад кормилото, закопча предпазния колан и пъхна ключа. Колата запали веднага.

— Готвеше се да избягаш. Видях те от прозореца на стаята — обясни той, след като тя го изгледа въпросително. — Кой беше дядката в работния комбинезон? Приятел?

— Непознат. Намерих го по обявлението му.

— Помислих си, че ще е нещо такова. Откъде знаеше, че алармената система няма да задейства, когато се отвори аварийния изход?

— Човекът по техническата поддръжка излезе през същата врата тази сутрин. По-късно през деня опитах отново. Алармата не заработи. Заложих на това, че релето или нещо подобно не е включено.

— Но си имала готово обяснение, ако алармата беше се включила, нали? Ти си жена, подготвена винаги да очаква най-лошото, нали?

— Не ставай злобен.

— Защо не? Защо да съм любезен към жена, която твърди, че ми е съпруга, а същевременно се готви да офейка.

— Нямаше да тръгна без теб. Бях тръгнала към стаята ти, когато…

— Виж — прекъсна я той със сух и стържещ като шкурка глас. — Измъкваше се посред нощ и нямаше никакво намерение да ме вземеш със себе си. Ти го знаеш. — Той спря. — Главата ме боли твърде много, за да споря, така че…

Той се задъха. Тялото му се отпусна от усилието, изискващо толкова дълга реч. Със слабо помахване на ръка, той й показа, че може да продължи.

— Студено ли ти е? — попита тя.

— Не.

— Целият си мокър.

— Но не ми е студено.

— Чудесно.

Търговският център на Стефансвил не беше много голям, въпреки че имаше няколко бизнес дружества и една банка на четирите ъгъла на централното кръстовище. Всички сгради бяха тъмни, освен помещението на шерифа. За да ги избегне, тя зави една пресечка преди това.

— Знаеш ли къде отиваш? — попита той.

— Защо не се опиташ да поспиш?

— Защото не ти вярвам. Ако задремя, може да ме изхвърлиш на първото по-широко място на пътя.

— Ако ми бе необходима смъртта ти, нямаше да те измъкна от катастрофиралата кола. Можех да те оставя да умреш.

Той потъна във враждебно мълчание, което продължи няколко мили. Кендъл реши, че е приел съвета й и е заспал, но когато се обърна да го погледне, видя, че я наблюдава като напрегнат снайперист, който не изпуска обекта си.

— Измъкнала си ме от разбитата кола?

— Да.

— Защо?

Тя изсумтя.

— Ами, изглеждаше ми хуманно.

— Защо спасяваш живота ми, а след това ме изоставяш в някаква южняшка болница? Как да се грижа за себе си, когато ми е отнето всичко?

— Нямаше да те изоставя.

— Лъжеш.

Тя въздъхна изморено.

— След нашия разговор в твоята стая тази нощ, разбрах, че споделяш липсата ми на доверие в онзи доктор. Помислих си, че ще е най-добре да опитаме други възможности и да чуем друго мнение. Много по-добре, отколкото да ни оплетат в бюрократичните си бъркотии, а и не исках да ги обиждам, защото бяха толкова мили към Кевин и мен… и реших да те измъкна от болницата.

— Ами ако бях взел приспивателно?

— Още по-добре. Нямаше да спорим. — Тя му хвърли поглед. — Сестрата не ти ли сложи инжекцията, след като излязох?

— Опита се. Но настоях за хапче и след това не го изпих. Аз също обичам да съм подготвен. Вътрешният инстинкт ме предупреждаваше, че ще се опиташ да направиш нещо подобно. А ако е така, исках да съм буден.

Кендъл погледна към зелената дреха, която висеше като мокър парцал върху него.

— Откраднал си дрехи от склада.

— По-добре, отколкото да се мотая по пътищата с гол задник. На път за Южна Каролина ли сме?

— Всъщност към Тенеси.

— Защо се промени планът? Какво има в Тенеси?

— Ако ти кажа, няма да повярваш, защо просто не почакаш, за да видиш сам.

— Какво сме направили?

— Моля?

— Изглежда, че бягаме. Какво престъпление сме направили?

— Какво, по дяволите, те кара да мислиш така?

— Изглежда много по-смислено, отколкото масата лъжи, с които ме оплиташ.

— На кое по-точно не вярваш?

— На всичко. Първо на това, че сме женени и с дете. Намерението ти да ме вземеш със себе си, когато избяга през решетката. Не вярвам на нито една дума. Ти си изпечена лъжкиня. Не отричай и не ме питай как съм разбрал. Просто знам. Всичко си съчинила в крачка.

— Не е вярно.

Възражението й се дължеше както на тревога, така и на обида. Вътрешният инстинкт, на който изглежда вярваше изцяло, не беше го подвел. С изключение на баба й, никой не бе успял да прозре номерата й толкова ясно. При други обстоятелства би се възхитила на такава проницателност, но точно сега тази му способност би могла да бъде смъртоносно опасна.

Трябваше да продължи да играе трудната роля на любеща съпруга, без да възбужда повече съмненията му. В края на краищата ситуацията беше временна. Сигурно ще успее да изглежда убедителна за известно време.

Те потънаха в мълчание. Единствените звуци бяха хипнотичното свистене на гумите по мократа настилка и ритмичният шум на чистачките.

Кендъл завиждаше на спокойния сън на Кевин, на доверчивостта му. Би дала всичко за почивка. Да затвори очи и да заспи. Но за това не смееше дори да помисли. Би дишала по-спокойно, едва след като се отдалечи на достатъчно голямо разстояние от любопитния заместник-шериф на Стефансвил.

Повика на помощ малкото останала енергия, хвана здраво кормилото и повиши до допустимата максимална скорост.

 

 

Чувстваше се като загубен в тъмен безкраен тунел, а срещу него връхлита локомотив. Не го виждаше, но и не можеше да избяга. Единственото, което можеше да направи беше да се стегне, за да посрещне удара. Най-отвратителното беше страхът от неизбежното. Съвсем скоро щеше да последва сблъсък и всичко да свърши, защото постоянният грохот в главата му като че ли се мъчеше да избие очите му от черепа.

Болеше го всяка частица от тялото. Крайниците му бяха схванати и вцепенени, но знаеше без дори да опита, че не би могъл да изпъне схванатите си крака. Задните му части се бяха сковали от продължителното седене в една поза, както и вратът от неудобното положение, в което бе спал. Дрехите му още влажнееха. Беше гладен и му се пикаеше.

Но най-важното беше, че сънят му се бе явил отново.

Като прикован в кошмара, той не можеше да се изтръгне от бебешкия плач, който му се струваше дори по-ясен и по-близък, отколкото обикновено, но в края на краищата го събуди. Сега пробуждащото се съзнание го караше да се разсъни напълно, но той самият се противеше. Почти толкова мразеше повтарящият се сън, колкото го и предпочиташе пред пълното съзнание. Защо?

И тогава си спомни.

Спомни си, че не може да си спомни.

Имаше амнезия, която сигурно е била причинена от нещо в самия него. Дори онзи самодоволен младок със стетоскопа беше загатнал за такава възможност.

Почувства се разстроен и ядосан от мисълта, че има вина за непоносимата си болест. Сигурно би могъл да си спомни, ако наистина опита.

Насили се да проникне в тъмните ниши на съзнанието си, напрягайки се да види някаква мъждукаща светлина. Нещо. Каквото и да е. Ключ. Намек. Зрънце информация за себе си.

Но нямаше нищо. Никакъв проблясък. Животът му преди събуждането в болницата беше непроницаем и неосветен като черна дупка.

За да избяга от тормозещите го до смърт въпроси, за които нямаше отговори, той отвори очи. Беше ден, но без слънчева светлина. Дъждовните капки се удряха по чистачките, след това се сливаха и образуваха разкривени ручейчета, които бавно се стичаха по стъклото.

Главата му лежеше на страничния прозорец на колата. Усещаше приятната студенина на стъклото. Страхуваше се да помръдне, но все пак го направи и колебливо вдигна глава. Главоболието не беше толкова силно, колкото вчера, но все още доминираше над другите усещания.

— Добро утро.

Той извърна глава в посока към гласа й.

Онова, което видя, го накара да настръхне от ужас.