Сандра Браун
Свидетелката (26)

Глава двадесет и пета

Те се срещнаха в Чатануга, в мотела, който бе посочила Кендъл по време на краткия телефонен разговор с Рики Сю същата сутрин. Баба й я притискаше до слабото си тяло и я галеше по косата.

— Милото ми момиче, разболяваш ме от тревога. В каква каша си се забъркала сега?

— Ти, естествено, предполагаш, че аз съм виновницата.

— Опитът е добър учител.

Кендъл се разсмя и прегърна силно баба си. Радваше се извънредно много, че се видяха, но беше и поразена от това колко беше остаряла възрастната жена от последното й посещение. Очите й обаче, бяха както винаги светли и жизнени.

Рики Сю почти задуши Кендъл, когато я прегърна.

— Виж какво — каза тя с много напушен вид, — ти снощи ме измъкна от един наистина готин пич. Тази сутрин избълва нареждания с такава бързина, като патрони от автомат. Карах толкова дълго, че задникът ми е изтръпнал. И затова бих искала да зная, какво, по дяволите, става?

— Не те обвинявам, че си ядосана. Извинявай за неудобствата и ти благодаря от цялото си сърце за всичко, което си направила. Мисля, че ще разбереш причината за бързането, когато обясня всичко. Историята е дълга. Преди да започна — сигурни ли сте, че не сте били проследени?

— Обикаляхме града толкова пъти, че ни се зави свят. Сигурна съм, че не сме били проследени.

Трите седнаха на едно легло, докато Кендъл разказваше своята невероятна история. Двете жени слушаха мълчаливо, само от време на време Рики Сю избърборваше по някоя цветиста ругатня.

— Така че тази сутрин, когато видях Гиб и агент Брадок, разбрах, че той не ми е повярвал и е повикал някой от най-близките роднини, за да спасят жена на ръба на нервно сътресение. И второ — и това е наистина по-опасната възможност — Братството да има членове в регионалната служба на ФБР.

— Господи! — възкликна Рики Сю. — И в двата случая ти си притисната до стената.

— Точно така. Не мога да рискувам да звъня на федералните власти отново, докато не се отдалеча достатъчно. Същевременно аз съм единственият не член, който знае за Братството и нечестивите им развлечения. Мога да раздухам нещата около тях, затова те ще ме гонят. Мисля да се скрия за известно време, докато копелетата бъдат арестувани, обвинени и задържани без право на гаранция.

Баба й и стисна ръката. Загрижеността правеше още по-забележими бръчките по лицето й.

— Дотогава животът ти ще е в опасност. Къде ще отидеш? — попита баба й.

— Не знам. Но искам да дойдеш с мен. Моля те, бабо — настоя Кендъл, когато видя, че старата жена понечи да възрази. — Може да съм далеч месеци. Искам да си с мен не само заради мен, но и заради себе си. Могат да се опитат да ме хванат чрез теб. Трябва да дойдеш.

Повече от час тя се опитваше да убеди старата жена, но безрезултатно. Баба й остана непоколебима.

— Много по-сигурна ще се чувстваш, без да ти вися на врата.

Кендъл се обърна към Рики Сю за помощ, но и тя застана на противната страна.

— Ти си тази, която не мисли правилно, момиченце. Баба ти е права. Можеш да си боядисаш косата, да сложиш очила, да се облечеш различно, да смениш външността си колкото пъти искаш. Жена на възрастта на баба ти много трудно ще може да се дегизира.

— Освен това — каза баба й, — знаеш, че искам да умра вкъщи и да бъда погребана до дядо ти и до родителите ти. Когато ми дойде времето, не бих искала да съм на чуждо място и да ме заровят между непознати.

Кендъл не можеше да оспори казаното, въпреки че се скара на баба си, че говори за смърт, като че ли тя е съвсем предстояща.

Тази нощ двете с баба й спаха в едно легло, докато Рики Сю похъркваше в другото. През цялата нощ Кендъл се притискаше в баба си. Шепнеха си за миналите дни. Спомниха си със смях за безбройните хубави моменти, които са преживели. Говориха с мъка за родителите и дядото на Кендъл, които тя не си спомняше. Сега техните образи отново оживяваха и минаваха един подир друг пред очите им.

— Като се имат предвид ударите на съдбата, които сме преживели, мисля, че се справихме добре, нали? — попита старата жена, като потупваше ръката на Кендъл.

— Много повече от добре, бабо. Имах необикновеното щастие да живея с теб. Ти ме обичаш повече, отколкото много родители обичат децата си.

— Бих искала любовта ми да е била достатъчна.

— Беше! — възкликна шепнешком Кендъл.

— Не. Като всяко дете, ти искаше любовта и одобрението на тате и мама, а тях ги нямаше, за да ти ги дадат. — Тя се обърна към Кендъл и притисна студената си, суха и остаряла ръка към бузата й.

— Ти няма нужда да доказваш себе си на който и да е, мила. Особено на тях. Ти си всичко, което те биха искали тяхното живо наследство да бъде и дори повече. Не бъди толкова строга към себе си. Наслаждавай се на живота.

— След тази история, съмнявам се, че ще има много наслаждения.

Баба й се усмихна добродушно, като гадателка, видяла нещо удивително в кристалната си топка.

— Ще го преживееш. Винаги си била любопитна и смела. Тези две черти са ти били винаги полезни. Когато те видях за първи път в болницата, ти се оглеждаше наоколо, не спеше кротко в кошчето като всички останали бебета. Казах на майка ти тогава, че ти си нещо специално и никога не промених мнението си. — Очите й блеснаха. — Ти си необикновена. Приказни неща те очакват. Почакай и ще видиш, че съм права.

 

 

Събудиха се мрачни и унили.

Бабата на Кендъл натика в ръката й плик, пълен с банкноти. Почувства се малко засегната, че ги приема, но нямаше друг избор.

— Ще ти ги върна веднага щом се установя някъде и намеря работа.

— Ти знаеш, че каквото имам е твое. И не се притеснявай, че съм изтеглила голяма сума от банката. От години събирам банкноти по различни кьошета на къщата.

— Ей! Ама ти си умна баба — каза Рики Сю като я потупа по гърба. — Харесва ми стила ти.

Кендъл се почувства по-спокойна като видя приятелството, което бе възникнало между тях. Не се страхуваше да остави баба си на грижите на Рики Сю.

— Ще се обаждам, когато мога — обеща им тя. — Но вероятно няма да мога да говоря много дълго при всяко обаждане. Може да включат телефона към апаратура за проследяване на обажданията. Трябва да очакваме всичко. Бъдете много внимателни.

Тя копнееше да им каже за бебето, което носеше, но реши да не говори. Разберяха ли за детето, щяха да се тревожат още повече. Освен това тя не вярваше и на собствените си сили. Можеха да успеят да я убедят да не потегля за неизвестни места и тя можеше да се изкуши да остане.

Настъпи неизбежното време за раздяла. Кендъл прегърна буйно баба си, като че ли се мъчеше да запази завинаги аромата и усещането за крехката й фигурка.

— Обичам те, бабо. Ще се видим веднага щом е възможно.

Възрастната жена я отдалечи от себе си и се вгледа дълго в лицето й.

— Аз също те обичам. Много, много. Бъди щастлива, дете.

Кендъл прочете в тъжното й изражение последно сбогом.

Знаеше, че вероятно вижда за последен път баба си и затова й се искаше да се вкопчи в нея и да не я пуска да си върви. Но съумя да се усмихне смело, макар и с треперещи устни.

Рики Сю, която плачеше шумно и без да се смущава, заяви, че що се отнася до нея тя не желае никакви сълзи и сополи и избута баба й навън.

Кендъл ги гледаше през прозореца как се отдалечават и след това плака, докато я заболя гърлото. Защо да се страхува от Братството? Преди да се доберат до нея, тя ще е умряла от мъка.

Тя изостави колата си на паркинга на мотела в Чатануга и като употреби няколко от банкнотите, които получи от баба си, купи една таратайка по обява във вестника.

Колата я откара само до Денвър, където кихна задавено за последен път и спря завинаги. Тя я изостави на банкета край оживения път, повървя до близко намиращия се Мак Доналдс и над един голям сандвич прегледа обявите за жилища под наем.

Намери точно каквото търсеше в един стар квартал. Хазяйката й беше вдовица, която подпомагаше бюджета си като даваше под наем гаражна пристройка. Тя се намираше близо до клон на обществената библиотека, където Кендъл си намери работа.

Работеше много. Не намери приятели. Дори не си постави телефон. Когато бременността й стана очевидна и не можеше да избегне любезните подпитвания, тя отговаряше резервирано, с което обезкуражи по-нататъшни разпитвания.

Доколкото можеше да съди, нито едно от обажданията й във ФБР не предизвика някакъв интерес, още по-малко разследване. През няколко седмици тя се обаждаше в различен офис и съобщаваше на какво бе станала свидетел в Проспър.

Явно са я отписали като ненормална. Тя редовно гледаше националните новинарски репортажи и четеше периодичните издания, с надеждата да види съобщение за разкриването на тайна доброволна организация в Южна Каролина. Но такова съобщение не се появи.

Мъжете от Братството си оставаха ненаказани за убийството, а тя не можеше да направи нищо за това, без да рискува живота си. Но не можеше да седи без работа и да скръсти ръце.

Тя прекарваше извънработното си време в библиотеката като старателно събираше информация. Постепенно папката набъбна. Тя се състоеше от досиета на известните длъжностни лица в Проспър, неразкрити убийства, доклади за изчезнали хора, всичко, което един ден можеше да помогне за поставянето на членовете на Братството пред съда.

Кендъл не каза на Рики Сю и баба си къде се намира, единствено заради безопасността им. Така че тя научи за смъртта на баба си, едва когато се обади както обикновено.

— Толкова съжалявам, Кендъл — разплака се Рики Сю, след като съобщи новината. — Къса ми се сърцето, че трябва да ти го кажа така.

— Сама ли беше?

— Да. Онази сутрин минах да я видя, както обикновено, но тя не отговори на звъненето ми. Намерих я в леглото.

— Значи е умряла в съня си. Това е било щастие за нея.

— Какво да правя с къщата?

— Раздай дрехите й на всеки, който може да ги използва. Сложи всичките й лични вещи и ценности в сейф. Остави всичко останало както си беше и затвори къщата. Плащай сметките по разплащателната сметка. — Тя беше упълномощила Рики Сю да подписва чековете на баба си, когато се премести в Проспър.

Нямаше с кого да сподели мъката си и затова си я изстрада сама.

Работи до последните две седмици на термина, през време на които подготви мъничкия апартамент за пристигането на бебето. Родилните болки започнаха рано една сутрин и тя се обади по телефона на хазяйката си, за да повика линейка до болницата.

Бебето се роди същия следобед. То беше здраво, жизнерадостно момченце, което тежеше осем паунда и три унции^[1]. Нарече го Кевин Грант на имената на баща си и дядо си. Радостта й бе безгранична и неудържима. Трябваше да я сподели с някого.

— Бебе! — извика Рики Сю. Беше във възторг от раждането на сина на Кендъл, но и разгневена, че приятелката й не беше споделила за бременността си.

— Не можеш ли вече да се върнеш? Още колко ще продължаваш да се криеш? Не си направила нищо лошо, за бога!

За учудване на Кендъл никой от Проспър не се бе опитал да я открие нито чрез Рики Сю, нито чрез баба й. Очевидно Гиб беше изнамерил някакво обяснение за внезапното й изчезване, но защо не се беше опитал да отмъсти? Струваше й се много по-подозрително, че не бяха опитали да я проследят, отколкото, че не бяха се опитали да тероризират близките й хора.

А може би те знаеха къде е и само изчакваха благоприятен момент, за да нанесат удара си?

Тъй като можеха да изскочат зад следващия ъгъл по всяко време, тя не правеше нищо, с което да привлича вниманието върху себе си. Трябваше да прекара остатъка от живота си в сянка, с фалшиво име, като пожертва адвокатската си кариера, като работи на временни нискоквалифицирани служби, за да издържа себе си и Кевин.

Никога нямаше да постигне истинска професионална кариера. Никога нямаше да се омъжи. Рики Сю бе предложила да провери дали Мат е умрял от удара по главата, но Кендъл не пожела да узнае. Ако е умрял, могат да я обвинят в непредумишлено убийство. Ако е оживял — все още бе омъжена. И в двата случая оставаше завинаги с вързани ръце.

 

 

Днес Кевин бе навършил три месеца и тя седеше с него на килимче на поляната в двора. Денвър се радваше на чудно топъл пролетен ден. Небето беше безоблачно, но Кендъл почувства приближаването на служебната кола така, както човек усеща предварително, че слънцето ще се скрие зад облак. Тя изведнъж потрепери като от студен полъх и разбра, че дните на заточението й са свършили.

Морскосиният седан спря до бордюра. Излязоха двама мъже, които се насочиха по пътеката към нея. По-ниският и по-набит се усмихваше приятелски. Високият беше сериозен. Ниският се обърна към нея.

— Мисис Бърнууд?

Хазяйката й излезе на площадката. Тя не познаваше Кендъл под това име и се учуди, когато Кендъл отговори утвърдително.

Той извади кожен портфейл от вътрешното джобче на сакото си и го отвори, за да докаже самоличността си.

— Аз съм агент Джим Пепърдайн. — Кимна към човека със сурова уста и тъмни очила. — Това е федерален полицай Джон Макграт.