Сандра Браун
Свидетелката (8)

Глава седма

Мат отвори широко входната врата.

— Каква чудесна сватба! От толкова много усмивки ме болят лицевите мускули. — Когато разбра, че Кендъл не го е последвала вътре той се обърна назад с учудване. — Какво има?

— Можеш да ме наречеш глупава романтичка, но винаги съм мечтала за мига, в който младоженецът ме внася на ръце през прага.

— Ти наистина си глупава романтичка! — Той я грабна със смях в ръцете си. — Но това е едно от многото неща, които обичам в теб.

Внесе я вътре. Кендъл обви врата му с ръце и наведе главата му в дълга, многозначителна целувка, целувка, която той трябва да запомни през целия си живот, мислеше тя: първата им целувка, в първия им дом.

Като сватбен подарък Гиб им бе подарил къщата — напълно мебелирана, необвързана с ипотеки, всичко заплатено до стотинка. Кендъл се бе учудила на щедростта му, но верен на характера си, Гиб бе отхвърлил излиятелните й благодарности. Беше гонил безмилостно предприемача, за да завърши всичко за сватбата. Къщата бе завършена и готова три дни преди великия ден.

Сега Мат я пусна на земята в широкото входно антре.

— Нали нямаш нищо против да свалим това? — попита той, като сочеше булчинския й воал.

— Съвсем не.

С малко помощ от нейна страна махна воала от главата й. Тогава я хвана с чувство на собственик, което й достави удоволствие и я целуна отново. Когато накрая я освободи, тя бе останала без дъх и опиянена от щастие.

Разтворила широко ръце, тя описа пълен кръг, за да се наслади на красотата на новия си дом — от капандурите на покрива до дървения под.

Това беше привлекателно вписваща се в околността къща. Местността съчетаваше спокойната полска шир с тревожното великолепие на Блу Ридж Маунтинс^[1]. Стаите бяха просторни и светли. Миришеше на дърво и прясна боя.

Моментът имаше особено значение за Кендъл. Надяваше се това да бъде нейният дом до края на живота й. Тя и Мат щяха да отгледат тук децата си. В тази къща щяха да живеят и да остареят заедно, нещо, което бе отказано на младите й родители. Искаше й се нейното щастие да бъде толкова всеобхватно, че да навакса и пропуснатото от тях.

— Обичам я — поздрави се тя.

Мат, свалил сакото на смокинга си, стоеше с ръце в джобовете и разглеждаше обстановката. От мебелите още висяха фабричните етикети. Стаите бяха без никакви допълнителни приспособления.

— Малко е неуютно, нали?

— Все още не е дом — каза тя. — Ние ще поставим нашия отпечатък върху него, за да стане нещо повече от къща. Знам, че не изглежда много добре сега, но аз ще я подредя. Нямам търпение да започна.

Развълнувана от собствената си реч, тя постави ръце върху гънките на официалната му риза и се облегна. Той обви с ръце кръста й.

— И аз се чувствам добре. — Той я целуна бързо и страстно. — Но умирам от глад. Татко каза, че в хладилника има храна.

Той я освободи и тръгна към кухнята. Кендъл го настигна, когато вече изваждаше бутилка шампанско от големия хладилник.

— Ще гръмна тапата и наливам. Прочети поздравителната картичка. Господи, когато татко спомена, че ще има нещо за хапване, той не се е шегувал. Малко супермаркети имат толкова богат асортимент.

Той хвърли картичката върху кухненската маса. Кендъл я вдигна и прочете високо:

„Наздраве на двама ви. С цялата ми любов, татко.

П. П. Изстудени чаши във фризера“.

— Мисли за всичко, нали? — разсмя се Мат.

— Ако бяхме поискали да отидем на Марс за медения месец, мисля, че той щеше да се опита да го уреди.

Мат спря да се бори с тапата и погледна към нея с тъжна усмивка.

— Съжалявам за това, Кендъл. Лош момент.

— Разбирам — каза меко тя.

Наскоро, съвсем неочаквано бе починал главният редактор на вестника на Мат. Смъртта на Листър Грегори остави празно място в живота на Мат — както в личен, така и в професионален план. Той все още не бе намерил подходящ заместник за длъжността. А докато не намереше, не можеше да остави вестника си, дори за меден месец. Кендъл, естествено, му съчувстваше.

Не съжаляваше, че трябва да се откажат от меден месец, защото се наслаждаваха на невероятното си щастие. Съпругът й бе всичко, за което би могла да мечтае. Свекърът бе щедър до прекаленост и не само по отношение на материалните неща. Гиб я бе приел в тяхното семейство, без дори следа от резервираност или обида. От години Мат принадлежеше единствено на него. Сега трябваше да го споделя с друг и го вършеше с благородство.

Те бъбреха за церемонията и приема, докато отпиваха от шампанското и приготвяха сандвичи с шунка. Мат беше ненаситен, но Кендъл бе все още превъзбудена, за да яде.

Тя отхапваше неохотно парченца от кората на филията си и поглеждайки през прозореца, каза:

— Искам да оформим като градина само половината от двора и да оставим дива и непроменена задната част, както е сега. Ще сложа хранилки за птици по дърветата. Ще завъдя катерички много бързо. Надявам се да имаме и миещи мечки.

— Правят мръсотии.

— Не и нашите мечки. Те ще се държат прилично, защото ще получават храна редовно и няма да им се налага да тършуват. И елени — продължи тя ентусиазирано, без да обръща внимание на възклицанието му. — Дори ще приучим елените да идват по-близо до къщата.

— Кендъл, ако завъдим елени в двора, приятелите ми начаса ще довтасат, за да ги застрелят още в първия ден на ловния сезон.

— О, не говори така! И дори не си помисляй да закачиш някоя препарирана глава, по която и да е от стените.

— Не разбирам антипатията ти към лова. Това е спорт, който ние с татко много обичаме. И не само ние.

— Добре, аз не разбирам как някой може да се стреми да убие невинно животно.

— Много си милозлива.

— Предполагам. — Тя се усмихна тъжно. — Едно лято двете с баба спасихме живота на една сърничка. Намерихме я на любимото ни място, близо до водопада. Той всъщност не е нищо повече от поточе, но когато бях много малка, ми изглеждаше страхотен. Освен това, там имаше и един отдавна забравен мемориал от Гражданската война. Когато отивахме на пикник там, а то ставаше поне веднъж седмично, винаги си играех със старото ръждясало оръдие.

Както и да е, ние попаднахме на сърничката в гората. Беше със счупен крак. Двете я пренесохме до колата и я заведохме вкъщи. Шинирахме крачето й и я хранихме, докато тя се оправи достатъчно, за да се върне в гората.

— Където е станала жертва през следващия ловен сезон.

— Мат!

— Извинявай. — Той се пресегна през масата и я погали по бузата. — Как можах да го кажа?

Тя хвана ръката му и целуна дланта, след това започна да си играе с палеца му, който захапваше леко със зъби.

— Заведи ме в леглото — прошепна тя съблазнително.

Леглото беше вече готово. Вази с цветя бяха поставени върху нощните масички и тоалетките. Нямаше съмнение — лично подредени от Гиб. Но дори фактът, че свекърът й е нарушил интимността на тяхната спалня, не намали желанието на Кендъл.

Разглеждаха се един друг, помагаха си да се съблекат, смяха се, докато разкопчаваха дузините копчета по нейната рокля, едва сдържайки нетърпението си, което само засилваше желанието им. Сега тя бе доволна, че щяха да се любят за първи път.

Мат не бе спал с нея досега. Въздържане до такава степен почти заслужаваше да се запише с главни букви. На днешно време колко двойки чакат до сватбената си нощ, за да се любят? Обичай, който беше вече на изчезване.

Тя не беше девствена, нито пък той, но докато излизаха заедно, той се беше държал като джентълмен, очевидно заради кода на честта, който забраняваше да спиш с жената, която си избрал за съпруга. По този начин издигаше Кендъл на по-високо ниво от всички жени, с които е имал връзка преди това.

Това беше старомодна традиция, която вървеше ръка за ръка с двуличното изискване, на което жените са се подчинявали от векове. Но Кендъл някак си намираше въздържаността му мила, привлекателна и ужасно романтична.

Много пъти, когато си бяха казвали довиждане пред вратата на апартамента й, сексуално възбудени и незадоволени, тя беше искала той да се откаже от спазването на този принцип. Дори го беше окуражавала. Но той не пожела.

Сега, когато ръцете му се движеха по кожата й, жадно опознавайки формите на тялото й, тя помисли, че наистина изчакването на този момент има особена стойност: когато сватбените одежди лежаха в краката им, а голотата им бе нова и непривична, както и статусът им на съпруг и съпруга.

— Ти ще си точно жената, която съм търсил — промърмори той, целувайки гърдите й. — Сигурен съм.

— Обещавам да бъда.

 

 

Известно време след като се събуди, Кендъл не можеше да разбере защо е преизпълнена от чувство на еуфория. Когато премигна, за да фокусира погледа си и се огледа, усмивката й стана самодоволна. Тя просто мъркаше от удоволствие.

Това беше утринта след сватбената нощ, а тя — най-щастливата жена на света. Съпругът й беше нежен и внимателен любовник. Бяха се любили, докато изнемощели потънаха в сън.

Мат обикновено оставяше рана на устните й.

Тя се обърна внимателно, за да не го безпокои. Няколко мига й се искаше да го разглежда и да му се възхищава, без той да усети. Той спеше на гръб, с леко разтворени устни, гърдите му ритмично се вдигаха и падаха. Чаршафът го покриваше до кръста.

Спомени от нощната им интимност възбудиха отново страстта й. Желание мина на вълни през тялото й, раздвижи кръвта й, учести дишането й, възвърна онази притъпена, чудна, горчиво-сладка болка по-ниско от стомаха. Миналата нощ Мат се бе отнесъл с нея като с многообичана невеста. Тази сутрин искаше да бъде негова жена.

Промъкна ръка под чаршафа и прошепна:

— Добро утро.

Той изсумтя.

Ръката й обви отпуснатия му пенис.

— Казах добро утро.

Той се усмихна, измърмори нещо неразбираемо, след това отвори очи.

— Кендъл.

— Много ти благодаря, че си спомни.

Звучеше като изненадан.

— Изненадан съм. Събуждам се винаги с будилник.

— Изхвърли този будилник. Свикни с това.

— Всяка сутрин?

— Защо не? Да не сме на режим? — Тя го масажираше и едновременно с това го хапеше леко надолу към стомаха.

— Кендъл…

Тя махна завивката и го захапа под пъпа.

— Кендъл, татко е.

— Хъм?

— Татко. — Отблъсквайки я настрана, той стана от леглото и тръгна към прозореца. — Чух пикапа му по алеята.

Кендъл едва бе излязла от сексуалната омая, когато се почука на входната врата. Мат извади джинси от скрина и ги нахлузи.

— Добре е да станеш и да се облечеш — подкани я той.

Тя се изправи в леглото и го видя да излиза от стаята.

— Влизай, татко — извика той от коридора. След това го чу да отваря входната врата. — Добро утро.

— Преча ли ви?

— Разбира се, че не. Тъкмо щях да правя кафе. Влизай.

Те се отправиха към кухнята. Кендъл проследи гласовете им, докато вече не можеше да различава думите, след това събра коленете си, сложи глава върху тях и се опита да потуши смущението и разочарованието си.

Когато стана очевидно, че Мат няма намерение да се връща в леглото, тя стана и си взе душ.

Десет минути по-късно влезе при тях в кухнята. Гиб разбъркваше бекон в една тенджерка.

— Ах, ето я и булката! — пропя той, когато я видя.

Той заобиколи масата, за да я прегърне сърдечно. След това я отдалечи от себе си и я погледна право в очите.

— Нали не се сърдиш, че съм наминал и ви приготвям закуската? — Дали трябваше да приеме това като шега? „По дяволите, да“, си помисли тя. Ако трябваше непременно тук да прекара медения си месец, тя предпочиташе да му се наслади насаме с Мат.

Но Гиб се усмихваше толкова простодушно, че сърцето не й даваше да му каже истината. С малко неясна усмивка, тя каза:

— Разбира се, не, Гиб.

Тя се освободи от прегръдката му и се приближи към кафеника. Очевидно не бе успяла да прикрие неприязънта си, защото лишените от ентусиазъм думи бяха последвани от неловка тишина.

— Може би идеята не беше много добра? — Гиб започна да развързва престилката от кръста си.

— Не ставай глупав, татко — възпротиви се Мат. — Кендъл не е в най-добрата си форма сутрин. Тя ме предупреди, че може и да е нацупена понякога. Нали така, скъпа?

Тя се усмихна примирително.

— Страхувам се, че това е недостатък, който трябва да преодолея, Гиб. Сутрин съм същинска мечка.

— И гладна като мечка, надявам се. — Той завърза отново престилката и се върна към цвърчащата тенджерка на печката. — Обичаш ли палачинки? Правя тестото от каквото ми попадне, но прибавям една тайна съставка.

— Каква?

Той намигна.

— Предполагам, че мога да ти я кажа, защото си вече член на семейството. Ванилия — прошепна той. — Прибави чаена лъжичка ванилия към тестото. Тя променя всичко.

— Благодаря за съвета.

Мат се изправи и й предложи стола си. Целуна ръката й много изискано и каза:

— Мисис Бърнууд, моля седнете. Ние ще ви сервираме.

Тя седна и едва тогава забеляза украсените като подаръци пакети на масата.

— Още подаръци? Не е възможно. Ние вече получихме толкова много.

— Татко ни ги е донесъл.

— Оставили са ги в къщата ми. Защо не ги отворите, докато закуската стане готова?

Двамата с Мат разделиха подаръците и започнаха да ги разопаковат. Бяха получили Уотърфордска^[2] чиния за сладкиши, чифт свещници и лакирана табла за сервиране. Мат й подаде последния подарък.

— Роско Колоуей донесе този подарък тази сутрин — съобщи й Гиб.

— Колко мило от негова страна! — възкликна Кендъл.

Роско беше портиерът на съдебната зала. Познат на всички от трийсет години. Бяха се сприятелили, откакто работеше като обществен защитник. Тя разопакова кутията и откри рамка за картина.

— Най-добри пожелания — прочете тя на поздравителната картичка. — Подписано е от Роско Колоуей. — Усмивката й премина в учудване. — Като си помисля сега, не си спомням да са били на сватбата. Питам се, защо ли не са могли да дойдат?

— Посъветвах те да не ги каниш — меко й напомни Мат.

— Но аз ги поканих, защото исках да присъстват — настоя тя. — Роско се отнася толкова мило с мен. Винаги поставя свежа роза на бюрото ми или прави нещо специално. Той се развълнува толкова, когато разбра, че сме се сгодили. Той те цени много, Мат. И теб, Гиб.

— Роско е разбран човек.

Гиб се отдалечи от печката, за да й донесе чиния.

Палачинката беше отлична — плътна и златистокафява с кубче масло, топящо се в центъра.

Но коментара на Гиб развали апетита й.

— Разбран човек? — повтори тя като се надяваше, че той не влага в него онова, от което се страхуваше.

— Роско знае, че той и неговата жена биха били… добре, не на място на вашата сватба — обясни свекърът й.

Тя погледна към съпруга си, който кимна величествено:

— Те щяха да са единствените не бели, Кендъл.

— Сигурен съм, че Роско е оценил поканата ти, въпреки че е разбрал, че е по-добре да не идва. Той знае до къде може да се простира, дори ако ти не знаеш. — Гиб я потупа приятелски по рамото и добави. — Но ще се научиш.