Сандра Браун
Свидетелката (20)

Глава деветнадесета

— Ли китайско име ли е?

В отговор на Кендъл пазачът само сви рамене.

— Жълт — китаец, японец — кой го знае? Не мога да ги различавам тези мръсници с опнати очи.

Кендъл го погледна неодобрително. Той отвори малката стаичка, където щеше да разговаря с новия си клиент. Когато влезе, обвиненият в изнасилване Майкъл Ли, стана прав.

— Ще стоя отвън. — Пазачът направо изръмжа думите към младия човек.

Кендъл затвори вратата след пазача, обърна се и приближи към Ли. Той стоеше толкова скован, че й се прииска неволно да му каже „спокойно“. След като се представи и стисна ръката му, тя му посочи със знак да седне и самата седна на масата срещу него.

— Нуждаете ли се от нещо? Нещо за пиене?

— Не, ма’ам — отвърна той стоически.

Осемнайсетгодишният Майкъл Ли беше с гладко, почти без брада лице и спретнато подстригана права черна коса. Беше дребен и слаб. Тъмните му очи бяха внимателни, но любопитни, когато я наблюдаваше да посяга към служебната си чанта и да изважда бележник и писалка.

— Затворът никога не е приятен — каза тя. — Дори когато го казвам, съзнавам, че е прекалено меко казано.

— Била ли сте някога в затвора? — попита той.

— Веднъж — отвърна тя честно. — Бях арестувана, защото протестирах срещу възбраната на някои книги в обществените библиотеки.

Той кимна одобрително.

— Ще уредя излизане под гаранция веднага.

— Семейството ми няма да е в състояние да плати. — Говореше със сдържано достойнство. — Не искам да натоварвам родителите си повече, отколкото това нещастно недоразумение им създаде, мисис Бърнууд.

— Сигурна съм, че мога да издействам подходящо финансово уреждане на въпроса.

— Ако изобщо това е възможно, искам да продължа да ходя на училище — каза той. — За мен е важно да се дипломирам с моя клас.

— Вие ще произнесете прощалната реч, нали?

— Така е.

— Родителите ви трябва да са много горди.

— Да, ма’ам, гордеят се. Предложиха ми пълна издръжка в няколко университета. Не съм решил къде да приема. — Той погледна надолу към ръцете си и дръпна една кожичка около нокътя си. — Но след това… може би въобще няма какво да избирам.

В сегашния момент Кендъл си мислеше да държи разговора настрана от бъдещето на мистър Ли. Напомнянията за това какво щеше да загуби, ако нещата не тръгнат както трябва, би му въздействало деморализиращо. Тя продължи предварителното интервю, като се опитваше да вникне добре в характера на младия човек, когото щеше да защитава.

— Вие участвате в много училищни дейности и организации, включително и Почетното Национално Общество.

— Да, ма’ам. Фактически бях на пътуване с ПНО до Гатлинбърг, когато Ким и аз се забелязахме за първи път.

— Защо не започнете оттам, за да навляза в нещата.

Докато се запознавали с туристическите атракции на един планински град в Тенеси, той и неговата съученичка Кимбърли Джонсън, „започнали да ходят“.

— След това редовно излизахме. Но аз никога не съм я вземал от дома й. Винаги се срещахме. Мислеше, че нейните родители няма да одобрят, че се среща с мен. Считаха ме за чужденец.

Изведнъж очите му заблестяха със свирепа гордост.

— Аз съм американец. Също като Ким. Както мистър Джонсън. Майка ми се е родила в Америка. Семейството на баща ми е емигрирало, когато е бил бебе. Той дори не знае китайски и говори по-добре английски от мистър Джонсън.

Кендъл не се съмняваше в това. Тя не познаваше Херман Джонсън добре, но често го бе виждала в местния клуб. Обикновено пийнал, говореше високо, разказваше стари вицове и най-често се правеше на глупак.

Не познаваше мистър Ли, но той и съпругата му би трябвало да бъдат похвалени, че са отгледали толкова добре възпитан син и отличен ученик. Според информацията, която й бяха дали, те бяха обикновени работници, достойни за гордостта на сина си.

С времето, връзката на Майкъл Ли с Ким Джонсън се задълбочила.

— Ние бяхме съвсем сериозни — заяви той тържествено.

Призна, че имат сексуална връзка от около два месеца.

— И отговорни — добави той подчертано. — Аз винаги се предпазвам. И се кълна, че винаги е било по взаимно съгласие. Никога не бих направил нещо, което да нарани Ким. — Сълзи напълниха очите му. — Никога.

— Вярвам ви — увери го Кендъл. — Сега, кажете ми какво се случи снощи!

Двамата с Ким се срещнали в библиотеката, за да учат. Седнали на една маса, но подчертано се държали като непознати всеки път, когато попадали под враждебния поглед на библиотекарката.

От сградата излезли поотделно, но както се били уговорили по-рано, той настигнал Ким на паркинга и влязъл в колата й. Поглеждайки с усилие в очите на Кендъл, той призна, че те се преместили на задната седалка с единствената цел да правят секс.

— Разбирам, че това ви затруднява, Майкъл — каза тя със симпатия. — Но ако това обвинение не се оттегли и вие бъдете съден за изнасилване, ще трябва да отговаряте на много по-неприятни въпроси от страна на свидетелите. Прокурорът ще бъде безмилостен. От тук нататък е задължително да бъдете искрен с мен. Мога ли да разчитам на това?

Той кимна и тя започна да му задава конкретни въпроси.

— Ким свали ли си дрехите?

— Само пликчетата.

— В такъв случай е носила пола?

— Да.

— Блуза?

— Да!

— Сутиен?

— Да.

— И нищо от тях не е било свалено?

— Разкопчахме ги, но не ги свалихме.

— А вие?

— Аз само свалих ципа на панталоните си.

— Махнахте ли си ризата?

— Не.

— Разкопчахте ли я?

— Да.

— Когато ви хванаха, видяха ли ви хората с разкопчана риза?

— Предполагам. Има ли отношение по въпроса?

— Едва ли някой изнасилвач ще си губи времето да разкопчава ризата си. Това прави само любовник.

Той се отпусна, дори й отправи слаба усмивка.

— Бяхте ли завършили акта, когато дойде мистър Джонсън?

— Да.

— Така че физическите доказателства, изпратени в лабораторията, са неоспорими? Презервативът, имам предвид…

— Да. — Той вдигна глава. — Не отричам, че Ким и аз сме правили секс, мисис Бърнууд. Библиотекарката се обадила и му казала, че съм тръгнал след дъщеря му от библиотеката. Била загрижена за сигурността на Ким. Ако си с дръпнати очи, смятат те за подозрителен, предполагам — каза той презрително. — Както и да е, тъй като Ким не си била вкъщи, мистър Джонсън се паникьосал. Той тръгнал да я търси и вече бил с пяна на устата, преди да ни намери. Той ме изхвърли от колата и започна да ме блъска. Мислех, че ще ме убие.

— Какво стана с Ким? Какво правеше тя?

— Плачеше истерично. Когато полицията дойде, един полицай я извлече от задната седалка. Тя все още не беше си оправила дрехите. — Той покри с ръце лицето си. — Трябва да се е чувствала ужасно унизена. Всички хора от библиотеката бяха излезли да видят за какво се вдига този шум. Всички хора я зяпаха. Нищо не можех да направя да й спестя унижението.

Кендъл остави писалката и сгъна ръце върху масата.

— Когато разпитат Ким, какво мислите, че ще каже на полицията?

— Че никога не съм я изнасилвал! — извика той. — Никога дори не съм я заставял. Това ще им каже, ако вече не го е казала. Тя няма да остави да ме осъдят за изнасилване. Щом полицията говори с нея и постави фактите на мястото им, ще ме освободят.

Кендъл не споделяше вярата му в лоялността на Кимбърли Джонсън. Яростната реакция на Херман Джонсън, когато бе заварил дъщеря си с Майкъл Ли flagrante delicto^[1], може да е изплашило момичето до такава степен, че то би могло да излъже полицията, прокурора и съдебните заседатели, за да се спаси от гнева на баща си.

Кендъл познаваше свидетели, при които причините бяха много по-несериозни, но и те лъжесвидетелстваха, за да предпазят себе си. Ким може да се страхува, че ако признае, че е била съгласна със секса, особено ако възраженията на родителите й са расово мотивирани, семейството може публично да се отрече от нея.

Дори ако Ким признае пред майка си и баща си, че е харесвала Майкъл, те можеха да я принудят да излъже. Биха могли да не желаят фактът, че дъщеря им има връзка с младеж от азиатски произход, да става публично достояние. Какво значение имаше, че момчето е най-добрият ученик?

Кендъл се упрекваше вътрешно, че непочтено предполага фанатичност у семейство Джонсън, но се страхуваше от най-лошото. По всяка вероятност те ще държат на всяка цена да докажат, че Майкъл Ли е изнасилил дъщеря им. Ким, за да се предпази от скандал, вероятно ще потвърди.

Кендъл не искаше да проявява песимизъм пред момчето. Същественото беше да покаже нещата в положителна посока.

— Сигурна съм, че съучениците ви ще потвърдят, че вие с Ким сте известни като двойка. Вашите учители ще дадат благоприятна оценка на характера ви. Общо взето, доста нещо може да се изрови в наша полза. — Тя сложи бележките си в чантата и се изправи. — Надявам се мистър Джонсън да оттегли жалбата си. Ако не — ще се опитам да бъдете призован пред съда утре.

Момчето настояваше, че няма да се стигне до там.

— Ким ме обича толкова, колкото и аз. Тя ще им каже истината. Тогава баща й няма да има друг избор, освен да оттегли обвинението.

Кендъл би желала да може да сподели увереността му.

 

 

Всеки път на тръгване от съда си мислеше за Бама. Бездомникът очевидно бе напуснал града на някой товарен влак. Поне така мислеха двамата с Роско.

— Той е роден скитник, сигурен съм — отвърна й портиерът, когато Кендъл го попита дали е забелязал, че Бама липсва от обичайното си място на стъпалата на съдебната сграда. — Той се появи една сутрин, ей така, изневиделица. И предполагам, че се е насочил пак нанякъде. Ще ни липсва — добави той тъжно.

Повече от седмица бе изминала от изчезването на Бама. На излизане от съда, малко след срещата си с Майкъл Ли, тя с тъга си припомни кратките реплики, които си разменяха. Липсваха й. Той беше първият, който я поздравяваше на влизане и последният, който й казваше довиждане, когато излизаше. Беше й станал почти приятел.

Този следобед се почувства съвсем изоставена. Кабинетът й все още не бе в пълен ред след вандалския набег на близнаците Крук. Тя продължаваше да е убедена, че те са отговорни за това, въпреки че нямаше доказателства и както бе предрекла, полицията не положи усилия да разследва.

Безпорядъкът в кабинета бе предизвикал чувство на клаустрофобия. Разговорът с Майкъл Ли я бе депресирал още повече. Чувствайки се затворена между четирите стени, тя реши да вземе писмените доказателства по делото Лайнъм и да прескочи до къщата на мисис Лайнъм. Свежият въздух щеше да й подейства добре, реши тя, а отиването дотам и връщането, щяха да й дадат възможност да помисли необезпокоявана.

Усети се обезсърчена, но причината бе от личен характер, не служебна. Минали бяха повече от двадесет и четири часа, откакто бе научила, че носи детето на Мат, но все още не му бе казала.

Миналата нощ й бе отнел възможността, като застана на позиция, каквато тя никога не бе подозирала, че споделя. Шокирана бе да чуе, че съпругът й изповядва толкова старомодни убеждения за брака и ролите, които всеки от партньорите трябва да изпълнява.

Естествено, той папагалски повтаряше Гиб. Всъщност, Мат не искаше някаква незначителна, смирена жена. Иначе никога не би се оженил за нея. Но я тревожеше фактът, че Гиб упражнява толкова силно влияние върху мисленето на Мат. Също както и откритието, че влиянието на Гиб в този град се простира в области, изобщо нямащи връзка с него.

За да възвърне еуфоричното си настроение, тя си повтаряше многократно, че е бременна, че тя и Мат трябва най-напред да се разберат веднъж завинаги за постоянното наместване на Гиб в техния живот.

Почти не роптаеше срещу времето, енергията и емоциите, които такъв разговор щеше да изисква от нея, особено като се има предвид, че всичките й сили трябваше да бъдат насочени към защитата на Лоти Лайнъм.

Кендъл и прокурорът Горн се бяха счепкали здраво заради гаранцията, но съдията Фарго, за нейна изненада, беше постановил в нейна полза. Мисис Лайнъм успя да събере парите като ипотекира семейната си собственост, която бе получила заради отказа на роднините си от нея. Никой от братята и сестрите й не бе поискал да си получи дяла.

Платформата на защитата бе нестабилна. Тя се надяваше, че мисис Лайнъм ще успее да открие нещо полезно в документите, които й носеше. Може би ще открие нещо в доказателствата на прокурора, които ще породят резонно съмнение в размишленията на съдебните заседатели и ще подкрепят аргументите за самозащита?

Кендъл не си правеше илюзии. Процесът щеше да бъде труден и щеше да изисква цялото й умение. Мисълта за това предизвика усещане за горещина по гръбнака й. Усещаше възли в мускулите на врата си.

За клиентката й не би било добре да я вижда разтревожена и напрегната. Съвсем импулсивно тя спря колата отстрани на тесния път. Оттук къщата бе съвсем наблизо. Раздвижването ще бъде от полза за нея… и за бебето.

Тя остави колата и тръгна пеш. Клоните на дърветата бяха обагрени в бледозелено и подсещаха за приближаващото се лято. Беше като обещание за нов живот и като се прибави плода, който тялото й хранеше, тя се ободри и възстанови увереността в себе си. Решена бе да успее, както в професионалния, така и в личния си живот. С идването си в Проспър бе поела голям риск. Не можеше да си позволи да загуби.

Решимостта ускори крачките й, но внезапно спря закована, когато зави и видя колата, паркирана до тази на мисис Лайнъм пред малката, разнебитена къщичка.

Какво можеше да прави Мат тук?

Дали не се е обадил в офиса й, където са му казали, че е на път към къщата на мисис Лайнъм и да е решил да се срещнат тук, за да проведе интервюто, за което бяха говорили снощи?

Не, не можеше да е това. Той все още не бе й дал списък с въпросите, както бе обещал. Сигурно не би отишъл зад гърба й да интервюира мисис Лайнъм, преди да има възможност да я подготви.

Но ако не схващаше в присъствието му тук посред бял ден нещо нередно, защо не се насочи направо към вратата, вместо да се дръпне зад плета?

Въпросът все още висеше в съзнанието й неформулиран, когато Лоти и Мат се появиха. Излязоха заедно през входната врата на верандата. Сакото на костюма бе закачено на показалеца и преметнато над рамото му.

Тя беше само по бял комбинезон, от старата мода, с дантелени чашки, плътно прилепващ надолу, без да стига до коленете й. Една от презрамките бе паднала и откриваше част от бялата гръд. Главата й лежеше на гърдите му, тялото вплетено в неговото. Невъзможно беше да се каже кой кого подкрепяше, защото и двамата изглеждаха като нуждаещи се отчаяно един от друг.

Те стигнаха до първото стъпало, когато Лоти се спря и се обърна към него. Движението й бе подканящо. Той пусна сакото и то падна незабелязано на небоядисания под на верандата.

Ръцете й се сплетоха зад врата му.

Неговите ръце фамилиарно се насочиха към ханша й и той я дръпна към себе си.

Тя повдигна бедро, за да се притисне по-високо към него.

Той потърка тяло в нейното.

Главата й падна назад обезсилена.

Той изхриптя името й.

Устните им се сляха с необуздана страст.