Сандра Браун
Свидетелката (45)

Глава четиридесет и четвърта

Човек можеше да си сравнява часовника по ежедневния график на Елмо Карни.

Всяка сутрин ставаше в четири и трийсет, изпиваше чаша кафе и след това, в дъжд или слънце, в пек или мраз, отиваше в обора, за да издои малкото си стадо крави. Точно в пет и петдесет и пет се качваше в пикапа си и изминаваше двете мили разстояние до града, за да закуси в кафенето, което се отваряше в шест.

Това беше ежедневният график на Елмо след смъртта на жена му. Той ненавиждаше съботите, когато кафенето се отваряше едва в седем и неделите, когато веднага след издояването на кравите трябваше да смени пуловера със сако и връзка и да отиде на черква. Стомахът му винаги къркореше по време на службата.

Тази сутрин не започна различно от останалите. Той издои кравите, след това пое към града, без изобщо да предчувства какво го очаква на завоя. Беше се замечтал за содени бисквити и наденичка със сос, когато видението се материализира точно пред колата му. То се появи от шубраците покрай канавката, застана точно в средата на пътя и размаха ръце високо над главата си.

Елмо направо се изправи. Гумите изсвистяха. Старите спирачки изскърцаха като артритни стави. Пикапът забоксува последните няколко ярда и спря почти пред видението.

Сърцето на Елмо се изкачи в гърлото, когато видя как то изтича към пасажерското място на колата и отвори вратата.

— Благодаря на Бога, че минахте по пътя, мистър.

То се качи в кабината и тръшна вратата.

— Чакам от часове — оплака се то. — Никой ли не живее тук наоколо? И къде, по дяволите, се намираме? Цял живот съм живяла в Шеридан, но не си спомням да съм идвала по този път. Адски съм сигурна, че никога не бих се върнала тук отново. За това съм сигурна!

То спря и го погледна, като посегна към лоста за скоростите.

— Добре де, какво чакаме? Хайде, поемай, деденце. Трябва да ида в града б-ъ-р-з-о.

Онемял, Елмо гледаше глупаво, с ръце вцепенени върху кормилото. То вървеше, то говореше. Дори можеше да го помирише. Но все още не можеше да повярва, че е истинско.

— Странна работа — възнегодува то раздразнено. — Като че ли не ми беше достатъчно онова, дето преживях, та и човекът, на когото сигнализирах да спре, се оказа тъпоумник. Наистина скапана седмица.

То размаха ръцете си пред изцъкления поглед на Елмо.

— Йо-хуу! Деде? Има ли някой тук? — Мигна. — Направи нещо, за бога. Какво ти става? Никога ли не си виждал гола жена? Или никога не си виждал естествено червенокоса?

 

 

Пепърдайн се събуди от суматохата в стаята на дежурните. Преди час той най-накрая се предаде на изтощението и легна на походното легло, което Шериданското полицейско управление бе сложило в неговото помещение.

Не вярваше, че може да заспи, а само да затвори очи. Но изглежда бе заспал дълбоко. И макар че се събуди внезапно, чувстваше се освежен.

Той седна и провеси краката си на пода, точно когато един полицай нахлу в стаята му.

— Мистър Пепърдайн, добре е да дойдете там.

— Какво става? Намериха ли ги?

Можеше да се отнася за каквото и да е число хора, но Пепърдайн не уточни колко, докато следваше полицая в стаята на дежурните, където едно ченге говореше с мършав селянин в пуловер, а останалите дежурни се бяха струпали до прозорците, които гледаха над тревната площ пред общината.

— Какво, по дяволите, става?

Гневното му изреваване привлече вниманието на всички, включително и това на фермера, който се приближи към него, угоднически стискайки кепето си.

— Мистър Пепърдайн?

— Точно така. Вие кой сте?

— Името ми е Елмо Карни. Тя ми каза да дойда тук и да докарам мистър Пепърдайн. Никой друг — каза. Но аз ви се кълна върху светия гроб на жена ми, че не съм направил нищо неприлично или незаконно. Тъкмо бях тръгнал да закуся и тя се появи неочаквано насред пътя, гола както майка я е родила и с размахани ръце. Почти ми прилоша на сърцето. Скочи направо в пикапа ми, тя…

— Извинете ме. Коя?

— Червенокосата лейди. Тя е от бузестите. Каза, че вие…

Пепърдайн не чака повече. Той се втурна към вратата.

— Ранена ли е?

— Да, сър, но както казах, аз нищо не съм й направил.

— Някой да ми хвърли палто. Сако. Нещо.

Един от полицаите излезе напред с жълта мушама за дъжд. Пепърдайн я сграбчи, излезе от стаята на дежурните и затича. Той мина на един дъх по коридора, през главния вход и слезе по стълбите. Не спря, докато не стигна до бледосиния пикап, паркиран до един от паркинговите часовници.

— Защо се забави толкова? — Рики Сю възмутена отвори вратата на пикапа и дръпна мушамата от ръката му. — Онези мъжаги достатъчно ме гледаха. — Тя хвърли презрителен поглед нагоре към прозорците, където няколко цинично ухилени лица все още надничаха.

Пепърдайн проследи погледа й. Заплашителният израз на очите му накара лицата от прозореца да изчезнат. Като се обърна отново към Рики Сю, той видя, че не може да упреква прекалено хората си. Както майка я е родила — по израза на фермера — тя беше невероятно живописна гледка.

След като обаче премина моментът на чисто мъжка реакция при вида на толкова много плът и така щедро изложена, професионализмът му надделя. Забеляза няколко неща едновременно. Стъпалата и краката й бяха покрити с втвърдила се кал. Цялата беше изподрана и в контузии. Стълбът коса се бе разпаднал и сега се вееше над голите й рамене и люлеещи се гърди, на които бе трудно да не се обърне внимание, дори когато се разглеждаха с професионална безпристрастност. Главата й отзад изглеждаше покрита с нещо сплъстено, което приличаше на засъхнала кръв.

— Имаш нужда от доктор — каза той.

— Може да почака. Трябва да поговорим.

— Но ти си била ранена.

— Пепърдайн, ти си гений — рече тя саркастично. Разтвори широко ръце, като му позволи още един поглед върху пълното й тяло. — Да започнем с това, че не съм красавица. И никога не съм във форма рано сутрин. Но никога не съм изглеждала толкова зле. Разбира се, че съм ранена, шушумига такава — извика тя. — Те се опитаха да ме убият.

— Близнаците?

— Значи твоите хора са се раздрънкали.

— Да, раздрънкаха се.

— Следенето на хора ли те е направило безмилостен, Пепърдайн? Възбужда ли те това?

— Наредих да те следят заради собствената ти сигурност.

— Добре, но не стана, нали?

— Щеше да стане, ако не беше намерила двама непознати в бара. В това време и на тази възраст може ли да си толкова глупава?

— Не знаех… — Изведнъж войнственият й вид се разпадна, лицето й се набръчка и тя се разплака. — Не знаех, че ще ми се случи нещо толкова ужасно.

Той бръкна несръчно в джоба си и извади смачкана носна кърпа. Тя я взе и попита:

— Чиста ли е?

— Както прецениш.

Тя не обърна внимание. Изтри очите и издуха носа си. Спря да плаче, но все още разстроена, захапа долната си устна със зъби. Пепърдайн забеляза, че устата й без червило е много по-хубава.

— Можех да умра — каза тя с разтреперан глас. — Те съвсем сериозно се опитаха да ме убият.

— Кои бяха те, Рики Сю?

— Хенри и Лутър. Само това знам. — Тя му разказа за мотела, за алкохола. — Дойдох на себе си, когато ме измъкваха от колата. Тогава трябваше да се сетя… Но бях пила прекалено много. Както и да е, ние се натопихме в потока. Следващото, което си спомням беше Лутър — мисля — да ме удря със сопа по главата. Аз отклоних втория удар, извих крака си около неговия и го съборих. Те не очакваха, че ще се боря. И беше трудно, защото главата ме болеше кучешки. По време на борбата на няколко пъти почти губих съзнание. Все пак не успяха да ми пръснат мозъка.

— Къде отидоха?

— Отидоха? — Тя се изсмя хрипливо. — Никъде не са отишли. Още са там. Или поне бяха, докато тръгнах. Ударих ги яко по главите и ги вързах в безсъзнание към две дървета със собствените им панталони.

Пепърдайн се разсмя. Не му беше мястото, знаеше, но не можа да се въздържи.

— Мис Роб, ФБР би трябвало да работи с две хиляди души като теб.

Тя не поде смеха. Отново хапеше отчаяно устната си.

— Не ставам, Пепърдайн. Страх ме е, че не опазих тайната, така както не съхраних девствеността си.

Той веднага стана сериозен.

— Каква тайна?

— Мисля, че онези еднакви задници имат някакъв интерес към въпроса Бърнууд.

— Как така?

— Те бяха пред дома ми и питаха за някаква улица минути преди да вляза и да открия взлома.

— И ти не ми спомена за тях?

— Не свързах двете неща. И стига си ми крещял. Боли ме главата.

— Снощи питаха ли те за местонахождението на мисис Бърнууд?

— Все още съм гроги и подробностите не са ми съвсем ясни, но мисля, че ме напиха, за да измъкнат информация от мен. Може би ти трябваше да опиташ с това, Пепърдайн. Вместо да се осланяш само на чара си — добави тя заядливо.

— Говореха ли с някой друг? Обаждаха ли се по телефона?

— Не. Поне аз не видях.

— Какво им каза, Рики Сю? Трябва да знам.

— Не бързай толкова. Ако я намериш, ще я тикнеш ли зад решетките?

— Това не решавам аз.

Рики Сю сложи ръце на хълбоците си и зае решителна поза. Пепърдайн захапа отвътре бузата си и премисли.

— Ще направя каквото мога за нея.

— Не е достатъчно, Пепърдайн. Не искам приятелката ми да лежи в затвора, защото се е опитала да спаси кожата си.

— Добре. Ще направя всичко, което мога да се спазаря за нея. Това е, което мога да обещая. А то зависи и от състоянието на Джон, когато го намерим.

Тя го изгледа преценяващо за момент, след това каза:

— Ако я нараните или с бебето се случи нещо…

— Точно това се опитвам да предотвратя. Техният живот е главната ми грижа. Моля. Кажи ми, Рики Сю.

— Ще ти струва нещо.

— Каквото и да е.

— Вечеря и танци.

— Ти и аз?

— Не, Фред и Джинджър — каза тя, като го погледна унищожително.

Той поклати глава.

— Съгласен. Сега говори.