Сандра Браун
Свидетелката (25)

Глава двадесет и четвърта

— Името ми е Кендъл Дийтън Бърнууд. Това, което ще ви разкажа, ще ви прозвучи невероятно. Ще ме помислите за луда. Но уверявам ви, не съм. — Тя спря, за да отпие от колата, която си бе купила от автомата в мотела.

— Слушам ви.

Агент Брадок от ФБР звучеше сънливо и невъзмутимо. Много лошо. Онова, което щеше да му каже, ще го ококори. За да внуши доверие в невероятната история, тя се представи като обществен защитник. Иначе той можеше да си помисли, че говори с абсолютно куку.

— От почти две години живея и работя в Проспър. Тази нощ разкрих тайна доброволна организация за ред и нравственост, която извършва невероятни престъпления, включително и убийства. Групата е съставена от някои от най-известните мъже в града. Наричат се Братството. Моят… моят съпруг е един от тях.

По собственото му признание, те наказват всеки, за когото решат, че е престъпил нормата, че по някакъв начин се е промъкнал през несъвършенствата на съдебната система.

Не знам колко хора са били отстранени през годините, но аз бях свидетел на убийство тази нощ. — Разказа му за екзекуцията на Майкъл Ли, за откритите останки на Бама. — Той не беше престъпник, но подозирам, че и него са убили.

Тя разказа на агента какво бе видяла в гората, като се опитваше разказът й да бъде фактологичен и точен, а гласът й — спокоен. Твърде много емоционалност би попречила на убедителността й.

— Тази поляна е навътре в гората в една усамотена местност. Там колят прасетата. И, предполагам — додаде тя разтреперано, — не само прасета.

Тя млъкна, защото осъзна, че той бе мълчал по време на целия разказ.

— Още ли сте там?

— Тук съм. Просто… Добре, ма’ам, това е голяма история. Съобщихте ли за заявеното от вас убийство на местната полиция?

— И те са вътре.

— Полицията също? Разбирам.

Явно, той изобщо не разбираше. Подиграваше се. Какво би трябвало да му каже, за да го убеди, че не страда от умствено заболяване? Тя отметна назад косата си и отпи глътка от колата. Напрежението й причиняваше режеща болка между плешките. Беше карала 150 мили, преди да почувства, че е в безопасност и може да спре. Всяка от тези мили тя бе карала с едното око в пътя пред себе си и другото заковано на огледалото за обратно виждане.

Кога ли Мат ще се върне в съзнание и ще алармира другите членове на Братството, че тя ги е разкрила? Или ако го беше убила с онази ваза, кога ще открият тялото му? Надяваше се да не бъде по-рано от осем часа сутринта на другия ден, когато Гиб ще дойде у тях да приготви палачинки. Погледна към часовника си. Минаваше два. Времето вървеше страшно бързо.

— Агент Брадок, предупредих ви, че ще ви звучи невероятно.

— Трябва да признаете, че звучи доста пресилено. Това, което знам за Проспър е, че е една подредена малка община.

— Тя само изглежда така, но невинността й е камуфлаж. Вижте, знам, че ви съобщават ужасни истории от всякакви смахнати всеки ден, но аз ви се кълна, че ви казвам истината. Аз видях това момче приковано на кръста.

— Успокойте се, мисис Бърнууд. Доникъде няма да стигнем, ако изпаднете в истерия.

— Доникъде няма да стигнем, и ако не ми обърнете внимание.

— Аз ви обръщам внимание…

— Тогава какво ще направите?

— Вие назовахте някои твърде известни хора — каза той предпазливо. — Мъже с авторитет.

— Да не мислите, че аз не съм наясно? В началото не можех да повярвам, че точно те участват. Но колкото повече разсъждавам за това, толкова повече смисъл добива участието им.

— Какво имате предвид?

— В този град съществува някакъв вид перверзно мислене. Не мога съвсем точно да го опиша, но го почувствах още щом се преместих там. Хората там не са агресивни като някои от добре известните неонацистки групи. Но философията им е подобна.

— Звучи доста обезпокоително.

— Още повече, че те действат така подмолно. Не можете да ги хванете. Не можете да ги разпознаете веднага какви са.

Това са мъже, които имат такова положение в обществото, че внушават доверие и авторитет, а не някаква сбирщина с бръснати глави и нарисувани свастики на челата. Те не обличат мантии и островърхи шапки. Не се събират на митинги и не крещят расистки лозунги, нито проповядват върховенството на белите. Помислете си само, да си от англосаксонски произход не е достатъчно за тях. Били Джо Крук е бял. Такъв беше и Бама.

— Били Джо Крук?

Тя му разказа за непълнолетния престъпник и неговия „инцидент“.

— Предполагам, че в очите на Братството човек трябва да е бял и избран — каза тя със зле прикрито отвращение.

Агентът от ФБР въздъхна дълбоко.

— Звучите ми като разумен човек, мисис Бърнууд. Мисля, че не може да сте измислила всичко това. Ще подготвя доклад и ще видя какво мога да направя.

— Благодаря ви, но подготвянето на бюрократичен доклад няма да спре това. Аз няма да съм в безопасност, докато всички не отидат зад решетките.

— Съгласен съм, но преди да започнем да се въртим около заподозрените, аз ще изпратя агент на тази поляна, за която ми казахте. Ако ние извикаме някого, за да го разпитаме, вашият съпруг например, това ще алармира останалите. Може да се разпръснат. Скрийте се някъде. Ще ни е необходимо някакво доказателство, преди да арестуваме когото и да било, а и тогава то трябва да стане организирано и безшумно.

Беше прав, разбира се. Това беше най-добрата стратегия. Но тя не би могла да диша спокойно, докато нейният съпруг, Гиб и останалите не бъдат арестувани.

— Кога ще започнете?

— Ако ми дадете упътвания за достигане на местността сега, ще изпратя човек още щом съмне.

Тя му каза къде може да намери тялото на Бама. Беше почти сигурна, че когато Майкъл Ли бъде намерен, той също ще бъде труп. Много би било интересно да се узнае как ще обяснят изчезването му от затвора на Проспър.

Когато разказваше борбата си с Мат, тя спомена на Брадок само, че го беше ударила и той е останал в безсъзнание. Не му каза, че се страхува, че може да го е убила. С това препятствие щеше да се бори само ако и когато потрябва.

— Къде сте? — попита той. — Ако ние открием доказателства, които потвърждават вашата история, вие ще бъдете главният свидетел и ще се нуждаете от правителствена защита.

Тя не спори за това.

— Намирам се в град Кингууд. — Тя му даде номера на щатското шосе, което минаваше през центъра на града. — Аз съм в мотел „Плезънт вю“. Няма да го сбъркате. Той е на пътя. Стая 103. По кое време ще дойдете?

— В девет часа.

Седем часа. Можеше ли да издържи сама толкова дълго време? Нямаше друг избор. Тя беше повикала полицията. Тя трябваше да изчака пристигането й.

— Стойте вътре — каза й агентът. — Не ставайте глупава и не вземайте глупостта за смелост. Ако това, което ми казахте, е вярно — а аз започвам да вярвам, че е така — хората, с които си имаме работа, са крайно опасни.

— Вярвайте ми, знам. Ако те ме открият, ще ме убият, без да им трепне окото.

— Радвам се, че ме разбрахте. Не излизайте навън, по каквато и да е причина. Може ли да сте била проследена?

— Мога да се закълна, че не бях.

— Никой ли друг не знае къде сте?

— Не. Карах кръгообразно и не спрях, докато не реших, че съм на сигурно място. На вас се обадих веднага.

— Добре. Ще пристигна с необозначена правителствена кола. Тя е сив седан.

— Ще гледам за вас.

— Ще бъда там в девет часа, за да ви откарам направо в главното ни управление в Колумбия.

— Благодаря ви, мистър Брадок.

Кендъл затвори, но задържа ръката си върху слушалката. Дали да се обади на баба си? Каквото и да е обаждане по този час ще разтревожи старата жена. Особено пък, ако й съобщи истината.

Тя вдигна телефона и набра.

— Рики Сю, аз съм.

Приятелката й премина бързо от раздразнение към изненада.

— Кендъл, какво…

— Има ли някой при теб?

— А Папата носи ли малката си шапчица?

— Наистина съжалявам. Не бих ти искала тази услуга, но е жизненоважно.

— Какво става? Нещо не е в ред ли?

— Да, но ще отнеме много време, докато ти обясня. Би ли могла, ако ти е възможно, да отидеш в къщата на баба и да прекараш при нея остатъка от нощта?

— Ами… сега? — попита Рики Сю без ентусиазъм.

— Веднага.

— Кендъл, какво, по дяволите…

— Моля те, Рики Сю. Знаеш, че не бих те молила, освен ако ситуацията е критична. Остани при баба, докато ти се обадя отново. Заключи вратите и не отваряй на никого, нито дори на Мат или Гиб.

— Какво…

— Вдигай телефона само ако чуеш две отделни позвънявания едно след друго. Това ще значи, че съм аз. Нали, Рики Сю? Поздрави баба и я успокой, че в момента съм в безопасност. Ще се обадя веднага щом мога. Благодаря ти.

Тя затвори, преди Рики Сю да успее да протестира или да попита още нещо. Ако Мат е оживял и ако той и Гиб започнат да я преследват, те ще я потърсят най-напред в Тенеси. Животът на баба й беше в същата опасност, както и нейният. И на детето й.

Кендъл изведнъж бе разтърсена от важните последици на затрудненото положение, в което се намираше. В най-добрия сценарий всички членове на Братството трябва да очакват да бъдат изправени пред съд за престъпленията си. Тя ще бъде свидетел-очевидец поне за едно убийство. Месеци ще се намира под защита на правителството, може би години, докато обвинението се оправи с доказателствения материал и построи процеса. Самото разследване може да отнеме години. След това ще има отлагания, разтакавания, призоваване, безнадеждна бъркотия от законни машинации, които могат да се проточат до безкрайност. Тя и детето й ще бъдат в центъра на тази неразбория.

Докато не приключи делото, животът й ще принадлежи на правителството. Ще трябва да предупреждава за всичко, което върши. За всяко движение ще трябва да иска разрешение от правителството. Тя няма да може да взема решения за собствения си живот.

Покри лицето си с ръце и изпъшка. Това ли щеше да бъде наказанието й?

Когато федералните служби започнат да ровят в тъмните ъгли на живота на главния свидетел, дали ще бъдат много изненадани? Те бяха длъжни да открият всичко за Кендъл Дийтън. А какво ли доверие ще имат към нея, след като разкрият тайната й?

Беше се хванала в капана на собствените си машинации и не можеше да обвинява никой, освен себе си. Изпитваше желание да заплаче, но се страхуваше, че ако започне няма да е в състояние да спре. Ако агент Брадок я намери разревана, когато дойде, той ще я изостави като жена, която се е скарала с мъжа си и е измислила някаква история, с която да му докара трудности.

За да се успокои и да отпусне болящото си, напрегнато тяло, тя взе горещ душ, но остави завесата на душа дръпната, за да може да вижда през спалнята вратата. Беше избягала само с дрехите на гърба си. Костюмът й беше изцапан и раздърпан, но тя го облече отново и легна на леглото.

Въпреки огромното изтощение, не можа да заспи. Придрямваше и се събуждаше от всеки шум, дори от най-незначителният. И досадно често поглеждаше часовника.

Нощта бе твърде дълга.

 

 

— Искате ли сладка кифла? Тази сутрин имаме много хубави кифли с мед.

— Не, благодаря, само кафе.

Беше осем и двайсет. Кендъл бе на крак от шест часа. Краката й обхождаха оранжевото мъхнато килимче в мотелската стая като отброяваха всяка отминаваща минута. Решила, че не може да изтърпи нито миг повече в стаята и копнееща за чаша кафе, тя наруши заповедта на Брадок, да не смее да излиза навън. Като постоянно поглеждаше назад за преследвачи, тя пресече улицата и влезе в закусвалнята.

Кендъл плати на любезната касиерка и излезе с кафе в пластмасова чашка. Тя мерна телефонна кабина към ъгъла на сградата. Още един бърз разговор с Шеридан, просто да се увери, че са добре! Винаги можеше да използва телефона в мотелската стая, но смяташе, че колкото по-малко е натоварена сметката й там, толкова по-добре.

Беше старомодна телефонна кабина с добре затваряща се врата. Тя я дръпна, затвори и пусна монета, за да позвъни. Остави телефона да иззвъни два пъти, затвори и след това набра отново.

Рики Сю отговори още на първото повторно позвъняване.

— Какво става? Намериха ли те? Неприятности ли имаш?

— Загазила съм го — отвърна Кендъл. — Не, не поради причината, за която мислиш. Как е баба?

— Добре. Тревожи се, естествено. И двете много бихме искали да разберем какво става.

— Някой обаждал ли се е да пита за мен?

— Не. Къде си, Кендъл?

— Не мога да говоря дълго. Аз…

— По-високо, момиченце. Едва те чувам. Говориш като че ли от кладенец.

Сив седан изплува откъм шосето и се насочи към паркинга насреща през улицата. Агент Брадок бе дошъл трийсет минути по-рано.

— Кендъл? Още ли си там?

— Да, тук съм. Не затваряй. — Очите й не се отделяха от колата, която бавно премина покрай номерираните врати. На предните места седяха двама души. Брадок не беше споменал, че ще води някой със себе си, но федералните агенти не работеха ли обикновено по двойки?

— Кендъл, баба ти иска да говори с теб.

— Не, почакай. Остани на телефона, Рики Сю. Намери нещо за писане. Бързо.

Седанът спря пред врата 103. Висок, слаб, посивял мъж излезе. Носеше тъмни слънчеви очила, тъмен костюм и бяла риза — типично облекло на федерален служител. Той се огледа наоколо, след това се изправи пред врата 103. Почука, почака, отново почука. Обърна се към колата и повдигна рамене.

— Кендъл! Отговори ми. Какво става?

Вторият мъж се измъкна от пасажерското място на колата. Беше Гиб Бърнууд.

— Рики Сю, трябва да слушаш. Моля те, не задавай въпроси. Няма време за въпроси. — Тя говореше бързо, кратките инструкции бяха от недоизказани думи и фрази и същевременно очите й не се откъсваха от двамата мъже през натоварения път отсреща. — Успя ли да запишеш всичко?

— Стенографирах го. Но не можеш ли да ми кажеш…

— Не сега.

Кендъл затвори. Сърцето й пулсираше в гърлото. Агент Брадок и Гиб се съвещаваха пред вратата на мотелската стая.

Все още не бяха я видели, но не бяха и търсили. Ако погледнеха към закусвалнята, шансът да я открият беше голям.

Агентът измъкна нещо от джоба на сакото си и се наведе над топката, с която се отваряше вратата. След секунди вратата на стая 103 се отвори. Те хлътнаха вътре.

Кендъл бутна вратата и се втурна по алеята между закусвалнята и складовите помещения. Освен една котка, която ровеше за закуската си, никой друг не я видя.

Алеята водеше към тесен паркинг зад редица едноетажни търговски постройки. Там беше оставила колата си предната нощ. Тогава такава мярка на предпазливост й се бе сторила смешна. Сега благодареше на Бога, че беше предвидила и такава възможност.

Напосоки избра улицата, по която тръгна, като караше нито много бързо, нито много бавно. Продължи по улицата, мина покрай елегантен жилищен квартал, после покрай футболен стадион и накрая напусна чертите на града. Улицата постепенно премина в селски път, който водеше някъде. Или никъде.