Джон Кейс
Конниците на Апокалипсиса (9)

8.
77° 20′ северна ширина
22° 14′ източна дължина

Ани се събуди внезапно и чак изхълца при откритието, че отново е в света. Скочи и тръгна по коридора към главната палуба със защитни очила в ръка. Бутна металната врата, водеща към палубата, и излезе навън. Студеният въздух обля лицето й като светкавица на папарак. Внезапно се почувства по-будна от всякога и изцяло пронизана — поривите на вятъра сякаш разкъсваха мислите й на дребни парченца.

Айсберги! Що за безсмислена дума за тези плаващи ледени дворци? „Рекс“ се движеше през флотилия от дрейфуващи сини планини. Не изглеждаха така, както бе очаквала — не бяха големи ледени кубове, издигащи се над тъмната вода, а архитектурни чудеса, издълбани от вятъра и водата в невероятни форми. Имаше параболични извивки, готически шпилове, колони, издигащи се хребети и спускащи се склонове, изящни планини от лед. И всичко това бе направено от прозрачен материал, който нямаше нищо общо с леда, който тя познаваше, а пулсираше с чисто синьо, светло, сякаш бе огрято отвътре.

Това бе синевата на залива Монтего и на плащаниците, с които бе обгърната Богородица на статуите в малките градинки на бостънските предградия. Това беше чистата вода, която се стичаше по стените на фонтаните. Това беше също и острото, неестествено синьо, което осветяваше сцената на престъплението от покривите на полицейските коли.

 

 

Стигнаха почти по здрач и Ани можа да види Еджеоя — ръбат остров, изникнал в морето. Мътните му очертания бяха изписани от ивица черни скали. Час след като пуснаха котва, двамата с доктор К, Снежковците и капитана вечеряха в капитанската каюта.

Капитанът бе огромен латвиец с кръгло лице и оредяваща руса коса, вчесана на ивици по черепа. Ани го харесваше, но докато седеше на масата, се чувстваше потисната. Възхищението и учудването й от Арктика бе отстъпило място на чувството: „Не трябва да сме тук, не сме за това място, прекалено красиво е“. Перфектността на пейзажа, неясната му бледост, чистотата на въздуха, пронизващата тишина — всичко това се разрушаваше от ярките цветове на дрехите им, от облака дизелов пушек, който висеше над кораба, от глъчката на присъствието им.

— Какво има? — попита я капитанът. Месестото му лице бе зачервено от виното.

Ани поклати глава.

— Не знам. Нищо. Просто имам чувството, че не сме си на мястото.

Доктор К се засмя.

— А миньорите? И те не са си били на мястото, така ли?

— И те също — каза тя и поклати отрицателно глава, когато непохватният сервитьор се доближи до нея, за да й поднесе черен дроб с лук. — Не съм гладна, благодаря.

— Трябва да ви е жал за миньорите — обади се един от физиците. — Искам да кажа — те не са били изследователи. За тях не е имало слава. Те са били миньори. Което значи, че са прекарвали по цял ден в една дупка и когато са излизали от нея, са се оказвали тук.

Капитанът кимна. После извади бутилка испанско шампанско в чест на пристигането им на Еджеоя, отвори я и започна да им налива.

— Това място е Ад — заяви безизразно.

Мускулестият като щангист физик Брайън, който служеше и като пилот на хеликоптера, се засмя.

— Не съм много сигурен. Малко е студено за Ада.

Капитанът поклати глава.

— Това е точната температура.

— Защо смятате така?

— Данте — каза Ани.

Всички я погледнаха. Капитанът се усмихна и й кимна одобрително.

Брайън се намръщи.

— Не разбирам.

— Младата дама е права — каза капитанът. — Данте е специалистът по Ада.

— О, разбрах — каза Брайън.

Марк, който сутринта бе предупредил Ани за премръзването, се включи в разговора:

— Мислех, че е Милтън.

Капитанът поклати глава:

— Не. Милтън е специалист по дявола. По Ада специалист е Данте.

— И каква е разликата? — попита Брайън.

— Просто е, но може би младата дама ще го обясни по-добре.

Ани се почувства в клопка, но нямаше какво да направи — беше си отворила голямата уста и сега трябваше да излезе на сцената.

— В деветия кръг на Ада, където е най-лошото място, има леден дворец. Не огън, а обратното — място, където винаги е студено. Като тук. Моят учител по класическа литература — продължи тя, усещаше как кръвта нахлува в лицето й — смяташе, че представата, че Адът е студен, е много стара… остатък от Ледниковата епоха, когато огънят е означавал живот, а смъртта е идвала от студа.

— Идвам до Шпицберген три-четири пъти годишно, макар и да не бях идвал чак до Еджеоя — каза капитанът, докато си наливаше шампанско. — Всеки път си мисля, че нямаме работа тук. Това не е място за хора. За нищо не е.

— Нека се надяваме, че НОАА няма да разбере това — засмя се Марк. — Иначе всички ще останем без работа.

— Да ви кажа право — продължи капитанът, — когато усетя това чувство, направо настръхвам.

— Защо, капитане? — Доктор К изглеждаше искрено заинтересуван.

— Защото то е като тревога, която нахлува в кръвта ми. Сякаш лед или вода ще смачка кораба. Усещам го още по-силно, когато стигнем до поселенията.

— Господи, капитане, може би не сте подходящият човек за този вид работа — пошегува се Брайън и хвърли поглед към Ани. — Може би трябва да сте на кораб на любовта или нещо подобно.

Капитанът за момент го погледна стреснато, след това лицето му отново стана строго.

— Това е трудно място. Вашите миньори са го разбрали.

— Да, разбрали са го — каза Киклайтър. — Но не Арктика ги е убила, а патогенът. Би ги убил без значение къде точно се намират. Биха умрели и в Париж, и в Осло, навсякъде. На много хора се е случило.

Марк се обърна към доктор К.

— Говорите за Испанския грип, нали? Прапрадядо ми е умрял от него. И един от братята му. Баба ми казва, че нищо не можело да им помогне.

— Дори не са знаели какво е — каза Ани. — Не са могли да го видят под микроскоп. А и да бяха могли…

— Щяха да имат по-добър шанс, ако лъв ги бе сграбчил за гърлата, отколкото с това нещо в дробовете — опита се да поясни Киклайтър.

Брайън се отпусна на стола си.

— Ох! Лъвове, тигри, мечки — какво ли още ни чака!

Марк се захили, а Ани се изчерви. Професорът примигна, сякаш бе загубил нишката на разговора. После и той се усмихна и каза:

— Така е.

„Те се будалкат с него“ — помисли Ани. А значи се будалкаха и с нея. Не че това правеше впечатление на доктор К. Професорът бе имунизиран срещу подигравки. За да запази достойнството си, той наистина не се интересуваше какво точно мислят другите хора. Сега, след като приключи с вечерята, той сгъна салфетката си, отдръпна стола, изправи се, кимна на капитана и каза:

— Е… утре ни очаква тежък ден.

Бе стигнал почти до вратата, когато спря, обърна се и бръкна в джоба на сакото си.

— Почти бях забравил. Това пристигна вчера. — Извади някакво листче от джоба си и го подаде на Ани. — Сигурно заради бурята — добави и с леко махване на ръка излезе.

Ани разгъна листчето и прочете:

ЗАСЕДНАХ АРХАНГЕЛСК.

СРЕЩА ХАМЕРФЕСТ.

ДЕЙЛИ

— Укротителят на лъвовете трябва да си почине — каза Брайън.

Ани внезапно се изчерви и се сопна:

— Може да му се смеете, но той е най-добрият на света в своята област. А ако говорите за смелост, просто не знаете нищо за патогените, с които се занимава.

Пъхна телекса в джоба си. Лицето й гореше. Разбра, че виното я е ударило в главата.

— На ваше място нямаше да съм толкова доволна, особено след като не знаете в какво се въвличате.

— Да се въвличаме? — намръщи се Брайън, а Марк я погледна изпитателно.

Ани смачка салфетката си.

— Нямах предвид точно това. Исках да кажа, че не знаете за какво говорите. — „Господи, това е дори още по-зле“ — мина й през главата. Объркана, тя се обърна към сервитьора, който стоеше до нея с кана кафе. — Ако обичате — каза малко прекалено високо.

Брайън продължи да я гледа.

— Не знаех, че се въвличаме в нещо.

— Не се въвличаме.

— Смятах, че само ще преместим няколко чувала с трупове.

— Така е — отвърна му Ани, може би малко прибързано. Отпи две глътки от кафето и забеляза, че Марк и Брайън се споглеждат. Сгъна салфетката си и стана. — Искам да видя Северното сияние.

— Добра идея — отбеляза капитанът, също стана и с лек поклон й отвори вратата.

Докато вървеше по коридора към палубата, сърцето й биеше като барабан. Никога не бе успявала лесно да лъже. Всъщност почти никога не го бе правила. Когато й се случваше, бързаше да се измъкне, както направи и сега.

Истината беше, че експедицията си имаше своите рискове. Въпреки че бяха взели всички възможни предпазни мерки, винаги имаше възможност, макар и минимална, вирусът да е останал жизнеспособен и по някакъв начин да се изплъзне. Ако това се случеше, всички на кораба щяха да бъдат в опасност. В този смисъл те наистина се „въвличаха в нещо“, въпреки че беше малко вероятно то да се случи.

Ани стоеше подпряна на перилата на кораба, с очи, втренчени в Северното сияние, което пулсираше зад хоризонта — разкъсана завеса от зелена светлина, която се издигаше към звездите.

Мъчеха я съмнения. Въпреки че името на доктор К бе на първо място върху предложението, експедицията бе нейна идея. Вярно е, че нищо нямаше да стане без одобрението на доктор К, но без нея експедицията просто нямаше да бъде замислена.

Значи ако нещо тръгнеше зле и половината от хората на земята умряха… щеше да бъде по нейна вина.

Не, нямаше как вирусът да се измъкне. Дори и „Рекс“ да загубеше мощност, а генераторите в хладилната камера да се повредяха, ковчезите се затваряха херметически, а самите трупове щяха да бъдат обвити в пропити с формалин платна. Дори и да се удареха в айсберг и да потънеха, труповете щяха да са в чувалите и рибата нямаше да може да стигне до тях, защото „Рекс“ се намираше в средата на Северния полярен кръг — течението, което обикаляше Северния полюс по посока на часовниковата стрелка. Всяко нещо, което паднеше зад борда, щеше да се върти вечно около върха на Земята, при това в температури, които са под точката на замръзване.

Така че практически нямаше за какво да се притеснява. Знаеше го, както го знаеше и фондацията. В противен случай нямаше да се съгласят на субсидията.

Истинското притеснение бе, че експедицията можеше да е просто в загуба на време. А ако телата бяха твърде близо до повърхността? А ако ги закараха във Вашингтон и нямаше достатъчно вируси, върху които да се работи? Тогава щеше да е загубила времето на всички и огромна сума.

Мислите й блуждаеха и тя не можеше да се успокои. По-късно, докато лежеше на койката със затворени очи и се опитваше да заспи, се усети, че мисли за Франк Дейли. По някакъв начин Дейли бе неин провал. Нали тя го покани да се включи в експедицията и едва след това научи, че доктор К е против тази идея. Искаше да оттегли предложението, но тогава пък доктор К не се съгласи: „Това ще го направи подозрителен“ — каза. Така че и двамата имаха по нещо за криене.

Сега пък, след като отплуваха без него, докато той бе стигнал чак дотук — това вече бе катастрофа.

По някакъв начин трябваше да му се реваншира. Е, все щеше да измисли нещо. Засега обаче имаше много други проблеми. Тя се обърна на една страна, подпъхна възглавницата под бузата си и се опита да си представи деня, който им предстоеше. Щеше да стане на разсъмване, да си облече топлото бельо и скиорския костюм, да грабне чашка кафе от столовата и да помогне на доктор К да подготви оборудването. Като свършеха с това, щеше да потегли заедно с другите с моторните шейни към лагера в Копървик. Според Снежковците пътуването щеше да отнеме около час. През това време Брайън и доктор К щяха да пренесат оборудването с хеликоптер.

А оборудването беше доста обемисто. Сглобяема къщурка, която щеше да им е основна база, две палатки, два преносими генератора, три варела дизелово гориво. Освен това имаше сандъци с храна и готварско оборудване, пушки и амуниции, за да държат мечките на почтено разстояние, инструменти за копаене — пневматични чукове и лопати, няколко сандъка за пренасяне на труповете, въжета и каса, пълна с пропити с формалин платна.

Ако доктор К бе прав, щяха да им трябват три дни да изкопаят ковчезите, при положение че те се намираха на не повече от метър дълбочина…

 

 

Не можеше да си спомни кога е заспала, но сигурно бе заспала, защото внезапно се оказа, че вече е сутрин. Седеше на стола до койката с книга в скута — спомни си, че бе ставала през нощта. Коленете й бяха завити с одеяло, а над рамото й светеше лампа. Осветлението обаче бе съвсем ненужно, тъй като каютата бе изпълнена с дневна светлина. Тя се обърна към илюминатора и като видя небето, примигна и се изправи — чувстваше се като шестгодишно момиченце, което се е успало в Коледната сутрин. Взе бърз душ, като внимаваше да не намокри косата си, след това облече термичното бельо и се напъха в скиорския костюм. След малко вече бе на палубата и слагаше предпазни очила.

— Имаме проблеми, сънливке.

— Какви?

— Проблеми — повтори Брайън през рамо.

Бързаше към хеликоптера.

— С какво?

Физикът посочи към мостика. В първия момент Ани не разбра, но след това видя, че флагът на кораба е вдигнат и плющи на вятъра.

— Вятър! — изкрещя Брайън, размаха ръце като криле и продължи към хеликоптера.

Сърцето на Ани се сви. Не разбираше нищо от хеликоптери. Колко вятър бе прекалено много?

— Не се притеснявай — каза Марк и й подаде голяма чаша кафе. — Това е за теб.

— Благодаря.

— Ще стане по-добре. Няма да има влошаване.

— Сигурен ли си? — попита тя. Държеше чашата кафе с двете си ръце.

— Видях прогнозата.

— Но…

— Брайън се прави на много печен. Обича всички да си мислят, че той им вади кестените от огъня. Дори и когато няма никакъв огън.

— Значи вятърът…

— Не се притеснявай за вятъра.

 

 

След час вече бяха на леда — колона от яркочервени моторни шейни, които бръмчаха върху замръзналата земя и се насочваха директно към изгряващото слънце. Във всяка от шейните бяха по двама, но бръмченето бе толкова силно, че не можеха да си говорят. Ани нямаше нищо против. Това бе най-великият ден в живота й. Бяла мечка мина на около километър от тях, бяло върху бяло, в галоп. След това внезапно изчезна, като пушек от изгоряла кибритена клечка.

Нямаше какво да се види. Имаше твърде много неща да се видят.

По средата на пътя до Копървик хеликоптерът на кораба бавно прелетя над тях, перките му разцепваха небето. Ани махна с ръка и за момент й се стори, че хеликоптерът отговаря, разклащайки се по пътя си към изоставеното поселище.

Малко след това се озоваха в поле от шахти, дупки и ями, в които лесно можеха да пропаднат. По указания на Марк се върнаха на запад и направиха дълъг полукръг на север в опит да избегнат шахтите.

Най-сетне, почти два часа след като бяха слезли от кораба, стигнаха в Копървик.

Както бе очаквала, това беше призрачен лагер. Нямаше какво да се гледа. Тъмносива дървена църква без прозорци, няколко бараки и купчина варели за бензин. Всичко това водеше към входа на мината в безформения бял хълм по един замръзнал коловоз.

Ани бе изумена от празнотата на лагера, след като вече знаеше какви тайни крие той. Изправи се, огледа се и се изненада, като видя, че хеликоптерът на Брайън е кацнал на леда и чака да бъде разтоварен.

— Да тръгваме — каза тя на Снежковците и посочи хеликоптера. — Чака ни доста работа.

Гробището бе зад църквата. Тя тръгна натам и почти се сблъска с доктор К, който идваше от другата страна.

— Извинете! — каза Ани с нервен смях. — Просто исках…

Изразът му я закова на място и за известно време тя дори не бе сигурна, че той я е познал.

— Ани! — каза той и посегна да я хване за ръката.

Беше толкова невероятно нещастен, че това я уплаши и тя се отдръпна.

— Какво има? — попита Ани, но всъщност не искаше да разбере.

Доктор К отвори уста, след това се извърна настрани.

— Случило се е нещо ужасно.

Стомахът на Ани се сви.

— Какво?

Доктор К погледна гробището, след това кимна към църквата.

Ани се обърна. Чак сега видя, че тъмносивата дървена стена е изцапана с бяла боя.

„Графити? На тази географска ширина?“

Примигна и отстъпи няколко крачки, за да види стената по-добре. Грубите ивици бяла боя бяха някакво изображение — примитивна рисунка, която й напомни „Герника“ на Пикасо.

— Това е кон — каза тя, след като видя дивите очи на животното, оголените зъби и разширените ноздри.

Киклайтър кимна. За миг и двамата замълчаха.

— Някой е бил тук — каза Ани. — Така ли е?

Раменете на доктор К се смъкнаха.

— Да, някой е бил тук.