Джон Кейс
Конниците на Апокалипсиса (11)

10.
Вашингтон
31 март 1998

Проблемът с Вашингтон беше, че е нещо като политически парк. Навсякъде паметници, представителни сгради, възпоменателни плочи, статуи и градини. „История“, която те заобикаля, и не можеш да отидеш никъде, без да се сблъскаш с нещо от миналото.

„Ето тук простреляха Рейгън — помисли си Франк, може би за стотен път — точно тук — пред «Хилтън» (Глей ти!) Тук пък един аржентински любител на фойерверките бе скочил да плува с онзи бе, как се казваше… а, да — Уилбър Милс.“ Франк зави наляво по Масачузетс Авеню и скоро навлезе в кръговото движение на площад „Шеридан“. Малко по-надясно бе мястото, където колата на Орландо Летилиер бе вдигната във въздуха. „Ето тук. Ето… точно… под гумите… на моята кола.“

Колата му беше бял сааб, непредвидлива покупка през 1990 — взе я съвсем нова малко след като получи работа в „Поуст“. Тогавашната му приятелка — Моника Кингстън — твърдеше, че новите коли я възбуждали. „Сигурно има нещо общо с феромоните на парите“ — казваше — твърдение, което се опита да илюстрира или да докаже, като почти го накара да катастрофира няколко минути след като напуснаха магазина със сааба.

Моника отдавна я нямаше в живота му. Колата беше стара и имаше нужда от постоянни ремонти. Трябваше да се отърве от нея, но тя беше история, а освен това вървеше страхотно.

Нямаше къде да паркира. Бронирани микробуси за пренасяне на пари и коли с дипломатически номера бяха заели всички места. Намираше се на четири преки от Космос Клъб. По някаква причина обаче, независимо че се движеше със седем или осем километра в час, пет дни седмично, той никога не ходеше пеша. Не и ако можеше да го избегне. (Обикновено можеше, макар че повечето пъти, както ставаше и сега, закъсняваше за уговорените срещи.)

И изведнъж го видя. Един линкълн, малко по-малък от самолетоносач, се измъкна от място за паркиране на около две преки от клуба. С рефлекс на футболен вратар, Франк направи обратен завой, предизвиквайки какофония от псувни и клаксони. Вмъкна се на свободното място, извади ключовете, изскочи от колата, блъсна вратата и се затича към старата сграда, където се помещаваше клубът. За по-малко от минута стигна до широкото стълбище, което водеше до мецанина — просторно помещение, в което гостите трябваше да чакат домакините си, които, разбира се, бяха членове на клуба. Покрай стените имаше и кресла. На повечето от тях седяха мъже на определена възраст, облечени в определени костюми. Почти всички четяха „Таймс“, само един-двама говореха тихичко по клетъчни телефони. По стените, плътно подредени, висяха снимки на стария Вашингтон и старите вашингтонци — достолепни мъже и жени, чиято обща връзка беше членството им в клуба.

По принцип той не уважаваше клубовете, но „Космос“ беше различен (или малко по-различен). „Космос“ беше посветен на културата и науката и сред членовете му имаше почти толкова биолози и писатели, колкото адвокати и дипломати.

Това би трябвало да успокои Франк, но всъщност той бе нервен. Домакинът му Флечър Харисън Коу, арабист и бивш посланик в Йемен, възлагаше големи надежди на серията му статии, нещо, което вероятно щеше да приключи с разочарование.

Защото Франк бе претърпял провал в Хамерфест.

За три дни в Норвегия не бе успял да се добере до никого от екипажа на „Рекс“, нито да се качи на кораба. Не успя също да продължи разговора, който беше започнал с физиците от НОАА. И двамата бяха напуснали хотела. След като не успя никъде да открие Киклайтър и Адеър, Франк реши, че поне трябва да опише разходите си.

А те бяха ужасяващи. Деветнайсет дни пътуване. Почти три хиляди долара за самолетни билети, две хилядарки за хотели, шестстотин и нещо за храна. Освен това имаше разходи за пране, местен транспорт, телефонни разговори и… всичко възлизаше на повече от 6 000 долара.

Изпрати сметката по имейла до фондацията с надеждата, че тя все някак ще се загуби. Това обаче не стана и ето го сега тук, с десетминутно закъснение, по покана на Коу.

— О, здравей! — Дженифър Хартуиг се носеше през салона като валкирия из бебешка стая. Един брой на „Таймс“, след това още няколко се смъкнаха, за да я видят.

— Закъсня! Дай целувка! — Цунка го по бузата и се усмихна ослепително, точно както подобаваше на наследени пари.

— Кажи ми — прошепна й Франк, докато тя го хващаше под ръка — ти ли си единствената блондинка в Станфорд, или има и други?

Тя се засмя и го стисна за ръката.

— Наистина — продължи той. — Перфектна си.

Тя пак се засмя.

— Благодаря. Но знаеш ли какво? Имаш неприятности. Той видя разходите ти.

— Ох!

Дженифър ръководеше ежедневния бизнес на фондацията. Имаше грижата стипендиантите й да получават парите си, където и да се намират, както и бюлетинът да излиза навреме — шест пъти годишно. Отговаряше на молбите за субсидии и играеше ролята на домакиня на годишните срещи на випускниците на фондацията.

Влязоха в ресторанта — тиха глъчка — и тръгнаха между масите. Флечър Харисън Коу се надигна и подаде ръка на Франк.

— Добре дошъл!

— Извинявам се, че закъснях. Не можах да намеря къде да паркирам.

— Заради федералните чиновници е — каза Коу и се тръшна на стола си. — Плъзнали са навсякъде. — После извади писалка от джоба на ризата си и започна да попълва заявка за обяд. — Какво ще си вземете?

Франк отвори менюто и му хвърли бегъл поглед. Пържолата вероятно бе ужасна, както и другите месни блюда.

— Миш-маш. — И се усмихна на Коу (прекрасно знаеше, че е вегетарианец).

— Чудесно — каза Коу и записа. — Не знаех, че си вегетарианец, Франк.

— Аз също — скептично каза Дженифър.

Франк сви рамене.

— Просто се опитвам да намаля месото.

— Е, така се почва — отбеляза Коу. — Без да ставаш съвсем тревопасно. — Засмя се на глупавата си шега, повика възрастния келнер и му подаде листа.

Последва лек светски разговор, по време на който Франк разказа забавни истории — за страховития полет до Мурманск, за хотела на „Черноморская“ и за „призраците“, заседнали в асансьора. Коу отговори със собствени истории — припомни си времето, когато бил посланик, и по-късно — коментатор за „Таймс“ („онзи в Лондон“). Пристигнаха платата със зеленчуци, последвани от пържола за Дженифър — тя я атакува като вълчица. Изминаха двайсетина минути и Франк с изненада усети, че компанията му е приятна. Разказа една забавна история за змия, измъкнала се от кухнята в някакъв шанхайски ресторант, а Коу му отвърна с дълъг разказ за някакво развалено яйце, което му сервирали в Катар.

Дженифър се изкикоти и Коу с доволна усмивка се облегна на стола си.

— И така… Кога ще можем да видим твоите възхитителни статии?

— Да. Кога? — повтори Дженифър.

Мълчанието бе заредено с толкова напрежение, че сякаш измина цял час. Франк сгъна салфетката си необичайно старателно, изкашля се и се наведе напред. След това пое дълбоко дъх и каза:

— Ами…

Коу се намръщи, а Дженифър лукаво се ококори.

— Готова ли е? — попита Коу. — Първата?

Франк го изгледа и после каза:

— Не.

— Боже мой! — Коу потърка брадичката си.

— Имаше някои проблеми… — започна Франк.

Шефът на фондацията гледаше разсеяно встрани. След няколко секунди погледна Дженифър, после отново се обърна към Франк.

— Е, ако ускориш малко…

— Мисля, че трябва да ги задържим — каза Франк и Коу се намръщи още повече.

Коу повика келнера.

— Кафе, Франклин. За мен без кофеин. За госпожица Хартуиг капучино. Франк?

— Еспресо.

Когато келнерът се отдалечи, Коу отново се обърна към Франк.

— Това е… доста обезпокоително.

Франк направи гримаса.

— Знам.

— Бяхме решили да използваме първата част като водещ материал в майския брой. Сега… сега вероятно ще трябва да търсим нещо друго.

Франк се помъчи да изобрази нещо, което трябваше да мине за съчувствие.

— Какво друго имаме, Дженифър?

Тя се замисли.

— Слаба работа. Имаме материала на Маркуард за талибаните. Само че, доколкото знам, няма никакви снимки и освен това е поостарял. Имаме и статията на Корона за проблемите в източен Лос Анджелис. Доста е добра, но…

— Това, което ме притеснява — прекъсна я Коу, — е че ти загуби твърде много време за тези статии. Колко беше? Месец? Месец и половина?

— Два — отвърна Франк. — Почти два.

— Такива неща се случват, но ти похарчи цяло състояние.

— Знам.

— Е, и?

И докато пиеха кафето, Франк им обясни как е пропуснал кораба от Мурманск до Копървик, а след това им разказа как са свалили Киклайтър и Адеър в Хамерфест.

— Така че имам много добро начало за грипа, но нямам нищо за това, какво са открили те.

Коу отпи последната мъничка глътчица от кафето си и поклати глава.

— Според мен те най-малкото ти дължат обяснение. Какво ти казаха?

— Казват, че „не са на работните си места“.

— Значи…

— Няма обаче да се измъкнат. Ако трябва, ще денувам и нощувам пред вратата на Киклайтър.

— Всичко това е много хубаво, разбира се, но… не съм сигурен, че това е най-добрият начин да използваш времето си. — Коу се наведе напред, сякаш за да сподели някаква съкровена тайна. — Проблемът е, че аз в известен смисъл съм поклонник…

Франк присви очи: знаеше какво ще последва.

— Чий поклонник?

— Всъщност твой, Франк. Но трябва да призная, че си броих пилците — нашите пилци — преди те всъщност да са се… излюпили.

Франк го изгледа неразбиращо.

— Виждаш ли, разбъбрих се за статиите с един-двама главни редактори… които са твърде заинтересувани…

— Господи! — възкликна Франк. — Кои?

— „Атлантик“ — отговори Коу. — „Таймс“. И „Поуст“, разбира се, но „Поуст“ е лесен.

Франк въздъхна.

— Даже обядвах с онзи идиот от „Венити Феър“, но… Боя се, че ще има известно… разочарование. — Произнесе последната дума, сякаш беше синоним на злокачествен тумор.

Това бе максимумът, до който Коу бе стигал, когато искаше да натрие носа на някого. Винаги имаше някакъв намек, а важните неща бяха скрити в подтекста или трябваше да се разчетат между редовете. Понякога смисълът им бе неясен и труден за разбиране. В този случай обаче тълкуването бе просто: Франк бе извършил непростимия грях да направи така, че Коу да изглежда като глупак. Той — Франк — бе едно от пиленцата, които не се бяха излюпили. Или казано по друг начин — беше се провалил. Дори по-лошо — беше се издънил. Фондацията „Джонсън“ всяка година преглеждаше хиляди заявки, избираше пет-шест души и ги насърчаваше в журналистиката. От всяка гледна точка Франк досега се движеше много добре и изведнъж, по пътя си до Мурманск, се беше издънил.

— Виж, все още можем да го направим — каза той и сам се изненада от думите си.

Коу го изгледа скептично.

— Първата част е добре, наистина. Мога да я свърша за един-два дни.

— И как по-точно?

— Тя е почти готова. Работих върху нея в Китай, а след това в Европа. Това е един стабилен уводен материал, който стига точно до проблема.

— Каква му е основата? — попита Коу.

— Антигенният щам. Той е малко позакъснял, но когато удари, ще удари здраво. Когато докажа това, ще се върна към дивите патици, вирусите като цяло и по-специално — към щама от 1918 година. Ще се занимая с начина, по който се правят ваксините, и това ще ни върне отново към антигенния щам. И търсенето на Испанския грип. Там ще се появят Киклайтър и Адеър и тогава… ще ги оставим да висят. До част втора.

Дженифър го изненада с намесата си.

— Това, което не разбирам, е — ако Испанският грип се завърне, няма ли да е загубил силата си? Искам да кажа, че вероятно този път няма да убие толкова много хора. Здравеопазването е много по-добро. Права ли съм? Искам да кажа, хората навремето са умирали от жълта треска, но…

Франк поклати глава.

— Всъщност, ако дойде същият щам, няма да сме много по-добре, отколкото през 1918 година.

— Шегуваш се! Защо?

— Защото няма ваксина. Говорим за нещо толкова заразно, че навремето са погребвали хората в масови гробове.

— Какво, като в Индия? — попита Дженифър.

— Не — отвърна Франк. — Говоря за Филаделфия.

— Добре, но това, което предлагаш — каза Коу, — е само първата част.

Франк се усмихна тържествуващо.

— Ще ви дам две части. Но не знам за какво ще е втората. Все още. Но ще разбера.

— Да се надяваме — изсумтя Коу.

— Определено става нещо — каза Франк. — Ани беше невероятно услужлива…

— Коя Ани? — попита Дженифър.

— Доктор Адеър. Тя направи повече, отколкото трябваше. Свърза ме с Шин Ли, помогна ми при срещите в Центъра за контрол върху заразните болести. И главното — когато имаше съмнение, че на ледоразбивача ще се намери място за мен — тя се застъпи.

— А след това си е променила мнението — каза Коу. — Винаги става така.

После си погледна часовника, вдигна ръката си — с добре поддържан маникюр — и се разписа във въздуха, за да подскаже на келнера, че иска сметката.

— Не мисля, че си е променила мнението — каза Франк. — Нещо се е случило. В Копървик. Знам го.

— Така ли? — Коу извади от коженото си куфарче клечка за зъби, направена от слонова кост. — Как можеш да си сигурен? Нали не си бил там. — Започна съсредоточено да дъвче клечката.

— Вярно е. Но бях в Хамерфест. И което е по-интересно, още един друг беше там.

— За кого говориш? — попита скептично Коу.

Келнерът дойде до масата със сметката и той я подписа.

— Нийл Глисън — отговори Франк.

Коу примигна, помисли малко и се отказа, вдигна безпомощно ръце към тавана и попита:

— Кой пък е този?

— Той е връзката на ФБР с ЦРУ. Работи в Бюрото за национална сигурност, това е някакво много призрачно учреждение. Характерът на работата му е строго поверителен, но изглежда, че той е главният им специалист по ОМУ.

— Какво пък е това? — попита Дженифър.

— Оръжия за масово унищожение.

Коу пребледня.

— Искаш да кажеш нещо като… атомни бомби?

Франк кимна.

— Да, но не само това. Има и химически, и биологически оръжия.

— И този човек е бил в Хамерфест? — попита Коу.

— Да. На кея. Качи се на кораба. И после напъха Киклайтър и Адеър в колата.

— Интересно — каза Коу. — Само че… не обичам да хвърлям добри пари за лоши неща.

Франк кимна. Какво друго можеше да направи?

— Все пак — каза Коу, — ако мислиш, че можем да имаме първата част до…

— До два дни. Най-много три.

Коу извади часовника от джоба на жилетката си, погледна го и стана.

— Е, да тръгваме.

Във фоайето Коу облече палтото си от камилска вълна и внимателно загърна плюшено шалче около врата си. Дженифър нервно говореше по мъничкия си клетъчен телефон.

Коу вдигна глава и погледна Франк.

— Знаеш ли, колкото повече си мисля за това…

— Да?

Мека усмивка.

— Мисля си, че една част ще е достатъчна. Не ти трябват всички тези шушу-мушу за Арктика.

— Но…

— Става въпрос да се намалят загубите. Не мислиш ли?

— Мисля, че намесата на Глисън…

— Е, това е другата страна на въпроса, нали? — Коу си сложи фините кожени ръкавици.

— Какво искаш да кажеш?

Коу се направи на обиден.

— Ако искаш да се занимаваш с това, трябва да почнеш журналистическо разследване.

— Толкова ли са зле нещата?

— Времената се променят и ние трябва да се променяме с тях. — Коу въздъхна, намръщи се за миг, после плесна с ръце. — Чао.

И тръгна с Дженифър, която подтичваше зад гърба му, към очакващата ги лимузина.

— Чудесен ден, нали, сър?

Франк се поколеба какво да каже. Накрая каза истината:

— Пак ми го начукаха.

Портиерът се ухили.

— Да, сър! Винаги ни го начукват.

 

 

След Русия и Норвегия вашингтонският апартамент на Франк изглеждаше като дворец. Той се намираше на Миндууд Плейс — в Адамс-Морган, квартал за бедни и богати, бели, черни, кафяви, описан в пътеводителите като „живописен“, което означаваше, че има доста етнически ресторанти, закътани барове и практически никакво място за паркиране.

Дори и през деня улиците бяха пълни с млади професионалисти, по тротоарите се разхождаха късо подстригани бледи тийнейджъри, а групички салвадорци се събираха по трима-четирима, за да пийнат или да направят сделка.

Самият апартамент бе наистина внушителен — Франк го беше наел доста време преди кварталът да стане моден. Имаше огромни прозорци, стените бяха облицовани с фасадни тухли, а стереосистемата му за 2 000 долара бе крадена на два пъти (нито веднъж обаче през последните три години). Стаите бяха огромни, а в началото бяха и стилно обзаведени. Сега изглеждаха почти празни — резултат от това, че очарователната Алис Холкомб се бе изнесла с цялата мебелировка. (Това беше станало преди половин година и всичко, което каза Франк, бе: „Е, добре де…“)

Той сложи чайника на газовия котлон, след това вдигна телефона и провери секретаря. Нямаше нищо важно — във всеки случай нищо от Киклайтър или Адеър. Покана за вечеря. Покана за игра на покер. Обаждания от приятели, които „просто се обаждат“, както и обаждания от източници и вероятни източници, включително един, който твърдеше, че е разкрил убийството на Кенеди и „даже нещо повече!“ Последното обаждане бе напомняне, че трябва да участва във футболен мач на закрито, в понеделник в девет вечерта.

Франк си отмери две лъжички кафе в хартиения филтър, след това, докато чакаше чайника да заври, започна да преглежда пощата си.

Нямаше много неща: списания за научни изследвания, „Икономист“, сметка от „Виза“, банково извлечение от „Кресстар“ и купчина боклуци, които не си струваха хартията.

Когато чайникът засвистя, той поля смляното кафе и изчака водата да се изцеди пред филтъра, след това си наля още и почака още малко. Цялата работа беше, че е попаднал на голяма история. Беше абсолютно сигурен. Дори и да не можеше точно да каже каква е историята, тя съществуваше и в това нямаше никаква грешка. Можеше да я види, макар и неясно. Беше като черна дупка, която се проявява чрез поведението на субектите, които са въвлечени в нея — субекти, които изчезват.

Субекти като Киклайтър и Адеър.

Седна на дървената маса, която използваше за бюро, и написа официално писмо на бланка на „Вашингтон Поуст“ до ФБР, ЦРУ, Националния здравен институт, Центъра за контрол върху заразните болести, Националната картографска и топографска агенция, Министерството на отбраната и Държавния департамент. Всяко от писмата бе адресирано лично до директора по информацията на съответното учреждение и всяко започваше със следните думи:

Уважаеми г-н…………

Това е запитване съгласно Закона за свобода на информацията.

Пиша Ви, за да поискам всякаква информация или документи, с които бихте могли да разполагате, относно експедицията на доктор Бентън Киклайтър и Ан Адеър, които наскоро отплуваха от руския град Мурманск към архипелага Свалбард на борда на норвежкия ледоразбивач „Рекс Мунди“. Доколкото зная, експедицията е организирана със съдействието на Националната научна фондация и е имала за цел да извади телата на петима миньори, погребани в селището Копървик. Корабът е напуснал Мурманск на 23 март 1998 г. и се е върнал в Хамерфест (Норвегия) пет дни по-късно.

По нататък в писмото Франк молеше за спешен отговор, тъй като това е в интерес на обществото. След като завърши писмото, се замисли и направи следната добавка:

Копие: „Уилямс и Конъли“

Това бе юридическата фирма, която представляваше „Поуст“. Позоваването на нея по принцип не бе необходимо, тъй като законът изискваше правителствените учреждения да отговарят на запитванията, позоваващи се на Закона за свобода на информацията, в десетдневен срок. На практика обаче повечето от учрежденията отговаряха формално, като потвърждаваха приемането на запитването, без да направят нищо по въпроса. Това най-често ставаше, когато авторите на писмата бяха обикновени граждани, действащи от свое име, и не се очакваше да бъдат особено настойчиви. Франк искаше учрежденията да знаят, че той (и „Поуст“) са готови да стигнат до съда.

Разпечата писмата и ги занесе в пощата на Колумбия Роуд.

Чиновникът в пощата беше весел ямаец, с глава, покрита със синя носна кърпа, завързана на възелчета в четирите края.

— Какво ми носиш бе, пич?

Франк му подаде писмата.

— Официална работа! — извика чиновникът, след като хвърли по един поглед върху адресите: — Завеждаме ги! Це-Ре-У! Фе-Бе-Ре-е! Пента-гон! Интересен живот си живееш, приятел.

С кикот взе парите, върна рестото и хвърли писмата в брезентовия чувал зад гърба си.

— Винаги на вашите услуги! Следващият, моля!

 

 

През следващите дни Франк проведе няколко телефонни разговора и поработи върху статията за грипа, която все още си представяше като „Първа част“.

Обект на опитите за телефонни разговори бяха трима души и резултатът беше все същият. Нийл Глисън не беше в службата си, а Киклайтър не беше на работа. Адеър просто не можеше да бъде открита, въпреки че телефонният й секретар записваше обажданията му. Домашният телефон на Глисън не беше в указателя, също както по-късно стана и с този на Киклайтър. На два пъти Франк успя да се обади на учения късно през нощта, но старецът не казваше нищо друго освен „Ало“, след това затваряше, а накрая си смени и номера. Когато приключи статията за грипа, Франк я даде на куриер да я занесе в офиса на фондацията. Следващия следобед Коу му се обади и каза, че много бил харесал материала. И че смятал, че можел да си остане „самостоятелен“.

— Чудесно — каза Франк. — И аз така мисля.

Последва пауза, която Коу запълни с въпрос:

— А сега какво? Надявам се, не нещо скъпо?

— Мислех да отида в Ню Мексико — отговори Франк. — Може да се направи нещо за вируса „Sin Nombre“. Смятах да отида до Таус, да поговоря с хората от тамошното здравеопазване. Това е добър материал.

— Прекрасно — облекчено каза Коу. — С нетърпение очаквам да го видя.

Франк обаче не тръгна веднага. В понеделник вечерта отиде в Спрингфийлд и игра футбол на закрито с младежи, които познаваше бегло, откакто бе дошъл във Вашингтон. Мачът бе напрегнат, тъй като перуанският отбор бе почти толкова агресивен, колкото и опитен. Франк вкара два гола, макар че отборът му загуби, и се прибра в къщи насинен и доволен.

Обади се на Ани за десети път през седмицата и за свое учудване успя да се свърже.

— Опитвах се да те открия — каза той.

— Знам. Току-що се върнах. Бях при родителите си и открих, че имам осем обаждания на секретаря.

В гласа й нямаше раздразнение, нито нетърпение, само някакво сдържано съжаление.

— Ще ми ги компенсираш ли?

Последва дълго мълчание, след това тя каза:

— Не мисля… Не мога да кажа нищо, наистина. Освен, че съжалявам за неприятностите ти. Наистина обаче яма никакъв смисъл да говорим за това.

— Има смисъл. Това е важен случай.

Тя замълча толкова дълго, че той най-сетне я подкани:

— Доктор Адеър…

— Да…

— Казах, че това е важен случай.

— Знам. Чух те. Само че просто не мога да ти помогна.

— Можеш. Но не го правиш. Искам да знам защо?

— Ами…

Замълча толкова дълго, че той за момент си помисли, че е затворила телефона. След това каза:

— Трябва да свършваме.

— Много невъзпитано!

Обвинението я стресна и Франк трябваше да си признае, че това бе нещо, което никога не би казал на Глисън.

— Какво? — попита тя.

— Невъзпитано. Грубо. Гаднярски номер… Искам да кажа, че изминах целия този път до ада и обратно. Изхарчих цяло състояние. А сега дори не искаш да говориш с мен.

— Не мога.

— Защо?

— Просто не мога.

— Заради Глисън, нали?

Това бе първият случай, в който споменаваше името на Глисън, и това я изненада.

— Какво?

— Казах, заради Глисън, нали? Нийл Глисън.

— Трябва да свършваме.

— Това ли е? Това ли е всичко, който можеш да кажеш: „Трябва да свършваме“?

— Не. Всъщност…

— Да не си дала някакъв вид… клетва за запазване на тайна или нещо подобно?

Тя не отговори.

— Слушай, доктор Адеър…

— Ани. Всички ми казват Ани.

— Добре, Ани. Цялата работа е, че мислех, че се разбираме. Искам да кажа, преди всички тези… — Той спря, защото думата, която му беше на устата, беше „лайна“, но не искаше да говори грубости пред нея. — Ти беше толкова отзивчива! Толкова мила!

— Благодаря — каза тя и миг по-късно добави: — Чак пък толкова.

Франк се засмя.

— Какво ще кажеш за вечеря?

— Вечеря?

— Забрави за Шпицберген. Ще отидем да хапнем. Ти ще кажеш коя вечер, ще кажеш на кое място. Само да не е канадска кухня.

Тя замълча за малко и след това каза:

— Много мило, но… не. Искам да кажа, че при тези обстоятелства не е добра идея.

Гласът й изразяваше искрено съжаление и това го окуражи да я притисне.

— Какви „обстоятелства“? Не знам за никакви обстоятелства.

На свои ред тя се засмя.

— Искаш да ти кажа нещо, но не мога.

— „Не мога“. Това означава, че си подписала нещо!

По телефона прозвуча отчаяна въздишка.

— Трябва да свършваме. Във всеки случай това няма да ни доведе доникъде.

— Не затваряй. Оцени поне, че опитах.

— Трябва да говориш с доктор Киклайтър.

— Е, това вече е страхотна идея! — отговори Франк. — Доктор Киклайтър, как не се бях сетил! Само че всъщност се сетих. Проблемът е, че изглежда, той си е взривил телефона.

— Е, той е много зает.

— Всички сме заети. Ти си заета! Аз съм зает! Даже и Глисън е зает.

— Знам, но… наистина трябва да свършваме. Наистина!

— Защо?

Чу я как си пое дълбоко въздух.

— Защото съм сложила пиле във фурната и то изгаря. Докато говорим, апартаментът ми се изпълва с пушек и ако не отида, пожарната аларма ще се включи, ще дойдат пожарникарите, след тях полицията, после ще ме изхвърлят от апартамента, ще стана скитница и ще замръзна до смърт — това ли е, което искаш?

Франк си помисли.

— Не. Но ще се обадя след една седмица. Наистина мисля, че трябва да излезем на вечеря.