Джон Кейс
Конниците на Апокалипсиса (6)

5.
Архангелск
23 март 1998

По средата на тричасовия полет от Москва до Мурманск самолетът — „Илюшин 86“ — започна да се тресе. Франк Дейли вдигна поглед от лаптопа си и през илюминатора видя, че са влезли в облак. Въздухът беше матов, почти непрозрачен, макар че можеше да види тъмното очертание на крилото.

Трептенето се засили, превърна се в силни вибрации, които ескалираха в тресене. Дейли затвори компютъра, прибра го в калъфката, сложи го в брезентовата раничка и я напъха в багажното отделение на седалката пред себе си. След това се облегна и си каза: „Грешката е моя. Ако паднем, то ще е защото си играх на «Участ» вместо да работя върху Испанската дама. Богът на въздуха не обича калпазаните и затова сега ме застига тази участ. Освен ако…“

Той не вярваше в Господ. Освен ако… при някои обстоятелства. Да те застигне ураган, на десет хиляди метра височина!

Самолетът се наклони, яростно се разтърси, подскочи и изскърца. „Никога не играй на «Участ» в самолет — каза си Дейли и здраво стисна облегалките на седалката. — За какво си мислех? Може пък да имам късмет?“ Несъзнателно почука с кокалчетата на свитите си пръсти по облегалката — три пъти, и след това го повтори. Това бе ритуалът, който спазваше, без да знае откъде идва. Поне досега обаче го предпазваше от черните котки, които пресичаха пътя му. Както и от счупени огледала.

Както и от катастрофирали самолети. Поне досега не беше пътувал с такъв.

Осъзна смисъла на този ритуал — съкратена форма на молитва — като последен остатък от ранното си католическо възпитание.

От седалката през пътеката едър мъж с рунтави мустаци нададе изненадващо женско „Ой!“, погледна Дейли с ужас и скри лицето си с ръце. Миг след това небето стана тъмно, шкафчетата за ръчен багаж над седалките се отвориха и започнаха да мигат предупредителни надписи: „Пушенето забранено!“, „Затегнете коланите!“. „Пригответе се да умрете!“ — помисли си Дейли. Количка с напитки се преобърна, някакъв мъж изкрещя и самолетът рязко пропадна, после подскочи, борейки се с турбуленцията.

Така продължи десетина минути и в пътническия отсек все по-отчетливо започна да се усеща миризмата на повръщано. Бутилки с водка и кутийки с бира и сода се търкаляха по пътеката и под седалките. От отворените шкафчета за ръчен багаж започнаха да падат чанти и куфари.

Най-сетне Полет 16, които летеше на изток, зави и пое на юг. От двете страни на пътеката хората плачеха. Един мъж в задната част на салона запя с всичка сила на език, който Дейли не можеше да разпознае. Миризмата на алкохол се съчета с тази на повръщано и се превърна в отвратителна смрад на гнилоч. След известно време стюардесите започнаха да въвеждат ред, да помагат на наранените, да прибират падналия багаж, да успокояват истеричните.

Нямаше никакво съобщение. Само кратък взрив от аплодисменти, когато половин час по-късно самолетът се друсна върху пистата, подскочи, отново се друсна и със силен вой се задействаха спирачните системи. През илюминаторите се виждаше как снегът се носи от вятъра край нисък сив терминал с надписи на кирилица.

— Къде сме? — попита Дейли, без да се обръща конкретно към никого.

Отговорът дойде от няколко седалки по-напред, където един червендалест австралиец изкрещя, заглушавайки плача на уплашено бебе:

— В Архангелск, приятелю. В тъпия, шибан Архангелск.

 

 

Дейли прекара цял изнервящ час в опити да открие нещо за следващия полет до Мурманск. Оказа се, че няма кой да му каже това. Представителката на Аерофлот прекара 10 минути на телефона само за да му съобщи, че всички писти в Мурманск са затворени.

— Има буря — обясни тя, сякаш Дейли не можеше и сам да се досети.

— И как да стигна до Мурманск? — попита той. — Много е важно да стигна до Мурманск.

Представителката написа телефоните и адресите на две туристически агенции в града — „Интурист“ и „Спутник“. Те можели да го посъветват за пътуване с влак и автобус.

Телефонът в чакалнята бе обграден от чакащи пътници, така че Дейли излезе да потърси такси. За негова изненада почти веднага откри едно — черен ЗИЛ с очукани калници и радиатор, който издухваше студен въздух върху коленете му. Малки снежинки се топяха по предното му стъкло.

— Говорите ли английски?

Шофьорът го погледна в огледалото.

— Разбира се. Говоря всичко.

— Колко е до Мурманск?

Шофьорът сви рамене.

— Може би петстотин.

— Мили?

— Долари. Рубли. Километри. Все едно, защото не можете да стигнете там.

— Трябва да стигна!

Шофьорът се засмя.

— Някой ден — сигурно. Но не и днес.

— Но…

Усмивката на шофьора бе широка като пътя пред него. Окото му намигна в огледалото.

— Добре дошли в Архангелск — каза той. — Това е парадният вход към Северния полюс.

Когато стигнаха до центъра, където се намираха офисите на туристическата агенция „Спутник“, беше четири и половина следобед и вече тъмно, което не бе изненадващо, като се имаше предвид географската ширина. Според пътеводителя на Дейли Архангелск се намираше само на петдесет километра южно от Северния полярен кръг.

Известно време, докато стоеше пред бюрото на служителката на туристическата агенция, имаше надежда. Тя периодично му се усмихваше насърчително и се опитваше да намери начин — някакъв начин — да го закара от Архангелск до Мурманск. Имаше един момент, в който дори изглеждаше въодушевена. Професионалната й усмивка се смекчи до ухилване и стана ясно, че го успокоява и насърчава, изпъвайки пръстите си на лявата си ръка в някакво подобие на бойскаутски поздрав.

След това обаче възбудата й изчезна, пръстите се свиха и тя отпусна устни. Изцъка разочаровано и затвори телефона.

— Влаковете не вървят. Нито за Мурманск, нито за Москва. Има…

— Знам — голяма буря.

— Да, само че има и прекалено много сняг. Ще трябва да останете тук един-два дни.

Дейли изръмжа, но нямаше какво да направи.

— А резервация за хотел? Можете ли да ми уредите?

Жената поклати глава.

— Занимаваме се само с транспорт.

Дейли вероятно изглеждаше отчаян, защото тя го съжали. Изгледа го внимателно, опитвайки се да свърже скъпите ботуши с опърпаната му раница. Тя беше с пластмасови закопчалки, които трябваше да приличат на кожени, но не го докарваха, както и груб символ на мира, изрисуван с химикалка на капака.

Тя го посочи и попита:

— За Чечня ли става дума?

Дейли се замисли, после каза:

— Да. Вероятно.

Жената се усмихна.

— Опитайте „Екселсиор“. Добър е и е съвсем наблизо, зад ъгъла. Ще ви хареса.

 

 

„Екселсиор“ беше добър, но беше и препълнен, така че Дейли седна в уютното фоайе и започна да разглежда справочника „Русия, Украйна и Беларус“. Колкото до хотелските стаи, авторите бяха съвсем директни — нощувките в Архангелск бяха или „евтини и мръсни“, или „приемливи и скъпи“. За Дейли, чиито разходи се поемаха от фондацията, нямаше място за размисъл.

Откри обаче, че „приемливите и скъпи“ хотели (както си ги представяше) са претъпкани с работници от нефтодобива, прекупвачи на диаманти, брокери на най-различни стоки и мошеници от всяка част на света. Изглежда, Архангелск бе нещо като трамплин за авангарда на предприемчивите капиталисти, които имаха намерение да „разработят“ Сибир. Опита в три скъпи хотела, влачейки куфара си по снега, но всеки от тях бе препълнен. Най-после пъхна няколко банкноти в ръцете на администратора на „Пушкин“ и го помоли да му намери стая — където и да е.

Загуби още един час, но в крайна сметка излезе от фоайето с листче в ръка: „Черноморская улица № 3“.

Когато помоли за такси, портиерът го изгледа със съмнение, посочи с неопределен жест небето и поклати глава.

— По-добре автобус. — И посочи близката спирка, където двама премръзнали мъже потропваха с крака под мъждукаща улична лампа. Дейли започна да настоява, но портиерът изглеждаше толкова изненадан, почти обиден, че той най-сетне се предаде.

Затътри се към автобусната спирка. „Щеше ли тате да бъде горд с мен?“ Старецът неуморно го предупреждаваше, че не трябва да ходи никъде или да се „представя за нещо“, ако не се е научил как да „приема реалността“ и да запазва самообладание. „Трябва да сдържаш ирландското в себе си, Франки. Виж ме мен. — Почукваше се с пръст по гърдите. — Цял живот работя за дребни стотинки, и защо? Защото винаги трябваше да бъда прав. Защото не можех да си държа тъпата уста затворена. Защото не успях да разбера, че понякога не си струва от нещо да се прави национален проблем. То е като песента на картоиграча: «Трябва да знаеш кога да свалиш картите».“ Дейли поклати глава при спомена за това как баща му се позоваваше на остроумието и мъдростта на Кени Роджърс.

Междувременно замръзваше, бавно, но сигурно — пръсти, крака, лице. Потропването по земята не помагаше. Единственото, което можеше да помогне, бе автобусът, така че когато той пристигна, Дейли се хвърли вътре веднага щом вратата се отвори. Шофьорът погледна хартийката в ръката му, посочи часовника си и направи полукръг с показалец. Половин час до „Черноморская“.

Дейли седна близо до един от отворите, от които излизаше топъл въздух, и се отпусна. И докато се лашкаше през Архангелск в раздрънкания автобус, с прозорци така мътни и замръзнали, сякаш е в облаците, не можеше да потисне една песен в главата си.

„Играеш си ръката, когато раздадат, и картите държиш, или ги хвърляш…“

„Какво?“ — Замисли се за момент, след това си спомни: „О, да — или бягаш. — Тази част винаги я забравяше — или бягаш.“

Когато стигна до хотела, снегът навяваше и електричеството бе изгаснало. Всъщност почти изгаснало. Някакъв генератор бучеше в мазето, произвеждайки достатъчно ток, за да не се спънеш, но не и повече. Малкото крушки, които светеха, бяха подсилвани от свещи, които мъждукаха във фоайето със зловещ жълтеникав оттенък. Миришеше на черква.

Дейли влезе и неуверено се огледа. В ъгъла на фоайето враждебно гледаща проститутка, увита в полиестерна дреха, се бе опънала на червен диван, тапициран с изкуствена кожа, и си лакираше ноктите. Близо до нея японски бизнесмен седеше на износен стол и четеше комикс. Трима младежи с черни кожени якета спореха за нещо пред бутилка водка.

Дейли попълни регистрационния картон на рецепцията и плати с долари. Докато руснакът броеше парите, прочете написаната на ръка табела на стената зад него:

Дейли бе смаян от клептоманията в Русия: всичко, което не бе завинтено за пода, бе за отмъкване или за продажба. В Москва двама души се опитаха да му купят тъмните очила, а едно хлапе с мотопед посегна да му грабне часовника. Шофьорите сваляха чистачките на колите си, носеха ги в ресторантите и ги поставяха до себе си на масата като допълнителни, екзотични прибори. След два дни в руската столица Дейли осъзна, че е въпрос само на време преди някой да се опита да го убие заради компютъра му. Затова той размени скъпата му кожена калъфка за една опърпана раничка. Лаптопът — „Тинкпат“ за 4 000 долара — се помести чудесно в брезентовата раничка, където преди това без съмнение бяха държани боички и сандвичи (или каквото ядат руските деца на обяд. Може би цвекло.)

След известно време се отказа да чака асансьора и тръгна с ключа в ръка нагоре по стълбите, които бяха достатъчно тъмни, за да се доизнерви. Някъде между втория и третия етаж чу вик. Звукът беше приглушен и паникьосан, едновременно далечен и близък. Малко след това осъзна, че не идва от стаите или стълбите и настръхна. После се сети, че няма нищо свръхестествено, а просто някой е заседнал в асансьора. С въздишка слезе и каза на администратора, който само вдигна ръце към тавана и каза строго и властно:

— Това е проблем всяка нощ. Казвам на гостите на хотела, че правим ремонт, но… — Той сви рамене. — След час-два ще го извадим.

„Майната ти“ — помисли си Дейли и реши да не ползва асансьори. Стаята му беше на четвъртия етаж и му трябваше известно време да отключи в мрака на коридора.

Влезе, хвърли куфара на леглото и със свито сърце започна да оглежда петната по тапетите и пукнатините по тавана. Радиаторът беше студен. Единственият прозорец се отваряше към някаква шахта, което означаваше, че стаята е по-тъмна, но вероятно и по-топла от повечето други в хотела. Въпреки това вятърът проникваше през процепите на черчеветата и върху износения паркет се бе образувала малка пирамидка рохкав сняг. Дейли го погледна за миг, надявайки се, че ще види окуражаващ признак на влага, но накрая реши, че няма изгледи снегът да се стопи.

Кръстоса ръце, пъхна юмруци под мишниците си и седна на ръба на леглото. Докато издишаше силно, видя как дъхът му се извива във въздуха и потрепери.

Все пак, колкото и да му беше студено и неуютно, имаше поне един вдъхващ кураж факт — при такава буря „Рекс Мунди“ не можеше да тръгне наникъде.