Джон Кейс
Конниците на Апокалипсиса (21)

20.

В Ню Джърси пое по отклонението към междущатска магистрала 287 и влезе в Ню Йорк, прекосявайки Хъдзън при Поукърспи. Продължи по централната улица, оглеждайки се за ресторант „Ферначи“. Като го намери, паркира наблизо, загаси двигателя и се облегна. Беше 6.35, а трябваше да се срещне с Мартин Крамър в седем.

Вместо да чака в ресторанта, отвори спортните страници на „Поуст“ и започна да чете.

Двадесет минути по-късно на паркинга се появи нов черен ягуар — XJ–12 с табло от кестен и, както предполагаше Франк, седалки, направени от кожите на китайски престъпници. От колата излезе нисък човек и го огледа внимателно.

— Вие ли сте Дейли?

— Да.

— Марти Крамър. Приятно ми е.

Стиснаха си ръцете и влязоха в ресторанта. Бе изненадващо приятен, с климатик, който докарваше температурата до шестнайсет градуса. Много фаянс и дърво. Някъде отдалеч тихо се носеше музика. „Турандот“. Салонният управител ги заведе до маса в ъгъла.

— Сигурно добре вози — каза Франк, като погледна към паркинга.

Крамър с безразличие вдигна рамене.

— Закарва ме там, закъдето съм тръгнал.

Беше нисък мъж с тесни гърди и остър нос, редки зъби и блестящи черни очи. Тъмната му коса бе къса, остра и лъщеше от лак за коса.

— Ей, Марио — извика Крамър. — Какво имаш за пиене?

Келнерът отвори с усмивка листа за вината и им каза кои са по-специални. След това взе поръчките им и изчезна.

През следващия час минаха поред през: по едно питие („Найкс“ срещу „Уизърдс“); по едно карпачо (Клинтън срещу Стар); филийка хляб, полята със зехтин (спомени от военната служба); и предястията: осо буко за Крамър и тортелини за Франк.

Крамър се оказа приятна компания, слушаше добре, но беше сдържан източник на информация. След петдесет и пет минути празни приказки Франк не научи почти нищо за работата му за Бергманови и го каза направо:

— Знаете ли, не ми казахте нищо.

Крамър се усмихна.

— Какво искате да знаете?

— Да започнем — каза Франк, като наля и на двамата — с това къде са били убити Бергманови. Какво мислите?

Крамър се почеса по бузата, поклати глава и намигна.

— Вижте, имам един проблем — ако името ми влезе във вестниците, ще изгубя клиенти. Това е проста работа. Видяхте ли картичката, която ви дадох? Какво пише там?

— Пише, че сте частен детектив.

— Точно така. Частен детектив.

— Повярвайте ми, това няма да бъде записано.

— „Повярвайте ми“… — изпуфтя Крамър.

Франк се усмихна.

— Говоря сериозно.

Крамър го погледна присмехулно.

— Сигурен ли сте?

Франк скръсти ръце пред гърдите си.

— Абсолютно.

Крамър въздъхна, очевидно изтощен от настойчивостта на Франк.

— Добре. Да направим опит. Какво искате да знаете?

— Всичко, което можете да ми кажете за Бергманови.

Частният детектив се облегна, размишлявайки по темата. След това каза:

— Две катерички.

Франк се засмя, но след миг усмивката му увехна.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа: какво всъщност се е случило? Синчето им е избягало и се присъединило към цирка. Ха-ха-ха! Ето това е.

— Да, но… родителите му са ви наели, след като той е умрял, нали? Така че не става въпрос за издирване на изчезнал.

Крамър скептично сви устни.

— Не е точно така. Те се обърнаха към мен половин година, след като младежът се включи в Храма. Това беше преди две години.

— Какво искаха да направите?

— Да го отвлека. Не го казаха точно така, но това беше смисълът. Имаха подготвен „депрограматор“.

— И какво стана?

— Повъртях се наоколо, зададох някои въпроси. Според всичко, което можах да науча, хлапето беше добре. Щастливо. Затова се оттеглих. Казах им, че не може да бъде направено.

— А след като се удави? Пак ли ви наеха?

Крамър за момент изглеждаше като че ли притеснен, след това се наведе напред.

— Не разбирам какъв е вашият интерес? Искам да кажа, че това не е точно национална сензация и не е точно районът с най-голямо разпространение на „Поуст“. Така че не разбирам какво търсите.

— Истината.

Крамър го погледна с насмешка.

— В такъв случай трябва да потърсите Кришнамурти.

— Много смешно — каза Франк.

— Говоря сериозно. Полицейски репортер ли сте?

— Не.

— Тогава какво?

— Работя върху статия, свързана с медицината. Обаче е много сложно. За да отговоря на въпроса ви — опитвам се да разбера дали хората на кораба…

— „Кристалния дракон“?

— Да. Опитвам се да разбера дали наистина са се удавили. Понеже според мен може би не са. Може би това е фалшификация. А ако греша и те са се удавили, може да е убийство.

Крамър го изгледа продължително, отпи глътка „Монтепулчано“ и каза:

— Докъде бяхме стигнали?

Франк се замисли за малко.

— Казвахте ми, че два пъти сте работили за Бергманови. Веднъж когато синът им се е включил към сектата…

— И след като се удави — каза детективът. — Това беше за добро.

Вероятно Франк инстинктивно бе вдигнал вежди, защото Крамър побърза да обясни:

— Стана ми жал за тях. Мисля, че се чувствах и малко виновен. Не знам… Може би трябваше да направя нещо за хлапето в първия случай. — На лицето му се изписа съжаление. — Във всеки случай не беше много работа. Говорих с няколко души от кораба…

— И как се държаха те?

— Сътрудничеха. Не се държаха, сякаш имат да крият нещо.

Вероятно Франк отново го изгледа скептично, защото Крамър се наведе към него и каза:

— Виж, дай да се разберем. Бергманови се побъркваха, когато ставаше дума за Храма. Не можеше да се говори с тях на тази тема. По начина, по който го разбираха, те самите имаха „религиозни възгледи“, но на хлапето му били „промивали мозъка“. То било в „секта“. Какво ви говори това?

— Не знам.

— Те бяха фанатици — продължи Крамър — и параноици. Господи, сякаш виждаха под килимите си противопехотни мини. Всичките им телефони били подслушвани. Имало хора, които наблюдавали дома им… Мили Боже, те даже си купиха пистолет! Държаха го в хола в случай, че някой влезе. — Крамър се засмя.

— Какъв пистолет? — попита Франк.

— Не знам, мисля че беше 38-ми калибър.

— Е, и…

— Вижте до какво се свежда всичко. Те искаха някой да бъде виновен. Те имаха нужда някой да бъде виновен. В противен случай те самите трябваше да са виновни — разбирате ли какво искам да кажа?

— Значи не мислите, че Храмът е виновен?

— Не знам. Може, би щяха да постигнат нещо в тази насока. Може на кораба да е имало някои небрежности — недостатъчна практика със спасителните лодки или нещо подобно. Работата не е там. Опитвам се да кажа, че в моя бизнес се срещам с много хора, които преследват миражи. Може би половината. Бих могъл да кажа — приберете си портфейла, защото още отсега знам, че не мога да ви дам това, което искате. Искам да кажа — вижте например хората на летището в Маями. Ако ги попитате — няма нито един изчезнал. Няма такова нещо като изчезнал. Има само група „задържани тайно под стража“. Същото е и с катастрофата на TWA. Беше ли тя нещастен случай? По дяволите, не. Било е ракета, бомба, грешка в поддръжката — нещо. Защото, когато имате работа със семейства, няма такова нещо като нещастен случай. Трябва да има причина за загубата, трябва да има някой виновен. Трябва да си го върнете — с пари, отмъщение, каквото и да е. В противен случай се губи смисълът. Всичко става произволно. Тогава започва търсенето. Когато това се случи, разследването свършва и се превръща в нещо друго. Харесвате ли го, или не, аз така правя по-голямата част от парите си.

— И мислите, че това се е случило с Бергманови?

— Знам го.

— А тялото, което откриха?

— Искате да кажете в Адирондак?

Франк кимна.

Крамър вдигна рамене.

— Не са сигурни, че е тя.

— Но… ако е?

Крамър се намръщи и се замисли върху казаното.

— Не знам, може би сте прав. Може би Храмът ги е накълцал. Нямам никакво доказателство за това, но…

— Ако не е Храмът?

— Да го кажа по друг начин — мисля, че прокуратурата трябва да търси господин Бергман.

Това предположение го стресна.

— Искате да кажете…

Детективът се наведе над масата и сниши глас.

— Бергманови имаха някои много сериозни проблеми.

— От какъв характер?

— Проблеми, които нямаха нищо общо с хлапето — отвърна детективът. Франк се опита да каже нещо, но Крамър го спря. — Не исках да навлизам в тази тема, но какво чух? Бергман е прехвърлил голяма сума пари на Каймановите острови малко преди той и жена му да изчезнат.

— Нямах представа — каза Франк.

— Говорихте ли с Тутъл?

— Имате предвид онзи от офиса на окръжния прокурор в Плесид?

— Да.

— Само по телефона.

— Мисля, че бихте могли да го попитате, но се съмнявам, че ще ви каже нещо. Те работят по голяма следа.

Франк отпи от виното си и помисли върху това, което бе казал Крамър. След това опита друга насока.

— А ексхумацията? Успяха ли да получат…

Детективът поклати глава.

— Не. Всичко увисна в съдилищата. Властите бяха готови да ексхумират, но Храмът спечели при обжалването. Те имаха документите на хлапето. Подписани и подпечатани. Заверени при нотариус. Имаше завещание. Без съмнение подписът бе негов. Искал е да бъде погребан там и не е искал останките му да бъдат „насилвани“. Казано е точно така в завещанието. Следващото нещо, което се случва — мама и татко изчезват и — бум! Случаят става съмнителен.

Келнерът пристигна със сметката и Франк му подаде своята „Виза“ карта, макар да не знаеше дали все още е валидна. После каза:

— Вижте, дали бихте могли да ми дадете имената на хората от кораба, с които сте говорили?

— „Кристалния дракон“?

— Да. Може да поговоря с тях.

Крамър облиза устните си.

— Сигурно ще мога. Дайте ми номера на факса си и ще ви изпратя бележките си.

Франк му даде номера и попита:

— Как изглежда всичко там — в Плесид?

Крамър поклати глава.

— Не знам. Всичко е… добре подредено. Много добре организирано. Очевидно имат някакви пари. Водачът им е уникален, но в крайна сметка това работи за тях.

Разделиха се на паркинга, като Крамър благодари на Франк за вечерята и обеща да му се обади, ако нещо се появи „в обсега на радара му“. След това се качи в ягуара, който запали със силно буботене, и като махна леко през рамо, напусна паркинга и се включи в градския трафик.

Франк го видя как потегля, след това се качи в сааба. Мислеше за разговора, който току-що бе приключил. Може би Крамър казваше истината, но на Франк му се струваше, че детективът има задача и тя е да ликвидира историята. Защо би искал да направи това? Повечето частни детективи си умираха за публичност. Колкото повече имената им се появяваха във вестниците, толкова повече клиенти имаха.

Като излезе от паркинга и потегли на север, съжали за това, което бе казал за разследването и особено за подозренията си за удавените. Съжали още повече, когато на няколко преки от ресторанта мина през пресечката на Седма и Единадесета. Ягуарът на Крамър бе паркиран там и детективът оживено говореше по уличен телефон.

Франк намали, за да е сигурен, че това е наистина той, и след това продължи. „Да се надяваме, че не говори за мен“ — помисли си.