Джон Кейс
Конниците на Апокалипсиса (29)

28.

Помисли си да се обади на федералните, но след Уейко и Ръби Ридж Бюрото не му вдъхваше доверие, когато ставаше дума за операции по спасяване на заложници. Щеше да опита друг подход.

След половин час бе готов с плика за куриерска доставка и го запечата. Той съдържаше дискетите от хладилника с цялата информация, която бе събрал за Храма, Испанския грип и Люк Соланж. Имаше и резюме, набързо съставено на компютъра на Карлос, което маркираше информацията, която не се съдържаше в дискетите — включително това, което Ани бе казала за СДЗС, нейното предположение, че последните грипни вълни са опити за разпръскване, отвличането й, както и собствените му планове. Понеже познаваше безкрайния скептицизъм на Глисън, приложи и кодовете за гласовата си поща, така че агентът на ФБР да може да чуе заплашителното послание от Храма, което Франк не бе изтрил.

Карлос (гражданинът) Рубини твърдо му обеща да достави пакета в офиса на Глисън в Бъзардс Пойнт на следващата сутрин. Очите на Карлос блеснаха от възбуда, когато Франк настоя, че колкото по-малко знае, толкова по-малко опасно ще е за него. Карлос трябваше да настоява Глисън лично да дойде и да вземе плика. Ако него го нямаше, Карлос трябваше да каже, че въпросът е спешен, отнася се до националната сигурност и че пликът трябва незабавно да бъде предаден на Глисън.

— Не се притеснявай, Франк — каза Карлос със светнали очи. — Ще направя така, че това да стигне до този Глисън. Знаех си, че това не проста кражба.

След като си подсигури гърба, Франк си помисли да мине през границата до Вирджиния и да си купи пистолет. После обаче се отказа от тази идея. Пистолетът можеше да е полезен само ако имаше здрава дясна ръка. Дори шофирането щеше да му е достатъчно трудно.

Що се отнася до шофирането, реши да не се лигави със сааба. Какво щеше да стане, ако се скапе някъде по пътя? Освен това щеше да му е по-лесно да кара автоматик. Взе такси до Нешънъл, нае кола от „Баджет“ и потегли на север.

Движеше го ирационалното чувство, че докато се стреми да освободи Ани, тя ще е добре.

Мъчеше се да не мисли какво може да се е случило с нея. Мъчеше се да не чува гласа на Бени Стърн: „Единственото, което не направиха, е, че не се опитаха да ме убият… Обаче щяха да го направят, ако бях нещо повече от дребно притеснение.“ Заваля. Той пусна силно музиката и се съсредоточи върху шофирането. От време на време се разминаваше с големи камиони, които оплискваха предното му стъкло с вода. Понеже това го отвличаше и го откъсваше от притеснението му, той почти се радваше на собствения си ужас — беше сляп, движеше се в тунел от шум, фучеше през дъжда.

 

 

Влезе в Лейк Плесид към четири сутринта и го заобиколи. Най-после бе спряло да вали. От време на време минаваше покрай къщи. По-старите бяха близо до пътя, а по-новите бяха построени навътре, в края на дълги алеи. Веднъж фаровете му хванаха сенки на сърни в полето край пътя. В никоя от къщите нямаше светлини. Нито външни лампи, нито синкавото мъждукане на телевизор — нищо. Лунната светлина хвърляше призрачен отблясък върху всичко. Не срещна нито една кола. Празнотата го потисна. „Аз съм сам на света — помисли си. — Всички други са мъртви.“

Мина покрай бялата дървена къща и видя зад нея портала към имението. Отклони колата от пътя и я спря на тревистия банкет. Знаеше, че охраната на портала контролира пътя към имението и че всяко движение било навън, било навътре, се следи — но не забеляза никаква ограда.

Нямаше дори и най-елементарен план. Някъде, далеч от портала, щеше да влезе в гората. А след това? Не знаеше. Щеше да потърси Ани. Щеше да я намери. Щеше да я спаси.

Затича към дърветата бавно — като на тренировка — и скоро влезе в гората. Лунната светлина правеше дърветата сребристи и черни. Почвата бе покрита с опадали иглички и мека. Беше толкова тихо, че можеше да чуе жуженето на насекомите, а може би това бяха птици, а от време на време и шумоленето от придвижването на някое животно.

След известно време гората стана по-гъста и по-тъмна и Франк трябваше да върви бавно. Клонките на храстите го шибаха през лицето. Внезапно се озова на нещо като полянка. Но не беше полянка, а паркинг. Под краката му изхруска чакъл. Луната залязваше, но в последната й светлина видя коли. Изглеждаха зловещи, като подредени черни бръмбари. Погледна часовника си. Фосфоресциращият му циферблат показваше 5.10. Зад паркинга видя чакълена пътека, която изчезваше в гората.

Тръгна по пътеката и след малко се озова на друго открито място. То вече беше ливада. Мина покрай езеро и тенис кортове. След това имаше сгради — бели къщички и други, по-големи, нещо като стари тухлени общежития.

Кампус^[1] Почти произнесе думата на глас, доволен да определи това, което в тъмнината му се струваше толкова загадъчно. Кампус. Това фокусира нещата и ги вкара в някакви рамки. Спомни си, че Стърн беше говорил за него. Старо частно училище — нещо такова. Франк тръгна нагоре по хълма и излезе на някакъв път. Когато се изкачи на върха, почти хлъцна пред вида на комплекса модерни постройки от стомана и стъкло: фабрика, склад, офис-сгради. Всичко беше толкова лъскаво, толкова голямо, толкова чисто и изглеждаше скъпо — малък индустриален комплекс, скрит в гората. От комплекса се носеха звуци, различни от тези в гората. Бучене на машини, леко механично потракване — очевидно се работеше. Целият район излъчваше някакво студено флуоресцентно сияние. Два големи камиона бяха паркирани пред някакъв склад. На белите им каросерии бяха изрисувани залязващи слънца и бе изписано „Еко-Вита“.

Досега не бе видял никого, но усещаше, че тук има хора и че те работят. Вируси ли правеха? Въпреки уверенията на Том Диър, че да се направи вирус е толкова лесно, колкото да си свариш ракия, Франк тайничко се беше надявал, че Храмът няма да се справи с тази задачка, че те ще се прецакат. След като обаче видя размера на дейността тук, илюзиите му рухнаха. Зад сградите от стомана и стъкло имаше друга ивица дървета, а зад нея, в края на осветен със старомодни глобуси извиващ се път се извисяваше голяма сграда. Замък.

Замъкът на Соланж?

За да заобиколи комплекса трябваше да се върне в гората. Небето вече изсветляваше и Франк можеше да върви по-бързо. Гората, която се намираше между фабричния комплекс и замъка, беше стара, смърчова, и всички дървета бяха прави като моливи. Близо да замъка по-ниските клони на дърветата бяха подрязани, а по земята нямаше нито една изсъхнала клонка. Беше поддържано като в парк. Франк се подпря на едно дърво, за да си поеме дъх.

Бръмчащ звук го накара да погледне нагоре. Беше чувал няколко пъти подобен звук, докато се движеше през имението — птица, насекомо — просто един от нощните звуци. Не очакваше да види нещо, но видя.

И това, което видя, почти го парализира. Малка червена светлина, прикачена към камера за наблюдение. Камерата се завъртя надясно с тихо бръмчене, след това спря, настрои се и се завъртя наляво.

Сърцето му се сви от отчаяние.

Не беше сигурен дали има инфрачервен сензор, или е обикновена камера, но знаеше че бръмчащият звук го бе съпровождал през цялото време. Бил е следен непрекъснато, откакто е влязъл в имението.

Все пак камерите не са нещо особено, ако някой не им обръща специално внимание. Освен това той бе абсолютно сигурен, че няма да се върне при колата си. Трябваше да намери Ани и да я изкара оттук. Все щеше да се намери някакъв начин.

Изведнъж го освети мощен прожектор и един женски глас каза:

— Излезте на поляната! Дръжте ръцете си така, че да мога да ги виждам.

 

 

Оковаха ръцете и краката му и го хвърлиха в малка стая, където нямаше нищо освен приглушена светлина от тавана и тоалетна чиния в ъгъла. Беше му позволен само този поглед — след това светлината бе изключена.

Не знаеше колко дълго е в стаята, защото нямаше как да отчете времето. Мислеше си, че са поне двайсет и четири часа, но кой знае? Бледата светлина под вратата не се променяше. Едно нещо бе сигурно — беше в стаята достатъчно дълго, за да огладнее и ожаднее. И то много. Достатъчно дълго, за да задреме на няколко пъти — всеки път се събуждаше в някакво състояние на объркана безчувственост, която започна да му се струва по-добра от пълното съзнание. Достатъчно дълго, за да започне да се притеснява, че или е забравен, или, което бе по-лошо, е оставен в тази стая да умре.

След това вратата се отвори и от ярката светлина излязоха двама въоръжени мъже. Дадоха му вода и го заведоха в друга стая, която изглеждаше много по-различно.

 

 

— Мога ли да ви предложа нещо освежаващо? — попита Соланж. — Изглеждате така, сякаш имате нужда.

Седяха един срещу друг на дъбова библиотечна маса в стая, която изглеждаше като шедьовър на полираното дърво. Имаше изящно резбован таван, библиотеки от пода до тавана, стълбички на колелца до тях, една стена с ниски шкафове, над която имаше тесни вертикални прозорци, разделени с колони. В изящно вградена в стената камина весело припламваше огън. Към стаята водеха две врати, над които имаше кехлибарени витражи. До всяка врата стояха мъж и жена, облечени в сини джинси и бели ризи. Държаха черни автомати и сякаш изобщо не поглеждаха Франк.

Той беше чакал в стаята повече от час, вързан на един стол, докато дойде Соланж.

— Къде е Ани? — попита Франк.

Соланж се облегна на стола си и се залюля на задните му крака — нещо, което Франк не можеше да направи. Ръцете му бяха свободни, но краката му бяха пристегнати при колената към стола с дебели пластмасови ленти. Начинът, по който бе вързан, караше мускулите на бедрата му да се напрягат и той постоянно се привеждаше напред, за да облечи болката. Преди пристигането на Соланж столът бе по средата на стаята и Франк бе принуден постоянно да балансира. От една страна, ако не се наведеше напред, болката в бедрата му ставаше агонизираща. От друга страна, ако се наведеше прекалено много, щеше да падне по лице.

След идването на Соланж го занесоха до масата. Това бе огромно облекчение, защото вече можеше да се наведе напред и да облекчи напрежението в краката си, без да го е грижа за равновесието.

На масата между двамата бе поставен поднос със сирене и плодове, кана вино и две празни чаши. Соланж наля вино в едната, завъртя я малко, помириса виното, после отпи малка глътка. Погледна Франк изпод гъстите си вежди с престорена загриженост.

— Сигурен ли сте? Това е наистина чудесно бордо.

— Къде е Ани?

— На твое място, Франк, не бих го отказал — каза Соланж. — Защо не му се насладиш, докато можеш?

— Защо не се шибаш.

Соланж примигна, след това снизходително поклати глава, сякаш Франк беше кученце. Глътка вино, въздишка. После скочи и закрачи към камината. Походката му бе като на хищник. Махна предпазната решетка, клекна и разбърка горящите цепеници с ръжена. Изригна вулкан от искрици. Без да се обръща, Соланж вдигна ръка и един от охраната — луничав младеж, толкова млад, че автоматът изглеждаше като играчка в ръцете му, се приближи. Соланж му каза нещо и хлапето излезе от стаята.

Соланж се върна до масата, седна, подпря брадичката си с ръце и загледа Франк с любопитство.

— Ти ме заинтересува, Франк. Защо дойде тук? Имам предвид — какво си мислеше? Не че не сме ти благодарни, че дойде сам но… наистина! — Очите му блестяха като на хищник.

Франк не каза нищо.

— Сигурен ли си за виното? Може да те отпусне.

Вратата се отвори и Франк се обърна с надеждата да види Ани. Появи се слаб, приличащ на скелет мъж. Соланж отиде при него и му каза нещо. Слабият мъж излезе, а Соланж се върна на мястото си. Остана неподвижен няколко мига, след това вероятно взе решение, потропа с пръсти по масата и отмести чашата си настрани.

— Франк, имам някои въпроси, на които знам, че не желаеш да отговориш, но… както можеш да си представиш, има неща, които наистина трябва да знам. Например — колко от това, което сте научили, сте казали на ФБР? Колко?

Изправи се и закрачи, повишавайки изключителния си глас.

— Глисън знае ли за опитите по разпръскването? Знае ли, че вие с доктор Адеър сте тук?

Франк погледна към тавана.

— Ако се вярва на доктор Адеър…

— Ще те убия, шибаняко — каза Франк. — Какво си направил с нея?

— Какво съм направил с нея? Разпитахме я, разбира се. Трябва да призная, че тя имаше всички стимули да говори истината. Все пак човек никога на знае…

Махна с ръка и охраната отвърза Франк от стола и завърза ръцете му зад гърба.

Соланж подхвърли зрънце грозде в устата си и каза:

— Да тръгваме. Този килим струва десет хиляди долара и не искам да го цапам.

 

 

Слязоха с асансьора три етажа и тръгнаха по бетонен коридор. Подът бе от някакъв еластичен материал. Краката на Франк се пооправиха, въпреки че все още ги чувстваше омекнали и слаби.

— Този под е направен изцяло от рециклирани автомобилни гуми — каза Соланж. — Много е издръжлив и както виждаш — приятно е да се ходи по него. Имаш ли представа колко много гуми има тук? Цели планини.

„Не му обръщай внимание“ — каза си Франк, като се мъчеше да не мисли какво имаше предвид Соланж, когато каза „не искам да го цапам“, или какво може да има в края на този дълъг коридор.

— Що се отнася до рециклирането — продължи Соланж, — не може просто да се възстанови на хората депозитът, който са платили при покупката, защото на определен процент от тях не им пука за този депозит. Не може да се направи депозитът достатъчно висок, за да се мотивират някои хора, но да бъде недостъпен за бедните. Нито пък трябва да бъде скъпо за хората да връщат неща като автомобилни гуми, защото те просто ще започнат да ги изхвърлят незаконно, нали така?

— Е… тогава какво? — попита Франк, макар да не искаше. — Нали вие произвеждате този материал? — „Сигурно съм откачил — помисли си. — Какво ще последва? Лекция за преработване на отпадъци ли?“

— О, да — отвърна Соланж. — Ние създадохме технологията. И направихме прототипа точно тук. Продадохме правата на „Петрохем“. Бих искал да имаме време за една обиколка. Ще ми е приятно да ти покажа апаратурата ни.

Влязоха в друг коридор и Соланж отвори една врата вляво. Влязоха в малка стая, цялата от бетон и с канал на пода. Малко неуместно в средата на стаята имаше черна градинска масичка, направена от метална мрежа, и около нея четири стола, изработени от същия материал. В ъгъла имаше двойна мивка. На пода лежеше градински маркуч. До мивката имаше затворена врата.

Охраната блъсна Франк в един от столовете. Соланж прокара ръка през косата си, след което рязко кимна и един от охранителите каза нещо в кръгла решетка, монтирана в стената до вратата. Малко след това вратата се отвори и влязоха двама яки мъже, които почти влачеха Ани.

— Ани! — възкликна неволно Франк.

Тя дори не вдигна глава.

Когато я довлякоха до масата, той видя, че е упоена. Очите й бяха нефокусирани, а краката й едва помръдваха. Сложиха я на един стол и главата й клюмна на гърдите.

— Дрогирали сте я — каза Франк. Думите му прозвучаха глупаво дори на самия него.

Соланж вдигна вежди.

— Е, нали знаеш как става. — Отметна глава и на лицето му се появи налудничавата усмивка на герой от анимационно филмче. — Понякога усещаш безпокойство — каза с тон, подходящ за реклама на сладкиш. — Понякога не усещаш нищо.

— Да постелем ли найлона? — попита един от мъжете и постави върху масата две отворени бутилки пепси и една тенекиена кутия. Франк погледна бутилките и си помисли, че Соланж има намерение пак да се прави на домакин и колко налудничаво е всичко това. Бутилките бяха от дебело стъкло, малко мътни и по тях имаше драскотини. Бутилки за многократна употреба.

— Не — каза Соланж и се облегна на стената. — После само ще измиете с маркуча.

Някой хвана Франк и го натисна към облегалката на стола, после натъпкаха в устата му мокра кърпа. Един от охранителите затисна с пръст гърлото на едната бутилка и я разклати. Соланж се усмихваше.

Човекът дойде до Франк и тикна бутилката под носа му. Миг по-късно газираната струя влезе в синусите му.

Болката прониза главата му и всяка клетка в тялото му се паникьоса. Давеше се. Умираше. Задушаваше се.

След това го пуснаха и колата започна да излиза от носа му. Ани плачеше.

— Шадраванче! — възкликна със смях Соланж и продължи дружелюбно: — Това, което харесвам в този метод, Франк, е първо, че е елементарен като технология. Второ — не изисква никакви ресурси. Трето — не може да бъде открит. Четвърто — не нанася постоянни увреждания. Пето? Можеш да продължаваш, колкото си искаш, и няма да загуби силата си. — Отпусна ръце и пое дълбоко дъх. — Кажи ми сега за Глисън. Знае ли, че си тук? Знае ли за опитите за разпръскване?

Франк само го гледаше.

Соланж сви рамене и столът на Франк за втори път бе наклонен назад. Пак пъхнаха кърпата в устата му и главата му отново експлодира. След това отново го изправиха. Той се давеше, тръпки минаваха през цялото му тяло. Краката му се тресяха като крака на жаба в лабораторен експеримент.

— Е? — каза Соланж. — Питах за Глисън.

Франк продължи да мълчи.

— Ти си тежък случай, Франк — въздъхна Соланж и кимна на охраната.

Франк гледаше как отново разклащат бутилката. Соланж вдигна ръка и кимна към Ани.

— Сега е неин ред.

Кръвта нахлу в главата на Франк.

— Оставете я!

— А, ти си имал и дар слово?

Соланж отвори кутията, извади един найлонов плик и го разгъна. На плика пишеше „Сейфуей“.

— Вторична употреба на пликчето — каза Соланж. — Това се смята за по-добро от рециклирането му.

Франк с ужас гледаше как един от охранителите взима малък флакон и пръска в лицето на Ани — като че пръскаше насекомо. Соланж нахлупи пликчето на главата й, завърза връзките зад врата й и ги стегна.

Франк се опита да скочи, но го натиснаха на стола.

Ани се раздвижи и излезе от апатията си. Ръцете й обаче бяха вързани зад гърба и нямаше начин да махне пликчето, което се издуваше и отпускаше с всеки отчаян опит да си поеме въздух. Лицето й пламна от това, с което бе напръскана.

— Сълзотворен газ — каза Соланж с гнусна усмивка.

 

 

Колко продължи това — пепсито, което влизаше в синусите му, Ани, сълзотворният газ — Франк не можеше да каже, въпреки че накрая двете бутилки на масата бяха празни. Може да бяха десет минути, може да бяха и два часа. Болката, както се оказа, е пространство със свои собствени измерения, където не важат обикновените мерки.

Той „говори“, разбира се, и по-късно се учуди защо му е трябвало толкова време, за да го направи. Това обаче нямаше никакво значение. Винаги имаше друг въпрос и ако Соланж приемаше скептично отговора, кърпата се връщаше в устата му, а пепсито — в носа му.

И когато Франк започна да си мисли, че това ще продължи безкрайно, Соланж го спря.

— Стига вече. — Каза го остро, сякаш като упрек към охранителите. Приближи се до Франк и сложи ръка на рамото му. — Свърши. Няма да има повече болка. Успокой се.

Франк знаеше, че трябва да изпита отвращение от докосването на Соланж, но вместо това почувства благодарност. Знаеше, че не бива, но така се усещаше.

— Донесете им чисти дрехи — нареди Соланж. — И кажете на доктора да им даде успокоително.

След това си тръгна.

 

 

След половин час ги отведоха в бална зала с блестящ паркет и високи тавани. На стените висяха географски карти, графики за атмосферното налягане, сателитни снимки. Имаше бюра, компютри, телефони, шкафове. Емблемата с коня беше практически навсякъде.

Соланж работеше на компютър. Не ги погледна. Франк и Ани, с вързани зад гърбовете ръце, стояха и чакаха. Франк се загледа във фотографиите на стената — житни полета, снимани отвисоко. Навсякъде житото изглеждаше повредено — или болно, или страдащо от засуха. Степента на болестта варираше от няколко кафяви зрънца на иначе здраво изглеждащата реколта, до поле, което изглеждаше обгърнато в тъмен дим, сякаш се е разтопило. И на всяка снимка имаше дата и информация, изписана в полето:

Пукцина Граминус 272–4017/9

Пукцина Граминус 181–2022/7

Пукцина Граминус 101–1097/3

Пукцина Граминус 56–6340/7

Соланж свърши с това, което работеше, и изключи компютъра. Погледна Франк и Ани и им се усмихна мило.

— О, здравейте. Изглеждате много по-добре.

— Какво е Пукцина Граминус? — попита Ани. Гласът й прозвуча странно на Франк, по някакъв начин като роботизиран. Това беше ефектът на успокоителните. Предполагаше, че и неговият глас ще прозвучи по същия начин. Във всеки случай се чувстваше странно, не точно успокоен, но почти като изключен, сякаш се преструваше на нещо, което не е.

— Ръжда по пшеницата — каза Соланж и посочи снимките. — Това са някои от първите ни опити. Ние сме като селекционери на коне и се стремим да създадем най-бързата и най-добрата Пукцина Граминус. Освен върху ръждата по пшеницата работим по различни видове главня по царевицата и разни болести по ориза. Тези растения са основните храни.

Ани се смръщи и погледна Франк. Въпреки мъртвешкия й глас, въпреки очевидните доказателства за това, което бе преживяла, той се зарадва от живите искрици в очите й. Иначе тя изглеждаше, сякаш е била няколко дни в спасителна лодка. Кожата й бе зачервена и напукана, по устните й имаше мехури, очите й бяха с червени жилки.

— Защо? — попита тя. — Защо правите това?

— За да възстановим баланса — отвърна Соланж. — Да помогнем на Майката Природа срещу съществата, които променят баланса. Ти си учен и трябва да разбереш. „Зелената революция“ с хибридната си пшеница и устойчиви на болести царевица и ориз помага на населението, което напразно живее на планетата. Това не ни трябва. И Природата не го иска.

— Значи — каза Ани — създавате чума и глад.

Соланж не й отговори. Погледна часовника си и се изправи.

— Време е да тръгваме — каза и цялата странна процесия: вързаните Ани и Франк, мълчаливите стражи, го последва към асансьора.

— Спомена глад и чума — каза той. — Защо не? Ако някой създаде ваксина срещу грипа и това се приема за нормално, защо да е ненормално друг да създаде супергрип? Ако имахме време, бих искал да ти покажа защо това е необходимо. Мога да ти покажа цифри, данни за щетите, които ще понесе Земята. Тогава ще разбереш, че е необходима намеса, за да се попречи на съществата, които метастазират извън контрол. Ще го видиш и ще дойдеш при нас. Ще бъдеш полезна в лабораторията, в това не се съмнявам, макар че — той се намръщи — наистина не виждам място за Франк. Обаче… — плесна с ръце — нямаме време за това.

Сърцето на Франк заби по-бързо, когато влязоха в асансьора и видя, че един от хлапаците натиска 3В — това беше етажът, където ги бяха измъчвали. Тръгнаха по същия коридор. Ани забърза малко, когато минаха покрай стаята, а Франк усети, че сдържа дъха си. Соланж обаче я подмина. Минаха покрай две врати с армирани стъкла, после Соланж зави по един по-къс коридор. Един от охраната извади връзка ключове и отвори някаква тежка врата. Соланж влезе и всички го последваха.

Оказаха се в квадратна стая, чиито стени изглеждаха някак обгорели, а подът бе покрит със ситен чакъл. Имаше два бамбукови стола, а между тях малка бамбукова масичка, върху която бе поставена източена ваза с една-единствена клонка люляк. Обстановката по нещо приличаше на японска градина, ако не беше една от стените, изцяло заета от двойна емайлирана врата. На крилата й бяха изобразени бели коне на фона на синята Земя.

— Седнете, ако обичате — каза Соланж и посочи столовете. Франк и Ани седнаха, а охранителите извадиха пистолетите си и ги насочиха към тях.

— Извинявам се за драматизма — продължи Соланж, — но някои хора се изнервят. Научихме се да сме готови за подобна реакция.

Ани погледна ужасено Франк, после и двамата се вторачиха в оръжията. Соланж побърза да ги успокои:

— О, не се притеснявайте. Ще ви дадем няколко часа да медитирате и да прочистите съзнанието си, преди да ви пъхнем в „Берта“. — Той посочи емайлираната врата, сякаш там имаше скрито съкровище. — Тя е решавала проблемите дори на някои от най-неотстъпчивите. Бих искал да можехме да я използваме при Бергманови.

После отвори вратата. Стаята, в която се намираха, беше толкова чиста, че Франк се изненада, че вътрешността на хладилника или каквото й да беше това, е изключително мръсна. Бе цялата в сажди и прах и нещо като въглени по пода.

Франк се опита да разбере за какво говори Соланж. Какво имаше предвид с „при Бергманови“?

— Това е микровълнова камера — обясни Соланж. — Първо изпарява течността, след това бързо изсушава тъканите. Ще свършите като шепа сажди. — Протегна ръка, потърка стената и след това им показа тъмното лъскаво петно на пръста си. — Ето това е приятелят ви Бен Стърн.

Въпреки че усещаше как наркотикът го приковава към седалката, въпреки че движението през въздуха беше като движение през вода, въпреки че оръжията бяха насочени към него, Франк скочи и се втурна към Соланж.

— Ти си психясал шибаняк!

Соланж се дръпна и го удари с всичка сила. После пак. Ударите му бяха мощни, а Франк бе беззащитен, с вързани зад гърба ръце. Удар в корема го прегъна на две. Охраната го натика обратно на стола.

Соланж се смееше с истинско удоволствие. После спря и поклати глава.

— Дадохме му достатъчно дрога, за да спре бик, а той ми се нахвърля. — Въздъхна. — Много впечатляващо.

— Защо правите това? — попита Ани. Говореше с внимателното артикулиране на човек, прекарал инсулт.

— Казах ти. Това е проблем на изчистването на боклука.

— Не! — каза Ани. — Имам предвид Испанския грип. Ръждата по пшеницата.

Соланж изглеждаше изумен.

— Защото аз съм Първият конник. Не го ли разбра досега?

— За какво говориш? — настойчиво попита Франк.

Соланж го погледна.

— За Апокалипсиса.

И продължи с тон на проповедник:

— „И видях, когато Агнецът сне един от седемте печата, и чух едно от четирите животни да говори с глас на гръмотевица: дойди и гледай! И видях, и ето бял кон, и на него ездач с лък; и даден му бе венец, и той излезе като победител, за да победи.“

Охраната слушаше с блеснали очи.

— Господ ме изпрати да завладявам, да завладявам и пак да завладявам съществата, които са побеснели, съществата, които рушат своя земен рай.

Франк не можа да се сдържи и викна на охраната:

— Вярвате ли на този дивотия? — След това пак се обърна към Соланж. — Ти си най-лудият шибаняк, за когото съм чувал!

След това започна да се смее. Не можеше да спре. Беше толкова уплашен, че трябваше да направи или това, или да заплаче.

Соланж се вгледа в него и за миг Франк си помисли, че ще го убие на място. Пристъпи към него, но клетъчният му телефон изпищя в джоба му. Звукът беше толкова неочакван и неуместен, че сякаш влезе направо в главата на Франк. Соланж раздразнено извади телефона и нетърпеливо каза:

— Да? Какво има? — Слуша може би цяла минута и по време на тази минута Франк почувства, че е загубил интерес към стаята, към Ани, към него.

Това, кой знае защо, го накара да се чувства странно изоставен. Накрая Соланж се намръщи, изключи телефона и тръгна към вратата, без изобщо да ги погледне. Само каза на охраната:

— Хайде.

— А какво да правим с тях?

Соланж вдигна рамене.

— Те да му мислят.

 

 

Тъй като подът беше от чакъл, им трябваше известно време да счупят вазата, която беше доста дебела. Но когато успяха, беше сравнително лесно да срежат въжетата. Бързо обаче установиха, че няма начин да се измъкнат от заключената стая.

Нямаше какво друго да направят, освен да седят прегърнати. Франк каза на Ани, че когато вратата се отвори, ще скочи върху първия, който влезе. На тяхна страна бе изненадата и може би щеше да успее да докопа оръжието на влезлия — нали тук всички ходеха въоръжени.

След това заспаха на пода един до друг.

Ани сънува Стърн и скимтеше в съня си.

Франк сънува Карлос.

Докато сънуваше, чу звук като далечен гръм и усети серия последователни разтърсвания, които накараха флуоресцентните лампи да примигнат, а вратата да се разтърси. Отначало си помисли, че това е част от съня му. Или че е започнал да халюцинира. Но и Ани го бе чула, защото се събуди и го погледна. Запитаха се дали фармацевтичната лаборатория не е избухнала.

След това шумът спря и те пак задрямаха.

Внезапно ги оглуши глас от високоговорител:

— СТОЙТЕ НАСТРАНИ ОТ ВРАТАТА.

Мъжете, които влязоха, бяха облечени в бронирани жилетки с огромни букви ФБР, изписани на гърба. Носеха каски и противогази и бяха въоръжени. Не бяха приятелски настроени, не разбираха, че Франк и Ани са жертви, а не членове на Храма, скрили се в най-потайните части на сградата.

Отне им доста време, за да уточнят нещата.

Нийл Глисън, когато най-сетне се срещнаха с него, също не изглеждаше щастлив да ги види или дори доволен, че са оцелели.

Сините му очи бяха с кървави жилки и приличаше на човек, който не е спал няколко дни.

— Предполагам, че сте получили съобщението ми — каза Франк.

— Някой ги е предупредил — каза Глисън. — Сигурно имат човек в офиса на окръжния прокурор на Лейк Плесид. Те бяха единствените, които знаеха за акцията.

— Кой се измъкна? — попита Франк.

— Соланж — каза Глисън. — С екипа си за специални задачи.