Джон Кейс
Конниците на Апокалипсиса (24)

23.

Франк стана, плати на рецепцията и отпраши за Вашингтон. Пристигна малко след четири сутринта. Като по чудо намери място за паркиране близо до апартамента си и се прибра. Не знаеше какво точно да направи. Бе обещал на Ани да я вземе рано сутринта — към седем — и да отидат заедно във ФБР, което означаваше, че може да поспи още два часа.

Чуваше как в алеята зад апартамента боклукчиите тропат с кофите. Помисли си, че е по-добре да си вземе душ. След това да си разпечати бележките, да събере сателитните снимки. Да си направи кафе.

Пет минути по-късно стоеше под душа и игличките гореща вода боцкаха врата му. И изведнъж се сети.

„Днес не е ден за събиране на боклука. Боклука го събират в четвъртък. Днес е вторник.“ Освен това боклукчиите идваха рано, но не чак толкова рано. Погледна часовника. Четири и половина.

Остана още малко замислен, след това спря душа, уви една кърпа около кръста си и отиде до прозореца в кухнята, който гледаше към алеята.

Двама души хвърляха пликове с боклук в обикновен камион. Не това беше начинът, по който се действаше в този град. Въпреки че общинските власти напоследък бяха много закъсали, Франк бе сигурен, че още не са стигнали чак до такова нещо. Той се вгледа в мъжете. Те вадеха чувалите с боклук от контейнера, който обслужваше сградата, и ги хвърляха в камиона. Контейнерът на отсрещната страна на улицата беше пълен, както и другите наблизо. Какво ли търсеха? И в следващия момент се сети за Крамър, който говореше по уличния телефон на Седма и Единадесета улица.

„Крадат боклука ми“ — помисли си и след това се сепна: не, не можеше да бъде. И все пак… В другите апартаменти в сградата живееха Шарлот Зелцер, учителка, и Карлос Рубини, който работеше в министерството на благоустройството. Нито един от тях не приличаше на обект за кражба на боклук. И все пак…

Франк отвори прозореца, наведе се и викна:

— Ей, какво правите?

Двамата мъже за миг се стреснаха, след това бавно погледнаха нагоре. Казаха си нещо, после спокойно отидоха до камиона, хвърлиха чувалите, които носеха, в каросерията, вдигнаха със скърцане задния капак, все така бавно отидоха до кабината, качиха се и потеглиха.

Франк се вгледа в изчезващия регистрационен номер, но не можа да го разчете. След миг камионът изчезна зад ъгъла.

Франк с изненада си помисли какво пък толкова би могло да има в боклука му. Обелки от портокали, носни кърпички, чернови на статии, копия от интервюта, празни бутилки от мляко и изсъхнал хляб, листчета, на които си бе записал какво трябва да направи, данъчни формуляри… Господи, май трябваше да си купи машинка за унищожаване на документи.

 

 

Офисът на Нийл Глисън беше в района — не можете да го наречете „квартал“, — известен като Бъзардс Пойнт. Откакто Франк бе започнал да живее в този град, хората говореха за този район като за чудото на градоустройството. С реката отзад и само на няколко минути от Капитолия, той изглеждаше като пристанището на Балтимор: голямо стълбище, стигащо до водата, алея за разходки, а зад тях апартаменти, хотели, ресторанти, многоетажни магазини.

Въпреки всички приказки и архитектурни проекти, Бъзардс Пойнт не изглеждаше особено променен. Улиците бяха пълни с дупки и лошо направени асфалтови кръпки. Между няколко грозновати бетонни сгради за офиси и празни пространства се виждаше по някое по-хубаво здание. Всички сгради изглеждаха сякаш барикадирани, изглед, както казваха, който подхождал на тези територия.

Имаше бакалии с метални решетки да ги пазят през нощта, магазини за алкохол, където продавачите седяха зад бронирани плексигласови стъкла, банкомати, бръснарници, оформени като бункери, и магазини с приспособления за глухонеми. На бензиностанциите хлапета се втурваха да мият стъклата на колите или да пълнят резервоарите им за бакшиш.

Франк беше малко притеснен да паркира колата си на улицата, но както стана ясно, просто нямаше друг избор. В този район нямаше достатъчно посетители, чието присъствие да оправдае строежа на паркинги. Сградата беше строена през петдесетте години и не се отличаваше с нищо особено освен с баналната поредица малки прозорчета на всеки етаж. И вътре не беше по-добре — лекьосан син мокет и таван от имитиращи дърво плочки, които се бяха олющили и дори бяха започнали да падат. Двама въоръжени униформени представляваха охраната. Единият стоеше до вратата, а другият зад бюро, поставено до въртящата се врата на входа. Трябваше да се мине през първия и да се поговори малко с втория, преди да те пуснат да влезеш.

Служителят зад бюрото се обади на Глисън, накара ги да се подпишат в специален списък, погледна в чантичката на Ани, провери куфарчето на Франк и се опита да отвори капачето на тръбата със сателитните снимки. След това грижливо изписа имената им, както и името на Нийл Глисън, върху жълти картончета, постави ги в пластмасови опаковки и им показа как да ги закачат на реверите си. Една едра жена излезе от въртящата се врата и после ги преведе през нея и ги придружи нагоре по стълбите. Въведе ги в приемна, обзаведена с няколко фотьойла, тапицирани с изкуствена кожа в портокалов цвят.

По стените имаше картини с цветя в пастелни цветове.

Не чакаха дълго. Глисън излезе и с жест ги покани да влязат. Бе по риза с навити ръкави и пистолет в кобур зад гърба му — ясно се видя, когато заобиколи бюрото си. Очите му бяха бледи и прозрачно сини. Някой би казал — бебешко сини. Франк си даде сметка, че никога досега не е виждал този човек без тъмни очила.

— И така — каза Глисън, — искали сте да говорите с мен. Говорете.

— Знам защо сте били в Хамерфест — започна Франк, докато изваждаше от тръбата сателитните снимки.

— Визуална подкрепа — каза Глисън. — Добре измислено, но нямам време за шоу. Защо да не се спрем само на разказването и по възможност — да бъде кратко. Става ли?

Франк бе забравил какъв задник е Глисън.

— Искам преди всичко да разберете, че доктор Адеър не ми е казала нищо. Всичко, което открих за труповете, е от други източници.

Глисън кимна, след това направи малко кръгче с показалеца на дясната си ръка, което означаваше, че Франк трябва да побърза. Затова той му направи едно съкратено изложение, като завърши с факта, че според Ани конят, изрисуван върху църквата в Копървик, е идентичен с изображението на уебстраницата на Храма.

Глисън приветства това с бавно и шумно ръкопляскане.

— Изумително — каза, без да скрива иронията си.

Ани погледна изненадано Франк.

— Не изглеждате изумен — каза Франк.

— Да ви кажа честно, не разбирам защо трябва да се интересувате от това — контрира Глисън. — Нека да ви изясня нещо. И на двамата. Бюрото няма юрисдикция върху гробищата в Норвегия. А дори и да имахме, не ни е работа да разследваме религиозни групировки.

— Но… — каза Ани. — Вие бяхте там! Вие…

— Според мен доктор Адеър се опитва да каже, че ние знаем, че Бюрото работи по този случай, и си помислихме, че…

— А аз казвам на доктор Адеър, че обсъждането на този въпрос е нарушение на клетвата за държавна тайна, която тя е подписала, и че бих могъл да я подведа под отговорност.

— Какво? — Ани бе побесняла. Бузите й горяха. — Не съм му казала нищо, но във всеки случай какво значение има това? Не разбирате ли, тази група е отмъкнала телата, притежава вируса и…

Глисън повиши глас и заговори по-твърдо:

— Това не е ваша работа, доктор Адеър. Що се отнася до вас, Дейли, мисля че във ваш интерес е да не се занимавате повече с този въпрос, или и двамата ще влезете в пандиза.

— Мисля, че забравяте нещо, Нийл. Аз не съм подписвал шибаната ви хартийка.

— Ти не трябва да подписваш нищо, умнико. Имаме си закони, включително и срещу държавна измяна.

Глисън само вдигаше шум. Не би могъл да говори сериозно за държавна измяна. Двамата обаче биха могли да си поиграят.

Франк вдигна вежди.

— Измяна? Може би историята е по-голяма, отколкото си мислех. Не знаех, че сме в състояние на война или е някаква твоя грешка на езика. Във всеки случай защо да не погледнем към Първата поправка към конституцията. Защото ми се струва, Нийл, че „предварителният арест“ не винаги върши работа. Искам да кажа, че ако погледнете документите на Пентагона…

Глисън се изправи и каза:

— Благодаря ви за помощта. — После кимна към вратата. — Разговорът приключи.

— Чакайте малко — каза Ани. — Не разбирам. Това е съвсем…

— Казах: разговорът приключи.

Ани се изправи. Лицето й все още беше зачервено. Франк прибра документите в куфарчето си и сложи капачето на тръбата със снимките. След това също се изправи, хвана Ани за ръка и излязоха.

Не си проговориха, докато не излязоха на улицата.

— Могат ли да направят това? — попита Ани — Какво означава?

Франк погледна към небето. Беше мрачно, с бързо движещи се облаци. Реката бе металносива.

— Това означава, че са поели случая и не искат да им се бъркаме в разследването.

— Е, това не е лошо, нали? Това, че са поели случая.

Франк вдигна рамене.

— Съвсем не го намирам за добро.

— Защо? Те са ФБР. Добри са в тези неща.

— Не мисля, че Ричард Джуал би се съгласил с тебе.

— Кой?

— Човекът от охраната в Атланта. Помниш ли Олимпийските игри?

— О, да, но…

— Толкова ги е грижа да успокоят общественото мнение, че съсипаха този човек. Да не говорим за това, че провалиха всички шансове да открият кой наистина го е извършил.

— Но…

— Мислиш ли, че щяха да открият атентатора, ако семейството му не го беше предало?

Огромна капка дъжд падна на паважа. След това друга. И друга.

— Мислех си, че господин Глисън най-малкото би искал да знае това, което знаем ние — каза Ани.

— Не го наричай „господин Глисън“.

— Как да го наричам тогава?

Франк й намигна и поклати глава.

— Вероятно не съм най-подходящият човек, на когото трябва да бъде зададен този въпрос.

Ани се усмихна.

— Разбирам те.