Джон Кейс
Конниците на Апокалипсиса (20)

19.

Франк боледува от грип цяла седмица. Ани също беше болна.

Беше замаян, кихаше, гърбът го болеше и нищо от това не минаваше. Изкара го от релси за цели три дни и едва сега започна да се чувства по-добре. В „Поуст“ пишеше, че така е почти навсякъде — повечето училища били затворени, улиците били почти празни, а Конгресът не можел да събере кворум.

И това ставаше въпреки факта, че грипната вълна беше отминала вече от няколко седмици. И се случваше не само във Вашингтон. Лос Анджелис имаше собствена грипна вълна. Бяха я нарекли „грипът на Бевърли Хилс“, понеже това беше районът, най-силно засегнат от заболяването. Франк видя репортаж за това във вечерните новини. Репортерът седеше в „Поло Лондж“, обкръжен от празни маси. В края на репортажа си поръча паничка пилешка супа и намигна към камерата. „Хитро“ — помисли си Франк и издуха за пореден път носа си.

Разклати глава, за да дойде на себе си, и започна да преглежда записите от Нексис. В по-голямата си част бяха едно и също — информация на Асошиейтед Прес, публикувана в много вестници. Представляваше сбита версия на материала от „Глоуб“.

Чете ги отново и отново, но нямаше нищо повече. Ако нещо правеше впечатление, това беше, че материалът е изненадващо постен. Нямаше интервюта „аз бях там“, нямаше цитати от други членове на екипажа, описващи бурята, големината на вълните или момента на преобръщане на спасителната лодка.

Имаше само отчет на капитана — стегнат и на пръв поглед обективен — за случилото се.

Още по-странното според Франк (което, трябва да се каже, си беше гледната точка на журналист) бе липсата на местни информации. „Лейк Плесид Сентинел“ — от който можеше да се очаква да пусне тази история на половин първа страница — бе направил обратното. Бе пуснал съкратена информация на вътрешна страница в колонката „световни новини“, отнасяйки се към този инцидент по-скоро като към наводнение в Бангладеш, отколкото към това, което всъщност беше — трагедия вкъщи.

Изключение правеха серията материали от някой си Ерик Овърбек, пишещ в „Райнбек Таймс Джърнъл“. Материалите отразяваха мъките на Марта и Хари Бергман, родители на един от моряците.

СЕМЕЙСТВО НЕДОПУСНАТО ДО ПОГРЕБЕНИЕ

Родителите искат разследване

Семейство от Райнбек съди секта за останките на сина си

Според статиите, Бергманови били вбесени от това, което смятали, че е повърхностно разследване на смъртта на сина им.

„Всички освен мен смятат, че трябва да се вярва на тези хора, — казва бащата. — Не съм удовлетворен. Съвсем не съм удовлетворена! Няма да мълча за това.“

Вестникът бе публикувал снимка на сина, симпатичен младеж, който бе „напуснал Нюйоркския университет през последната година от следването си, за да се присъедини към Храма на Светлината“. В края на статията се казваше, че Бергманови са наели частен детектив да разследва случая. Наели също адвокат и упражняват натиск върху окръжния прокурор да разследва базираната в Лейк Плесид „църква“.

Очевидно Бергманови бяха хора, с които трябваше да поговори. След това обърна последната информация от купчинката разпечатки.

МИСТЕРИОЗНО ТЯЛО СЕ СВЪРЗВА С ЖЕНА ОТ РАЙНБЕК

ОЛБЪНИ — Труп, намерен в пущинака край Адирондак миналата седмица, може да се окаже на жителката на Райнбек Марта Бергман, която изчезна заедно със съпруга си Харолд преди около половин година.

Полицията потвърди съобщенията, че тялото е на жена на приблизително същата възраст и със същото тегло, като госпожа Бергман.

Официалните власти в Дачис Каунти предупреждават, че въпреки че отличителните белези по тялото отговарят на тези, открити на дерматологичната „карта на бенките“, съдържаща се в медицинските картони на Бергманови, разлагането на тялото прави положителното идентифициране невъзможно.

„Без глава или ръце е много трудно да се направи положително идентифициране — заяви говорителката на полицията Мерилин Саварезе. — Очевидно не можем да направим сравнение на зъбите или пръстовите отпечатъци. Продължаваме обаче пробите на ДНК, като използваме материали, открити в дома на Бергманови. Резултатите от пробите ще бъдат известни след няколко седмици.“

Госпожа Бергман и съпругът и Харолд тайнствено изчезнаха през ноември. Властите казват, че са объркани от този случай, особено защото в дома на Бергманови не са открити следи от насилие.

Твърди се, че Бергманови са били депресирани от скорошната смърт на сина им, последовател на Храма на Светлината.

От гърлото му се изтръгна ръмжене, едновременно звук на разбиране и предупреждение — смесица от „Охо“ и „Аха“.

Сега, след като нещата бяха започнали да се изясняват, той съжали, че бе започнал да разследва случая като слон в стъкларски магазин. Трябваше да е по-търпелив. Спомни си гласа на собственика на погребалното бюро: „Нали се казвахте Дейли?“

„Да, така се казвам. А не искате ли адреса ми? Или просто трябва да се застрелям. Можете да отрежете главата ми, когато вече съм мъртъв — както ви е удобно!“

Отново изръмжа — малко по-силно и малко по-дълго. Ммммммм.

Всъщност не можеше да докаже нищо, но си мислеше, че знае какво се е случило. По някаква причина Храмът на Светлината бе задигнал труповете в Копървик и бе инсценирал нещастен случай в морето. Труповете на миньорите след това са били сложени в специални чували и към тях са били прикрепени табелки с имената на удавените членове на екипажа, които са били все още на кораба, скрити или… мъртви. Освен ако изобщо не са се качвали на този кораб. Дори собственикът на погребалното бюро Бел…

Хитрината бе сработила добре, докато Бергманови не бяха започнали да натискат за разследване. „Всички освен мен смятат, че трябва да се вярва на тези хора“. Разбира се. Смъртният акт не е бил достатъчен за Хари Бергман. Той е искал аутопсия.

Ако бе срещнал разбиране от страна на окръжния прокурор… но Бергман беше изчезнал.

Франк порови сред разпечатките за материалите на „Таймс Джърнъл“. Как се казваше онзи репортер? Овърбек. Той бе единственият, който бе написал повече от един материал.

Обади се на телефона за справки в района на 914 и откри, че Е. Овърбек живее до Хъдзън, в градчето Порт Еуан. Набра номера.

На второто позвъняване отговори малко момиченце:

— Ало?

— Ерик вкъщи ли е?

— Кой се обажда?

— Франк Дейли.

Тя остави слушалката с трясък и той я чу как се отдалечава от телефона и гласът й заглъхва:

— Тате! Тате! На телефона!

Франк чу думите им, докато се приближаваха към апарата.

— Не знам — каза сприхаво момиченцето. — Питай го ти.

— Ало?

— Ерик Овърбек?

— Да?

Плахо.

— Обажда се Франк Дейли. Репортер съм от „Поуст“. (Е, донякъде. Звучеше по внушително, отколкото „аз съм в отпуска от «Поуст»“.)

— Много ми е приятно. С какво мога да ви помогна?

Франк дори беше малко впечатлен. Хубаво е да знаеш, че вестникът ти все още има престиж.

— Всъщност не знам точно. Работя върху статия, която е свързана с някои от вашите материали. Надявах се да използвам познанията ви.

— Говорите за електроцентралата, нали? — Гласът му бе възбуден, дори щастлив.

— Не — отговори Франк. — Всъщност обаждам се заради Бергманови. Написали сте няколко материала…

— Да.

Обръщане на 180 градуса!

Гласът на Овърбек вече не беше като на репортер, нетърпелив да види името си в „Поуст“. Звучеше по-скоро като гласа на човек, който току-що е получил призовка да свидетелства в съда срещу Хизбула.

— Вижте — каза Овърбек, — бих искал да ви помогна, но точно сега съм много зает.

— Ще ви отнема само минута.

— Съжалявам, но наистина нямам време.

— Но…

— Не се опитвайте да ме убеждавате — каза Овърбек. — Не трябва да ми лазите по нервите, става ли? Вестникът, за който работя, има тираж две хиляди броя. Храмът подаде жалба срещу нас в съда и сега съм без работа. Просто положението е такова.

— Точно вас ли заплаши да съди Храмът?

— Не ми се иска да говоря за това.

— Заплашиха ли…

— Зает съм — каза Овърбек.

И затвори.

Франк се опита да му се обади отново, но линията беше заета. Остана си заета по начин, който показваше, че слушалката не е на вилката.

Той се обади на Ани и й разказа какво е направил, чул и си е представил.

— Значи мислиш, че те са я убили — каза тя. Не беше въпрос.

— Да. Сигурен съм. — По линията дълго цареше тишина. — Защо да не дойда при теб? — попита той. Продължаваше да няма отговор.

— Не тази вечер — отвърна тя. — Все още съм малко замаяна. Може би утре.

Мълчаха. Най-сетне тя попита:

— Какво ще правиш?

Той само сви рамене. След това се засмя сам на себе си — нали тя не можеше да го види.

— Имам няколко телефонни разговора. С окръжния прокурор в Дачис Каунти. С един ЧД в Поукипси.

— Какво?

— Частен детектив. Работил е за Бергманови. Казва се Крамър. Мартин Крамър. — Той спря за малко. — Има и още нещо… Баща ми е болен, така че…

— О, не!

— Вероятно трябва да отида да го видя.

 

 

Следващия следобед стоеше във фоайето на болницата „Сейнт Мери“ и се опитваше да установи поне визуален контакт с някакво живо същество. Служителят от охраната сякаш се намираше на някаква друга планета. Различни сестри и санитари профучаваха край него, без да го погледнат. Служителката от администрацията, която под флуоресцентното осветление изглеждаше сякаш самата тя има нужда от лекарска помощ, най-сетне приключи безкрайния си телефонен разговор и го погледна.

— Мога ли да ви помогна?

— Разчитам на това — каза той с топлота, която предизвика усмивка на лицето й. Обясни, че баща му е в интензивното отделение и че той самият току-що е пристигнал в града.

— Бих искал да го видя. Да разбера какво е състоянието му.

Тя се обади по телефона и с усмивка го изпрати в стаята на сестрите.

Коридорите на болницата му напомниха за майка му и тези спомени се засилиха, когато една сестра го насочи към чакалня в дъното на коридора. В чакалнята имаше още двама души: блондинка на около петдесет години с блестящ розов клин и тениска, на която бе изписано: „Atlantik $ity!“, и уморен мъж в омазани работни дрехи. На гърдите му имаше синя елипсовидна значка, на която бе написано името му: Реймънд. Когато Франк влезе, двамата рязко вдигнаха глави и той видя тревогата по лицата им, в следващия миг преминала в облекчение. Само един поглед — и те вече знаеха, че не им носи никакви новини — нито добри, нито лоши.

Това бе същата стая, в която беше седял преди четиринайсет години, когато майка му умираше. И усещането беше същото. Въздухът бе зареден с уплаха и надежда, а от телевизора на стената се дочуваше пресилен смях. И тримата, затворени в себе си, го гледаха, без да го виждат.

Най-сетне дойде една сестра.

— Кой е за господин Дейли?

Чак сега Франк осъзна, че жената с розовия клин по някакъв начин е свързана с баща му, защото и двамата се изправиха едновременно, изненадани един от друг. За момент се погледнаха неуверено, после се обърнаха към сестрата.

— Докторът ще дойде всеки момент — каза тя, — но исках да знаете, че аритмията му се е стабилизирала. — Тя потупа жената по ръката и се усмихна. — Оправя се.

Жената хвана Франк за ръката и я стисна така силно, че го заболя.

— Аз съм Дафни — каза и после обясни, че е съпруга на баща му.

— Добре — каза Франк. — Аз съм Франки.

— О! — намръщи се тя, след това се стегна и докосна ръкава му. — Добре ли сте?

Той се замисли дали нейното намръщване се дължи на начина, по който изглежда, или просто на това кой е. Нямаше начин да го разбере, затова каза:

— Да, добре съм, просто още не съм се оправил от грипа.

— Навсякъде върлува — допълни тя.

Нямаше какво да си говорят и затова и двамата изпитаха облекчение, когато докторът дойде да каже, че „Франсис“, изглежда, се оправя, но въпреки това е още много болен.

— Не се е грижил за себе си — каза той. — Въпреки това обаче е здрав като бик. Може би това ще му е за урок. Да се надяваме.

Щеше да им позволи да го видят един по един и Франк отстъпи реда си на Дафни. Тя обаче отказа.

— За вас е минало твърде дълго време. Мисля, че е по-добре вие да сте пръв.

— Не, всичко е наред…

Тя му обърна гръб и хвана един изпомачкан брой на „Пийпъл“.

— Не ми е работа — каза, — но мисля, че е време да го видите. — След това седна и той нямаше друг избор освен да влезе.

Така и направи.

Стареца лежеше по гръб с лице към тавана. От носа му излизаха тръбички, а под болничната нощница се извиваше маркуч на катетър. В лявата му ръка беше включена система, бузите му бяха обрасли с четина. Очите му бяха тъмни и дишаше на пресекулки.

„Господи!“ — помисли си Франк.

Намери стол и го постави до леглото. Минаха няколко минути. Въпреки че очите на баща му бяха отворени, Франк не беше сигурен, че Стареца е в съзнание. Лицето му не изразяваше нищо, а очите му бяха като стъклени. След това главата му се изви на една страна и очите му се втренчиха във Франк.

— Здрасти — каза Франк.

Стареца примигна.

Седяха заедно така доста дълго. Беше ясно, че Стареца не може да говори, както беше ясно и че Франк не знае какво да каже. Най-сетне той посегна и взе ръката на баща си в своята. Бе изненадан колко е корава, но знаеше, че няма какво чак толкова да се чуди — след всички тези години в котелното ръцете на Стареца бяха като азбестови ръкавици.

Докато държеше ръката му в своите две ръце, той леко я стисна и се чу да проговаря:

— Съжалявам. Съжалявам, че имаше толкова много… нещастия.

Стареца примигна втори път. След това ръката му се стегна и той придърпа сина си към себе си. Главата му малко се изкриви и усмивка, казваща: „Е, случва се“ повдигна ъгълчетата на устните му.

За миг Франк можеше да се закълне, че в очите на Стареца са се появили сълзи, но след това си даде сметка, че е обратното. Сякаш планина се стовари върху него, сърцето му щеше да изскочи от гърдите и за секунда се чувстваше, сякаш се опитва да преглътне ножче за бръснене.

Стареца погледна настрани и скоро всичко стана нормално. Поседяха така още доста време, държаха си ръцете, без да казват нищо. Детството на Франк прелетя през съзнанието му и той видя майка си, котелното, училищния двор, бакалията, футболното игрище… „Господи!“

След това Стареца изхриптя и беше щастлив, а после си отиде.

 

 

Дафни го покани да остане в къщата.

— Имаш си собствено легло, баща ти не ми позволяваше да го докосна.

Франк обаче отказа, като се оправда с това, че вече си е предплатил стая в Ред Руф Ин. Все пак не можеше да не отиде да се види с опечалените. Като пристигна в това, което все още си представяше като „дом“, му стана тъжно да открие, че градината е увехнала, розите не са подрязани, а миналогодишните цветя са оставени на стеблата. Като влезе обаче, незабавно видя, че Дафни е използвала уменията си в хола, където бездомно куче с бадемови очи сълзливо гледаше телевизор, легнало върху кожено канапе.

Това зловещо начало обаче скоро отстъпи място на нещо друго, когато приятелите на баща му го поканиха да си пийнат в кухнята.

— Вземи си един стол, Франки!

— Надявам се, че не плащаш за ковчега, синко!

— Не бях виждал подобно нещо!

— Казвам ти, Франки, разкошен е като презокеански лайнер.

— Дай на младия Франк една бира, защото изглежда малко неопитен с халбите.

— Всички тези луксозни финтифлюшки — каза някой, — катафалка в махагон — на баща ти много щеше да му хареса!

— Сядай, Франки! По дяволите, омръзна ми да те гледам прав. Ама баща ти… Изложен е за поклонение като шибания Едгар Хувър…

Чичо Сид добави:

— Направо не съм сигурен, че е той! Никога не е изглеждал така добре.

— Прав е човекът! Кога баща ти е имал розови бузи?

— Никога — каза Франк.

— Да не говорим за бръсненето!

И нещата продължиха по този начин. Жените седяха в хола и си говореха благопристойно, а същинският разговор плуваше към кухнята. Разказваха се вицове, имаше смях и ръце пляскаха по масата. Още по една чаша. Друг виц и още смях. Жените поглеждаха натам от време на време и сурово или пък развеселено въртяха очи.

Франк стоя до десет вечерта, през което време научи за Стареца повече, отколкото някога бе знаел. Като слушаше приятелите на баща си, той започна за пръв път да разбира как някой би могъл да обича човек с толкова много кусури. И че като го обича, може дори и да му прости.

На следващата сутрин седеше до плачещата Дафни в погребалния кортеж към гробището Холи Крос. Там отец Моралес каза няколко думи. Франк хвърли шепа пръст върху ковчега. Стана време да си тръгва.

— Трябва да погледнеш нещата му — каза Дафни. — Може да има нещо, което да искаш… нали разбираш, да задържиш.

Струваше му се, че е по-лесно да се върне с нея в къщата, отколкото да спори. Така и направи.

— В спалнята са — каза тя. — Не са много. Не си падаше по събирането на вещи.

Франк отиде в спалнята. Дрехите на баща му бяха внимателно наредени върху леглото. Имаше две износени спортни якета, няколко панталона на тенекиени закачалки. Два пакета ризи, прясно взети от химическото чистене, и тъмносиньо палто. Макар да се чувстваше много неудобно от това, което прави, Франк опита да облече палтото и се изненада, че го стяга в раменете. Винаги си беше мислил, че баща му е по-едър от него. Очевидно обаче не беше така.

Остави палтото на леглото и отиде до скрина. Извади едно по едно чекмеджетата и откри обикновените неща — тениски и бельо, чорапи, два пуловера. Един стар часовник „Таймекс“ бе поставен на плота до доста олющен портфейл.

Чувствайки се като крадец, той отвори портфейла и погледна. Вътре имаше дванайсет долара, шофьорска книжка, карти от „Виза“ и „Ексън“, застрахователна полица и карта за банкомат. Профсъюзната членска карта на баща му също бе там. Съвсем в дъното, където Дафни най-вероятно нямаше да я види, имаше черно-бяла снимка на майката на Франк.

Той извади снимката и я сложи в собствения си портфейл, след това се огледа за последен път. Нямаше нищо друго.

— Трябва да се връщам на работа — каза той.

— Разбира се, но…

— Обади ми се, ако има нещо… нали разбираш, нещо, което мога да направя.

— Няма ли нищо, което искаш да вземеш?

Франк поклати глава.

— Не. Сигурно трябва да ги дадеш на местната благотворителна организация.

Той вече стоеше на вратата.

— Е, трябва да вземеш поне албумите — каза тя. — Няма да е хубаво да ги изхвърлям.

Излезе от стаята и след малко се върна с три големи албума за снимки. Бяха подвързани с имитация на кожа, със сантиметрова златна линия покрай ръбовете. Подаде му ги и той от любопитство отвори първия.

На първата страница имаше изрезка от първия материал, който бе написал. Дълга статия в „Алианс“ за ортодоксални евреи, които се опитват да обърнат в своята вяра емигрантите в Брайтън Бийч. По-навътре в албума бяха статиите, които бе писал за „Вилидж Войс“, а после първата му информация в „Поуст“. Тя бе поставена отделно, внимателно изрязана и залепена с ивици прозрачна лепенка. От дясната й страна със синя химикалка бе написана датата:

16 юли, 1992

Франк бе смаян. В трите албума сигурно имаше стотици статии, практически всички, които бе писал. Той погледна Дафни, която безучастно сви рамене.

— Как? — попита Франк.

— Той просто… се абонираше. Винаги се абонираше.

 

 

Обади се на Ани от Керуик вечерта преди погребението, така че когато се върна във Вашингтон, тя вече знаеше за баща му.

— Добре ли си?

— Да. Добре стана, че отидох. Ти как си?

— Имаш предвид с грипа?

— Да.

— Мисля, че най-после се оправих. Във всеки случай се връщам на работа. Какво става?

— Гледах някои от информациите за тези хора, които са се удавили или се предполага, че са се удавили, и открих интересни неща.

— Какви например?

— Ами например, всички некролози са еднакви. Сякаш са били написани от един и същи човек, какъвто и предполагам, че е случаят. След това семействата. Най-после успях да им се обадя.

— И какво казват?

— Най-напред се обадих на сестрата на О’Райли, която се оказа член на Храма на Светлината. Точно като брат си.

— Аха.

— След това намерих семейство Гарсия, родителите на Артуро. Те също са членове.

— Наистина ли?

— Да, само че разбрах това едва след като говорих с тях. Окръжният прокурор на Дачис Каунти бе този, който ми каза, че са просветлени.

— Какво искаш да кажеш с това „просветлени“?

— Нали разбираш, като „станали мафиоти“. Или „станали призраци“. Само че това е нещо религиозно…

— Схващам смисъла.

— Във всеки случай начинът, по който реагираха, беше доста неприятен. Искам да кажа, че се държаха враждебно. Не харесаха въпросите, които им задавах, а самите те имаха доста свои въпроси. Не мислят, че е имало нещо странно във връзка с инцидента на „Кристалния дракон“. Не, нямали основание да вярват, че Артуро или Томас са живи! Как ви беше името? Кой беше телефонният ви номер? Кой е началникът ви? Заявиха, че моето обаждане е насилие над религиозните им убеждения. Можеш ли да си представиш? Искам да кажа, така ли би реагирала, ако някой се обади на теб?

— Разбира се, че не — отвърна Ани. — А другите?

— Това пък беше обратната страна на монетата. Говорих с дъщерята на Рос Стивънс. Между другото той не е бил хлапак, а петдесет и две годишен мъж. Както и с майката на Крис Йейтс. Беше съвсем различно.

— По какъв начин?

— Ами… Те не искаха да говорят с мен. Изобщо.

— Сигурно защото е било… твърде болезнено за тях.

— Не. Защото бяха изплашени до смърт.

Ани замълча.

— Знам, че може би правя прибързани заключения — продължи Франк, — но родителите, които са се оплакали и са настоявали за разследване — Бергманови — просто са изчезнали от лицето на земята. Ако окръжният прокурор е прав, никой не знаел къде са, докато… е, докато не открили…

— Тялото — каза Ани.

Известно време мълчаха, после Франк каза:

— Мисля да отида там.

— Не смятам, че…

— Ще отида.

Дълго мълчание, а след това:

— Франк?

— Какво?

— Каква е тази работа с Храма? Какви са тези хора?

Той помисли малко, слушайки дишането й по телефона.

— Не знам. Може да са просто обикновени хора. Само че не смятам така.