Джон Кейс
Конниците на Апокалипсиса (13)

12.
Вашингтон
17 април 1998

Беше средата на април и в града сияеше пролетта.

След като се върна от Санта Фе, Франк откри, че зимата си е отишла и пейзажът се е променил. Улиците, парковете и градинките бяха осеяни с разцъфнали лалета и азалии. Изглеждаше, че всички дървета са цъфнали.

След като влезе в апартамента си, той хвърли куфара на леглото, облече тениска и шорти и излезе да потича, за да възстанови мускулите си след дългия полет. Тичаше през Рок Крийк Парк, като се придържаше към велосипедната алея. На около половин километър, близо до Зоологическата градина, черната асфалтова алея бе обсипана с паднали от черешите цветчета. Поривите на вятъра навяваха дъжд от венчелистчета, които падаха като конфети. „Какъв ти Париж!“ — помисли си той. Няколко седмици през пролетта Вашингтон беше най-красивият град на света.

Може би пък просто само така му се струваше, защото беше прекарал последните две седмици в пикапи, мотаейки се из пустинята, където нямаше нищо освен прах и камъни. Дори един-единствен лилав храст там изглеждаше като чудо.

Движеше се заедно със служителите от здравеопазването, които се опитваха да спрат разпространението на вируса Ханта в района на Четирите ъгъла. Засега бяха регистрирани само два случая, и то географски отдалечени на повече от сто километра, но при вирус, който убива седемдесет процента от заразените, никой не искаше да поема рискове.

В някои случаи домакинствата, които проверяваха, се намираха в резервати, в други случаи — извън тях.

Но при всички случаи бе доста сложно да се вземе разрешение за поставяне на капани, за кръвни проби или за оглед на домовете.

— Искате да проверите къщата ми за лайна на мишки? Кои, по дяволите, сте вие?

— Опитваме се да предотвратим избухването на епидемия, подобна на онази от 93-та.

— Значи мишките… Те ли я предизвикват?

— Да. По някакъв начин. Става въпрос за вирус, а мишките го разпространяват.

— А-ха. И как се казва този вирус?

— Sin Nombre.

— Така ли се казва? Безименен вирус?

— Точно така.

— Будалкате ме…

Някой хора си спомниха 93-та. Треската, паниката, умиращите. Те знаеха за Sin Nombre повече, отколкото биха искали, и наименованието не им се струваше смешно. Тези обаче, които не бяха били там по онова време или пък не бяха обърнали внимание, се дразнеха от името. Погледът им казваше: „Махайте се! Трябва да измислите нещо по-добро от това — някаква болест която дори няма име.“

Други реагираха подозрително.

— Искате да вземете проби за антитела? Ако говорите за СПИН, направо си го кажете, само не ми пробутвайте тези глупости за Sin Nombre.

В края на краищата хората от здравеопазването постигнаха това, което искаха, и нямаше истинска епидемия — само два случая. Все пак това беше интересно и историята — лесна за написване. Още по-важното бе, че Коу щеше да е доволен и щеше да му остави достатъчно време да се занимава с историята, от която всъщност се интересуваше.

 

 

Взе си душ, след това седна на компютъра и изчисли разходите си. Отпечата ги на една страница и я сложи в плик заедно със сметките. Щеше да ги изпрати на Дженифър още утре сутринта.

Извади флопидиска от лаптопа си, постави го в компютъра и копира всички файлове от пътуването. Нарече ги Nombre 1 и след като изчете всичките бележки, създаде нов файл — Nombre 2. Работи около час, но накрая не издържа — беше пролет и просто му се искаше да излезе навън.

Копира файловете на флопидиска, загаси компютъра и отиде в кухнята. Отвори хладилника и погледна в дъното му за кутията с дискети, която държеше зад млякото. Даваше си сметка, че това е малко странна практика — да си държиш архивите по този начин, но поне беше ефективна. Хладилникът бе хладен, но не замразяваше. И което беше най-важното — беше изолиран. Ако имаше пожар, архивът му щеше да оцелее.

Късно следобед, когато слънчевите лъчи едва се промъкваха през прозорците, вдигна телефона и се обади на Ани Адеър.

— Ало?

— Франк Дейли съм.

— А! — Пауза — Здрасти.

Между двете възклицания — „а“ и „здрасти“, гласът й се промени, снижавайки се от ентусиазъм до предпазливост.

Около минута говориха за това-онова. Как е той. Как е тя. Получила ли е материала, който й е изпратил? За грипа?

— О, да! Беше добър. Впечатлена съм.

Мина известно време, но той продължи:

— Мислех си, знаеш ли — можем да излезем да хапнем по нещо.

— Не знам — каза тя. — Не ми се струва много добра идея.

— Защо не?

— Защото… защото все още не мога да говоря с теб.

— Но ти го правиш! В момента говорим.

— Знаеш какво имам предвид. Искам да кажа… за Копървик. За Хамерфест.

— Затова ли мислиш, че ти се обаждам?

— Да.

— Господи, а някои говорят за подозрителни хора! Копървик! Мислиш, че искам да говорим за Копървик?

— Аха.

— Е, добре де, Копървик… Ще ти кажа следното — ако ти обещая да не говоря за нищо от това?

— Няма да повярвам. Ти ми изглеждаш… настойчив.

— „Настойчив“? Аз? Не. Не съм „настойчив“. Гладен съм. А ако обещая? Ако се закълна?

Кръшен смях му показа какво мисли тя по въпроса.

— Добре де, виж какво ще ти кажа! Ще се закълна върху цяла купчина Библии.

Лек кикот.

— Какво ще кажеш? Библии! Цял куп.

— Не ми изглеждаш много религиозен.

— Добре де… права си. Не съм. Какво ще кажеш за „Дъгата на гравитацията“? „Анатомия“ на Грей? Само посочи книгите, аз ще ги сложа една върху друга и ще се закълна!

Тишина от другата страна на линията. След това:

— Но… — Въздишка. — Знам, че искаш да знаеш нещо повече за експедицията. Ако бях на твое място, и аз щях да искам да знам.

— Вярвай ми. Направих статията. Ти я прочете. Сега съм тръгнал към по-големи и по-добри зарази.

— Какво например?

— Sin Nombre. Току-що се връщам от Ню Мексико.

— Наистина?

Като промени гласа си така, че да добие професионалното звучене на радиоговорител, той започна да чете от екрана на компютъра си:

— Още преди да започне зимата здравните специалисти в областта Четирите ъгъла бяха загрижени от факта, че peromyscis maniculatus се размножава в опасни размери. Известна най-често като горска мишка… — Той спря за малко. — Искаш ли да продължавам?

— Не.

— А по въпроса за вечерята?

— Ами…

Той винаги приемаше думите „ами“ или „може би“ като съгласие. Като малък казваше на майка си: „Не казвай не, кажи «може би»“.

— Чудесно. Петък става ли? Знам, че е натоварен ден, но… Ще те взема в седем и половина!

След това, без да й даде време да отговори, прекъсна връзката — ако не бе съгласна, тя щеше да му звънне. А ако не можеше да намери номера му, е, толкова по-добре.

 

 

Ани живееше на около километър от неговия апартамент в къща, която делеше с една жена — казваше се Инду — от Канзас и един компютърен специалист на свободна практика от Каракас.

— И двамата са на работа тази вечер — каза тя и се засмя. — Ние сме компания от бачкатори.

Беше му отнело много време да намери място за паркиране и й го каза, докато отваряше вратата на сааба.

— Добре де, защо тогава не отидем пеша? — попита тя.

Така и направиха.

Беше топъл дъждовен ден. Тротоарите бяха мокри и чисти, а кофите за боклук не бяха препълнени. Изминаха шест-седем пресечки, докато стигнат до Адамс-Морган, подминавайки групички пияници, паркирали насред улицата полицейски коли, които пречеха на движението, един грил „Кени“ и една църква на Муун. Във въздуха се носеше мирис на орлови нокти и алкохол, гърмеше салса и рап.

— Разкажи ми за пътуването си — каза тя. — Откъде този интерес към Sin Nombre?

— От името. Звучеше ми така призрачно… точно обратното на това, което казват за Ню Йорк.

— Какво е то?

— Нали знаеш, толкова е хубав, че трябва да има две имена. Но това нещо е толкова лошо, че не са искали да му дадат и едно.

— Винаги съм се чудила защо го нарекоха така.

— Мога да ти кажа.

— Чудесно!

— Малко е разочароващо обаче.

— Защо?

— Защото се намесва политиката — отговори Франк. — В началото го наричаха вируса Муерто Каньон, по името на мястото, където са го открили. Това обаче не вървяло, защото този каньон се намира в резервата на навахо и те побеснели от идеята да се нарече вирус по името на това място.

— И защо?

— Защото в тази местност е имало голямо клане. Преди сто години белите избили там индианците. Сега ги избива вирусът и не изглеждало много умно да го нарекат така след предишното бедствие.

— И какво стана?

— Нарекли го Вируса на Четирите ъгъла.

— Разумно — каза Ани. — Болестите често се наименуват по местата, където са открити.

— Хонконгският грип, Марбург, Ебола…

— Точно така.

— Всичко това са имена на местности — каза Франк, — освен че Ебола е река, или поне така си мисля. Както и да е. След като го нарекли вирус Четирите ъгъла, местните жители много се разтревожили. Търговската камара, туристическите офиси — нали разбираш гледната им точка. Все едно да живееш в град, който се нарича „Полиомиелит“. Така че не могли да му измислят друго име и накрая го нарекли Безименния вирус.

— Само че преведено.

— Да, те са чувствителни и по въпросите за езика.

Стигнаха до един етиопски ресторант — „Мескерем“. Нямаше ножове, вилици или столове. Седяха на напълнени с морска трева кожени възглавници, ядяха пикантно рагу с ръце, използвайки парченца от бухналия кисел хляб, наречен инджера, за да си помагат да пренесат парченцата месо и зеленчуци от чинията до устата си. Този тип вечеря предразполагаше към интимност, но все пак Ани продължаваше да е резервирана. Изглеждаше, че е готова да се стегне в момента, в който той спомене Копървик.

Затова той не го направи. Говориха за политиката по отношение на инфекциозните болести и след известно време тя се поотпусна.

— Няма да повярваш — каза му, — но има случаи на холера, тиф, дифтерит — на всичко. Дори чума. Всички те се докладват в Световната здравна организация, в Центъра за контрол върху заразните болести и на разни други места. Но казва ли Държавният департамент някому за това? Не. Защото ако кажеш, че Тайланд е препълнен с венерически болести или че в Боливия има холера, това се разглежда като политическо действие — атака срещу страната, за която говориш.

— Би трябвало да са по-загрижени за здравето на хората.

— Има и още нещо — всяка болест си има собствено лоби. Така че отпускането на средства за изследването й има по-малко връзка с „да направиш добро на много хора“, отколкото с… не знам как да го кажа… умението да поддържаш връзки с обществеността.

— Толкова ли са зле нещата?

— Просто са така. Не можеш да се сърдиш на хората. Те стават много чувствителни, когато биват наранени близки, които обичат. И в същото време трябва да се вложат толкова пари…

Тя имаше породиста фигура, дълги крака, стойка на танцьорка. Беше достатъчно хубава, тъй че когато стана, за да отиде до тоалетната, я проследиха не само очите на Франк. Все пак, само петнадесет минути след като я бе видял за пръв път в НЗИ, той вече знаеше, че тя не притежава психиката на хубава жена. Притесняваше се от комплименти, не беше способна да флиртува или поне така изглеждаше. Беше плашлива и срамежлива, отдръпваше се и от най-беглия физически контакт.

В нея имаше някаква наивност, която бе изненадваща, защото съществуваше наред с това, което Франк знаеше, че е брилянтност. От една страна тя вероятно бе гений, а от друга — не бе отракана дори колкото шестокласничките от Хайн Мидъл Скуул, с които му се бе случвало да говори (като част от специална програма на „Поуст“).

Колкото и неудобно да се чувстваше в неангажиращия разговор, тя имаше чувство за хумор и обичаше да говори за работата си. А и смехът й бе обещаващ — понякога й се изплъзваше безгрижно кикотене.

Затова той играеше така, че тя да се чувства уютно, слушаше внимателно това, което му казваше, и се държеше настрани от всичко друго. Това проработи. Усещаше, че тя почва да се държи по-свободно с него, омеква и напрежението й изчезва. Това нещо бе наследил от баща си — гъвкавостта на характера, която му позволяваше да бъде прекрасно отражение на всеки, с когото разговаря, независимо от това дали иска да го съблазни, или да измъкне информация. Този „талант“ понякога го притесняваше.

Но дори мисълта за баща му, от когото цял живот се бе опитвал да се дистанцира, не можеше да го спре да работи върху Ани Адеър. Когато тя се върна, той се наведе и хвана едната й ръка. Имаше кратък момент на неловкост, в който тя инстинктивно се опита да се отдръпне, но той я задържа.

— Чакай малко — каза. — Не ставам нахален. Искам само да видя дланта ти.

— Защо? — попита тя, изпълнена с подозрение, че може би иска да й се присмее.

— Да ти предскажа бъдещето.

— Не ставай глупав — каза тя, но ръката й остана в неговата.

Той погали дланта й, а след това всеки пръст.

— Значи не вярваш, че мога да предскажа бъдещето?

— Не.

— Не е вярно. Мога.

Тя се изкикоти.

— И къде придоби тази способност? В училище?

— Много те моля — заяви той с официален тон. — Ние не го наричаме „училище“. Това е Американският колеж по хиромантия. В училище могат единствено да те научат да различаваш кокосов орех от фурма.

Смях.

— Не, не съм го завършил. Писах обаче статия в едно списание за един хиромант.

— Сериозно?

— Да. Виждала си рекламите, нали? Те обикновено са една голяма червена ръка с изписани върху нея цифри и задължително се поставят върху прозореца на малка бяла къща, близо до магистралата, най-често разположена между работилница за ремонт на плочки и живарници за риба. Винаги съм се чудел кой ходи на такива места.

— Хора, които искат прясна риба или да си поправят плочките.

— И всички с длани — съгласи се Франк. — Във всеки случай, отидох при някоя си мадам Рурак — оракулът на Хайатстаун. С нейно разрешение говорих с някои от клиентите й. Оказа се, че клиентелата й е много разнообразна. Това са същите хора, които ходят при масажисти от традиционната китайска школа, само че тя „оправя“ психиката, а не гърбовете им.

— И всичко това се оказа само въздух под налягане?

Той повдигна рамене и продължи да гали леко ръката й.

— Не знам. Тя не предсказваше цифрите от тотото. Беше напрегната, много съсредоточена, но всичко, което каза, бе доста общо.

— Като ясновидките.

Франк присви очи.

— Почти.

Тя се засмя.

— Добре де, но какво мислиш, че получават хората, които отиват при тази жена?

— Винаги си тръгваха в добро настроение. Имах чувството, че тя им дава някаква утеха за това как се е развил животът им. Тя казваше: „Ето го — на дланта ви е. Вече е написано. Каквото и да направите, няма да го промените. Можеш на десет години да си купиш компютърни игри, може да се научиш да свириш на китара, можеш да поканиш Шери Дъдли да излезете — това не значи нищо. Защото всичко, което предстои във времето, вече е записано — линията на живота, линията на любовта.“ Хората харесват това. Снема напрежението им.

— Коя е Шери Дъдли? — засмя се тя.

— Не мога да говоря за това — измрънка той.

Тя отново се ухили.

— Но ти не вярваш във всичко това, нали?

— В какво? — Той повдигна пръстите й един по един и след това отново ги отпусна върху дланта си. — Имаш предвид съдбата ли? — Наведе се над ръката й и втренчено я загледа. — Разбира се, че вярвам. Виждам… някой нов! Някой нов в живота ти.

— Така ли? — попита тя с дълбок скептицизъм.

— Да. Ще бъде прекрасно. Ще направиш всичко, каквото каже този човек.

— Да не би този човек да е висок, мургав и симпатичен?

Той продължи да се вглежда.

— Да. Определено е висок и… не изглежда зле! Но… — Поклати глава и се намръщи. — Не е много мургав. По-скоро… не знам. Ирландец или нещо подобно. Сини очи. Златно сърце. Никога на споменава Копървик. Нещо подобно.

— Започвам да схващам.

— Има и още нещо. Тази линия е невероятно подробна. Оказва се, че този човек е сантиментално привързан към колата си, която би трябвало отдавна вече да е продал.

— Да не би колата да е сааб? — изкикоти се тя. — Просто питам.

Той се взря в дланта й.

— Да, мисля, че е сааб! Изумително. Трябва да опиташ и ти това! Не ти трябва дори и ръка, с която да работиш, защото, Боже мой, ти си толкова естествена.

Отидоха в „При Боб“ за сладолед. Разговорът се прехвърли върху семействата. Нейното не можеше да бъде по-различно от неговото — фамилията й можеше да бъде проследена чак до първите заселници в Ню Ингланд. Беше пълна с учени и банкери от „Уолстрийт“.

— Много време отделяха, за да организират благотворителни балове. Това даваше възможност на майка ми да харчи много пари за дрехи и да не се чувства гузна.

— Това значи са легендарните „стари пари“.

— Донякъде „стари“, но не толкова легендарни. Дядо ми е направил удар по време на депресията. Вложения и телефонни обаждания. Обаждал се е и влагал. А твоето семейство?

— Всъщност… нямам семейство. Искам да кажа, не в истинския смисъл на думата.

Ани се намръщи.

— Всеки има семейство.

— Имам някакви лели и братовчеди, но не се срещам с тях. Нямам братя и сестри. Майка ми умря, с баща ми не поддържаме връзка.

— Това е тъжно.

— Не толкова. Не и ако познаваш Стареца.

Вървяха пеша до къщата й. Бе станало по-хладно и на хоризонта се задаваше гръмотевична буря. Сега тя се държеше по-отпуснато, от време на време се подпираше на него и докосваше ръката му, за да подчертае нещо.

Сам се учудваше на сдържаността си. Нито дума за Копървик, освен веднъж, и то на шега. Когато стигнаха до вратата й, тя замънка някаква покана към него да влезе: „Мога да направя кафе“, но той отказа. Ако влезеше, едва ли щеше да удържи ръцете си далеч от нея. А това или би било прекрасно, или би означавало неприятност.

Така че постояха на прага за няколко неловки мига. Накрая той каза:

— Беше чудесно. Ще ти се обадя. — Вдигна ръка за поздрав, обърна се и тръгна по стълбите към сааба си.

Докато пътуваше към къщи, слушаше джаз по радиото и мислеше за вечерта с Ани Адеър. Знаеше, че неговата сдържаност ще се изплати, но не знаеше какво ще бъде заплащането. Самият той Ани ли искаше, или Копървик? Не беше сигурен. Тя го привличаше, но от друга страна — много жени го привличаха. И все пак — все пак не беше просто привлечен. Харесваше я. Беше толкова сладка, и умна, и забавна…

Искаше и двете неща: Ани и Копървик. Копървик и Ани.

Без значение в какъв ред.

 

 

През следващата седмица Франк получи официални отговори от няколко учреждения, потвърждаващи, че са получили запитванията му, позоваващи се на Закона за свободата на информацията. Малко по-късно получи и още един отговор, които бе по-тежък.

Пакетът, който дойде от Националната научна фондация, бе дебел почти два сантиметра и още преди да го отвори, той знаеше, че материалът в него ще бъде истинско разочарование. В противен случай нямаше да го обработят и да му го изпратят толкова бързо.

Все пак се налагаше да го прочете, защото както се казва в един блус: „Човек никога не знае, нали?“

Седна на кухненската маса, отвори плика и откри в него шестдесет страници документи. Първият бе придружително писмо, в което се казваше, че приложеното се смята за пълен отговор на запитването му и не следва да очаква продължение. Към това бяха приложени две страници, в които се обясняваха различните изключения, които допуска Законът за свобода на информацията.

Останалите петдесет и седем страници съдържаха главно оригиналното предложение за отпускане на субсидия, което Киклайтър и Адеър бяха отправили към ННФ — преди около две години. Франк прегледа предложението от първата му страница до приложенията, но не откри нищо, което вече да не бе виждал.

Останаха три листа.

Първият бе писмо за отказ, написано на бланка на ННФ. Адресирано до доктор Киклайтър, то бе с дата 11 януари 1997 г. и започваше по следния начин:

Съжаляваме, че Фондацията не е в състояние да удовлетвори Вашата молба за субсидия (Вх.№ 96–14739).

Ако приоритетите за изследвания се променят или се освободят допълнителни средства…

И тук нищо ново.

Следващият лист бе също писмо, но по-скорошно. С дата 17 февруари 1998 г. то бе адресирано до директора на ННФ и подписано: „С най-добри чувства“. Но това бе всичко. Нищо друго не можеше да се разчете, защото всеки ред от текста, както и главата на бланката, бяха заличени с дебел черен флумастер. В полето редакторът бе написал В(1).

Бинго!

Дори и без да гледа обяснителните бележки, Франк знаеше, че изключението В(1) се отнася до въпроси, свързани с националната сигурност. Това потвърждаваше предположението му, свързано с присъствието на Нийл Глисън в Хамерфест — че в експедицията до Копървик има нещо повече от „чиста наука“.

Това на свой ред обясняваше внезапната недостъпност на Киклайтър, както и нежеланието на Ани да обсъжда Копървик и това, което се е случило там. Ако това бе въпрос, свързан с националната сигурност, вероятно ги бяха накарали да положат клетва за запазване на тайната.

Но защо? Предложението за отпускане на субсидия беше пред него, в пълен текст, без нито една дума да бъде съкратена. В него се описваха всички аспекти и цели на експедицията. Това бе всичко, заради което бе формирана тази експедиция. Тогава какъв бе смисълът на клетвата за запазване на тайна — освен ако нямаше нещо друго, което да не е включено в предложението?

Франк се вгледа в почерненото писмо. Можеше да е изпратено отвсякъде: ФБР, ЦРУ, Пентагона — нямаше как да разбере.

Раздразнено извади последния лист от пакета — също бе писмо от 23 февруари 1998 г. и също бе адресирано до директора на ННФ.

В три кратки изречения авторът му благодареше на директора за помощта и съобщаваше, че фондацията е „радостна да съобщи, че е решила до подкрепи експедицията на Киклайтър-Адеър до Копървик“. Писмото бе подписано.

Искрено ваш,

А. Лойд Колп

изп. дир.

Франк се вгледа в главата на бланката:

ПОПЕЧИТЕЛСКИ ФОНД „КОМПАС“

Офисите му бяха на „Маклейн“, което бе на около три светофара от ЦРУ. Което, разбира се, още не означаваше нищо. Или поне не бе задължително да означава нещо.

Кой обаче беше А. Лойд Колп? Какъв беше бил преди да стане управител на фонда „Компас“?

Облегна се на стола си и разположи на масата пред себе си всички писма, подредени по хронологичен ред. Първо, отказът на ННФ на предложението на Киклайтър. След това минава година и половина и внезапно някой от разузнавателната общност се включва. Как — не знаем. С каква цел — също не знаем. Но се включва. Седмица по-късно в ННФ пристига писмо, с което се благодари на директора й за помощта му (каква помощ?) и се обявява решението фондът да подкрепи експедицията.

Второто писмо свързано ли бе с третото? „Човек никога не знае…“

„Ето така се полудява — помисли си Франк. — Все едно да се опитваш да наредиш пъзел, като ти липсват половината части.“

Погледна към тавана. Вентилаторът бавно се въртеше. След това погледът му падна върху календара до телефона. Дните, в които бе ходил да бяга, бяха отбелязани с кръгчета. Може би трябваше да отиде да потича, но…

Нямаше настроение за това. Небето бе помрачняло и си личеше, че скоро ще завали. Въпросът беше само кога. Той седна на бюрото си и включи компютъра.

Все още имаше достъп до Нексис, благодарение на „Поуст“ (или по-точно благодарение на способността си да хакне паролата от компютъра в офиса си). Радваше се на това, защото тези услуги бяха изключително скъпи, а Интернет не беше достатъчно добър заместител. Ако трябваше да използва Интернет, за да намери нещо за фонда „Компас“, вероятно щеше да му се наложи да прерови океан от информация преди изобщо да може да се ориентира.

С Нексис влизаш веднага в центъра — и само в центъра — на нещата.

Базата данни беше огромна. В нея бяха вкарани почти всички вестници и други периодични издания в света от „Таймс“ до „Джърнъл оф роботикс“ през последните двайсет или трийсет години. Всичко, което трябваше да направи, беше да избере тази част от базата данни, която му е нужна („Новини“) и да напише ключовете фрази за търсене: Фонд „Компас“ и фондация.

Тридесет секунди по-късно пред него имаше списък на всяка статия, в която се съдържаха тези фрази.

Имаше единадесет позовавания — започваха от 1981 година. Няколко от тях бяха повторения или препечатки от информационни агенции. Важната информация обаче се свеждаше до факта, че фондът „Компас“ е основан от дарението на Дж. Кендрик Мелоуз — „консервативен филантроп“.

Франк се усмихна на това определение. Мелоуз несъмнено беше това, но той също (и по-специално) беше и „член на разузнавателната общност“, който бе платил скъпо и прескъпо, за да бъде включен в Съвета за разузнаване към президента.

Франк се върна към екрана и започна ново търсене. Този път за А. Лойд Колп. Малко по-късно екрана примигна и на него се появи списък от пет статии.

Най-скорошната от тях бе с тригодишна давност. Съобщаваше се, че генерал А. Лойд Колп напуска поста си като началник на Военномедицинския институт за инфекциозни болести (ВМИИБ). Очаква се, след кратка ваканция със семейството си, генералът да поеме поста на изпълнителен директор на фонд „Компас“. Франк отново се облегна и въздъхна. Знаеше кой е Колп. Дори без да чете другите статии, знаеше какво е написано в тях. Погледна само заглавията, за да види дали е прав, и разбра, че е.

ШЕФЪТ НА ВМИИБ ТВЪРДИ, ЧЕ МАЙМУНСКИЯТ ВИРУС НЕ Е ЗАПЛАХА

Институтът в Рестън е дезинфекциран

Колп посещава мястото

Генералът бе станал известен за една-две седмици, когато ВМИИБ бе повикан да затвори и дезинфекцира частна клиника за изследване на маймуни в Рестън, Вирджиния. Маймуните бяха започнали да умират с десетки и се появи опасение, че може да се разпространи някаква ужасна болест.

Колп с войските си свърши работа. Държаха се геройски. Страхът на обществото бе успокоен. След това дори бе написана книга за този инцидент.

Франк обаче знаеше, че в историята на ВМИИБ има и по-мрачни моменти. Зад многобуквеното съкращение стоеше едно по-старо и по-просто име: „Форт Детрик“. Само на няколко километра от Кемп Дейвид и много близо до редицата новопостроени вили, Детрик беше център за изследванията на Пентагона върху биологичните оръжия.

Това бе, разбира се, чисто отбранителна мярка или поне така се казваше на широката публика. Истината обаче беше, че няма държава, която може да изгради отбрана срещу такива оръжия, ако не разбира какво представляват те, как работят и как могат да бъдат ограничени.

Което означаваше, че трябва да се направят и изпробват такива оръжия.

Поради това учените на Пентагона трябваше да работят с някои от най-опасните токсини и вируси на Земята: ботулин, рицин, антракс, белодробна чума.

Много пари бяха хвърлени в това, което наричаха „военизиране на биологичните агенти“. Екипи от учени изпробваха различни методи на „аеролизиране“, опитвайки се да разберат кой метод гарантира максимално разпространение. Други работеха върху техники на „микрокапсулиране“, търсейки начини да спрат разпространението на биологичните агенти във водата и въздуха.

Други учени използваха таланта си, за да увеличат смъртоносността на бактериалните и вирусни агенти, стараейки се да намерят УСФ — увеличаващи смъртността фактори. Използваше се технология за комбиниране на ДНК, за да се създадат нови и още по-опасни микроби.

Всичко това в името на отбраната. След като други страни можеха да разработват биологични оръжия, САЩ бяха задължени да направят същото, за да могат да произведат антидоти и да бъдат готови в случай на нападение. Някои мислеха, че тези изследвания все още продължават, въпреки забраните според международните договори, но кой би могъл да го каже?

Франк потропа с пръсти по бюрото си. Детрик. Колп. Мелоуз. Фондът „Компас“. Не беше нужно да си гений, за да разбереш, че експедицията Копървик е прикритие. А Ани — знаела ли бе тя? Как е могла да не знае? Експедицията бе нейна рожба. Преди всичко идеята бе нейна.

Той натисна бутона „принт“ и изчака докато текстът се отпечати.

Беше само предположение — не можеше всъщност да докаже нищо, — но знаеше достатъчно за тези неща, за да подозира, че фондът „Компас“ е проводник, захранващ механизъм за проекти, които Пентагонът и ЦРУ искат да провеждат, без да оставят следи.

Въпросът беше: защо тази експедиция? И защо сега? Защо Пентагонът тайно ще финансира проект, за да се извади отдавна изчезнал и много опасен вирус от зоната на вечния лед? Отговорът изглеждаше очевиден — защото проектът е незаконен или е в нарушение на договорите, като забранените изследвания в областта на биологичните оръжия.

След като загаси компютъра, изведнъж забеляза, че е започнало да вали, а той седи в почти пълен мрак. Въздъхна и му се стори, че тъмнината напълно отговаря на настроението му.

„Господи — помисли си. — Ани! Как можа, моето момиче!“