Джон Кейс
Конниците на Апокалипсиса (27)

26.

— Ще се върна в пет — каза Ани. — Ще ми се обадиш, ако ти призлее. Нали обещаваш?

Франк седеше пред телевизора в хола на Ани и си мислеше, че му говорят от екрана.

— Франк?

Той се намръщи и се наведе към телевизора. От екрана му говореха, но трябваше много време думите да стигнат до съзнанието му.

— Лошо ли ти е?

Той се обърна към Ани. Думите й също пристигаха в мозъка му с малко, но подчертано закъснение, сякаш му се обаждаше по телефона от края на света.

— Нищо ми няма — каза той и пак се обърна към телевизора. Водещата каза нещо съвсем неразбираемо.

— Ако искаш, няма да ходя на работа днес. Наистина.

— Нищо ми няма — каза Франк.

Като по чудо изведнъж му стана добре и съзнанието му се проясни. Лекарите го увериха, че скоро ще се оправи. След няколко дни. Въпреки че били възможни спорадични помрачавания на съзнанието.

— Как си? — попита Ани. Беше облечена за работа — в един от костюмите си на учителка от детската градина.

Наведе се да го целуне и той я придърпа към себе си, като сбърчи лице от тежестта й.

— Стой при мен — каза той отпаднало. — Зле ми е.

— Франк…

— Добре де, махай се!

След като бе упоен, Франк попадна в едно психиатрично отделение в Джорджтаун. Това бе клиника, оборудвана за лечение на пациенти със силни халюцинации. Беше се опитал да се бори с медицинския екип, който дойде след паникьосаното телефонно обаждане на Ани. Всичко това Франк си спомняше като отчаян опит да се отърве от хора, които го натискат, за да го нарежат на парчета. Когато полицаите пристигнаха да изяснят случая, той нападна и тях. Саабът бе извлечен на буксир от средата на шосето, където бе задръстил движението.

Необходим бе цял ден и цялата упоритост, на която бе способна Ани, за да убеди властите, че Франк всъщност е жертва на престъпление, а не наркоман, срещу когото трябва да бъде повдигнато обвинение за нападение над полицай. Саабът бе огледан, взеха всички възможни пръстови отпечатъци, а коженият калъф на волана бе свален и изпратен за изследване.

Предположението бе, че наркотикът, идентифициран като използвано от военните психотропно вещество, наречено BZ, е бил вкаран в организма на Франк чрез DMSO — промишлен разтворител, понякога използван от атлетите като супермехлем, тъй като прониква директно в кръвообращението. И който може да се използва за вкарване през кожата на лекарства — или отрова.

След четири дни в психиатричното отделение Франк бе преместен в обикновена болнична стая. След още два дни го пуснаха, макар и натъпкан с успокоителни, за да снижат остатъчните ефекти на това, което в епикризата бе записано като „остро отравяне през кожата“.

Тялото му страдаше от неизбежните ефекти от опитите на четирима здрави мъже да задържат буйството му. Поне обаче вече не пикаеше кръв. Отиде до банята — чувстваше се като старец, — наплиска лицето си със студена вода и се погледна в огледалото. Първия ден след „инцидента“ лицето му приличаше на току-що начукана пържола, но сега подутините бяха изчезнали, освен около очите, които все още бяха обградени от подпухнали кръгове. Със сини жилки. Имаше и белези по долната си устна — беше я хапал.

Имаше и две пукнати ребра, защото един от спасителите му бе приложил твърде много сила, за да го укроти. Също така палецът и средният пръст на дясната му ръка, която бе пъхнал през кухненския прозорец, опитвайки се да избяга от медицинския екип, бяха в шини.

Докато се намираше в един от „светлите“ си периоди, реши, че ще успее. Тръгна бавно по стълбите към стаята на Ани. Да пише на клавиатура или дори да командва мишката с дясната ръка беше трудна работа, но все пак можеше да я свърши. Не обаче и на лаптопа, който Ани бе донесла от апартамента му.

Вчера беше принтирал интервюто си с Том Диър и сега го прегледа, докато чакаше компютъра на Ани да зареди.

Диър: Не можеш да заплашиш никого с него. Всичко, което можеш да направиш, е да го използваш. След това го поемат птиците. Първата вълна започва например Пекин — и — бам! Малко след това е по цялата карта.

Франк потропа с пръсти по масата.

Диър: Всеки може да е жертва на грипа. Затова не можеш да го контролираш. Ако го използваш като оръжие, можеш да убиеш милиони хора, дори десетки милиони.

Диър: Защо някой би искал да направи това?

Диър: Не можеш да го спреш.

Франк си спомняше края на разговора им. Диър се пошегува за сиуксите. Какво беше казал? Намръщи се и прелисти страниците.

Диър: От друга страна, ако някой иска отмъщение… Ако те мразят света…

Мразят света! Колкото повече научаваше за Храма на Светлината или поне за лидера му, толкова по-очевидно ставаше, че тази група определено „мрази света“. Франк знаеше, че убийството на „десетки милиони хора“, от гледна точка на Соланж би било чудесно. То по своеобразен начин щеше да компенсира това, което лидерът на Храма наричаше „масово нахлуване на побеснели същества“. Съществата, разбира се, бяха хората.

Компютърът на Ани изтананика кратката мелодия на Windows и Франк се включи в Editor на директория, която бе създал, за да може да използва текстовия процесор, който предпочиташе: Xy Write.

Предния ден бе прекарал два часа в Интернет, ровейки се в сайтовете, имащи отношение към Храма на Светлината. Това, което намери, систематизира в отделен файл „Преглед“:

Храмът/ Соланж

„Монд“: Храмът на Светлината е създаден в Лозана в началото на 70-те години. Първоначално име: Академия за изследване на познанието и висши науки — АИПВН. 1979: Двама от членовете й хвърлили бомби в катедралата в Айнзиделн в знак на протест срещу противопоставянето на папата на контрола върху раждаемостта. 1980: друг член е осъден за убийството на директора на швейцарското управление за ядрена енергия. Други инциденти включват нападения срещу организации за защита на околната среда, които Соланж намирал за „недостатъчно борбени“. След подозрителната смърт на един либерален политик, който обявил Соланж за „бацил на омразата в движението на Зелените“, АИПВН и лидерът й изчезват от погледа на обществото.

Две години по-късно организацията се появява в Сан Франциско като Храм на Светлината, „новосъздадена религия“, ръководена от Люк Соланж.

Според „Ю Ес Нюз енд Уърлд Рипорт“: „Соланж поднася странна смесица от мистицизъм и екология на последователите си, които са забележително добре образовани“. Вербовчиците на Храма са „особено активни в научните и техническите факултети на някои от най-добрите американски университети“.

Под заглавие „Парите на Храма“ Франк описа подробно как се заплаща вербуването на учени — чрез линията на „Еко-Вита“ продукти и чрез значителните постъпления от приходите, идващи от патентите. Отбеляза, че най-доходоносните патенти, струващи около десет милиона долара годишно, се отнасят до техники на микрокапсулиране, отдадени на фармацевтични концерни. Цитира Ани.

Адеър (5.12.98): „По принцип микрокапсулирането е поставяне на много малки частици в саморазрушаващи се предпазни обвивки, които позволяват на биологичните агенти да оцелеят при условия — като стомашна киселина или високи температури, — при които в противен случай биха загинали“.

Прозина се и се намръщи. Не можеше да се съсредоточи. Стърн. Трябваше да се свърже със Стърн.

Всъщност беше опитал. Звъня му три пъти, но Стърн не отговори. В края на краищата точно пред неговия апартамент беше дрогиран, така че младата жена, която го бе направила, трябваше да е знаела с кого разговаря.

Не искаше обаче да шофира дотам сега. Беше прекалено уморен. Щеше да потърси Стърн утре, или вдругиден, за да е сигурен, че всичко ще е наред.

 

 

Полицията беше приключила с колата и предния ден му се обадиха, за да му кажат да си я прибере от гаража, където беше задържана. Като се започнело от понеделник, каза му служителят, той дължал на гаража по двадесет долара на ден за паркинг. Освен това имаше и такса за изтегляне на буксир. Не можеше да повярва. Беше все едно да те изнасилят два пъти за един ден. В четвъртък очите му изглеждаха почти нормално и махнаха конците от устната му. След като не представляваше вече опасност за себе си или за другите, отиде да си получи сааба.

Ани замина в Атланта за годишната конференция на специалистите по грип, която тя наричаше „грипния плям-плям“, и понеже не му беше удобно да остане в жилището й без нея, той се върна в апартамента си. Инду изобщо не успя да го приеме. Според Ани това вероятно беше защото на втората нощ, когато бе останал при нея след болницата, по погрешка бе нахълтал в стаята на Инду и бе скочил в нейното легло.

Как се бе озовал в леглото на Ани, как са станали любовници, това събитие бе закътано някъде в мъглявите части на паметта му, където може би и щеше да си остане завинаги. Понякога се появяваше някакъв проблясък на спомен. Един или два пъти му се мерна загриженото й лице, наведено над него, и когато произнесе името й: Ани, лицето светна във внезапен изблик на радост. После я видя наведена над него — внимателно слагаше влажна кърпа на челото му, спомняше си как се плъзна в леглото до него и как топлото й тяло се долепи до неговото. След това спомените ставаха неясни и се разпадаха. Тя на два пъти спомена за техния „първи път“, веднъж с щастлив блясък в очите, а втория със сладострастно хихикане. Той само се усмихна, защото беше ясно, че няма как да пита. Освен това беше забавно, въпреки че отвличаше вниманието му, да си представя… В леглото Ани бе изненадващо освободена и страстна или поне толкова страстна, колкото позволяваха нараняванията му.

 

 

Стърн все още не бе отговорил на обажданията му, така че на връщане от гаража Франк отиде до апартамента му. Не го откри, но нямаше никакви признаци да е изчезнал. Нямаше купчини вестници или поща. Почука на вратата на съседа.

Отвори му слабоват чернокож мъж с очила в телени рамки. Не, не бил виждал Стърн.

— Сигурно е извън града, защото не чувам никаква музика. Той обича музика. Според мен даже прекалено я обича.

Франк продължи да го разпитва.

— Той никога ли не ви моли да поливате цветята му, да вземате пощата му или нещо подобно?

Съседът на Стърн се опули.

— Бен няма цветя. Не си пада по цветята. Казах ви — пада си по музиката. За пощата не знам. Мисля, че има някъде пощенска кутия. — Втренчи се във Франк. — Добре ли познавате Бен?

— Почти не го познавам — каза Франк.

Слабият мъж почука слепоочието си с пръст.

— Бен е малко особен.

 

 

Вкъщи го чакаше съобщение от Ани.

„Здрасти Франк. Аз съм тук — в Атланта. — Пауза. — Обаждам ти се, защото става нещо необичайно. — Продължи с разтревожен глас: — Мисля си, че може… Във всеки случай имало е няколко странни грипни вълни в различни части на страната — странни, защото не е подходящото време на годината за това, разбираш ли? Не бях мислила много за това, докато не пристигнах тук. Но това е архивен грип… Искам да кажа, че… О, бих искала да си си вкъщи. Мразя да говоря с машини. При всички положения, въпросът е, че това, което се е случило, не може да е естествено стечение на обстоятелствата, защото“ — Тук машината я прекъсна.

Второто съобщение започна така:

„Проблемът е, че няма начин този грип да се появи на четири различни места! Има и още нещо… — Тя въздъхна. — О, това ме разстройва. Ще се върна утре и ще говорим тогава.“

Франк прослуша отново съобщенията и се намръщи. Какво, по дяволите, беше „архивен грип“?

 

 

На другия ден отиде при Ани в един следобед.

— Говоря по телефона — обясни му тя и бързо тръгна към кухнята. Той я последва.

— Виж това — каза му тя, като покри с ръка телефонната слушалка и му кимна към някакви документи на масата. — Още не — каза в слушалката. — Ще отида в лабораторията веднага след като си поема дъх.

Документите се оказаха два броя на нещо, наречено СДЗС, издавано от Центъра за контрол върху заразните болести. Франк видя, че съкращението означава Седмичен доклад за заболеваемостта и смъртността.

В увода на последната част под заглавие „Епидемиологични бележки и доклади“ пишеше:

МАСОВИ ГРИПНИ ЗАБОЛЯВАНИЯ

КАЛИФОРНИЯ — Управлението по здравеопазване в Калифорния (УЗК) започна разследване на избухването на остри респираторни заболявания, за които бе съобщено от дежурни лекари, службите за бърза помощ и спешните отделения в болниците в района на Лос Анджелис. В периода от 4 до 11 април са докладвани 1 395 случая, от които при 1 011 е документирана температура от над 37.8 градуса и кашлица. Възрастовата граница на заболелите се е простирала от 34 до 99 години. Шестдесет и седем от заболелите са били хоспитализирани, като 9 са имали радиографски признаци на пневмония. Начало на подобни симптоми е докладвано в 27 от 142 доклада на службите на бърза помощ. При много заболели е отбелязана необичайна продължителност на острата фаза на заболяването наред с удължена фаза на възстановяване.

Опитите с доставените от Центъра за контрол върху заразните заболявания проби от циркулиращите през 1997/ 98 година грипни щамове не доведоха до положително идентифициране. За лечение е предписван амантидин.

Ани пишеше нещо в бележника си.

— Може би тази вечер — каза тя, — ако имам късмет. Разбира се, по всяко време.

Франк продължи да прелиства СДЗС, като се съсредоточи върху разделите, в които се съобщаваше за грипни вълни. Подобни доклади имаше от Вашингтон; Медисън, Уисконсин; и Дейтона Бийч, Флорида.

— Благодаря ти, Узи. Да — каза Ани и затвори телефона и се пльосна на стола пред Франк. Изглеждаше много уморена. — Какво ще правим? За това няма медицинско решение. Няма достатъчно амантидин да се предпази населението на Вашингтон, да не говорим…

— За какво говориш? — попита Франк. — Това ми прилича просто на групички хора, които са хванали грип. При това не може да бъде нашият грип, защото не са се разболели твърде много хора. И нито един не е умрял. За какво е цялата тая паника?

— Прав си. Не е нашият грип. Все още не. Но тези хора, които са се разболели, не просто са хванали грип, Франк. Преди всичко, грипните случаи през април са редки, а през май избухванията на грипни вълни в Уисконсин и Флорида са изключително редки. Честно казано, това е единственото, което знаем. При първата вълна в Лос Анджелис, в самото начало, даже не са правили грипни проби. Ако това се бе случило един-два месеца по-рано, нямаше да имаме и представа, че този странен грипен щам е бил там.

— Какво искаш да кажеш с това, че те „не просто са хванали грип“?

— Те са хванали архивен грип — това се опитвах да ти кажа по телефона.

— Какво означава…

Тя се изправи и започна да кръстосва из стаята.

— Току-що говорих с една приятелка от Центъра за контрол върху заразните болести. Повечето от нас имат достъп до базата данни, където се съхраняват нуклеотидните продължения на грипните щамове. Така следим какво става, правим сравнителни проучвания и откриваме новите варианти. Резултатите от Уисконсин и Флорида вече са пристигнали и отговарят на това, което открихме за вирусите в Лос Анджелис и Вашингтон. Всички хора, които са се разболели, Франк — хора от четири различни географски района, — всички са хванали грип, които е генетично идентичен на щама, наречен… — Тя спря, за да погледне листа до телефона. — А/Пекин/2/82. Това просто не се случва.

— И защо? Какво всъщност значи А/Пекин…

— Това е грипен щам, който за пръв път е бил идентифициран в Китай през февруари осемдесет и втора година. А сега отново е тук. Това обаче просто не може да се случи. Грипът е в постоянно състояние на мутации. Това е характерното за него. Той е нестабилен. Той мутира. Не можеш да получиш точни копия на щамове отпреди шестнайсет години.

— Но ние получихме.

— В ЦКЗ това е мистерията на деня. Когато се появи само грипната вълна в Лос Анджелис, си помислиха, че това е инцидент, причинен от изтичане в лаборатория, и епидемиолозите скочиха върху всички лаборатории, опитвайки се да открият източника.

— Какво трябва да означава това?

— Вирусолозите, фармацевтичните лаборатории, епидемиолозите, хората от предприятията за ваксини — всички ние работим със стари грипни щамове, за да ги проучим. Понякога става инцидент и има изтичане. Вече се е случвало. Това беше логичното обяснение за грипната вълна в Лос Анджелис, докато същият щам не изскочи във Вашингтон. А после в Уисконсин. А след това във Флорида.

— Не може ли хората, заразени от щама в Лос Анджелис, да са се качили на самолет? Това не би ли обяснило случилото се?

— Не, защото моделът е погрешен. Ако това се бе случило, щеше да има малки гнезда от заразяване, само тук-там. Вероятно това наистина се е случило. Никой обаче не го е забелязал, защото хората не са се разболели тежко. И тъй като това не е грипен сезон, повечето от случаите ще бъдат отчетени като респираторни инфекции. Тези избухвания обаче… — тя вдигна докладите на СДЗС — нито един от тези случаи не е причинен от заразен носител или дори цял самолет, пълен с носители. Виж бройките от Медисън, Уисконсин. Само за една седмица там има над 2 800 случая. И началото не е колебливо. Не са само един-два случая, които да се увеличават. То е бум — всички едновременно. Във Флорида са почти толкова и по същия начин. Погледни цифрите ето тук — във Вашингтон. Докладвани са почти четири хиляди случая! Господи!

— Много ли са?

— Да, много са! Страшно много са. Защото това е само върхът на айсберга. Много хора със средно тежка форма на грип даже не се обаждат на лекар.

— За какво говорим тогава?

— За опити!

— Какви опити? Какво искаш да кажеш?

— Те правят проби на разпръскването.

— Какво?!

Тя посочи СДЗС.

— По този начин са открили кой метод е най-успешният. ЦКЗ пуска този доклад всяка седмица в своята уебстраница. Храмът просто няма нужда да проверява резултатите. Достатъчно им е да проверят СДЗС, за да разберат кое как е станало и кой метод води до най-голямо заразяване. — Тя вдигна листовете и ги размаха. — Победителят е столицата — Вашингтон.

— Как могат да го направят? Имам предвид — да разпръснат вируса?

— Има много начини. Всичко, което е необходимо, е да се хвърли във въздуха. Можеш да използваш самолет, кола, а можеш и просто да го хвърлиш от покрива. Всичко, което ти трябва, е вирусът да попадне във въздуха, откъдето ще бъде вдишан… — Тя си пое дъх. — Не знам какво да правя! Може би ако отидем при Глисън…

— А, не! Доколкото си спомням, последния път, когато почукахме на вратата на господин Глисън, той повече или по-малко ни заплаши, че ще ни обвини в държавна измяна.

— Ако обаче вземем със себе си всичко, което сме проучили след това, тези СДЗС, и може би ако говоря с доктор К и го убедя да дойде с нас… — Тя погледна към тавана. — Ще покажа на доктор К емблемата на Храма — коня! Ще си го спомни от Копървик. А и той беше в Атланта. Като всички други и той бе озадачен от тези грипни вълни. Ако Глисън не иска да чуе мен, може би ще чуе доктор К. Може би дори Бени Стърн — той би могъл да обясни за Храма.

— Изглежда, Стърн не е в града.

— Добре де. Но все пак си мисля, че трябва да опитаме. Искам да кажа, с Глисън. — Тя си погледна часовника. — Отивам в лабораторията, за да видя пробата, която донесох.

— За какво?

— Защото има нещо странно.

— Какво по-точно?

Тя прелисти СДЗС.

— Къде беше… Ето го: „При много пациенти е отбелязана необичайна продължителност на острата фаза на заболяването наред с удължена фаза на възстановяване“. Това, което искат да кажат, е, че много хора не се възстановяват толкова бързо, колкото би трябвало. Симптомите просто се провлачват. Значи нещо кара инфекцията да продължава или нещо не позволява на имунната система да я изхвърли. Сякаш вирусът по някакъв начин се е маскирал.

— Възможно ли е?

Тя затвори очи.

— Безпокоя се, че който го е направил, е бърникал в геномите по начин, който предотвратява реакцията на имунната система. При А/Пекин/2/82 това не е голям проблем. Това беше умерен щам. Но ако направят това с грипа от 1918…

— Какво ще стане тогава?

Тя се втренчи в него.

— Ани! Какво ще стане тогава?

— Ами ще умрат всички, които го хванат. Единственият изход би бил глобална имунизация. — Тя се усмихна нервно. — Сигурно съм полудяла. Може би пекинският щам е просто по-продължителен грип, а ние нямаме достатъчно данни за него, защото е бил умерен. Искам обаче да погледна — защото едно нещо е сигурно — това са били опити!

— Ще се обадя на Глисън — каза Франк.

 

 

На връщане от апартамента на Ани Франк спря в „Микстек“ и си взе обяд. Докато Ани беше в лабораторията, той щеше да принтира бележките си за Храма. Искаше да състави някакъв стегнат документ за веригата от събития и доказателства — нещо, което дори Глисън да не може да пренебрегне.

Ако пък с него не стигнеха доникъде, може би трябваше да отидат до Федералната агенция за управление в критични ситуации. Да се обадят на Том Диър. Каквото стане.

Вратата му бе отворена.

В първия момент си помисли, че е забравил да я заключи. След това влезе в стаята, която му служеше за спалня и кабинет. Трябваше му само секунда, за да разбере какво не е наред. Клавиатурата му си беше на мястото, мониторът също, принтерът също, но компютъра го нямаше. Нямаше го и лаптопа. Чекмеджетата бяха празни, кодиращото устройство беше изчезнало. Нямаше никакви дискети, никъде. Целият му архив се беше изпарил.

— По дяволите!

За миг се замисли каква част от живота му е изчезнала. Не се притесняваше толкова за сегашната си работа — или поне не много, — защото по-голямата част от нея бе на дублиращите дискети, които държеше в хладилника. Ставаше въпрос за всичко друго. Личните му писма, бележника с телефони и адреси. Данъчните декларации.

В гърдите му се надигна ярост — примитивно и властно чувство, подобно на това, което би почувствало куче или вълк, като се върне в леговището си и усети миризмата на натрапник. Ако беше куче, козината около врата му щеше да настръхне.

Но не настръхна, а последва утвърдените навици на гражданин от края на двайсети век — вдигна телефона, за да се оплаче в полицията. Не че щеше да има някаква полза. Просто така се правеше — знаеше го от собствен опит, защото преди две години му бяха откраднали стереото и телевизора. Обаждането се прави не защото полицията ще открие откраднатите вещи и ще накаже извършителите. Прави се, защото застрахователната компания изисква доклад от полицията. В противен случай не плаща.

И едва когато вече набираше номера, осъзна, че това не е просто случаен обир, че кражбата е кражба на информация, защото телевизорът, мониторът, стереото и говорителите не бяха докоснати. В момента, в който осъзна това, разбра кой е отговорен.

И в следващия момент нещо го удари в тила и той падна. Докато падаше, главата му се удари в масичката за телефона и пред очите му светнаха искри.

Миг по-късно го затисна някакъв мъж — Франк усещаше дишането му. През врата му се изви ръка и той усети полъх на някаква лепкава миризма — миризма на болница, която можеше да е само хлороформ. Затиснаха устата му с мокър парцал.

Франк заблъска нападателя си. Завъртя се. Опита се да се бори. Накрая се отпусна и задържа дъха си.

Лежа така известно време, което му се стори много дълго, но вероятно бе само няколко секунди. Дробовете му бяха в паника, сърцето му биеше до пръсване, но той усещаше, че нападателят се отпуска. Само за момент — но достатъчен момент.

Франк се извъртя, удари го с глава в лицето и го отхвърли. После се опита да се изправи, за да го изрита, докато той е още на земята. Мъжът обаче беше твърде бърз, а Франк — твърде замаян.

Франк успя да го разгледа: черни джинси и тениска, къдрава коса и кръгло бяло лице с кръв по устата и носа. Хвърли се към него, но болката в ребрата го забави и не му позволи да се изправи. Мъжът скочи, хукна към вратата, избяга и я затръшна.

— Клод! — чу се от стълбището.

Франк хвана дръжката на вратата, но тя не помръдваше. Нападателят дърпаше от другата страна. След секунда вратата се отметна и ръбът й фрасна Франк в челото. Той залитна и в широко отворената рамка на вратата видя разкървавеното лице на нападателя си. А зад него друг мъж — мургав и озъбен. Въздухът беше изпълнен с миризма на хлороформ.

Страхът го караше да побегне, но футболните му навици го спасиха. Знаеше как да напада. Наведе глава и се втурна срещу двамата.

Атаката ги изненада и те се дръпнаха. Той се хвърли върху тях и в следващия миг и тримата се затъркаляха по стълбите.

— Какво правите? — викна някой.

Нападателите на Франк се хвърлиха към входната врата, като изблъскаха Карлос — съседа му — и разпиляха покупките му.

Франк се хвана за перилата, изправи се и се втурна на улицата, но вече беше късно. Видя само как мъжете скачат в един черен микробус. Затича се след тях с надеждата да се доближи достатъчно, за да успее да види регистрационния номер, но микробусът потегли и се скри зад ъгъла.

— Боже Господи — изпъшка той.

Карлос дотича до него. Държеше една смачкана маруля и дишаше тежко.

— Франк! Какво става?