Джон Кейс
Конниците на Апокалипсиса (31)

30.
Стейтън Айлънд

Сузана не бе свикнала да кара камиони, но караваната бе сравнително лесна. Имаше автоматични скорости и страхотна видимост. Това беше важно, защото след боксовия мач имаше проблеми с очите. Зад тъмните очила във формата на сърце, които бе сложила, дясното й око беше почти напълно затворено, а лявото беше пълно с кръв и с него виждаше размазано. Докторът каза, че всичко щяло да се оправи, но не веднага.

Стивън седеше на бебешката седалка и гукаше.

Тя беше уплашена. Не толкова от това, което трябваше да направят и това, което можеше да се случи, ако нещата тръгнеха зле, а от това, че можеха да тръгнат зле. Имаше специални инструкции от Соланж и Господ да й е на помощ, ако го прецакаше!

Бе отишла на пристанището почти час преди това, около минута след като фериботът бе заминал. Изглеждаше като лош късмет, но всъщност беше напълно съзнателно. „Който първи свари, той ще натовари“ — беше казал Соланж, сякаш това беше важно. Седя там четиридесет и пет минути и после, когато вратата се отвори, бавно качи караваната на ферибота. В огледалото за задно виждане се появи колата на Французина, с Вон и Белинда на задната седалка.

Беше много нервна, макар че не би трябвало. В много отношения нейната работа бе най-леката. Тя фактически не трябваше да прави нищо, освен ако те нямат неприятности. „Тогава ще се включиш ти, миличка. Ти си план Б.“

„Добре измислено — каза си тя. — Аз съм план Б. Никой друг не е в никакъв план, освен тези, които са в план А. А аз съм план Б.“ Тя сви очи, защото започнаха да сълзят, което напоследък често се случваше. Чуваше как моряците на ферибота си викат нещо, после сирената нададе дълбок вой, подът потрепери, стените също, и внезапно потеглиха напред.

Сякаш по даден знак Вон и Белинда излязоха от колата отзад и отидоха до багажника й, където бяха инграмите. Носеха еднакви тениски, специално измислени от Соланж, така че да могат да се разпознават, независимо каква бъркотия настане. Тениските бяха супер. Бродирани, с човешка глава, изцапана с кал отпред, а над нея изписано:

КРОТКИЯТ

Би искала и тя да има такава… но всъщност не. По този начин даже беше по-добре. Тя беше специална. Тя беше план Б. При друг случай би се почувствала пренебрегната, но не и сега. Защото и Соланж не носеше такава тениска. Значи и той също беше план Б.

Зад гърба й вратата на караваната изскърца — някой, вероятно Сол, се изкатери на покрива й. След това колата се разклати и миг по-късно тя чу как изваждат аерозолното устройство.

Излезе от колата и отиде от другата й страна. Отвори вратата, разкопча Стивън от предпазния колан, гушна го и тръгна към палубата.

— Желая ти успех — каза на Соланж, докато минаваше покрай него. Той й се усмихна.

Въздухът беше свеж и влажен. На палубата имаше много хора.

— Виж — посочи тя на Стивън. — Това е град! Голям град. Виждаш ли? Къде е големият град, мамче? О, ето го!

Възрастен чернокож с кутия за лъскане на обувки й се усмихна, след това се обърна към мъжа до нея, който приличаше на банкер, и каза:

— Трябва да те лъснем, човече! Доста си прашасал.

Оркестърът в салона засвири блус. Някой пусна във въздуха балон. По палубата тичаха и викаха деца.

Тя стоеше до перилата и показваше на Стивън Статуята на свободата. После, както очакваше, чу приглушения звук на изстрели от автомат някъде в средата на кораба. Някаква жена запищя, включи се и втори автомат и хората се разбягаха — все едно че имаше къде да отидат. След това писъците спряха и фериботът намали скоростта си почти до пълно спиране. Приятелите й се появиха изневиделица — и изглеждаха толкова спокойни, че тя просто не можеше да го повярва.

Сол и Французина, Вон и Белинда, Верушка и Аврам. И четирима-петима други. Всички бяха с автомати — с изключение на Сол, който прикрепяше аерозолното устройство към кърмата, и Французина, който носеше бормашина.

— Всички да влязат вътре — заповяда Верушка.

— Хайде! — извика Антонио и насочи автомата си към една дебела жена и семейството й.

— Давайте! — изкрещя Джейн. — Толкова ли сте тъпи?

Един по един, след това по двама-трима и по десетина, пътниците влязоха в главния салон. „Хубаво е да командваш — помисли си Сузана. — Хубаво е да си част от нещо, от което всички други се боят.“ Засмя се, когато Французина мина покрай нея и насочи бормашината в гърдите й все едно е автомат. След това я погледна с широко отворени очи и се направи на смаян, когато бормашината избръмча, вместо да се чуе изстрел.

„Смешки!“

Само секунда след това, докато Сол и Французина прикрепваха аерозолното устройство към палубата, нещата тръгнаха наопаки. Един късо подстриган младеж сграбчи Джейн за косата, блъсна я назад и я хвърли на палубата — всичко това с едно движение, бързо и хладнокръвно. В ръката му се появи пистолет. „Господи — помисли си Сузана, — този знае какво прави.“

Оказа се обаче, че не знае. Верушка хвърли автомата си, вдигна ръце и изпищя:

— Не стреляй!

Това накара младежа да се обърне и докато се обръщаше, Антонио излезе от салона, пусна един откос и почти откъсна главата му.

Младежът за миг остана с отпуснати ръце, главата му клюмна на гърдите. Една жена на няколко крачки от него се свлече на палубата с дупка в гърлото. Верушка побутна младежа и той падна като отсечено дърво.

Хората крещяха и плачеха. Верушка изпрати въздушна целувка на Антонио, вдигна автомата си и изкрещя, сякаш се опитва да гледа телевизия, а те й пречат:

— Млъквайте!

Изненадващото беше, че го направиха. Млъкнаха.

Соланж стоеше на горната палуба и гледаше всичко това с мила усмивка. Сузана заобиколи една локвичка кръв и гушна по-здраво Стивън.

 

 

— Виж там — посочи Ани.

Франк примигна.

— Какво има?

— Фериботът! Спрял е.

— Права си — каза той, но след това се отрече от думите си. — Не, не е спрял. Пак тръгна.

Вдигна бинокъла и го насочи към кораба. За момент се изненада. На палубата трябваше да има много хора, но те бяха само десетина. Фокусира бинокъла, опитвайки се да получи по-ясна картина, но разстоянието бе твърде голямо. Всичко, което можеше да различи, бяха форми и цветове. Главно червени.

— Носят ли униформи на ферибота? — попита той.

— Кой?

— Хората, които работят там.

— Не мисля.

— Защото…

Внезапно Глисън изтича нагоре по стълбите заедно с командира на катера лейтенант Хорват.

— Имаме проблем — каза Глисън.

— Какъв? — попита Франк.

— Фериботът — отвърна Хорват, вдигна слушалката и започна да дава заповеди на екипажа.

Някъде отдолу започна да звъни звънец, а сирената три пъти кратко изсвири.

— Какво става там? — попита Ани, след като двигателите на катера забучаха.

— Отвлекли са го.

Ани се втренчи в него и каза:

— Не можете да ги пуснете по Хъдзън. В никакъв случай.

Катерът излезе от пристанището, зави и започна да набира скорост. Франк се подпря на мостика и вдигна бинокъла.

— Имат нещо като оръдие или нещо подобно на кърмата. Прилича на водно оръдие.

— Това е аерозолно устройство — обясни Глисън, докато набираше номер по клетъчния си телефон. Обърна се настрани и настойчиво каза нещо, от което се чу само: — Веднага. Моментално.

— Как ще ги спрете? — попита Франк, докато катерът се носеше над вълните.

— Ако трябва — каза Глисън, — ще ги потопя.

— Не можете да ги потопите — възкликна Ани. — Там има поне двеста души!

Агентът на ФБР не й обърна внимание, а се извърна към лейтенанта от бреговата охрана.

— До двадесет минути ще имам тук боен хеликоптер. Вие можете ли да ги спрете?

Лейтенантът не беше уверен.

— Не знам. Ако трябва, мога да отида на таран, но… Ще ви кажа какво мога да направя. Мога да не ги допусна до аерозолното устройство. Да не им позволя да го употребят.

— Направи го — каза Глисън и пак вдигна телефона си.

Лейтенантът даде нареждане покривалото на 25-милиметровата картечница да се свали.

 

 

Сол беше този, който всъщност го отнесе, помисли си Сузана. Той поставяше аерозолното устройство, когато катерът на бреговата охрана направи завой на около сто метра от тях. Федералният започна да им говори през мегафон, с бащински глас, разумно и спокойно…

Тогава Вон и Верушка отидоха до перилата и изпразниха пълнителите си в лицето му. Господи, това беше супер — по мостика се разлетяха стъкла, мегафонът каза „ъррп“ и федералните, морските пехотинци или каквито и да бяха, се покриха кой където свари.

Само че не беше толкова супер, защото Сол наистина го отнесе. Както седеше до аерозолното устройство и гледаше шоуто, ченгетата започнаха да стрелят и, Господи, почти го срязаха наполовина. Наистина! И другия хлапак, който беше с него, също — само че не беше съвсем мъртъв, а само тежко ранен.

Фериботът вече беше спрял, малко се клатеше и пасажерите започнаха да повръщат от морската болест, както седяха на пода на салона. Мълчаливи и апатични.

„Защо са се уплашили?“ — зачуди се Сузана. Напрежението бе за нея и приятелите й. Защото вече имаше две полицейски моторници, два противопожарни катера и катер на бреговата охрана. Но това не беше всичко. Точно отпред във въздуха неподвижно висеше матовочерен хеликоптер с картечници, насочени към кърмата на ферибота. Тя се зачуди колко дълго може да виси по този начин във въздуха, преди да му свърши горивото и да падне във водата. Не че това имаше някакво значение — те вероятно имаха и водолази.

Стоеше на мостика с Верушка и Соланж и слушаше Французина. Той се разхождаше с клетъчен телефон до ухото и спореше с човека на ФБР, с когото преговаряше.

 

 

— Слушай — каза Глисън по телефона. — Трябва да разбереш, че този кораб няма да тръгне нагоре по Хъдзън. Ще го потопя, преди това да стане. Виждаш хеликоптера, нали? Той е тук за тази цел. Ако си схванал това, всичко друго подлежи на преговори — така че говори.

Агентът на ФБР се разхождаше, докато говореше, но не откъсваше очи от Ани и Франк.

— Радвам се, че го спомена — каза той. — Ще ти кажа какво мога да направя. Не ти трябват толкова много заложници. Даже не ги искаш, защото само ще ти пречат. — Заслуша се за малко и след това пак взе думата. — Значи можем да направим сделка. Ти пускаш жените и децата, а аз ще се постарая да получиш някаква храна — каква да бъде? Пици. Каквото кажеш.

Глисън послуша още известно време, след това затвори телефона.

— Какво каза? — попита Ани.

— Че ще си помисли.

 

 

— Да тръгваме, миличка.

Сузана се поколеба:

— Със Стивън, нали?

— Разбира се, че със Стивън — каза Соланж. — Мога ли да оставя Стивън? Да не съм луд? — След това вдигна торбата, в която бяха ампулите с вируса, и я преметна през рамо. — Етиен — каза на Французина, — когато говориш с него, гледай да го дразниш. Не го прави да е много лесно, защото може да заподозре нещо. Кажи му, че на пристанището трябва да има само линейка. Настоявай за това. Нищо друго.

Французина — до този момент Сузана не знаеше името му — кимна.

— Bien. Но ако не ни пуснат да акостираме?

Соланж изпуфтя.

— Той иска да акостираш. По-опасен си тук, във водата. Така че трябва да се пазариш. Кажи му, че ще размениш аерозолното устройство за самолет до Куба. Ако му дадеш това, ще получиш всичко, което поискаш.

— А после?

Соланж вдигна рамене.

— Ваксиниран си. Заминавай за Куба. — Французинът изглеждаше смутен. — Не разбираш ли? — засмя се Соланж и посочи думата на тениската му. — Ти наследяваш Земята, идиот такъв! Тя е твоя, човече!

 

 

— Не се обиждайте — каза Глисън, докато Франк и Ани се качваха в моторницата. — Направих това, което бях длъжен да направя.

— Наистина ли мислите, че всичко е свършило?

Глисън посочи ферибота, който бе завързан за кея.

— Да. С изключение на шумотевицата, мисля, че е свършило. В противен случай нямаше да слезете на брега.

— Е, добре — каза Франк. Помъчи се да не го каже прекалено скептично.

— Разменихме пици срещу хора — настоя Глисън. — Такава сделка винаги ще приема.

— Кой не би я приел — съгласи се Ани.

— Вижте, след десет минути много жени и деца ще започнат да слизат от ферибота, а след това ще трябва да се справим с аерозолната установка. Така че ще можете да чуете Дебелата дама.

„Ти си Дебела дама“ — помисли си Франк и му махна, когато моторницата тръгна към брега.

— Беше прекалено лесно — каза Ани.

— Знам.

— Какво мислиш, че ще се опитат да направят? Да пръскат от пристанището?

Франк поклати глава.

— Глисън няма да им позволи да се приближат до аерозолното устройство. Ще ги разкъса на парченца.

— Тогава… какво?

— Не знам. Нещо друго.

Светлините във финансовия квартал вече блещукаха. На изток Бруклинският мост се простираше над реката като черно-бяла дъга. По заповед на Глисън моторницата ги остави на един кей близо до Олд Шип, на една пресечка зад полицейския кордон.

— Къде искаш да отидем? — попита Ани.

— Никъде. Искам да гледам ферибота.

 

 

Сузана се постара Стивън да бъде добре настанен в бебешката седалка, след това включи на скорост и караваната потегли. „Който превари, той ще натовари“ — помисли си. Чак сега разбра защо е било толкова важно караваната да е първото превозно средство, качило се на ферибота. Соланж бе помислил за всичко.

Докато караваната се измъкваше от ферибота и потегляше по улицата, тя видя другите жени и деца, които се изсипваха на пристанището. Районът беше пуст, с изключение на някакво медицинско лице, което насочваше всички към палатката за бърза помощ в близкия Батъри Парк.

Сузана зави по Стейт Стрийт, видя полицейските заграждения и зави надясно по Уотър Стрийт. Улицата беше празна, но можеше да види светлините на полицейските коли на следващата пресечка и инстинктивно се опита да ги избегне. Зави наляво по „Уайтхол“ и установи, че няма къде да отиде. Отпред имаше три полицейски коли, паркирани на кръстовището, и сините им буркани се въртяха. На тротоарите зад тях се тълпяха хора, имаше и телевизионни екипи.

Един полицай й махна и Сузана намали, спря и свали прозореца.

— Добре ли сте? — попита полицаят.

— Да.

Той погледна през прозореца към Стивън.

— Как е малкият юнак?

— О, нищо му няма — отвърна Сузана. — Просто искам да го прибера вкъщи. Беше много страшно. — Тя разроши косата на Стивън. — Много дълго продължи всичко, разбирате ли…

— Мога ли да видя някакъв документ?

— Разбира се — отговори Сузана и порови в чантата си, докато не откри портмонето. Извади от него шофьорската си книжка и я подаде на полицая. Той я погледна и й я върна.

— Имате ли нещо против да погледна отзад?

Сузана поклати глава.

— Не, разбира се.

Следеше го в огледалото, докато той минаваше покрай караваната. Като стигна отзад, изчезна от погледа й и малко след това тя чу скърцането на алуминиевата врата. На кръстовището имаше още десетина полицаи и всички изглеждаха напрегнати. Но след като вратата се затвори, се отпуснаха.

Полицаят се върна и каза:

— Не знаехме, че от ферибота ще слязат коли.

Сузана беззащитно разпери ръце.

— Казаха, че мога да си тръгвам. И аз се качих в караваната. Защо, не може ли?

Полицаят се засмя.

— Може, разбира се. Просто другите са пеша. — След това като че ли се притесни. — Съпругът ви на ферибота ли е?

Сузана поклати глава.

— Не. Трябваше да се видим с него на паркинга.

— Добре. Но трябва да дадете показания. Ще завиете наляво по Бридж Стрийт и ще карате по нея, докато стигнете до парка. Там, до паметника, има палатка за бърза помощ. Няма как да я пропуснете. Кажете на дежурния защо сте отишли — кажете му, че сте слезли от ферибота. Иначе ще ви глобим.

Сузана бързо кимна. Сърцето й блъскаше като кълвач на сухо дърво.

 

 

Франк и Ани стояха зад полицейския кордон на „Уайтхол“ и „Пърл“ и гледаха към ферибота. Видяха как караваната се приближи и как полицаят говори с шофьора, а след това заобиколи колата и погледна вътре.

Ани стисна Франк за ръката.

— Какво има — попита той малко разсеяно.

— Прилича на тази, в която ме вкараха.

Отначало Франк не можа да схване какво има предвид, но след това се сети. Тя говореше за караваната, с която я бяха отвлекли.

— Да — каза той. — Във всеки случай поне размерите са същите.

— Нямам предвид това — настоя Ани. — Искам да кажа, че наистина е като тази, в която бях.

Той усети настойчивостта в гласа й и се обърна.

— Какво имаш предвид?

— Този югозападен мотив — и онази имаше същия.

Франк погледна към караваната, която полицаят вече бе пропуснал през кръстовището. Искаше да види лицето на шофьора, но беше от другата страна на улицата.

Ани обаче беше права за „мотива“. Отстрани на караваната беше нарисувана танцьорка на фламенко или нещо от този род. Държеше пред лицето си ветрило и по очите й личеше, че се смее. Караваната мина покрай тях и той видя, че е с нюйоркски регистрационни номера. Ако се замислиш — нещо не се връзваше с емблемата. Ако колата бе от Ню Йорк, би трябвало да има изрисувани небостъргачи. Или пък голяма ябълка — символа на града — или нещо подобно. Не и „сеньорита“ обаче. Той инстинктивно тръгна към караваната, след това затича и задърпа Ани след себе си. Колата даде ляв мигач, но не зави. Когато стигна до Бридж Стрийт, увеличи скоростта и продължи напред.

— Стой! — извика един полицай и размаха ръце.

Внезапно на Франк му просветна. Не знаеше защо, но разбра, че трябва да настигне караваната.

— Това е Испанската дама! Нарисувана е „сеньорита“, но…

— Разбрах — кратко му отвърна Ани. Опитваше се да не изостава.

Стигнаха до ъгъла и Франк се огледа за такси. Нямаше. Видя една черна лимузина, чакаща пред някакъв ресторант на Стоун Стрийт. Шофьорът й се бе подпрял на предната броня и четеше вестник. Франк мина покрай колата и като видя ключовете на таблото, каза на Ани да седне на задната седалка и да заключи вратата.

— Но…

— Направи го — каза той и тя се подчини, макар и с неохота. Вратата се хлопна.

— Ей! — възкликна изненадано шофьорът. — Ей, госпожо, какво правите? — Раздразнено се смъкна от бронята и отиде до вратата точно в момента, в който Ани я заключваше.

— Слезте! — развика се той и зачука по прозореца.

— Момент — каза Франк, заобиколи откъм шофьорската врата и я отвори. — Аз ще се оправя с нея.

Качи се, затвори вратата и завъртя ключа в стартера. Лимузината запали със силно бръмчене и шофьорът извика нещо. Колата потегли. Франк виждаше в огледалото как шофьорът тича зад колата и крещи за полиция. След това завиха зад ъгъла и той изчезна.

Всичко това отне по-малко от минута, но въпреки това въпрос на късмет беше, че видяха караваната. Може би шофьорът й се бе объркал в многобройните улички около Световния търговски център или просто колата беше бавна. След по-малко от минута я засякоха на една пресечка отпред да се движи по „Фултън“ към „Рузвелт“.

Светофарите пречеха, защото светваха червено точно когато Франк стигаше до пресечките, но това нямаше значение. Би се зарадвал да види светлини на полицейска кола, но естествено наблизо нямаше никакъв полицай.

В колата обаче имаше телефон и Франк каза на Ани да се обади на Глисън.

— Как? — попита тя. — Не знам номера.

— Просто му се обади. Звънни във вашингтонския офис на ФБР. Кажи им, че случаят е спешен. Кажи им за Соланж. Това ще привлече вниманието им. Направи същото с Федералната агенция за управление в критични ситуации и с бреговата охрана. Все някой от тях трябва да те свърже.

— Не им знам телефоните!

Франк въздъхна.

— Звънни на „Справки“.

— А те как ще ни се обадят? Нали сме в крадена кола!

Той си пое дълбоко въздух, издиша и отвърна:

— Знам, че не обичаш да говориш по телефона.

— Нямам предвид това — възрази Ани. — Как да им кажа да се свържат с нас?

— Това е ФБР — отвърна Франк. — Те си имат система за идентифициране на обажданията. Мен ако питаш, сигурно могат да установят и ДНК-то ти по телефона, ако говориш достатъчно дълго.

Тя се намръщи, след това вдигна телефона и започна да набира. Гледаше слушалката, като че ли е змия.

През това време Франк държеше под око караваната. Движението беше натоварено — броня до броня — и колите караха с не повече от четирийсет километра в час, така че той успяваше да следи караваната, която бе на стотина метра пред него.

Франк пусна радиото и намери станция с новини. Но нямаше нищо за ферибота на Стейтън Айлънд, за Храма или нещо друго, което да ги интересува. Минаха през моста „Уилямсбърг“.

— Това е работа на Глисън — отбеляза Франк и посочи радиото. — На Глисън и на ФАУКС. Ако зависи от тях, ще трябва да имаш специално разрешение, за да получиш и прогнозата за времето.

На 96-та улица караваната отби и Франк я последва.

Отново обаче светофарите му изиграха номер. Караваната мина през една пресечка на жълто, но нямаше начин Франк и Ани да я последват. Поток от коли им пресичаше пътя и…

— По дяволите! — изкрещя Франк, удари с ръка по волана и се отпусна на седалката.

Когато светофарът най-сетне се смени — на Франк му се стори, че мина почти час — той подкара колата, без изобщо да има представа накъде. След една пресечка зави надясно и тръгна към Харлем.

— Защо Харлем? — попита Ани.

— Защо пък не? — отговори той. Оглеждаше се с надеждата да види караваната.

Минаха три или четири минути и Ани триумфално му подаде телефона.

— Хванах го.

— Глисън? — каза Франк в слушалката.

— Дано да си заслужава — отговори агентът на ФБР. — Защото си имаме доста работа и без теб!

— Мисля, че от ферибота е слязъл някой, който не е трябвало да слиза.

— Какво искаш да кажеш?

Франк му каза за караваната.

— След тях ли сте? — попита Глисън. — Къде се намирате?

— Загубих ги в Харлем — отвърна Франк. — Но са някъде наблизо. Или поне доскоро бяха. Във всеки случай аз съм на 122-ра и… кое е тук?… Трето Авеню.

— Ще ти пратя на помощ нюйоркската полиция.

— Това, което ме притеснява, е дали в караваната има вирус.

— Знам.

— Какво искаш да кажеш с това „знам“?

— Направихме идентификация на гласа на човека, с когото преговарям.

— Е, и?

— Не е Соланж.

— Какво?! Тогава кой е?

— Какво значение има кой е? Това е някакво фалшименто! Може да е Литъл Ричард. Или не знам кой си… На кого му пука кой е? Важното е, че не е Соланж.

— Дай ми номера си — каза Франк. — В случай, че открием караваната.

Глисън му го даде и затвори.

— Соланж е на свобода — каза Франк. — „Преговарят“ не с когото трябва.

Ани отчаяно въздъхна.

След пет минути видяха караваната. Бе паркирана до ъгъла на Медисън Авеню и 132-ра улица. Франк внимателно спря зад нея и каза на Ани да звънне на Глисън и да му каже къде са я намерили. След това слезе от колата и предпазливо тръгна към предницата на караваната.

Зад кормилото седеше жена и кърмеше бебето си. Веднага я позна. Беше същата кучка-мадона, която му размести чакрите преди две седмици и омаза волана на колата му с мръсотия, която почти го прати в отвъдното.

— Много мило! — каза той, дръпна вратата и посегна да вземе ключовете от таблото.

— Закъснял си! — отговори тя. Гледаше бебето, сякаш изобщо не се интересуваше от Франк.

— Къде отиде той?

— Да ти го начукам.

Той понечи да я измъкне от кабината, но после се отказа и просто тресна вратата и отиде при Ани.

— Полицията идва — каза тя.

Франк кимна, сграбчи дръжката на задната врата и я отвори. Видя това, което и бездруго беше очаквал — фалшива преграда, около половин метър, между кабината и каросерията. Част от преградата беше отворена — Соланж я бе оставил така след излизането си.

— Там е бил, когато са слезли от ферибота — поясни очевидното Франк.

— Кой е шофьорът? — попита Ани.

— Помниш ли онази мръсница, която твърдеше, че съм си оставил фаровете включени?

— Сериозно?

Франк кимна.

— Да. Кърми бебето си.

— Но… къде е Соланж? Какво ще прави?

— Същото, което се опита да направи и на ферибота.

— Как обаче? Как би могъл?

— Не знам — каза Франк и се огледа. Бяха в някакъв запуснат градски район. До тях имаше полуизгоряла сграда. Няколко високи здания, постройки, облицовани с червени тухли и изрисувани с графити. Жилищни блокове с апартаменти под наем, празен паркинг… а на всеки стотина метра от шахтите по улицата се издигаха струйки пара.

Пара!

— Къде се разболяха студентите? — попита Франк.

— Кои студенти?

— Когато правиха опитите за разпръскване.

— В Медисън. В университета в Уисконсин. Защо?

— Защото изобщо не успяхме да разберем методите, които използват.

— Определено някъде са използвали кораб. А също и самолет.

Франк недоверчиво поклати глава.

— В Медисън обаче — защо са се разболели само студентите?

— Не са само студентите — поправи го Ани. — И преподавателите също.

— Но всичко е било ограничено в студентското градче, нали?

Ани кимна.

— И как става така?

— Нямам представа — каза тя.

— Мисля, че вече знам. Знам начина, който са използвали.

— И какъв е?

Франк посочи парата, която се извиваше над близката шахта.

— Пара? — попита тя недоверчиво.

— Точно така — отвърна Франк. — Болниците и университетите я използват не само за отопление, но и за климатиците. В градовете също се използва. Половината, дори може би повече от сградите в този град се отопляват с пара.

— Но… нали това е затворена система — възрази Ани. — Парата не влиза във вентилационната система на сградите. Само загрява радиаторите…

— Тя се просмуква навсякъде — настоя Франк. — Не в сградите, а по пътя към сградите. Изпуска се през шахти на всеки ъгъл по улиците на града. Огледай се!

Тя го направи. Навсякъде наоколо имаше мънички струйки пара.

— Откъде знаеш всичко това, Франк?

— Баща ми работеше в топлоцентрала. В Керуик. През ваканциите му помагах.

— Но… — Ани го погледна объркано. — Как Соланж може да вкара вируса в тръбите?

— В централата има едно място, където добавят химикали за деминерализиране и премахване на котления камък. Те влизат директно в цялата система.

— Тези централи не се ли охраняват?

— Сигурно. — Внезапно го обхванаха съмнения. — Но това е само на теория. Поне аз не виждам никаква топлоцентрала наоколо. А ти да виждаш?

Огледаха се. Нямаше нищо подобно. Само изоставени сгради.

Ани посочи караваната.

— А тя какво казва?

— „Да ти го начукам“ — отговори той и като видя смаяния й поглед, добави: — Просто цитирам. Не беше предложение.

Отново огледа района. Къде можеше да е Соланж? Знаеше, че е наблизо. Нямаше как да е иначе.

Не се виждаше обаче нищо. Само някакви кръчми, празен паркинг, затворен с вериги, запуснати жилищни блокове. Витрина на църковен магазин, комплекс в строеж, облицован с червени тухли — стъклата бяха изцапани с мръсотия. Деца, скачащи на въже.

Кошчето за боклук на Соланж! Една от сградите беше същата Като на скъсаната снимка, която бе извадил от кошчето за боклук.

— Той е тук — каза Франк и посочи.

Ани го погледна недоверчиво.

— Откъде знаеш?

Франк не й отговори, а викна:

— Само наглеждай Майка Тереза!

И затича.

Сградата имаше вид на куб, построен от сгурия и поставен върху стъклен килим в центъра на празния паркинг. Франк тръгна покрай оградата — все някъде трябваше да има вход. Намери го и влезе.

Приближи се до самата сграда, сякаш вървеше през минно поле и очакваше всеки момент да бъде прострелян. Не се случи обаче нищо. На земята бе захвърлен счупен катинар, а вратата бе отворена. Той влезе и видя, че сградата е празна.

Сега поне знаеше къде е и знаеше какво представлява тази сграда. Това беше „разпределителна станция“ — неотоплявана сграда, от която започваше вертикална шахта със стълби, по които службите за поддръжка влизаха в подземната градска мрежа. Въпреки че не се виждаше, това беше внушителен лабиринт от катакомби и тунели, ниши, комини и канали, които даваха достъп до всички видове линии за снабдяване — електричество и газ, вода и пара, кабел и телефон. Франк знаеше това, защото всички системи за пренасяне на пара бяха изградени повече или по-малко по един и същ начин. Освен това един от техниците в топлоцентралата в Керуик беше работил в Ню Йорк и не спираше да говори за това — колко огромна и сложна била системата в този град. Сякаш още чуваше гласа му: „В Ню Йорк…“ Входът към шахтата се намираше под метална плоча на пода. Франк я отмести и заслиза надолу.

Това беше възможно най-лошото — смесица от виене на свят и клаустрофобия. Шахтата беше тясна, зле осветена и миришеше отвратително. Нямаше начин да разбере колко дълго слиза — дали са десет метра, или петдесет — но във всеки случай беше твърде високо за падане. А и стълбата беше хлъзгава.

Накрая стъпи на твърда земя и се вслуша в ударите на сърцето си. Намираше се в дъното на дълъг тъмен тунел, който му напомни за един стар филм на ужасите.

„Внимавай — каза си. — Нали не искаш да те убият тук? Не искаш дори да се загубиш.“

Бавно тръгна напред. Когато очите му се приспособиха към сумрака, ускори крачка — чувството за дълг надделя над страха. Трябваше да хване Соланж преди той да стигне до централата.

За щастие не трябваше да решава накъде да върви. Тунелът беше прав. Имаше по някоя галерия от всяка страна, но той бързо разбра, че всички те са задънени, така че просто не му се налагаше да взима решения.

Вече тичаше, шляпайки през локвички вода — боеше се, че може да е закъснял. Вдигаше обаче твърде много шум и изведнъж се сети, че ако Соланж го чуе, ще го убие…

За момент помисли, че става точно това, защото проехтя автоматичен откос. Франк замръзна, очаквайки болката, след това осъзна, че не е улучен. Или Соланж бе пропуснал, или беше стрелял по нещо друго.

Примигна в тъмнината. Можеше да чуе Соланж, а след още няколко крачки го видя. Беше с гръб към него и отваряше желязната врата към топлоцентралата. Катинарът, който беше разбил с куршумите, лежеше в краката му. До стената, опрян на една раничка, стърчеше автоматът. Франк чуваше как Соланж псува на френски, докато дърпа вратата.

Нямаше време за мислене. Ако Соланж се добереше до захранващата помпа, това щеше да е краят. Каквато й охрана да имаше извън централата, вътре в нея нямаше да са повече от един-двама работници — толкова бяха необходими за поддържането й в една смяна.

Нямаше какво да му мисли. Или той, или Соланж. Затича се с всички сила — де да беше толкова бърз, колкото в колежа, но знаеше, че вече не е. Между тях имаше двайсетина метра. Соланж чу стъпките му, обърна се и видя как Франк връхлита срещу него като таран.

„Твърде далече е — помисли си Франк. — Закъснях.“ Соланж грабна автомата. Отне му само секунда, по-малко от секунда, да напипа спусъка, да вдигне оръжието и да стреля…

Огнена болка. После Франк чу два изстрела и се стовари върху Соланж. Той изпусна автомата и тилът му се удари в бетона. Франк отстъпи, замахна с дясната си ръка и му изби поне три зъба. Удари го пак. После пак и пак — и накрая заби чело в носа му.

Гуруто вече не можеше да се държи на крака. Франк отново го удари в червената пихтия в центъра на това, което допреди малко беше било лице. Във въздуха плиснаха капчици кръв. След това Франк го хвана за косата, обърна го и блъсна лицето му в стената. Веднъж, два пъти, трети. Соланж се люлееше, сякаш се чудеше накъде да падне. Франк му помогна, като вложи цялата си сила в удара с ръба на дланта си в основата на черепа му. Чу се хрущене и Соланж се отпусна като парцалена кукла.

Франк вече чуваше полицията. Тичаха по тунела. На вратата се показаха двама работници от топлоцентралата. Той отстъпи една крачка и вдигна крак, за да забие тока си в гърдите на Соланж — и изведнъж разбра, че нещо не е наред. Чувстваше се много слаб и не можеше да диша. Гърдите му бяха мокри. От какво? Погледна надолу.

„Господи — помисли си. — Умирам…“