Джон Кейс
Конниците на Апокалипсиса (15)

14.

„Някои са ги изпреварили. Когато експедицията е пристигнала, труповете вече са били изчезнали.“

Седеше в колата си, без да знае накъде пътува, без всъщност да слуша музиката от компактдиска си — някакъв блус от островите Зелени нос. Гледаше дългата ивица стопове на коли отпред — отраженията им покриваха мокрия асфалт като локвички кръв. Движението бе замръзнало. Чистачките му се клатеха напред и назад. От време на време през дъжда проблясваха гръмотевици.

Някъде напред сигурно имаше катастрофа. Франк си помисли, че трябва да си купи нови чистачки. Помисли си още, че задното стъкло се замъглява. Не можеше обаче да спре да мисли какви може да са последствията от това, което бе научил в „Паноптикон“. Просто продължаваше да вижда образите: купчината правоъгълни сенки, които бяха на натрупаните един върху друг ковчези, тъмните петна на разкопаните гробове.

Цялата работа беше, че не искаше да мисли. Разследваше обикновен случай — мечтаната възможност, когато неустрашим репортер разкрива дяволски съюз между науката и военните. Мислеше, че знае какъв е случаят, но изведнъж цялата рамка от доказателства бе изчезнала и той вече нямаше представа за какво става дума. И освен това беше започнал да се плаши.

Потропа с пръсти по волана. Кой? Защо?

От една страна, снимките обясняваха много неща — примирената походка на Киклайтър, докато слизаше по стълбата от „Рекс“, погледът на Ани, като на сърна, попаднала в светлините на фарове, присъствието на Нийл Глисън в Хамерфест. Това обясняваше връзката с Пентагона, финансирането от фонда „Компас“. От друга страна… Не. Това всъщност не обясняваше нищо.

Върволицата коли пред него не се движеше и на известно разстояние напред се чуваше воят на сирени. Той се опита да систематизира мислите си за снимките от „Паноптикон“. В по-голямата си част те не бяха мисли, а въпроси — кой е изкопал гробовете и защо?

Да се копае във вечно замръзнала земя е толкова трудно, колкото да се копае в скала — отнема дни, за да се стигне докъдето и да било, дори и със специални инструменти. А Копървик бе толкова далеч, че все едно че е на друга планета. Което означаваше, че каквото и да се е случило, това е нещо повече от разкопаване на гробове. Някой, при това някой с много пари, бе искал тези трупове. Единствената причина да искат точно тези трупове беше да се получи вирусът в тях. Това можеше да означава само, че хората, които бяха взели труповете, искат да култивират вируса. Точно като Киклайтър и Адеър.

Защо обаче?

Не за да изучават протеиновите обвивки. Ани щеше да знае за всяка законна експедиция до Копървик. След като беше свършила цялата предварителна работа, щяха да я потърсят за консултация, поне от професионална учтивост, и може би дори да я поканят да участва. Дори и да не ставаше въпрос за Ани — Националната научна фондация щеше да знае за това. Щяха да знаят и представителите на каменовъглената компания, както и семействата, които трябваше да дадат разрешения за ексхумиране на телата.

Добре де, какво бе станало?

За момент си помисли, че някаква фармацевтична компания би могла да потърси този вирус с надеждата да направи ваксина. Защо обаче някой ще създава ваксина за вирус, който не съществува или съществува само във вечния лед на Арктика? Няма да го направят. Никой няма да го направи.

Кой тогава? И защо?

Защо ти трябва да се сдобиеш с щам от грип, който е легендарен със своята свирепост? Отговорът не беше толкова сложен. Ако няма да го изучаваш и ако няма да правиш ваксина, единствената причина да вземеш труповете е да извадиш от тях вирус, от който да направиш биологично оръжие.

И то какво оръжие. Инфекция, разпространявана по въздуха, изключително заразна, и което е по-важно…

Клаксон зад гърба му го изтръгна от мислите му и той видя, че от стоповете на колата пред него го отделят почти двайсет метра. Седна по-удобно, увеличи скоростта на чистачките и потегли.

Кой? Военните бяха най-очевидният кандидат, но както вече бе открил, точно военните — или най-малко разузнавателната общност — беше спонсорирала тайно тази експедиция. Нямаше защо да го правят, ако те бяха ексхумирали труповете.

Тогава терористи? Това със сигурност би обяснило присъствието на Нийл Глисън. И пак не, като се имаха предвид средствата, необходими за една експедиция до Копървик, която можеше и да приключи само с премръзване и нищо друго. По-вероятно беше да е някоя от „лошите“ държави. Иран, Ирак, Либия. Обикновените заподозрени.

Не мислеше обаче, че е така. Имаше някаква грешка в анализа му. Нещо, което забравяше. Какво обаче?

На две преки от апартамента си спря пред „Микстек“ и десет минути по-късно излезе с картонена кутия ориз и бифтек ал пасила. Като се прибра, хвърли сателитните снимки върху масичката за кафе, седна пред телевизора и въртя каналите, докато не намери „Булетс“. Или „Уизърдс“. Или пък които играеха тази седмица. След малко на екрана се изписа резултата от мача и той разбра, че Индиана печели с 16 точки.

Изключи телевизора. Така или иначе не можеше да следи нищо. В главата му все още бяха сателитните снимки и чувството, че нещо му се губи. Какво обаче?

Стори му се, че може да му дойде някаква идея, ако прегледа бележките си и цялата документация за грипа. Като се нахрани, защо пък да не прослуша някои от интервютата, които бе направил? Може би нещо там щеше да отключи паметта му. Прерови кутията с касети в чекмеджето си, докато не намери това което търсеше — грип/ Адеър/ интервю //3/8/98 — и пъхна касетката в касетофона. Взе си една бира и се заслуша в записа.

Това е несъзнателно. Използват приемащите клетки, за да се възпроизведат в тях, и в процеса ги унищожават. Фактът, че ви разболяват, е страничен ефект. Идеалният вирус изобщо няма да те разболее.

— Така ли? Мислех, че това е тяхното основание за съществуване.

— (Смях) Не, от биологична гледна точка те имат същото основание за съществуване като нас. Просто искат да се възпроизведат в по-големи количества… така че ако убият носителя, значи не са ефикасни.

Франк поклати глава. Как да намери това, което търси, след като не знае какво е то? Натисна бутона за бързо превъртане. Ани продължаваше:

— Едрата шарка е толкова стабилна, че може да я поставите на лист хартия, да си я пъхнете в папка и тя да оцелее десетилетия. Столетия. Това е един от проблемите на антрополозите, когато изкопават мумии.

— Но грипът…

— Той е друга история.

Изключи касетофона и се изправи. Доникъде нямаше да стигне с тази касета. По-добре беше да иде направо при източника.

 

 

Къщата на Ани бе на два-три метра над равнището на улицата. Той седна на стъпалата и зачака. Най-сетне тя се появи — разговаряше усмихната с някаква дребна тъмнокоса жена. Носеха пликове с продукти. Този път бе обула сандали, носеше избеляла тениска и джинси „Ливайс“, скъсани на коленете. По някакъв начин му се струваше, че скъсването е резултат на истинско износване, а не е направено нарочно заради модната тенденция. Дребната жена го видя първа и хвана Ани за ръка. Тя спря, смехът й секна, а изражението й мина през няколко интересни промени — за част от секундата изглеждаше, че наистина са радва да го види, преди да му изпрати някаква неуверена усмивка.

— Пак ли ще е същото? Защото ако е така, ще закъснея за вечеря.

— Исках да ти покажа нещо — каза Франк и почука по картонената тръба със сателитните снимки.

— Добре — отвърна тя.

Другата жена спря на вратата с нескрито любопитство. Най-сетне Ани ги запозна:

— Франк — Инду. Тя ми е съквартирантка.

— А Франк? — попита закачливо Инду.

— Франк е журналист — отговори Ани.

Инду погледна Франк със загадъчна усмивка и като хвърли насмешлив поглед към Ани, влезе в къщата.

Ани се обърна към Франк.

— Какво искаше да ми покажеш?

— Сателитни картинки.

— Какво?

— Сателитни фотографии от птичи поглед…

— На какво?

— Копървик. 26 март, около 13.00 часа. Ти изглеждаш като точица.

— Сериозно ли говориш?

Франк кимна и каза:

— Знам какво сте намерили.

Ани го погледна хладно и попита със сарказъм:

— Наистина ли?

— Да.

— И какво сме намерили?

— Грънци.

— Какво?

— Труповете са били изчезнали. Някой ви е изпреварил.

Тя го изгледа изпитателно, а след това го покани да влезе.

— Не мисля, че трябва да говорим за това на улицата.

Дори и вътре обаче, когато той разви първата снимка на кухненската маса и я затисна с книги, тя все още се колебаеше дали да говори за това.

— Сигурен съм, че Глисън те е накарал да подпишеш нещо — каза й Франк. — Но това вече няма значение, освен ако не криеш нещо друго. — Той потропа по сателитната снимка. — Това малко ли е?

Тя поклати глава.

— Много е. Бях шокирана. И все още съм.

Той извади втората снимка от картонената торба и я постави върху първата, като отново притисна ъгълчетата й с книгите.

— А това е четири или пет месеца по-рано. Седми септември. — Снегът бе девствен и недокоснат. — А това — продължи, като разгърна трета снимка — е девети септември. — Постави третата снимка върху другите две и ги задържа с тежести. — Тогава се е случило.

Дълго гледаха снимката. Земята бе разкопана, а ковчезите — натрупани на купчини. Близо до църквата бе кацнал хеликоптер. Най-сетне Ани каза:

— Значи те са били там месеци преди да пристигнем.

Той кимна.

— Кои са те? — попита тя.

Франк я погледна, сякаш искаше да каже: „Ако знаех…“.

Телефонът иззвъня, след това отново. Никой от двамата не помръдна, докато Инду не извика на Ани, че я търси майка й. Ани направи гримаса, но след като вдигна телефона, стана ясно, че майка й е най-добрата й приятелка. Разговорът им бе тайнствен и оживен, женствен и сладък.

— О, нееее — каза Ани. — Ти се будалкаш.

Докато си говореха, Франк мислеше: „Може би сега трябва да напиша материала, просто да го напиша, вместо да се опитвам да реша проблема. Дори и да нямам всички отговори, това все пак си е материал за първа страница. Голяма история.“ Ако я публикуваше, „призраците“ трябваше да отговорят. Глисън и компания можеше и да му се изплъзнат, но нямаше да успеят да се изплъзнат на цялото журналистическо братство.

От друга страна, след като напишеше тази история, тя вече нямаше да е негова. Не беше ли по-добре тогава да почака, докато не е сигурен докъде може да стигне? А не беше сигурен — ама изобщо. Все още имаше неща, които можеше да направи, въпроси, които би могъл да измисли. Като например — какъв вид оръжие може да се направи от Испанския грип? Имаше хора, които можеха да му дадат отговор на това — фактически дори познаваше един. Беше го срещнал преди две години в Балтимор на една конференция по въпросите на тероризма. Спомняше си физиономията му. Широко лице, високи скули, черна коса. Имаше някакво странно име. Кой беше той?

Ани излезе от стаята, а после се върна с кутийките за контактните си лещи. Докато говореше с майка си, свали лещите и когато погледна към Франк, той видя нефокусирания поглед на силно късоглед човек.

Махна й лекичко, сякаш да каже: „Тук съм“ — и видя усмивката й.

— Трябва да свършваме — каза тя по телефона. — Да, и аз те обичам. — Целуна телефона, преди да постави слушалката на вилката. Дойде до масата, разтърка очите си и се вторачи късогледо в сателитната снимка.

— По-добре е да тръгвам — каза Франк. — Имам да свърша още страшно много неща.

Започна да маха книгите от ъгълчетата на снимките, но Ани го хвана за ръкава.

— Чакай, чакай, чакай!

Франк я погледна, след това премести поглед към снимките.

— Какво?

Тя посочи хеликоптера. Сниман отгоре, корпусът му изглеждаше като удължена сълза, тъмните му ротори се открояваха върху снега.

— Виж това — каза тя.

— Кое? Хеликоптера ли? — изсумтя Франк.

— Ивиците.

Франк се загледа много съсредоточено:

— Какви ивици?

— Върху корпуса.

Той погледна още веднъж и поклати глава:

— Ето тук. — Тя посочи нещо като ивица от малки точици в задната част на корпуса.

— Нищо не виждам.

— Това е американското знаме.

— Гледай си работата!

— Трябва да си поизкривиш очите.

Той последва съвета й, но за целта се наложи почти да си изкриви врата.

— Прекарала съм половината си живот на тъмно, над електронен микроскоп, за да разгадавам картинки, доста по-неясни от тази. Това е знаме — повтори тя. — Американското знаме. — Хвана го за ръката и насочи показалеца му към мъничък правоъгълник във въздуха над снимката. — Ивиците се отразяват по този начин — продължи тя, като ги очерта върху корпуса. — Виждаш ли?

Беше права. Това беше „решетката“, която бе видял, или поне му се бе сторило, че е видял. Паралелните линии бяха ивици и ако специално се вгледаш за тях, бе трудно да ги пропуснеш, макар че можеше и изобщо да не ги видиш през лупата.

— Сега вече съвсем се обърках — каза Франк. — Не ми се връзва. Искам да кажа, че нищо не се връзва.

— Мислиш, че е военен хеликоптер?

Той поклати глава.

— Може да е. А може и да не е. Може просто да е от кораб, които плува под американско знаме.

— Не разбирам — каза Ани и се прозя.

— Кажи ми нещо — попита той и посочи снимката. — Ако Копървик е тук, къде беше вашият „Рекс Мунди“?

Тя се замисли за миг, а след това посочи на масата точка на половин метър вляво от снимката.

— Някъде там. Трябваше да се придвижваме с моторни шейни. Отне ни доста време.

Той отново се вгледа в точиците, докато най-сетне не се убеди, че наистина се свързват в ивици. След това махна книгите от ъгълчетата на снимките, остави ги да се навият и ги пъхна в картонената торба. Помисли си, че би могъл да се върне в „Паноптикон“ и да провери дали може да се намери нещо за мястото, където корабът е хвърлил котва.

— Как се казваше пристанището?

Ани поклати глава.

— Всъщност не е пристанище. Не съм сигурна, че това място изобщо има някакво име. Просто пуснахме котва близо до брега.

„Значи от тази идея няма да излезе нищо“ — помисли си той с тайничко облекчение. Кредитната му карта бе почти изчерпана, а той имаше сериозни съмнения, че фондацията ще одобри парите, изхарчени досега, и още по-малко, че ще финансира второ пътуване по тези места.

Ани го изпрати до вратата, като пак се прозя и се извини:

— Станала съм в шест.

— За това има лек, нали знаеш?

Внезапно му се прииска да я целуне. Но като се наведе към нея, тя рязко се отдръпна и заговори бързо — колко се радвала, че той знаел всичко, което била направила, най-малкото, че между тях вече нямало стена от тайни, така че „моля те, обади ми се и ми кажи всичко, което си открил“. След това почти го избута навън. Това му напомни за годините в гимназията.

 

 

Човекът със странното име се казваше Томас Р. Диър, а смешното беше, че инициалът по средата бе част от следващото име. Беше широкоплещест сиукс от Монтана и специалист по химическите и биологическите оръжия и разшифровано, името му гласеше Томас Бягащия елен. Офисът му се намираше на седмия етаж на Националния институт по сигурността — на отсрещната страна на улицата, срещу спирката на метрото от Бетесда.

Франк се записа на рецепцията и седна да чака в елегантно обзаведения хол: преглеждаше един брой на „Икономист“.

Беше се срещнал с Диър на една конференция, спонсорирана от военната академия. Темата беше нещо като: „Защита на гражданското население срещу биотероризма: управление на кризата и последици“. Повечето време отиде в слушане на лекции от грубияни от Пентагона и самоуверени учени от частни консултантски фирми. Имаше добре облечени хора от Белия дом, министерствата на правосъдието, земеделието и отбраната, както и други от „Локхийд“, Калифорнийския институт и Брукинг. Имаше и една жена от лабораторията на ФБР и още някои от Академията за спешна помощ. Тези обаче, които заинтересуваха Франк, не бяха толкова изящни и бяха подложени на по-голям риск. Това бяха хората от „предната линия“ — шефът на пожарната от Арлингтън, една медицинска сестра от Феърфакс, загрижен мъж от Нюйоркската служба за спешна помощ.

Те бяха хората, които щяха да са на сцената на действието, и не бяха въодушевени от това. Те бяха хората, които щяха да отговорят първи на нападение с химическо оръжие и вероятно да станат и първите му жертви. И какво ли биха могли да направят? Има определен брой линейки за спешна помощ, определен брой стаи в болниците, определени места в моргата. След като една линейка бъде използвана, тя трябва да бъде обеззаразена — което означава, че се изважда от употреба. Същото се отнася и за болничните стаи, както и за хората, които ги обслужват — колко ефикасни ще бъдат те, ако носят костюми за биологична защита? Истината беше, че една мощна газова атака би парализирала цялата система на здравеопазване в Ню Йорк в рамките само на един час.

Биологична атака би означавала нещо още по-лошо, защото масовото унищожение нямаше да стане очевидно в рамките на няколко дни. То щеше да се появи постепенно, а след това като наводнение — в една болнична стая след друга, докато не стане твърде късно да се направи каквото и да било, освен да се погребват мъртвите или да се изгорят. След това, в зависимост от използвания патоген, болничните служители също щяха да започнат да умират.

Това бе останало в съзнанието му от конференцията.

— Франк? — Диър се беше облегнал на рамката на вратата, облечен в нещо, което изглеждаше като Армани. — Така и си мислех, че си ти! Хайде ела!

Тръгнаха по покрития с мокет коридор, разменяйки общи приказки за „Вашингтон Поуст“ и малкия ресторант в Истърн Маркет, където могат да се намерят най-добрите раци в града.

Когато влязоха в офиса му, Диър посочи едно кожено кресло и седна зад широкото си махагоново бюро. Зад гърба му през огромен прозорец се разкриваше великолепен изглед към столицата.

Общите приказки продължиха още минута-две и се отнасяха до постовете, които двамата заемаха в момента, и местата, където са ходили по служба през последните две години. Накрая Диър попита:

— За какво всъщност става дума?

Франк повдигна рамене.

— Работя върху материал, който е малко необичаен. Мисля, че би могъл да помогнеш.

Отне му около десет минути, за да разкаже всичко, като се постара то да прозвучи почти забавно, като започна с полета до Мурманск и престоя си в Архангелск. Диър се разсмя на описанието на хотела, но с напредването на разказа започна да се мръщи.

— Сигурен ли си, че ФБР знае за това?

Франк кимна утвърдително.

— Да, знаят. Също и Пентагонът.

— Тогава кой е взел труповете? — изръмжа консултантът.

— Нямам представа. Известно време си мислех…

— Иракчаните.

Франк се изненада.

— Откъде знаеш?

— Така си мислят всички. Независимо за какво става дума, винаги си мислят, че са го направили иракчаните.

— Но ти не мислиш така.

— Не. Защо биха искали подобно нещо?

— Не знам. Защото е толкова смъртоносно, че…

Диър не изглеждаше убеден.

— Смъртоносността е относителна. С патоген от типа на грипа ще е необходима много предварителна работа дори само да се въведе на въоръжение. Има много проблеми…

— Какво искаш да кажеш с това „да се въведе на въоръжение“?

— Различните микроорганизми имат различни характеристики. Някои са практически неразрушими, други умират почти веднага. Ако искаш да направиш от патогена оръжие, трябва да култивираш особено злокачествен щам. Да засилиш това, което наричаме „фактори на повишена смъртност“. Да измислиш оптималния метод на разпръскване. Това е, което наричаме „въвеждане на въоръжение“. При това има десетки микроби и токсини, които вече са изследвани, и не е трудно да се получи достъп до тях. Не ти трябва да ходиш до Арктика.

— Какви микроби и токсини?

— Антракс. Ботулин.

— И можеш да си ги купиш?

Диър сви рамене.

— Ако работиш в университетска или промишлена лаборатория, или дори ако имаш някоя фалшива бланка, която твърди, че си учен — да, можеш да получиш каквото си поискаш по пощата. Ку-треска, туларемия, чума — ще ти го изпратят по Федерал Експрес. Просто искам да кажа, че ако търсиш биологично оръжие, защо ти трябва да изобретяваш колелото? Достъпната литература е пълна с информация, включително за начините на доставка.

— Като например? — Франк бързо записваше в бележника си.

— Аерозоли. Кърлежи. Прилепи. Бомби…

— Прилепи?

— Разбира се, че прилепи! Също както и гълъби, и делфини.

— А как ги…

— Слагаш им ленти.

— С какво?

— Малки порцеланови бомби.

— Нещо ме будалкаш.

Диър го погледна право в очите.

— Изглеждам ли ти като човек, който се будалка?

Франк се размърда на стола си.

— Но… какво каза за грипа?

— От него не става оръжие.

— Защо не?

— По една причина — ако водиш война, се сблъскваш с военни поделения по време на битка. За това ти трябва нещо с незабавен ефект — нещо, което би повалило хората. Като газ.

— А ако искаш да нападнеш цивилното население?

— Искаш да кажеш като Саддам и кюрдите.

— Да — отвърна Франк. — Нещо подобно. Или сценарий с терористи.

Диър се завъртя на стола си и се вгледа към Вашингтон.

— Все пак би имал нужда от нещо, което можеш да контролираш — да го демонстрираш, без да превземаш цялата планета.

— Като например?

— Белодробен антракс. С него можеш да поставиш доста силни искания.

— Защо, какво му е специалното?

— Това е ужасяваща бактерия — в буквалния смисъл на думата. В състояние е да побърка хората. В същото време е патоген, с който можеш да работиш. Можеш да покажеш на хората какво би могъл да направиш и какво би могъл да спреш да правиш, което е също толкова важно.

— Значи правиш демонстрация, като превземаш един град…

— Или село, или дори една сграда. Не е необходимо много, за да се привлече вниманието на хората. При белодробния антракс дори не погребваш мъртвите. Трябва да ги изгориш.

— Защо?

— Защото инфекциозният фактор е крехък почти колкото речен камък. Можеш да го свариш и няма да има никакъв ефект.

Франк кимна.

— Добре, а при грипа?

— Не можеш да заплашиш никого с него. Всичко, което можеш да направиш, е да го използваш. След това птиците ще го поемат. Първата вълна започва от място като Пекин и — бам! Малко след това е по цялата карта. Става пандемия. Затова споменах за „относителната смъртност“. Нещата като Ебола имат по-високо ниво на смъртност от Испанския грип. Те убиват практически всеки, който се зарази. Но заразяването е сравнително трудно. И затова всъщност не умират толкова много хора. От друга страна, при грипа имаш сравнително ниско ниво на смъртност, но той е суперзаразен. Разбира се, ако си поиграеш с него…

— Какво имаш предвид под „да си поиграеш“?

— Генно инженерство. Теоретично можеш да го комбинираш с нещо друго — друг патоген, който е по-смъртоносен.

— Като например?

— Например отрова на кобра.

— Какво?!

— Точно така. В такъв случай няма да хванеш грип, а змия ще те клъвне в дробовете.

— Господи! — възкликна Франк.

Диър кимна.

— Това е смразяваш дъха бизнес. Но не мисля, че твоите хора правят това. Имам предвид хората, които се взели труповете на север.

— Защо?

— Защото ако са искали да направят нещо подобно — да свържат един патоген с друг, — не им трябва особено опасен щам на грипа или такъв, който е толкова трудно да се получи. Биха могли да използват всичко, което се върти наоколо. Могат да използват и обикновената хрема. Работата не е там. Работата е, че всеки е изложен на грипа. Затова не можеш да го контролираш. Ако го използваш като оръжие, можеш да убиеш милиони хора, дори десетки милиони.

— Нали точно това казвам — потвърди Франк. — Точно това ме притеснява.

— Но защо някой ще иска да го направи?

Франк се замисли.

— Нямам представа.

Диър подпря брадичка на скръстените си пръсти.

— Предполагам, че който е взел труповете, ги е искал за научни изследвания. Вероятно е фармацевтична компания, при това някоя от по-малките. Начинаеща, с повече хъс, отколкото мозък.

— Така ли мислиш?

— Да.

— А Глисън?

— Не знам — ФБР си пъха носа навсякъде. На подобно нещо англичаните казват „газумп“ и с тази дума имат предвид изкуствено повишаване на цената, за да се попречи на някого да направи нещо. В нашия случай на експедицията е било попречено и ФБР моментално се е появило, за да види какво става.

Франк се замисли, после каза:

— Сигурно си прав.

Диър кимна, след това се завъртя в стола си.

— От друга страна — продължи замислено, — ако някой търси отмъщение… Ако те мразят света…

Франк се намръщи и се наведе напред.

— Кои са „те“?

— Откъде да знам? Какво би казал… например за сиуксите?

— Сиуксите? — повтори Франк, без да е сигурен дали не го поднасят.

— Не знаем много за ледоразбивачите — продължи Диър съвсем сериозно, — но на някои от нас наистина ни е писнало.

Всичка което можеше да направи Франк, бе да се оцъкли.

— Ти си идиот бе! — ухили се Бягащия елен.