Джон Кейс
Конниците на Апокалипсиса (26)

25.
Базата
23 май

Щабът на Храма се намираше в двора на бивше частно училище на трийсет километра от Лейк Плесид в една дълга извита долина, зад внушителна ръждясала ограда.

След като се минеше през портала, асфалтовият път се извиваше през малка смърчова горичка и стигаше до полянка, която играеше ролята на паркинг. Оттам чакълен път водеше през мрачна гора и излизаше на подстригана ливада, където под полегат хълм имаше малко езерце с тъмна вода.

На западния край на ливадата имаше няколко бели постройки, които в миналото бяха приютявали преподавателите в училището, а сега бяха запазени за старшия състав на Храма. Близо до тях две очукани общежития даваха подслон на редовите членове на вътрешния кръг на Храма.

По-внушителни бяха лабораториите. Те бяха комплекс от свързани стъклени и стоманени конструкции. В тях се намираше амбулаторията на Базата, столовата, административните офиси, научните лаборатории и производствените халета. От тях Храмът ръководеше международните си операции, които включваха производство на различни витамини, хомеопатични мехлеми и продукти за ароматотерапия.

На върха на хълма, с пълна видимост към целия комплекс, бе къщата на директора на училището — прецизно реставрирана сграда с прозорци, разделени с колони, и с грижливо поставени по тях декоративни дървени решетки, които подкрепяха пълзящите лозници.

Сузана седеше на покритата с плочки тераса под свод от розови глицинии, гледаше планините и чакаше да се успокои. Проблемът беше, че нямаше представа защо е тук. Това, което я изнервяше, беше, че имаше слухове за терасата и за нещата, които са се случвали на нея.

Всичко това обаче бяха само слухове, нали?

Истината беше, че да те повикат в щаба на Храма почти винаги означаваше нещо добро. Соланж понякога уреждаше женитби между състава и когато това се случваше, винаги бе обявявано на терасата. Тази тераса беше и мястото, където се даваха награди и се поставяха специални задачи. Да, това сигурно бе причината и тя да е тук — за нещо добро. В края на краищата, за какво друго можеше да бъде? Беше направила всичко, което се искаше от нея — в Райнбек, Лос Анджелис и Вашингтон — и всичко бе минало без проблеми. От друга страна, същото бяха направили и Томи, Вон и всички други. Защо тогава само тя бе повикана да дойде в базата? Защо само тя от целия екип седеше на терасата?

Малко срамежливо, защото Стивън сучеше от гърдата й, тя погледна към Соланж, който разпитваше Белинда за някакъв изменник.

— Как го откри?

— Намери го частният детектив. Бил в някакъв мотел и направил грешка.

— Каква?

— Обадил се у тях. Те винаги се обаждат у тях. Точно като извънземните.

Соланж кимна, доволен от отговора.

— Значи Крамър е покривал телефоните?

— Той работи с един телефонен хакер — каза Белинда. — Мисля, че или се е включил в линията, или по някакъв негов си начин е успял да установи самоличността на обаждащия се. При всички положения обаче са успели да го открият в Мотел 6 в Джърси.

— И къде е той сега? — попита Соланж.

Белинда кимна към лабораториите.

— В амбулаторията. Докторът му набута толкова халцион и торазин, че едва ли би могъл да проговори. Ако искаш да говориш с него, първо трябва да го свестят.

Соланж поклати глава.

— Не искам. Просто го дръжте в това състояние.

„Толкова е хладнокръвен“ — помисли си Сузана. Соланж стоеше с глава, леко наклонена назад, и полузатворени очи, като че ли беше музикант, слушащ нечие чуждо соло. Но когато се раздвижеше, нещата бързо започваха да се развиват в негова полза.

„Той е като котка — помисли си Сузана. — Но не и като тигър.“

Соланж беше над един и осемдесет и гъвкав като змия. Носеше избелели джинси и туристически обуща, бяла риза с навити до лактите ръкави. Лицето му бе обрасло с тъмна четина, а черната му коса се нуждаеше от подстригване. Под гъстите му вежди светеха ахатови очи със сив оттенък.

„Цялата работа е в очите — помисли си Сузана почти на шега (но не съвсем). — Оттам идва силата му — не от това, което казва, а от начина, по който те гледа, когато все едно казва: «Ти си единствената, която разбира, единствената която наистина разбира». И когато чуеш това или го видиш, или го почувстваш, все едно че си се влюбил.“

Това не беше трудно. Соланж бе най-привлекателният мъж, когото бе виждала. Не че беше красив — не и в обикновения смисъл на тази дума. Не можеше да бъде „красив“ заради носа, който преди доста години беше счупен и не бе зараснал правилно. Резултатът бе орлова външност, която в комбинация с очите му му придаваше изглед на хищник дори и когато се смееше.

Второто беше Гласът. Дълбок като бездна. Когато го гледаше, когато го слушаше, когато го усещаше, Сузана знаеше, че стои до велик човек. Или до множество велики мъже. Понякога вестниците го сравняваха с Хитлер или Гайдаря^[1], Джон Мюр и Куут Хууми (кои пък бяха тези? — беше решила да провери в справочника).

Всички споделяха чувствата й. Също като нея те бяха вдъхновени от Соланж (и малко се бояха от него).

Освен малкия Стивън, Сузана и техния гуру на терасата имаше още петнадесет души. Всеки от тях беше „на служба“, което означаваше, че животът им протича изцяло в рамките на организацията. По едно или друго време всички те бяха пътували на „Кристалния дракон“, а след това бяха споделяли храна и легло, нелегални квартири и кодове, тайни и престъпления. Те бяха комунари на пълно работно време и бяха всичко един за друг — семейство, любовници, приятели. Не притежаваха нищо освен самите себе си и единствените им вещи бяха общи. Дори и миналото им не беше тяхна собственост, защото всеки от тях имаше една и съща символична рождена дата — датата, когато бяха постъпили „на служба“.

Докато бебето сучеше, очите на Сузана се местеха от един човек към друг. С изключение на самата нея и на още един човек всички останали бяха или началници на отдели, или заместници.

В рамките на Храма тези хора бяха легенди и Сузана ги познаваше почти всички. Мършавият мъж с пожълтели от тютюн пръсти беше Сол, който ръководеше отдела, в който работеше тя — Отдела за специални задачи. От двете му страни стояха заместниците му — Антонио, Белинда и Джейн — които отговаряха за Проучвания, Операции и Сигурност.

Верушка, за която се говореше, че е любовница на Соланж, и която беше толкова секси, че Томи можеше „да я помирише дори през стената“, отговаряше за привличането на нови членове.

Освен Верушка и екипа за специални задачи присъстваха директорите и заместник-директорите на Банки и Комуникации, както и шефовете на Администрацията, Техническите служби и Съдебни спорове. Сузана знаеше кои са те, но не им знаеше имената — поне не на всички.

Имаше и една личност, която изобщо не познаваше — японец или нещо подобно, който очевидно бе не на мястото си. Облечен в черен костюм, бяла риза и връзка, той стоеше настрани от другите и мълчаливо ги наблюдаваше.

— Какво стана с родителите? — попита Соланж.

Белинда се обърна към един дългокос младеж, който отегчено седеше до стената.

— Фред?

— Те знаят, че е тук — каза адвокатът, — но не могат да направят нищо. Той не е длъжен да се вижда с тях или да говори с тях. На двайсет и три години е. Освен това имам писмена декларация от него, в която се казва, че всичко е наред. Всъщност ще я имам, след като бъде напечатана.

— Мислиш ли, че ще я подпише?

— Той я подписа преди пет години, когато постъпи на служба. Всички подписаха такава декларация. При това не само една! Сега трябва само да попълним датата и да решим какво трябва да бъде написано в нея.

— Окей — каза Соланж, плесна с ръце и се обърна. — Кой е следващият? Аврам! Какво ще ни кажеш?

Шефът за отдела за Технически служби при Храма беше кръглоок руски емигрант, с лоша форма на псориазис. След като почисти очилата си с маншета на ризата си, той се изкашля и погледна късогледо към Соланж. И се усмихна.

— Готови сме.

Соланж го изгледа изненадано.

— Шегуваш се!

— Не се шегувам. Ако нямаш нищо против обаче, трябва да ти кажа, че съвсем не беше лесно. Работихме денонощно почти осем месеца — само това и нищо друго. Имахме проблеми с температурата. Имахме проблеми с компетентността и дисциплината на един-двама от служителите. Както и с ваксината! — Той изгледа подред всеки от присъстващите. — Имате ли представа колко е трудно да се купят двайсет хиляди оплодени яйца, без да се привлече вниманието на Агенцията за контрол върху храните и лекарствените средства?

Соланж и останалите се засмяха, Аврам само леко се подсмихна.

— Да — продължи той. — Можем да започнем да ваксинираме още от утре. Или когато кажете.

Соланж притвори очи за миг, после попита:

— А Дамата?

Аврам намести очилата на носа си и примигна два пъти.

— Дамата е по-силна от всякога. И много добре се размножава.

— Казваш, че е „по-силна от всякога“. Това е на теория, нали?

Аврам поклати глава.

— Не. Това е факт.

— Как можеш да си сигурен в това?

— Защото правихме опити — не масови, но в лабораторията. Те показват — без изключение — едно и също. Увеличили сме нивото на смъртност пет пъти.

— Как?

Аврам го погледна.

— Искаш техническо обяснение ли?

— Просто ми разкажи — тросна се Соланж.

Аврам сви рамене.

— Маркирахме генома през октомври. След това се опитахме да намерим начин — как да го кажа? — начин да направим вируса подобен на Стелт — невидим или почти невидим за имунната система.

— И какво стана?

— Успяхме.

— Как?

Аврам въздъхна, горд с постижението си, но и раздразнен от това, че трябва да го обяснява на лаици.

— По системата на пробите и грешките. Открихме, че като премахнем определен сегмент от ДНК, можем да накараме вируса да отделя секрет, който маскира имуногените му и ги прикрива от В-клетките на тялото. Все едно че вирусът е покрит с тефлон. Рецепторите за силиций и алуминий не могат да достигнат до него, а без това да стане, няма отговор от страна на имунната система, така че през половината време вирусът минава незабелязан.

— Което прави нивото на смъртност…

— Около петдесет и пет процента.

Дълго време никой не каза нищо. Накрая Соланж възкликна:

— Добре! Значи утре започваме ваксинирането. Всички в базата, нали?

— Ще го уредя — каза Аврам.

Соланж отметна кичур коса от очите си, събра ръцете си в театрален жест, церемониално се поклони към азиатеца и попита:

— А господин Ким?

— Пакетът за него ще бъде готов след два дни — отвърна Аврам.

— Добре — каза Соланж и се усмихна. — Това задоволява ли ви, господин Ким?

Кореецът го погледна неразбиращо.

— Два дни — каза Соланж. Говореше бавно и изправи два пръста във въздуха. — След това… — ръката му се спусна надолу — Пхенян.

Ким се усмихна и кимна, че разбира.

Верушка вдигна ръка и Соланж се обърна към нея.

— А хората ни в чужбина? — попита тя. — Аз имам хора в Русия, Израел, Франция, както и на още някои места. Имам предвид — служители. Какво ще правим с тях? Ще ги върнем ли тук?

Преди Соланж да каже нещо, Белинда й отговори:

— По-евтино е, ако ние отидем при тях. Ако ми дадеш списък кой къде е, мога да изпратя куриер със самолет още същия ден. В рамките на една седмица всички могат да бъдат ваксинирани.

Верушка се намръщи.

— Мислех си… че може би трябва да ги доведем тук. Искам да кажа, как ще успеете да минете през митниците?

— Ще имаме нотариално заверени писма за куриерите, в които ще се казва, че те страдат от диабет — отвърна Белинда. — Ще сложим ваксината в ампули за инсулин. Няма да има проблем.

— Добре — каза Соланж. — Да минем към следващата точка от дневния ред. — Той се обърна към Сузана, усмихна се и й подаде ръка, за да се изправи. — Сузана?

Сърцето й спря. Малкият Стивън отдръпна главичката си от гърдата й и за миг изглеждаше, че ще заплаче. Тя го подаде на Белинда, изправи се и оправи блузата си.

— Господи! — каза Соланж. — Та ти си била прекрасна!

Сузана се изчерви и сведе очи.

— Защо не ми казахте, че е толкова хубава? Защо имам разузнавателен отдел, ако пазите тайни от мен?

Той я прегърна с лявата си ръка.

— Изпратих ти доклади — каза усмихнато Сол. — Белинда ги подписа.

— Добре — отвърна му Соланж. — За докладите ще говорим следващия път. Но имам нужда и от снимки. Слушай сега. Четох докладите и знам какво е направила. Ще ти кажа — аз ще променя името на това момиче на „Бонд“. Става ли? Сузана Бонд. Съгласна ли си, мила?

Сузана кимна, смутена от това, че всички са се втренчили в нея, и въодушевена, защото Соланж я е прегърнал.

— Казвам ви — продължи той, — това момиче няма задръжки. Ако ви кажа какво е направила, ще трябва вас да убия! — Засмя се и след него се засмяха и другите. — Не се шегувам. Дори и аз се плаша!

Още смях.

— Но… — Той хвърли думата във въздуха като граната. — Има един проблем.

Сърцето на Сузана спря за втори път.

— Ка… какъв е проблемът? — попита тя.

Той поклати глава.

— Момчето.

Внезапно Сузана разбра защо е тук, разбра какво не е наред, разбра какво е направила. Когато влезеш в Храма, трябва да се откажеш да имаш деца, защото хората са… как бе казал Соланж? Метастазиращи! Те метастазират по целия свят. Като хлебарки. И че това е най-големият проблем. Но…

— Шшш! — прошепна Соланж и я придърпа още по-здраво към себе си. Не си беше давала сметка колко е силен. — Казах ти, миличка — ти си героиня! Винаги ще бъдеш героиня, така че не прецаквай нещата с празни приказки. Става ли?

Тя кимна.

Той я пусна и отиде до някакъв сандък, който тя не бе забелязала досега. Бръкна вътре, извади няколко прозрачни найлонови торби и ги раздаде една по една на хората на терасата.

Сузана също протегна ръка, но Соланж поклати глава.

— Не и за теб, миличка. За тях са.

После мина по плочките, отиде до Белинда, вдигна Стивън, отвори една от торбите и пъхна бебето вътре. След това стегна горния край и го завърза. Подаде торбата на Белинда и каза:

— Дръж.

Сузана не можеше да повярва. Приглушеният плач на Стивън се носеше от торбата. Виждаше го — как се върти, как диша и как прозрачната торба става непрозрачна. Краката й се подкосиха, но Соланж я хвана под мишницата и я изправи.

— Трябва да си силна — каза той. — Това е важно за детето, миличка. — След това се обърна към другите. — Добре. Всички освен Сузана и господин Ким.

Един по един всички нахлузиха на главите си пластмасовите торби и ги завързаха на гърлата си. Сузана гледаше ужасено как торбите се издуват и после се свиват и прилепват към бузите и носовете им.

Соланж пак отиде до сандъка и пак бръкна в него. Този път извади два чифта боксови ръкавици. Хвърли й единия чифт, даде й знак да си ги сложи и направи същото.

— Това е много сложен проблем — каза той, докато си пъхаше ръцете в ръкавиците. — Земята, Майката, е свещена. Както е свещен и животът. Това е нашата религия. Това е, което знаем. Знаем също обаче, че ние — ти и аз — я убиваме и с това убиваме децата й. Милионите същества, които тя произвежда… Не ги връзвай, миличка, просто си пъхни ръцете в тях… Пробиваме дупки в атмосферата, отравяме подпочвените води, замърсяваме почвата, унищожаваме горите. Сега, с тези торбички, може би ще разберете как се чувства Земята, какво означава да бъдеш обвит в пластмаса и да се задушаваш в собствените си газове. Когато сега ви кажа, че цивилизацията е убийство, може би ще разберете това усещане. — Той плесна с ръкавиците си и леко подскочи.

— Може ли да извадя Стивън? — попита Сузана. — Ще се задуши.

— Но, миличка, точно в това е въпросът. Всички ще се задушим. Точно това е проблемът. Пренаселеността. Твърде много сме. А ти ни даваш още един лешояд за хранене. За какво си мислила? С кого си мислила?

Сузана поклати глава. Соланж стоеше между нея и Стивън и тя не можеше да види бебчето си.

— Ако ставаше въпрос за някой друг, миличка, аз бих го удавил като коте. Да служи за пример. Но понеже е твой, ще направим следното — ще се боксираме за него! Един рунд. Три минути. Ако си на крака след рунда, ще можеш да го спасиш. Става ли? Ако обаче не си, ще си остане в торбата.

— Но аз не мога! Не знам как! — В гърдите й се надигна паника.

— Ще те науча. Важното е да започнеш, нали знаеш? Всичко друго е само загуба на време.

Сузана го гледаше.

— Добре, да започваме. Малък удар. Хайде, миличка, то е както ти го казах. Иначе детенцето ти…

Тя замахна. Той ловко се отмести и погледна часовника си.

— Добре, това е началото. Но удряй по-силно, миличка! Хайде! Давай!

Тя знаеше как да се бие. Беше израснала с трима братя и единият от тях беше бияч. Не можеше обаче да удари Соланж. Всичката й сила стигаше само да не изтича до Белинда и…

Звезди! Внезапно видя звезди. Соланж я удари в челюстта с ляв прав, а след това я завъртя с десен, който й изкара рояк звезди пред очите. Тя невярващо отстъпи. Брат й никога не би я ударил така.

— Хайде, миличка, ела насам. Бий се! И мисли!

Тя усещаше кръвта в устата си. Очите й се напълниха със сълзи. Какво й казваше той? Да се бие? И да мисли? За Стивън?

Соланж й нанесе удар с лявата ръка, който тя пое с рамото си, а след това десен, който тя избегна, като отскочи назад.

— Добре! Остават две минути.

„Каза, че ще го остави там където е. Каза, че ще го остави в торбата!“

— Не е зле — каза Соланж. — Но трябва да влезеш в близък бой, миличка, или ще пострадаш. Просто аз съм по-силен, разбираш ли?

Тя се въртеше в кръг около него, опитваше се да се задържи извън обсега на ръцете му, но не успяваше. Той нападаше и нанасяше поредица крошета в раменете.

— Не бягай, когато те нападат, миличка. Това е важен урок. Когато някой тръгне срещу тебе, върви срещу него. В противен случай… — Той спря насред изречението и й нанесе три бързи крошета, които избиха няколко от зъбите й и напълниха устата й с кръв. След това се извъртя, настъпи и я удари толкова силно в корема, че тя имаше чувството, че я е пронизал телеграфен стълб.

Внезапно се оказа коленичила, задавена от болката, която усещаше, почти без да може да си поеме дъх.

— Минута и двадесет секунди — каза Соланж, изправен над нея. — Хайде, Сузана! Изправи се или ще дам допълнително време.

Тя все още не можеше да диша, но направи това, което й каза. Изправи се и с наведена глава се хвърли към ръцете му — и го сграбчи. Това го изненада и тя се възползва от момента, за да го удари два пъти, като втория път го улучи в челюстта.

Държеше го толкова здраво, колкото можеше, хванала го с две ръце зад гърба. Завъртяха се и тя видя лицата на другите — те пулсираха в пластмасовите торбички и я гледаха. Нещо обаче липсваше. И докато се стараеше да удържи много по-силния от нея Соланж, тя разбра какво е то и се паникьоса — малкият Стивън вече не плачеше.

— Тридесет секунди, миличка. Не ме разочаровай.

Тя замахна към него с цялата си сила, но той се отдръпна и тя не успя да го удари. След това Соланж обсипа главата й с бързи удари — в устата, носа, брадичката, в бузите — удар след удар, които я завъртяха в кръг, изпълвайки очите й със звезди.

Едва стоеше на крака, с треперещи колене. Бавно вдигна ръкавиците към лицето си и докосна бузата си, сякаш за да провери дали все още е там. Замаяна видя как той завърта дясната си ръка като бейзболист или като някакъв герой от анимационен филм и се подготвя да я удари така, че тя да отлети в космоса.

А след това той й се усмихна, пристъпи и като младоженец на сватба я прегърна и я вдигна.

— Не беше лошо, миличка. Съвсем не беше лошо.

После се обърна към другите и със злорада усмивка изкрещя:

— Какво правите с тези торби на главите? Защо сте толкова грозни? Свалете ги! Тъпанари с тъпанари!

Те свалиха торбите и всички започнаха едновременно да се смеят и да си поемат дъх. Господин Ким ръкопляскаше. Сузана падна на колене до Стивън и с треперещи пръсти разкъса торбата, в която го бяха напъхали.

След миг детето беше в ръцете й и плачеше, а тя бе толкова щастлива, че също се разплака и с благоговеен поглед към Соланж си помисли:

„Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти!“