Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The First Horseman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009 г.)

Издание:

ИК „Бард“, 2001

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954–585–267–4

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: dave)

16.

Бягането по Алеята бе идея на Ани. Обикновено той бягаше по пътеките или през парка Рок Крийк, но широчината тук бе приятна промяна, въпреки че Алеята беше малко пренаселена. Същевременно беше и лесно да се говори, защото нямаше хълмчета, които да ти взимат дъха.

Харесваше начина, по който бягаше Ани. Когато ходеше, тя изглеждаше малко непохватна, като ученичка от гимназията, вдигната пред целия клас. Когато бягаше, ставаше различна. Движеше се леко и грациозно, а дългите й крака сякаш не докосваха земята.

Стигнаха мемориала на Линкълн, изкачиха се по стълбите един до друг и на върха спряха, за да си поемат дъх и да погледнат местата, през които бяха минали.

Навсякъде имаше хора: в коли, на велосипеди и с ролери. Бягаха или си правеха пикници. Разхождаха се покрай Потомак. В небето ръмжаха самолети по пътя си към и от Националното летище. Моторни лодки пореха широките води на реката. Навсякъде имаше паметници: на Вашингтон, Линкълн, Джеферсън и Айнщайн. Плюс Мемориала на ветераните от Виетнамската война. Капитолия. По средата на обратния път се озоваха край едно игрище, където се водеше разгорещен футболен мач. Докато бягаха, един зле премерен удар изкара топката извън оградата и след няколко подскачания тя се търкулна към улицата.

— Бихте ли ни я подали? — извика някой.

Франк инстинктивно хвана топката и я хвърли с перфектен пас. Тя прелетя почти четирийсет метра.

— Ей! — извика човекът, който хвана топката. — Искате ли да играете?

Франк поклати глава, махна му с ръка и продължи да бяга.

— Бихме могли да поиграем, ако искаш — каза Ани.

— Не… не играя футбол.

— Недей да ме лъжеш. Подаването ти беше, сякаш си от отбора на „Редскинс“.

— Е, някога играех.

— Обаче наистина я хвърли жестоко!

Той увеличи малко темпото, принуждавайки я да го догонва. Тя се опитваше да бъде мила, но… Не искаше да започва тази тема. Футболът го караше да мисли за баща си и… „Дали е още жив?“ Тази мисъл бе почти случайна.

Известно време бягаха мълчаливо, после Ани попита:

— Е, свърши ли вече?

— Кое?

— Историята с Копървик. В задънена улица си, нали?

— Не! — отговори той обидено. — Не съм в задънена улица.

— И какво можеш да направиш?

— Много неща.

— Например?

— Да вървя по следите.

— Какви следи?

Добър въпрос.

— Не знам. Има много следи.

Ани се засмя. След това заобиколи едно дете на велосипед и като се върна до него, повтори въпроса си:

— Какви следи?

— Ти какво си — Торквемада ли?

— Просто съм любопитна.

— Добре, де… Знамето — подхвърли Франк. — То може да е следа.

— Имаш предвид онова на хеликоптера?

— Да.

— А това как ще помогне?

Франк извъртя очи нагоре — доста неефективен жест за човек, който бяга.

— Знамето е американско — отвърна той, — затова предполагам, че там сигурно е имало и американски кораб. Значи може би труповете са пристигнали в американско пристанище.

— Така ли?

— Ако е така, трябва да има документация.

— Освен ако не са ги вкарали нелегално.

— Освен че може би не е чак толкова лесно да ги вкараш нелегално. Искам да кажа, не и ако трябва да ги запазиш замразени.

— А това е задължително! — извика Ани толкова високо, че двама души, които тичаха срещу тях, я изгледаха втренчено. Тя се изчерви и снижи гласа си. — Искам да кажа, ако ти трябва вирусът. Той не би оцелял над температурата на замръзване.

— И след като стигнат в Щатите…

— Ще им трябва лаборатория, за да работят с вируса.

— Какъв вид лаборатория?

Не получи веднага отговор. Тя се замисли и забави темпото.

— Ако имат хладилна стая, нещо като голям промишлен фризер… — Тя вече почти ходеше и той бе принуден да направи същото. — Биха могли да вземат проби от телата — първо от белите дробове — и да работят с малки парченца тъкан поотделно. По този начин няма да им трябват скафандри. Биха могли да работят с изолираните кутии, като ще имат нужда само от ръкавици… — Тя се намръщи.

— Какво има? — попита Франк.

Тя поклати глава и се засмя.

— Господи! Не мога да повярвам.

— Какво?

— Че всъщност съм загрижена за тях. Мислех си, че… надявах се, че си дават сметка, че даже и в хладилна стая трябва особено внимание, когато се вземат проби. Някои от инструментите могат да се затоплят и ако това стане, вирусът ще се изпари. — Тя поклати глава. — Съжалявам, говоря глупости. Надявам се, че знаят какво правят. Откъде обаче да знам?

— Том Диър мисли, че става въпрос за фармацевтична компания.

Ани го изгледа скептично.

 

 

В колата, на път за дома й, тя подхвана разговора оттам, откъдето го бяха прекъснали.

— Е? Знамето. Какво ще правиш с него?

— Първото, което направих — отвърна й Франк, докато влизаше в паркинга — беше да се обадя на Държавния департамент. Казах им, че пиша статия за американците, които умират в чужбина. Интересувах се как телата им се връщат в Щатите.

— Но онези са били норвежци.

— Да, но ако са казали, че става дума за американци…

— Тогава какво?

— Оказа се, че има многобройни разпоредби и наредби за смъртни актове, за различни видове контейнери при транспортиране, за това как трябва да бъдат запечатани… Един Господ знае какво още. Във всеки случай се обадих на митниците, които наблюдават човешките останки, влизащи в страната.

— И?

— Поговорихме за това и онова, а после ги попитах.

Какво ги попита?

— Ако някой вкара пет трупа в страната, как мога да ги открия? — Покрай тях с голяма скорост профуча полицейска кола. — Господи! Виждаш ли го този?

Франк зави надясно от Бийч Драйв и спря на светофара. Саабът загасна и бяха необходими десетина завъртания на стартера, за да тръгне отново.

— И какво ти отговориха? — поинтересува се Ани.

— Кой?

— Митниците.

— За какво?

Тя леко го ощипа за ръката.

За труповете.

— О, да. Казаха, че трябва да се обадя на пристанищните власти.

— Кои пристанищни власти по-точно?

— Всичките.

— „Всичките“?

— Да. Докато не ги открия.

— Уха!

— Изпратиха ми по факса списък.

— И ще им се обадиш? Абсолютно на всички?

— Да — каза Франк. — Ще ги питам дали миналата есен някакви трупове са минали през тях.

— Господи! Не бих могла да направя това. Мразя да се обаждам на хора, които не познавам.

Франк вдигна рамене.

— Това е нещо, което репортерите правят непрекъснато.

— Знам, но… като говорим за упоритост…

Той се засмя.

— Да, аз съм си направо булдог.

 

 

На секретаря му имаше две съобщения и те сякаш бяха дошли от двата края на реалния свят.

Първият глас бе на Флечър Харисън Коу. С неговото произношение от Лонг Айлънд той успя да превключи от името на Франк към тихо санкциониране:

Франк, обажда се Флечър Коу. Причината да ти се обадя е, че все още очакваме материала за Sin Nombre, който беше обещал. Беше го обещал за този брой или аз поне така си мислех. Разбирам, че си зает, но… по-скоро ме е грижа за това, отколкото да започна да пресмятам разходите и… нали разбираш, без някакъв продукт това поставя всички ни в малко неудобно положение. Нещо като „къде ни е манджата?“ Ще ни дадеш нещичко, нали?

Господи, сега трябваше да се хване с този материал за Ню Мексико. Не можеше просто да се обади на Дженифър или на Коу с купчина извинения. Просто трябваше да го направи. И щеше да го направи. Ако работеше до късно и станеше утре в зори, може и да успееше да го свърши до следобеда.

Изтри това съобщение и пусна следващото. Чичо Сид живееше на по-различна планета от тази на Флечър Харисън Коу, затова и правилата му за разговор бяха различни. Първо, не се представи. А и не беше необходимо. Имаше нещо в това да говориш на телефонен секретар, което караше Сид да изпрати съобщението си на един дъх.

Франки? Ти ли си? Къде си? Слушай сега! Знам всичко за тази лайняна история с баща ти, ти имаш основание, разбирам, но мисля, че трябва да знаеш — той е корав стар кон, а това му е втори инфаркт и не изглежда добре. Най-много е пострадал сърдечният мускул и не знам дали ще се оправи. Ако разбере, че съм ти се обадил, ще ми вдигне щур скандал, но си мислех, че трябва да си тук заради него, е, нали разбираш? Минаха десет години, по дяволите! Искаш да носиш обидата и в следващия век ли? Във всеки случай, закараха го в интензивното в „Сейнт Мери“.

Последва пауза, шумолене на листа и удар на юмрук върху твърда повърхност.

По дяволите, не мога да намеря това проклето нещо! Информацията ш’ти даде номера. В „Сейнт Мери“!

След това телефонът започна да издава кратки сигнали и накрая прекъсна.

„Само това ми трябваше. И то точно сега… — Заля го вълна от раздразнение и за момент той й се поддаде. След това се засрами. — Говоря за егоцентризъм. Но не съм по-добър от Стареца.“

Взе си бира от кухнята, върна се в хола и седна пред компютъра. Отпи от бирата си и изчака Windows да мине през началните си упражнения.

Не мислеше много за семейството си. Фактически изобщо не мислеше за него. Те бяха част от детството му, а то отдавна бе свършило.

Самотна нотка на пиано, последвана от акорд на арфа, му подсказа, че компютърът е готов за работа. Той превключи на текстообработващата програма и извади бележките си за Sin Nombre.

Какво бе казал Сид? „Мислех, че ще искаш да си тук заради него!“ „Да бе — помисли си Франк. — Колкото той беше там заради нас.“

Нас означаваше той и майка му, с моминско име Зигрид Леверкун, навремето „кралица на гимназията“ и приятелка на най-добрия футболист в училището.

Франк се вгледа в бележките си — търсеше цитат от един индианец от Таус Пуебло.

Каква грешка беше този брак! Изкована в пещта на юношеското очарование, връзката им избледня с увяхването на славата на Стареца. След два успешни сезона и два пъти повече операции на коляното Големия Франк се върна в Керуик. Изглеждаше и се чувстваше като „човек, загубил войната“.

Годеницата му дойде с него.

След това се роди Франки и това беше всичко. Бъдещето беше минало или поне така изглеждаше. Мечтите на Стареца се сведоха до суета. „Отказал се е — мислеше Франк. — Просто се е уплашил и се е отказал. Господи, та той е бил само на двадесет години!“

Почти не се прибираше. Когато не беше на работа в електроцентралата, където беше огняр, пиеше с момчетата в бара на Райън или преследваше келнерките из целия град.

Това освен всичко друго означаваше, че Франк бе отгледан от майка си. Живееха в запусната дървена къща в работническото предградие. Пред всяка от къщите на улицата имаше градинка с размерите на стая. Това беше гордостта на Зигрид и като дете Франк обичаше да й помага да я поддържа.

Не че имаше много време за това. Още от малък той започна да работи — ринеше сняг, косеше, изпълняваше поръчки срещу заплащане. Когато порасна, започна да работи през уикендите в „Сейфуей“ — пакетираше продукти и зареждаше рафтовете от 9 до 9. През лятото работеше четирийсет часа седмично в електроцентралата като огняр. Всеки петък носеше заплатата на майка си и дори Стареца призна, че Франки по свой начин си плаща добре.

Наистина го правеше, макар че трябва да се признае, имаше и много добра наследственост. От майка си бе наследил страстта към четенето и почти фотографска памет, които, взети заедно, го правеха изключителен ученик. Лелите му обичаха да казват, че бил „огледално копие“ на Зигрид, но това не беше съвсем вярно. От нея бе взел морскозелените й очи и високите й скули, но всъщност най-много за нея напомняше усмивката му. Тези високи скули преливаха в дяволитите искрици в очите му и привличаха онези, които виждаха в тях една тайнствена конспирация на взаимно привличане.

Останалото беше от баща му — само жили и кокали, с кичур тъмнокафяви коси, спускащи се над челото му. Беше висок метър и осемдесет и пет и тежеше осемдесет килограма. Дългуч с дясна ръка, която местните вестници сравняваха с топ.

Като единствен първокурсник във футболния отбор на гимназията „Керуик“, той започна като полузащитник в средата на първата година. Началото бе впечатляващо и мач след мач той ставаше все по-добър. Не мина много време и Стареца с приятелите си започна да се появява на домакинските и гостуващите мачове. Подаваха си бутилките и пееха химна на гимназията. Гордостта на Стареца бе разбираема — неговото хлапе бе хвърлило топката на шейсет метра, с което бе поставило рекорд на колежите в Пенсилвания, освен че бе спечелило мача. Всички знаеха, че бъдещето на Франк е в някакъв скъп колеж — когато внезапно той спря да играе.

Франк се облегна и се загледа в монитора. Вече беше късно през нощта, а не бе написал нито дума. През прозореца влизаха светлини от фарове на коли, отразяваха се по тавана, след това минаваха по отсрещната стена и затихваха върху килима на пода.

„Това, че се отказах от футбола, бе тъпотия.“

Не че много съжаляваше. В края на краищата това съсипа Стареца — което беше целта.

Случи се в края на втората му година, когато майка му хвана някаква настинка, която се превърна в пневмония. Един ден Франк я завари припаднала пред вратата на кухнята. Въпреки че тогава беше само на петнайсет, той я занесе на ръце до колата, намери ключовете и след това успя да премине през оживеното движение до клиниката за спешна помощ. Там сестрата го изпрати обратно вкъщи да донесе медицинската осигуровка.

И така продължи. След като се върна в болницата с медицинската осигуровка, отново бе пратен вкъщи — този път да донесе четка за зъби, нощницата и хавлията на майка си. След като се върна с всичко това, се обади в „Райън“, за да разбере дали баща му е там, като им каза, че е въпрос на живот и смърт. Барманът, както винаги, излъга.

— Съжалявам, Франки. Не съм го виждал от няколко дни. Ще предам обаче да му кажат. Кажи на майка си да се държи.

Прекара цялата нощ на неудобен стол в чакалнята на клиниката. Някъде над главата му лошо настроен телевизор бълваше тъпи вицове и шумна музика. Майка му беше в интензивното отделение и лекарите бяха притеснени. „Тя е много болна, моето момче. Къде е баща ти?“

Франк се надяваше, че тя ще се оправи, защото вече никой не умира от пневмония. Нали така? Не, разбира се. Освен тези, на които им е писано.

Стоя до майка си три дни, държа ръката й, чакаше лелите му да се появят. Когато се появиха, стана още по-лошо. Развикаха се защо баща му го нямало и пищяха за това какво щели да направят, само и само Зигрид да се оправи. Само че… това не стана.

Старецът се появи някъде в ранната сутрин. „Бях по работа“ — промърмори с дъх на мента. Франк скочи срещу него, но чичо Сид го спря.

— Не вдигай ръка срещу баща си!

През следващата есен Франк не отиде с отбора. Местният вестник тогава бе определил отбора на Керуик като „най-добрия в досегашната история на града“. Треньорът му се обаждаше два пъти седмично. Франк учтиво каза, че вече не играе футбол.

— Какво става, момче? Да не си контузен?

— Не, добре съм.

— Тогава… не разбирам.

— Просто не играя. Правя… други неща.

— Какви „други неща“?

— Чета. Работя в „Сейфуей“.

— Шегуваш се, нали?

— Не.

— Явно е, че се нуждаеш от помощ. Потърси я и колкото по-скоро, толкова по-добре.

Накрая треньорът се отказа. Трябваше да изкара отбор на игрището, а по онова време „Керуик“ вече имаше три победи и нито една загуба. Някак си между другото всички разбраха, че гимназия „Керуик“ не се нуждае чак толкова много от Франк. Бяха страхотен отбор дори и без него.

Въпросът не беше в това. Въпросът беше да съсипе баща си, да го накаже за това, че преди толкова години е започнал собствен живот и е изоставил жена си в чакалнята на техния брак.

Футболът беше най-добрата част от живота на Стареца, източникът на всичките му надежди и очаквания. Като гледаше как играе синът му — той възкръсваше. Когато Франк напусна — това си беше като закопаване.

Никога не говориха на тази тема, въпреки че Франк можеше да види колко много му се искаше на баща му. Истината беше, че след смъртта на майка му те практически не разговаряха — освен някой да каже: „Виждал ли си лопатата за сняг? Трябва ли ти колата? Ще отсъствам два дни.“

Когато завършваше, вече бе решил да напусне Керуик. По ирония на съдбата успя да го направи, като спечели конкурс за деца, чиито родители са членове на профсъюза на огнярите.

Калифорнийският университет в Бъркли бе най-далечното място, до което можа да стигне без големи усилия. Изкара там четири години, за да получи бакалавърска степен по изкуствата, което включваше и различни спецкурсове по творческо писане. По това време се влюби и в биологията и за известно време дори си мислеше да следва медицина. Но тъй като бе израснал в определена среда, близо да границата на бедността, си даде сметка за огромните разходи, ако решеше да следва медицина. През 89-та завърши и се върна на Изток, за да си търси работа.

Намери я в Ню Йорк — като редактор на английски език на „Алианс“ — руско-английски вестник в Брайтън Бийч. Много скоро вече публикуваше статии за „Малката Одеса“ във „Вилидж Войс“ и „Бостън Глоуб“. През 1992-ра спечели национална награда за специализирани статии и журналистически разследвания. Последното се отнасяше за серия материали за нелегална продажба на бензин, организирана от руски емигранти. След това кандидатства за работа във „Вашингтон Поуст“ и успя. Работата му в отдела за столицата с ресори полицията и съдилищата му докара повишение към по-екзотичните проблеми на националната сигурност. И там се справи добре и тъкмо беше започнал да си развива добра мрежа от източници на информация, когато го преместиха в националния отдел, за да отразява президентските избори. Това също бе повишение, но той не му се радваше много, защото не обичаше политическата журналистика. Тя се занимаваше само с постове, слухове и изтичане на информация.

Това, което го доведе във фондация „Джонсън“, бе задаването на ново повишение, този път до Белия дом, където работата му щеше да е да отразява живота на Първото семейство със „специализирани статии“. Отвратен от тази идея, той направи заявка за една от субсидиите на „Джонсън“, като предложи да разследва „опасния свят“ на новопоявилите се вируси.

Това бе приемлив начин да се махне за една година от „Поуст“, без да губи позиции. Междувременно щеше да има време да си помисли кой е той всъщност и какво точно иска да прави, докато пише по тема, която наистина го интересува.

 

 

Докато гледаше светлините на автомобилните фарове по тавана, Франк си мислеше какво всъщност представлява сега. Беше ли наистина човек, който, както каза чичо му Сид, иска „да пренесе обидата в следващия век“? Може би. Сигурно. Поне така изглеждаше.

Изведнъж обаче си каза — по дяволите, може би е време. Вдигна телефона, набра Керуик и зачака.

Имаше някакъв звук, а след това се чу женски глас: „Кодът на района, който сте набрали, е променен. Новият номер…“

„Господи — помисли си той, — наистина е минало много време.“ Сменили бяха районния код на детството му.