Джон Кейс
Конниците на Апокалипсиса (19)

18.
Медисън, Уисконсин

Ах, Медисън, Медисън през пролетта!

Андрю се повлече пеша нагоре по Баском Хил под брилянтно синьото небе, възбуден от разтопяването след толкова месеци жесток студ. Въпреки че още не беше достатъчно топло за шорти, склоновете на хълма бяха изпълнени с млади жени, легнали по лице и по гръб; белите им крака се открояваха върху свежата зелена трева.

Като много други студенти, Андрю работеше на непълно работно време, което му позволяваше да плаща за обучението и книгите. Студентите правеха всичко възможно да печелят пари. Познаваше момичета — сериозни студентки, — които си докарваха пари като танцуваха в топлес заведения, както и други, които се обличаха като клоуни за рождени дни на малки деца.

Работата на Андрю бе включена в споразумението му за обучение. Като част от финансовите му ангажименти, университетът изискваше от него да работи 15 часа седмично. Когато това бе възможно, училището се опитваше да свърже работата с интересите на студента (при положение, че тези интереси могат да бъдат установени, което не винаги се случваше). Общо взето студентите-библиотекари работеха в книжарници. Тези със специалност „театър“ продаваха билети. Студентите по селско стопанство работеха в легендарната студентска сладкарница за сладолед.

Като студент по машиностроене Андрю получи назначение в топлоцентралата, където трябваше да добавя химикали в помпите, захранващи котлите, и да прави чертежи за подновяването на старите тръби. Като други големи институции, включително болници и военни бази, университетът бе установил, че е много по-икономично да се отоплява с пара, вместо с електричество.

Андрю тръгна надолу по хълма към западния лагер, където се намираше топлоцентралата. Склоновете бяха претъпкани със студенти, които отиваха или се връщаха от занятия, затова не можеше да върви много бързо. Това обаче нямаше значение — имаше достатъчно време.

Все пак беше нервен. Въпреки че беше само проба, ако го хванеха, че слага нещо друго освен амертрол в помпата захранваща котлите, шефът щеше да го разпъне на кръст. А ако много хора се разболееха, наистина се разболееха — биха ли могли до проследят причината за това до него?

Помисли си за това и отново реши, че не могат. Нямаше начин. Това беше хубавото в цялата работа.

Другата причина да е нервен беше, че искаше да свърши работата добре. Соланж разчиташе на него. Това му каза жената от „специални задачи“ и той й вярваше. Беше се появила в апартамента му преди две седмици, без да се обади предварително, и носеше уокмен.

— Има нещо, което трябва да чуете — каза тя и му подаде слушалките.

Гласът на Соланж проникна дълбоко в главата му: „Андрю… Тя се казва Белинда и искам да направиш точно каквото ти нареди.“ Нямаше съмнение, че беше той. Андрю беше слушал гласа му стотици пъти — по радиото, по телевизията и на мотивационните касети. Гласът му не можеше да бъде сгрешен. Беше уникален като ураган. Като чу, че Соланж се обръща към него по име, говорейки му така директно, сякаш са приятели, сърцето му за малко щеше да изхвръкне. „Трябва ни твоята помощ в тайната война. Всичко е заложено на карта и ти си единственият, който може да свърши тази работа. Не ме подвеждай, Андрю. Не ме подвеждай, приятелю.“

До този момент той нямаше представа, че някой в университетското градче — още по-малко Соланж — е знаел за съществуването му. Той изпращаше чекове, разбира се, и се абонираше за всички необходими издания. Участваше в семинари и си прочисти чакрите в ложата на добруването в Биг Сюр. Никога обаче не бе посещавал основната база, както и не бе срещал някой, който да е наистина високопоставен в Храма. Досега.

Въпреки това Белинда знаеше всичко за него, включително някои неща, които той самият не знаеше — докато тя не му ги разкри.

„Соланж казва, че сте били братя в друг живот. Възможно ли е, Андрю? Усещал ли си го?“

Разбира се, че го бе усещал.

Подмина футболното игрище с голям плакат на Бъки Баджер и надпис:

МАЧОВЕ В УИСКОНСИН:

ВИЖТЕ КАК БЪКИ БЯГА,

ВИЖТЕ КАК БЪКИ ПОДАВА,

ВИЖТЕ КАК БЪКИ ДРИБЛИРА,

ВИЖТЕ КАК БЪКИ РИТА,

ВИЖТЕ КАК БЪКИ ПЛУВА,

ВИЖТЕ КАК БЪКИ ИГРАЕ!

„Вижте как Бъки драйфа“ — помисли си той, мина през пропуска и тръгна към шкафчетата в съблекалнята. Закачи раницата и якето си и облече върху ризата и джинсите си червена престилка. Престилката беше широка, с големи джобове, които лесно побираха термосите.

Те приличаха на елегантните хромирани термоси, които се продаваха в „Старбъкс“. Ако някой го попиташе, щеше да му каже, че ти е взел оттам.

Топлоцентралата беше доста спретната, въпреки че малко хора знаеха как работи и какво точно върши. Повечето хора, дори някои инженери, си мислеха, че е затворена система, която само произвежда топлина през зимата. Това обаче не беше вярно. Парата, която бе свръхнагрята до 400 градуса, се използваше през цялата година. Докарвана чрез тръбопроводи с дължина няколко километра, тя затопляше сградите през зимата и помагаше на климатиците през лятото. През цялата година осигуряваше топла вода. Тъй като не беше затворена система, излишната пара се изпускаше във въздуха през отдушници, разположени из целия район на университета.

Отдушниците бяха особено важни за работата на системата, защото не допускаха никакво тропане. Хората, които имат радиатори вкъщи, знаят какво представлява това явление. Главно поради липсата на баланс, предизвикана от кондензирането на парата, тръбите започват да треперят, да пукат и да тропат. За да оправиш това вкъщи, трябва да източиш тръбите, да премахнеш въздуха, насъбрал се в горната част на радиаторите, и да изравниш налягането. Това обаче, което представлява само досада в една домашна отоплителна система, става проблем със съвсем различен мащаб, ако се случи в промишлена система, която използва пренагрята пара — тя може да създаде достатъчно налягане, за да спука тръбите и да пусне във въздуха гейзер от пара, който за миг би могъл да се увеличи до 1 700 пъти. С други думи — да експлодира и да ти отнесе главата, ако си наблизо.

Отдушниците бяха направени, за да предотвратят това, като постоянно и автоматично изпускат малки количества пара, така че в тръбите да се поддържа постоянно налягане. Системата им минаваше през канализационната мрежа под университета, а след това излизаше на нивото на улицата през специално направени отвори.

— Здрасти, Дрю, как си?

Стив Белински, един от електротехниците, отвори шкафчето си и започна да съблича работното си облекло.

— Не мога да се оплача — каза Андрю. — Днес е чудесен ден.

— Наистина чудесен. Мисля да отида за риба — някъде към Монона.

— Да се надяваме, че ще кълве.

— Не ми пука. Там на езерото… няколко бири… защо ми е риба?

— И ще ме оставиш тука, в търбуха на звяра?

— Пада ти се — каза Белински, като затвори с удар шкафчето си. — Хайде чао.

Андрю затвори вратата на шкафчето, завъртя шифъра на ключалката и спря за малко в офиса, за да вземе разписанието за деня. Първо трябваше да отиде до захранващата помпа, където една от задачите му беше да провери добавянето на амертрол във водата. Това беше деминерализиращ очистител, който премахваше нечистотиите по тръбите, като разтваряше калция и силиция. Не позволяваше на минералите да се отлагат по тръбите, което би затруднило потока на парата.

Щеше да добави и съдържанието на термосите във водата по същото време, по което добавяше и амертрола. Щеше да му отнеме само няколко секунди и почти нямаше шанс някой да го забележи. В цялата централа бяха само петима работници.

„Соланж казва, че сте били братя в друг живот. Възможно ли е, Андрю? Усещал ли си го?“

Разбира се, че го беше усещал. Усещаше го дори и сега.