Джон Кейс
Конниците на Апокалипсиса (4)

3.

През следващите седмици работната група Таси-ко получи свой код (БЛАЙНДСАЙД) и бе „попълнена“ с още двама членове. Първият беше доктор Ървинг Епщайн, специалист по грипа в Националният здравен институт (НЗИ). Вторият беше Нийл Глисън, агент на ФБР, чиято задача бе да поддържа връзките с ЦРУ.

За Фич назначението на Глисън бе толкова приятно, колкото и това на Епщайн, но не можеше да направи нищо по въпроса. Работата на Глисън бе да сътрудничи на Управлението по въпроси, отнасящи се до химическите и биологическите оръжия. Това беше (поне на теория) допълнение на задачата на ФБР да пази страната от вътрешния тероризъм. Всъщност (поне според Фич) включването на Глисън бе още един пример за непрестанните усилия на ФБР да увеличи влиянието си след края на Студената война.

Не че Глисън бе особено заинтересуван от малката групичка на Фич. Той имаше по-големи риби за ловуване, защото летеше два пъти месечно между Вашингтон и Аман, където се срещаше с американските наблюдатели, включени в екипа инспектори на ООН за съседен Ирак. Това естествено го поставяше в състояние на постоянен стрес от вечното пътуване и непрекъснатата смяна на часовите пояси, което той се опитваше да прикрива под маска на безразличие и тъмни очила.

За агента на ФБР работната група Таси-ко бе само странична задача — една от десетината групи, към които бе „прикрепен“, когато не бе на път за едно или друго място.

— Мислете си за мен просто като за муха на стената — каза той на Фич. — Няма да бръмна. — И през повечето време наистина не го правеше.

Епщайн беше съвсем различен. Нисък, дебел, бъбрив човек на шестдесетина години, той изглеждаше като убеден последовател на Рузвелт, с папийонка, тиранти и раиран костюм. Възбуден от факта, че е част от „тайния свят“ (макар и отпуснат само „на заем“), той с голямо удоволствие обясняваше общите нюанси на грипа и особено Испанския грип.

— „Испанската дама“ — отбеляза той — е нарицателно за една болест, която е взела твърде много жертви в Испания. Рисунките от тази епоха често показват сгърчена жена, чието лице е покрито с дантели, за да се скрие злокобно ухиленият й череп.

Въоръжен с карти на Азия и лазерна показалка, епидемиологът вдъхновено започна да обяснява, че грипът е доста крехък вирус, който съществува в състояние на постоянна мутация. В зависимост от антигенните му промени…

— Какво? — Гласът беше на Фич, но въпросът бе зададен от всички или почти от всички.

— Той говори за протеиновата обвивка — обясни Каралекис. — Външната характеристика на вируса.

Фич изръмжа.

— В зависимост от протеиновата обвивка — продължи Епщайн — вирусът се класифицира в един от трите общи типа: Н–1, Н–2 и Н–3. Има и други, но тези са най-големите.

Фич смръщи вежди, защото не обичаше да му изнасят лекции, но Джанин Васерман го въздържа с меко докосване по ръката.

— При всеки от тези типове — продължи Епщайн — имаме неограничен брои модификации…

— Значи, когато говорим за грип — намеси се Вуурис, — практически говорим за категория болести, така ли?

Епщайн се намръщи.

— Не бих го казал по този начин, но ако така ви харесва, наричайте го така. Важното обаче е, че трябва да произвеждаме нова ваксина всяка година, защото с мутирането на вируса миналогодишната модификация отстъпва място на пандемичната наследничка.

— Докторе, тия сложни думички… — почна Фич.

— Той има предвид разпространение по целия свят — каза Каралекис.

— Като епидемия? — попита Вуурис.

Епщайн поклати глава.

— Не, пандемията не е епидемия. Пандемията е глобална. Епидемията — като случая в Таси-ко — е нещо локализирано.

— Което ще рече, че си е чисто севернокорейски проблем — каза Глисън.

— Може би — изхъмка Каралекис. — Стига да не…

— Стига да не се разпространи — довърши Епщайн.

Вуурис се размърда притеснено на стола си.

— Но нали някои епидемии са по-лоши от другите? В зависимост от… мутациите.

— Точно така — съгласи се Епщайн. — Някои мутации са по-настойчиви от другите и понякога атакуват различни части от населението. Испанският грип напада младите хора. Деца. Младежи. Хора под трийсет години.

— Защо така? — попита Васерман.

Епщайн поклати глава.

— Не знаем.

Фич се намръщи и Каралекис се обърна към него и каза:

— Никой не знае.

— А защо? — попита Фич.

Каралекис вдигна рамене.

— Защото никой не го изследвал.

— Грипа ли? — изуми се Фич.

— Не. Говорим за този конкретен вирус — отвърна Епщайн. — Никой не го е виждал под микроскоп.

— А защо?

— Защото вирусите са субмикроскопични. Необходим е електронен микроскоп, за да го видите, а пък те до 37-ма година все още не са били изобретени, което пък е — колко? — почти двадесет години след като болестта е дошла и си отишла.

— Значи никой никога не го е виждал? — попита Фич.

Каралекис кимна.

— Включително и корейците? — добави Фич.

Каралекис и Епщайн се спогледаха и Епщайн каза:

— Да… Включително и севернокорейците.

— Което значи — продължи Фич, — че човекът от Пхенян…

— Докторът — добави Васерман.

— Който и да е той! Това означава, че този човек е предполагал — когато е казал „Испанската дама“, той е изразил само едно предположение.

— Е, може… — Каралекис се замисли.

— Трябва да е така — настоя Фич. — Току-що казахте, че…

Епщайн поклати глава.

— Не е толкова просто.

Фич бе изненадан.

— Защо?

— Защото той е видял пациентите. Видял е симптомите. Наблюдавал е развитието на болестта.

— И на тази основа — допълни Каралекис — я е сравнил с Испанския грип.

Известно време никой не каза нищо. След това се обади Джанин Васерман:

— Не е точно така. Той не я е сравнил с нищо. Казал е, че е Испански грип. Точка.

— Според преводача… Според доктора… Според беглеца… — Вуурис спря и се огледа. — Това го казвам само аз…

Нийл Глисън изръмжа, после погледна часовника си и стана. Разкърши се с фалшиво отегчение и заяви:

— Всичко това е много интересно, но в два имам среща на пристанището, така че… Ще ме държите в течение, нали? — След което грабна палтото си и излезе.

Васерман сякаш не го забеляза. Наведе се напред, подпря се на масата с лакти и започна да почуква с пръсти. Веднъж, два пъти, три пъти. След това се обърна към Каралекис.

— Това, за което си мислех, Джордж, е… Да де, мисля, че всички си мислим за това — начина на реакция на корейците.

— Разбира се.

— Защото, ако не греша, не можеш да спреш епидемия от грип, като убиеш хората, които са се разболели.

— Защо не? — попита Вуурис.

— Защото така! — отговори Епщайн.

— Има повече от един вектор — обясни Каралекис.

— Точно така.

Вуурис погледна единия лекар, след това другия, сякаш наблюдаваше тенис мач. Накрая попита:

— А какво е вектор?

— Начин на предаване — отвърна Епщайн.

— Например? — поинтересува се и Фич.

— Хора. Гризачи. Патици — отвърна Каралекис. — При грипа едни от основните преносители са дивите патици.

— Миграцията от водните басейни… — започна Епщайн.

— Точно за това става дума — прекъсна го Каралекис.

— Първата вълна — когато за пръв път хора се заразяват от нова мутация на грипа, почти винаги започва в Китай — допълни Епщайн.

— Защо? — поинтересува се Вуурис.

— Имат огромни водни басейни, имат достатъчно гъстота на населението, за да започне вълната…

— Има много причини — допълни Каралекис, — но ние имаме късмет, защото минава почти година, докато вълната стигне до Щатите. Това ни дава време да изработим ваксина и да я разпространим.

Джанин Васерман се изкашля и каза:

— Ако може… да се върнем на темата. Говорихме за реакцията на корейците. За това колко е нелогична.

За момент лицата на лекарите помръкнаха — те се наслаждаваха на лекцията си, на познанията си или нещо подобно.

— Мислех си — продължи Васерман — за тяхната увереност, че това е било Испански грип, а не нещо „подобно“.

Епщайн и Каралекис отвориха уста, но Фич не им позволи да се обадят, а ги прекъсна с рязко движение на дясната си ръка.

— Струва ми се — продължи Васерман, — че севернокорейците са знаели, че ако убият хората в Таси-ко, няма да могат да спрат тази болест. Защото тя ще продължи да се разпространява по други пътища.

Докторите се спогледаха.

— Това, което са направили, е напълно ирационално, освен ако… по някакъв начин не са знаели… че няма други вектори за това конкретно разпространение.

Каралекис сви устни.

— Разбирам какво искате да кажете.

Епщайн се намръщи, очевидно объркан. За момент изглеждаше като малко момче, облякло костюма на баща си. Погледна Васерман, после Каралекис, и попита:

— За какво става дума?

Каралекис гледаше право пред себе си.

— Госпожа Васерман предполага, че може да е имало инцидент и това, което се е случило в Таси-ко, е било… опит да се прикрие инцидентът.

— Имате предвид лабораторен инцидент? — попита Епщайн.

Каралекис го погледна.

— Точно така. Иначе…

— Иначе щяха да знаят, че не могат да направят нищо, за да спрат разпространението — довърши Фич. — Трябвало е да унищожат огнището. Просто е трябвало.

— Но дали това е реалистично? — попита Епщайн. — Искам да кажа — знаем ли, че севернокорейците експериментират с подобни неща?

— Да, знаем — изгрухтя Каралекис. — Те имат една от най-интензивните програми за биологично оръжие на света. Като казвам това, си давам сметка, че ние нямаме проучвателни екипи в тази страна, така че не мога да ви кажа къде са им лабораториите. Знаем обаче, че имат програма, и за страна като Северна Корея това вече значи нещо.

— Защо го казвате? — попита Епщайн.

— Защото — отвърна Каралекис — биологическите оръжия дават най-много резултати с най-малко средства. Погледнете го и от тази гледна точка. Една програма за ядрени оръжия струва поне двеста милиона — при това само за начало. Можете обаче да произведете антракс, холера и тиф в един най-обикновен гараж, като използвате оборудване от съседния супермаркет. Не ви трябват ракети, за да го доставите — един аерозолен флакон ще свърши същата работа.

— Ще дам на доктор Епщайн книга по тези въпроси — каза нетърпеливо Фич. — Това, което искам да знам сега, е — ако има такава лаборатория близо до Таси-ко, как би могло да стане гаф?

Каралекис сви рамене.

— Злополука. Пробив в тръбопровод. Не се случва често, но все пак става.

— Третият свят — отбеляза Вуурис. — Там непрекъснато се случват такива неща.

— Ако е било злополука — каза Каралекис. — И ако е бил Испански грип…

— Е, и? — попита Фич.

— Това поставя много по-голям въпрос, нали?

— Убеден съм! — изръмжа Епщайн.

— И какъв е въпросът? — попита Фич.

Каралекис смръщи вежди:

— Искам да кажа… Къде ще го приложат?

Въпросът увисна във въздуха. После Вуурис се разсмя:

— Будалкате ни, нали?

— Какво искате да кажете? — попита Каралекис.

— Просто, че ни будалкате.

— Не — отвърна Каралекис изненадано. — Защо мислите така?

— Защото — с широка усмивка го прекъсна Вуурис — това е грип, за Бога! Всеки може да го хване. Това не е ебола. Това не е ку-треска! Защо корейците ще си играят с някакъв си грип, когато има — какво? Антракс! Зарин! Има милиони по-опасни неща.

Епщайн и Каралекис се спогледаха. След това Епщайн се обърна към Вуурис:

— Мисля, че не разбирате. Смъртността при Испанския грип е…

— Знам какво искате да кажете — скептично възрази Вуурис. — Той е чудовище. Но не е отровен. Не може да се използва, за да нападнеш армия.

— Това е вярно — отвърна Каралекис. — Не може. Но ако намерението е да омаломощиш врага, да нападаш системно цивилното население — тогава Испанската дама е много подходящ инструмент.

— Миналата седмица преглеждах статистиката — намеси се Епщайн. — В Ню Йорк има петдесет и шест болници, които приемат спешни случаи — това са осем хиляди легла. Осем хиляди! И още нещо — има и две болници на колела — две, — всяка от които може да поеме — колко? Може би трима души на час. — Замълча за малко. — Една биологична атака срещу Ню Йорк или който и да било град би била… неспасяема.

— Другият проблем с грипа е, че той се самовъзпроизвежда — продължи Каралекис. — Започне ли, става нещо като верижна реакция — размножава се все повече и повече. Нещо като ядрен реактор. От друга гледна точка, това е по-скоро като неутронна бомба, защото не поврежда инфраструктурата на врага. Убива хората, но оставя сградите невредими.

— Колко смъртоносно е това нещо? — изръмжа Вуурис.

— Какво да ви кажа — отговори Каралекис. — Ако имате подходящия щам… Теоретично можете да разпалите биологичен пожар, който би унищожил всички хора на планетата, освен ако не са имунизирани.

— Разбрах — отговори Вуурис. — Но ние не говорим „теоретично“. Говорим за този щам в Северна Корея. Питам колко е смъртоносен?

— Добре, да го кажа по-друг начин — каза Каралекис. — През есента на 1918 година Испанският грип уби повече от половин милион американци. Това е повече, отколкото умряха в двете световни войни, Корея и Виетнам, взети заедно. И това само за четири месеца!

— А какво ще кажете за чумата? — попита Фич. — Трябва да е още по-лошо.

— Може би — отвърна Каралекис. — На чумата обаче са й трябвали двадесет години да свърши тази работа. Испанският грип е убил двадесет или тридесет милиона само за година.

— Господи! — прошепна Фич.

Епщайн се обърна към Вуурис.

— Споменахте ебола. Това наистина е ужасен микроб, но е… стабилен. Истината е, че е много трудно да бъде прихванат.

— Толкова трудно, колкото и СПИН — добави Каралекис.

— Трябва да има обмяна на телесни течности — нямам предвид кихане — продължи Епщайн, — но грипът… Точно както казахте, всеки го прихваща.

— На всичко отгоре не е стабилен — допълни Каралекис. — Нямаме ваксина за грипа, който ще дойде следващата година…

— Мога да кажа също — вмъкна Епщайн, — че нямаме ваксина и за грипа от миналата година. Простата истина е, че Испанската дама е била най-смъртоносното заболяване в цялата човешка история.

— При това в естествената си форма — каза Каралекис.

— Какво имате предвид под „естествена форма“? — попита Фич.

— Просто догадка. Ако корейците са започнали да си играят с мутациите, променяйки гените… те биха могли да създадат чудовищен вирус с още по-големи смъртоносни качества.

— Чудовищен вирус! — възкликна Вуурис.

— Той говори за генно инженерство — създаване на чудовище, след като един вирус се свърже с друг — поясни Епщайн.

— Да, но не е ли необходима много усъвършенствана лаборатория, за да се създаде нещо такова? — попита Вуурис.

Епщайн поклати глава:

— „Генентех“ изпраща лабораторни комплекти в училищата. Пък и можете да си ги купите навсякъде за 40 долара.

Известно време никой не каза нищо.

— Значи сме затънали до гуша в лайна! — каза накрая Фич.

— Дилетантски казано — отговори Епщайн. — Но да, това е напълно възможно.

Джанин Васерман стана, отиде до картата на Северна Корея, която висеше на стената, и я загледа.

— Има два проблема — каза Васерман. — Първият е да се открие мястото на инцидента.

— Военното разузнаване може да помогне — каза Фич.

— Сигурен съм, че можем да направим няколко полета — каза Вуурис. — Поне с U–2.

— И с ЕШЕЛОН — добави Фич.

— Какво означава ЕШЕЛОН? — попита Епщайн.

Фич се ядоса на грешката, която бе допуснал пред външен човек, но каза:

— Това е… секретна програма. Не трябваше да я споменавам.

На практика програмата ЕШЕЛОН беше една от най-тайните операции на разузнавателната общност, която осигуряваше електронно подслушване по целия свят. Чрез свързване на сателитите и „подслушвателните центрове“ към серия мощни паралелни компютри, разузнаването на САЩ и на неговите съюзници бе в състояние да прихване и декодира буквално всяка електронна връзка в света — в реално време, още докато се излъчва. След това, намирайки ключовите думи, същата програма идентифицираше и отделяше онези части от информацията, които представляваха интерес.

— Е, какви думи можем да използваме? — попита Вуурис, готов да ги запише.

Фич вдигна рамене.

— Няма какво да използваме. „Грип“ няма да ни докара доникъде…

— Да, но… „грип“ и „Северна Корея“ или „грип“ и „Таси-ко“… Практически всичко свързано с Таси-ко би могло да е интересно.

— Да, може да свърши работа — съгласи се Фич.

— Дори и да открием лабораторията — каза Вуурис, — какво можем да направим? Имам предвид, че е в Северна Корея.

— Ако стигнем дотам, става вече дипломатически проблем — отвърна Фич. — Държавният департамент ще се оправя.

— А ваксината? — попита Васерман. — Колко време ще е необходимо, за да се изработи?

— Шест месеца — отговори Епщайн. — Минимум.

— Не може ли да се приготви и по-бързо, ако се наложи?

Епщайн погледна Каралекис, който вдигна вежди и каза:

— Ако изобщо можем да я направим, може да съкратим срока с един месец. Във всеки случай обаче това е само хипотетично. Не може да се направи ваксина, без да имаш вируса и…

Каралекис довърши изречението му:

— Ние не разполагаме с вируса.

Васерман стисна Каралекис за рамото толкова силно, че той изръмжа:

— Е, добре — прошепна тя, — това е вторият проблем. Мисля, че трябва да го намерим.

 

 

Ако този вирус можеше да бъде открит, помисли си Каралекис, най-вероятното място за това бе сградата без прозорци, наречена Медицински военен център „Уолтър Рийд“ в Бетесда, Мериленд. Там беше Националното хранилище за тъкани или както го наричаха таблоидите — „Библиотеката на смъртта“. Построена като склад, тя бе натъпкана с метални рафтове, запълнени до краен предел с картонени кутии. Във всяка от кутиите имаше парчета от човешка тъкан, отначало потопени във формалдехид, а след това изолирани в малки блокчета парафин. Като цяло в тази сграда се съхраняваха повече от 2,5 милиона парчета човешка плът, в голямата си част принадлежаща на войници, загинали във войните.

Каралекис смяташе, че все в някое парафиново блокче могат да бъдат открити следи от вируса. Най-вероятното място бяха тъканите от белите дробове. С дебелина на хартийка, те принадлежаха на войници, умрели през есента на 1918 г. от дихателни заболявания. Дори и там обаче вероятността да се намери подходяща проба бе нищожна. Тъй като вирусът на грипа започва да се разлага в рамките на 24 часа от смъртта на носителя, най-вероятното бе, че дори и да бъде открит, може да се окаже безполезен за изготвянето на ваксина.

Все пак трябваше да опитат. Подкрепен от Правилника за разследване с национално значение, Каралекис започна изнурително проучване, което можеше да отнеме години. Това беше всичко, което можеше да направи. Почти не вярваше, че самолетите U–2 могат да открият нещо, защото биологичните лаборатории лесно можеха да бъдат прикрити. Програмата ЕШЕЛОН, от друга страна, колкото и огромна да беше, имаше ефективност само когато противникът не се пази. Ако севернокорейските съобщения не бяха споменали думата Таси-ко, програмата щеше да остане празна, а ЦРУ щеше да бъде прецакано.

А може и да не станеше така.

През един светъл февруарски следобед, докато седеше на бюрото си в Отдела за наука и технология, Каралекис бе стреснат от внезапното появяване на Фич.

— Мисля, че Епщайн е решил проблема — каза Каралекис.

— Така ли? — скептично попита Каралекис.

— Да, така! — потвърди Фич, седна на креслото и подхвърли една папка на бюрото.

Лекарят я погледна недоверчиво.

— Какво е това?

— Велико предложение — отговори Фич. — И доста старо. Епщайн ми го спомена и аз намерих копие в архивите.

Каралекис погледна титулната страница:

Изследване на А/Копървик/10/18

Предложено от

д-р Бентън Киклайтър, Д.М.Н.(НЗИ)

д-р Ани Адеър (Джорджтаунски университет)

— А-Копървик, десет-осемнадесет — каза той. — Какво е това, по дяволите?

Фич се ухили.

— Приятелю, това е Голямото блаженство.

— Сериозно?

— Съвсем — каза Фич. — Както и да го наричаш, Испанският грип си е Испански грип.

Каралекис се намръщи.

— Не разбирам.

— Виж, това е предложение за субсидия, отхвърлено предложение, от доктор в Националния здравен институт. Казва се Киклайтър. Има и още някаква, Адеър. Оказва се, че те искат да изкопаят някакви мъртви норвежки миньори. Те се намират в гробище някъде на майната си в Арктика.

— И как ще ни помогне това? — попита Каралекис.

— Умрели са през 1918 година. Според текста — очевидно е какво ги е убило — симптомите са класически. Силна треска, цианоза, всичко останало… И от това, което пише тук — Фич почука по листа, — оттогава те са погребани във вечно замръзнала земя.

— Във вечно замръзнала земя?… — повтори Каралекис, сякаш тепърва осъзнаваше какво могат да означават тези думи. — И… какво мислят те?

Фич вдигна рамене.

— Не знаят. Никой не може да знае. Докато някоя експедиция не стигне там, няма начин да се каже. Но както изглежда, целият район около Копървик е претъпкан с бели мечки.

— И какво от това?

— Затова са ги погребали дълбоко — отвърна му Фич. — Замразени.