Джон Кейс
Конниците на Апокалипсиса (3)

2.

ЕКСТРЕНО

 

ТЕКСТ НА ШИФРОГРАМА 98 СЕУЛ 008070

ПОВЕРИТЕЛНО

ИНФО ЦРУИ–04 ДОДИ 01 ИНР–02

СТРАНИЦА 01

ОТ ПОСОЛСТВОТО НА САЩ В СЕУЛ

ДО ЦРУ ЛЕНГЛИ НЕЗАБАВНО 8030

ПРИОРИТЕТ ВАШИНГТОН

КОПИЯ: АРХИВ, НАЧАЛНИК, С. АЗИЯ/РОК

ОТНОСНО:(К) БЕГЛЕЦ — КАНГ ЙОНГ-ПУ

ОТ: СЕУЛ

1. ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ Е ИЗЦЯЛО ПОВЕРИТЕЛЕН

2. КЦРУ СЪОБЩАВА, ЧЕ СИЛИТЕ НА САЩ/ЮК СА ЗАДЪРЖАЛИ ЛИЦЕТО КАНГ ЙОНГ-ПУ ОТ КНДР НА 01–29–98 В 04.00. КАНГ ТВЪРДИ, ЧЕ Е ВЛЯЗЪЛ В ДМЗ СЪЩАТА НОЩ ПРЕЗ „ТУНЕЛ ЗА ПРОНИКВАНЕ“ ПРИБЛИЗИТЕЛНО НА 27 МИЛИ ЗАПАДНО ОТ СЕХЙОННИ.

3. КАНГ Е ВОЕННОИНВАЛИД И „МЕДИЦИНСКИ СЛУЖИТЕЛ“.

ТВЪРДИ, ЧЕ БЯГСТВОТО МУ Е РЕЗУЛТАТ НА ВОЕНЕН ИНЦИДЕНТ В ТАСИ-КО.

4. КЦРУ ПРИДАВА ДОСТОВЕРНОСТ НУЛА НА ТВЪРДЕНИЯТА НА КАНГ. ИЗТОЧНИК „ВЕЛОСИПЕД“(ПХЕНЯН) НЕ ДОКЛАДВА ЗА ВОЕННА ДЕЙНОСТ В РАЙОНА.

5. КАНГ СЕ СМЯТА ЗА „НЕСТАБИЛЕН“. БЯГСТВОТО МУ ОПОРТЮНИСТИЧНО.

6. ДЕЙСТВИЯ: НЕ СЕ ПРЕПОРЪЧВАТ ТАКИВА (СУБЕКТЪТ ДА БЪДЕ ВЪРНАТ СЛЕД РАЗПИТ ПРЕЗ ДМЗ)

Тейлър Фич разхлаби вратовръзката си, облегна се на стола и с въздишка прочете шифрограмата за трети път. Понеже беше бивш вестникарски репортер (добре де, дори и това да беше само за прикритие, все още пишеше всякакви истории), той се намръщи при употребата на необяснените абревиатури. Колко души знаеха че КЦРУ е „Южнокорейското ЦРУ“ с официално название Агенция за планиране на националната сигурност на Южна Корея? Колко души знаят, че КНДР е официалното съкращение за Корейска народнодемократична република (значи по-простичко „комунистите“)?

Отговорът беше — малцина. Фич нямаше предвид широката публика. Имаше предвид Управлението.

Почеса се и се замисли дали не трябва да си боядиса брадата. Не го бе правил от завършването на колежа и тя беше започнала да побелява като косите на слепоочията му. Това не му харесваше. Дори му беше противно (въпреки че трябваше да си признае — не толкова, колкото започналото му в последно време да наедрява шкембе). Може би трябваше да се запише в някакъв спортен клуб. Може би…

Може би трябваше да се съсредоточи върху това, което се налагаше да върши в момента. Можеше да смъкне двадесетина килограма, разбира се, но шифрограмата пак щеше да си остане тук. Трябваше да направи нещо с нея.

Като например… да я прати в архива. Просто да я вдигне от бюрото си и да я прошнурова. Не изглеждаше, че този, Канг ли беше, е част от върхушката. Не беше член на Народното събрание или дори приближен. Фактически освен ако резидентурата им в Сеул не бе объркала всичко, този Канг дори не беше и член на Корейската трудова партия. Всичко на всичко някакъв фелдшер, при това провинциален.

Таси-ко. Къде, по дяволите беше това?

Фич се завъртя на стола си и погледна голямата карта, закачена на стената зад гърба му. Това беше военнотопографска карта на Северна Корея с подреден по азбучен ред списък на градовете и селата. До всяко наименование имаше посочени координати на географската ширина и дължина в градуси, минути и секунди.

Картата започваше от ДМЗ — дебела зелена линия от изток на запад, която следваше 38-ия паралел. На север от тази линия малки червени карфички отбелязваха местоположението на пехотните и артилерийски поделения на КНДР. Морските бази и летищата бяха отбелязани със сини и бели кабарчета.

Таси-ко беше в сектор К–7, Това означаваше Втори корпус, в подножието на Диамантените планини, около 110 километра на север от ДМЗ. В средата на нищото. Освен ако…

Нещо се бе случило там. А може и да не се беше случило. Източникът в Пхенян не бе чул за никакъв „инцидент“, както не бе чул и Фич. Но това все още не означаваше нищо. Северна Корея беше загадъчно място. Там ставаха много неща, за които не се съобщаваше нито в страната, нито извън нея. Единственото сигурно нещо бе, че този Канг беше рискувал живота си, за да дезертира. Въпреки че беше възможно и гладът да го е принудил да го направи. Защо пък ще трябва да лъже? Защо трябва да си измисля някакъв „инцидент“, когато всичко, което трябва да каже, е: „Гладен съм“?

Може би нещо се бе случило. Но какво? Шифрограмата не предлагаше дори и намек. Фич знаеше защо — Сеул не бе попитал, защото Сеул бе мързелив.

Смяташе се за елитен пост, но всъщност през половината време резидентурата вземаше това, което им даваха корейците, преписваше го и го пращаше в Ленгли. Дори не го обработваха! Не задаваха въпроси. Само го препращаха и отиваха до най-близкия бардак.

Фич измърмори недоволно, обърна се към бюрото си, придърпа клавиатурата и написа:

КАКЪВ „ИНЦИДЕНТ“?

След това натисна бутона за шифриране, изчака компютърът да изплюе готовия резултат и после го изпрати до Сеул от големия червен факс, който бе поставен като бюст върху пиедестал до прозореца.

 

 

Разшифрованият отговор бе на бюрото му на следващата сутрин. Според МОТАУН (както обичаше да се нарича „Сеул“), Канг твърдял, че Таси-ко е напълно разрушено преди около десет дни. Това, казал той, станало след като върху него бил хвърлен експлозив от въздуха. Няколко часа преди това селото било обкръжено от войници. Нямало други оцелели освен Канг. Селото било изравнено със земята от булдозери.

ИЗТОЧНИКЪТ ТВЪРДИ, ЧЕ ТАСИ-КО Е ЦЕНТЪР НА ЕПИДЕМИЯ ПРЕДИЗВИКАНА ОТ (НЕИДЕНТИФИЦИРАНА) ИСПАНКА. ТВЪРДИ ЧЕ ДЕЙСТВИЯТА НА КНДР СА РЕЗУЛТАТ ОТ ИНСПЕКЦИЯ НА ВИСОКОПОСТАВЕН ЛЕКАР ОТ ПХЕНЯНСКИЯ ИНСТИТУТ ЗА ЗАРАЗНИ БОЛЕСТИ.

„Каква испанка? — помисли си Фич. — В Северна Корея няма никакви испанки. Или ако има, те са толкова бройки, колкото в Източен Тимор оркестрите с банджо. Във всеки случай как са разбрали какво е предизвикало епидемията?“

Съобщението приключваше с кратък пасаж, в който МОТАУН подчертаваше, че няма начин да потвърди информацията, която, отново напомняха, произлиза от източник, който не може да бъде смятан за сигурен.

Те, разбира се, бяха прави и Фич трябваше да признае, че този Канг май наистина е луд. Все пак… Нищо не пречеше да завърти няколко телефона. Защото човек никога не знае. Просто никога нищо не се знае.

Трябваха му снимки на Таси-ко (или поне на това, което бе останало от него). Имаше две места, откъдето можеше да ги намери. Първото беше Националното разузнавателно бюро или НРБ. То беше „филиал“ на ЦРУ, който му струваше 6 милиарда долара годишно, и беше специализирано за снимки с висока разделителна способност, направени от разузнавателни спътници. За съжаление НРБ изискваше всяка заявка за услуга да бъде потвърдена от Офиса за свръзка на ЦРУ — което от своя страна означаваше, че заявителят трябва да има код, който да отговаря на една от програмите за специален достъп на ЦРУ.

В този случай нямаше никаква програма и следователно код липсваше. Фич просто следваше нюха си, а Офисът за свръзка са мръщеше на такива неща.

За щастие Пентагонът бе много по-услужлив от НРБ и Фич бе сигурен, че може да получи това, което му трябва, от Националната картографска и топографска агенция. Тя беше единственият доставчик на военните за топографски данни от космоса и в много отношения архивът й бе доста по-подробен от този на НРБ. Докато Бюрото се концентрираше върху свръхчувствителни обекти, като разположението на военни поделения или ядрени реактори, задачите на НКТА бяха много по-широки.

Като допълнение към обикновените военни задачи, НКТА имаше и много по-голямата отговорност да топографира света — целия свят — триизмерно, като същевременно държи сметка за свлачищата по бреговите линии, за промените в климата и развитието на селското стопанство на всеки континент.

Точно тази последна задача имаше предвид Фич, когато се обади на дежурната в НКТА и каза, че има нужда от „картинки“.

— Попаднали сте където трябва. Какви „картинки“ ви трябват?

— От Северна Корея.

Жената издаде неразбираем звук, нещо подобно на приглушено грухтене.

— Значи ли това „да“?

— Е, зависи. Пространството е голямо.

Фич се извъртя в креслото си и потърси индекса в картата за Таси-ко.

— Имам и координатите.

— Дайте ми ги.

Той го направи.

— Имате ли координати за време?

— Да, практически имам два — трябва ми нещо, което е снимано миналата седмица, и друго, което е снимано преди месец или дори повече.

— Преди и след — каза жената.

— Точно така.

— Добре… Ще видя какво мога да направя, но ако е в тундрата, каква разделителна способност ще ви трябва?

— Ще ви успокоя — каза Фич. — Нищо особено. Снимки на терена и само това. Стига да мога да направя разлика между паркинг и оризище.

— Добре — каза жената. — Не мисля, че това ще е проблем, макар че ако си говорим честно, мисля, че може да получите всичко това и от Интернет.

— Аз не съм в Интернет — отвърна Фич.

— Защо?

— Не мога. Ако го направя, ще ме убият.

— Какво искате да кажете?

— Това е въпрос на сигурност. Никой от компютрите тук не е свързан с телефон.

— За всеки случай: ние сме на адрес www.nima.com. — Последва пауза. — Разбрахте ли го?

— Да — отвърна Фич. — Разбрах, но докато не направим връзка, всичко остава под въпрос.

 

 

Снимките пристигнаха още същия следобед, донесени на ръка от куриер на Пентагона, точно когато Фич се обличаше, за да си тръгва. Застанал на вратата, той отвори плика и извади две големи снимки. Първата беше полуцветна снимка от Ландсат и покриваше 90 акра — около три километра ширина. Тя показваше циментови къщи, заобиколени от сухи полета, в подножието на Диамантените планини. Отпечатък на задната й страна показваше времето, датата и координатите:

13:07:23Z

1–13–97

38° 14′16″N; 126° 54’08″Е

Втората снимка беше черно-бяла и на гърба й имаше печат, който показваше, че е извършена при разузнавателен полет на военновъздушните сили, чийто код беше заличен. Снимката имаше дата 28.01.1998 г. и същите координати като първата снимка. Въпреки че ъгълът беше по-различен — само с 30 градуса, — изображението беше недвусмислено.

Показваше поле. Само със сняг наоколо.

Сърцето на Фич се разтуптя. Погледът му прескачаше от едната снимка към другата. Провери за втори път координатите, но всъщност нямаше нужда да го прави. Същото двулентово шосе, което минаваше през селото от снимката на Ландсат, минаваше и през „паркинга“. „Господи! — помисли си той. — Това е като магия. Веднъж го виждаш, след това не го виждаш.“

Въпреки че знаеше какво представляват тези снимки — унищожение. Знаеше също, че понеже е първият, който го е отбелязал, ще получи доста похвали. Може би дори медал или най-малкото писмена благодарност в досието си. Ето защо, застанал на прага на офиса, с толкова много смърт в ръцете си, той се ухили.

 

 

Минаха почти 48 часа преди да пристигне копие от разпита на Канг. Текстът беше все още на корейски — 26 страници, написани на ръка, придружени с кратко извинение от МОТАУН (чиито преводачи потвърждаваха достоверността). Фич се надяваше да даде превода на някой участник в (даваше си сметка, че наименованието е малко претенциозно) „Работната група Таси-ко“. Тъй като това не бе възможно, той се задоволи да покани Хари Иное. Натурализиран в Америка японец, Хари владееше перфектно корейски и още четири езика.

Групата се състоеше от петима души. Освен Фич и Иное присъстваше Джанин Васерман — ветеран в службата, току-що завърнала се в централата от мисия в Сеул; Алън Вуурис, талантлив анализатор, който бе изградил кариерата си в Националния център за анализиране на снимки; и доктор Джордж Каралекис, лекар от Отдела за наука и технология.

Фич ги прие в малката заседателна зала, която бе резервирал в петък сутринта, и им подаде копия от снимките, които бе получил от НКТА. След това попита Хари Иное кога може да получи превод на разпита.

— Зависи — каза Иное. — Мога ли да го взема вкъщи?

Фич поклати отрицателно глава.

— Тогава във вторник.

— Добре — отвърна Фич. — Междувременно защо просто не го погледнеш? Виж за какво става дума.

Иное кимна и започна да чете.

След като всички заеха местата си, Фич им обясни защо са се събрали. Каза им, че фелдшерът Канг е прекосил демилитаризираната зона и е разказал една неправдоподобна история, но че снимките пред тях я потвърждават. По някаква причина севернокорейската армия е използвала нещо като въздушни експлозии, за да разруши цяло село. И че ако може да се вярва на преброяването отпреди трийсет години, са убити повече от сто души.

— Не виждам никакви трупове — каза Вуурис, загледан в снимките през дебелите стъкла на очилата си. — Виждам само купчина отломки.

— Прав си — каза Фич. — Канг може да е сгрешил. Може би някой друг също е успял да се измъкне.

— Може би всички са успели — предположи Васерман.

Фич я погледна. Васерман беше висока и едра жена, на около четирийсет години, със суров глас и остри сини очи. Беше облечена така елегантно, че караше Фич да си мисли за скъпи маркови къщи на прочути дизайнери. (Разправяха, че имала много пари и родствена връзка с Гугенхайм, или да не би пък да беше Ротшилд? Във всеки случай — стари пари, и при това много.)

— Какво имате предвид? — попита той.

Васерман повдигна рамене:

— Няма да е първият случай, в който севернокорейците местят хора от едно на друго място. Също така няма да е и първият път, в който правят някакви инсценировки.

Фич помисли върху това и каза:

— Може и да има нещо такова. Може и да са ги изселили. Може би мястото им е трябвало за нещо друго. Но не това е, което казва Канг, а той е единственият ни източник.

— След като го споменахте, какво точно казва Канг? — попита Каралекис. — Каква е причината за цялото това унищожение?

Фич се обърна към Иное и вдигна вежди.

Иное се изкашля и се вгледа в текста пред себе си.

— Той казва — превеждам свободно, — че в селото имало епидемия. Много хора умрели.

— Казва ли от какво? — попита Каралекис.

Иное поклати глава и прегледа листовете.

— Не. Казва, че никога не бил виждал нещо подобно — температура над 42 градуса, гангренозни гениталии… — Погледна въпросително Каралекис, но неговото лице беше безизразно като маска.

Иное обърна следващата страница.

— Повръщане, непрекъснати кръвоизливи — от устата, носа, очите… Господи, чуйте това! Някои от тях са посинели. Станали светлосини.

Каралекис кимна.

— Това не ви ли учудва? — попита Иное. — Хората да посиняват?

Каралекис вдигна рамене.

— Случва се. Нарича се цианоза.

Фич се обърна към доктора.

— Знаете ли какво казва този човек? Да ви напомня за нещо?

— Може да бъде всичко — отговори Каралекис.

Фич и Иное се втренчиха упорито в него. Накрая Фич каза:

— Не. Не може да бъде „всичко“. Не може да бъде хрема например. Не може да бъдат хемороиди.

Каралекис се ухили.

— Нямах предвид това. Имах предвид, че не знам колко може да се разчита на наблюденията на Канг. Нямам представа каква подготовка има…

Васерман се изправи.

— Може ли… Моля ви! Не виждам какво общо има това с разрушаването на едно село в Северна Корея. Някои хора са били болни…

— Очевидно много болни.

— Е, и какво?

Иное вдигна пръст и го размаха.

— Чакайте малко. — Той обърна няколко страници. — Тук пише: „те искаха да“… най-близката английска дума ще бъде „обгаряне“. Искали са да обгорят мястото.

— И как Канг би могъл да знае мотивите на армията да направи това? Те ли са му казали? — попита Васерман.

— Не — отвърна Иное малко обидено. — Права сте. Това е само негово предположение. Но той казва, че са умирали един на всеки трима или четирима болни, преди да дойде докторът от Пхенян. Веднага след това, седмица или малко повече, селцето е било унищожено.

— И той смята, че е било „обгорено“?

Иное кимна.

— Като рана.

— А ако не са се опитвали да контролират болестта? — попита Васерман. — Ако просто са се опитали да я прикрият?

— Защо ще им трябва да я прикриват? — попита Фич.

— Защото икономиката им е в разруха, заводите са затворени, хората гладуват, нищо не работи — отговори Васерман. — Последното нещо, което им трябва, е допълнителна лоша слава.

— И вие мислите, че биха убили сто души по тази причина?

Васерман си помисли и след миг отвърна.

— Абсолютно.

— А докторът? — попита Каралекис. — Онзи от Пхенян? Какво казва той за епидемията?

— Той е казал… — Фич погледна Васерман и като видя скептичното й изражение, се поправи. — Извинете ме. Не знаем точно какво е казал докторът. Но според Канг докторът е хвърлил вината за всичко това върху… Испанската дама. Или госпожа — както предпочитате.

Васерман се изкикоти и Фич изскърца със зъби.

— Вижте! Казвам ви това, което е казал този човек!

Настана тишина. Вуурис избърса носа си, а Каралекис се изкашля, но никой не каза нищо. Най-сетне Иное се обади:

— Всъщност не е.

Фич изглеждаше едновременно и объркан, и раздразнен.

— Какво не е?

— Не е казал точно това. — Иное почука с пръст листата пред себе си. — Не е казал „Испанката“. Казал е „Испанската дама“. Казал е, че според доктора за всичко е виновна Испанската дама.

— В такъв случай, без мен — каза Фич.

Иное направи отчаян жест, сякаш за да покаже, че само се е опитал да помогне, когато внезапно забеляза, че Каралекис се е вторачил в него, и попита:

— Какво има?

— Какво точно казахте?

Иное се смути.

— Имате предвид превода?

Каралекис кимна.

— Да, това са подробности, но… според Канг докторът е казал… — той пак погледна страницата, — докторът е хвърлил цялата вина върху Испанската дама.

— Испанската дама — повтори Каралекис.

— Да, точно така пише.

— Не Испанката?

Иное поклати глава.

— Не.

Каралекис дълго гледа преводача в очите. След това преглътна и се обърна към Фич:

— Най-добре е да се обадите в Атланта.

— В Атланта? Къде в Атланта?

— В Центъра за контрол върху заразните болести — каза Каралекис. — Ако вашият човек е прав, това нещо може да убие повече хора, отколкото са избити през Втората световна война.