Джон Кейс
Конниците на Апокалипсиса (28)

27.

Узи Вилас бе свършила по-голямата част от подготвителната работа в ЦКЗ и Ани бе доволна.

Електронният микроскоп сканира площ с размер приблизително една милионна част от милиметъра. Вирусите са изключително малки — няколко милиона вируса могат да се съберат в една точица. Когато обаче се намират в тъкан или кръв, те се разпръскват. Нещо повече, броят им зависи от състоянието на инфекцията. За да могат да се открият вируси, които да бъдат наблюдавани без дълго и изнурително търсене, се култивират вирусни проби, най-често в пластове от клетки на бъбреци на маймуна. След това се концентрират във високоскоростни центрофуги. Понякога вирусите се репродуцират чрез технология, наречена PCR.

Вирусната проба, която Узи бе осигурила за себе си и за доктор Киклайтър, вече беше концентрирана, след това гранулирана и полученият материал бе впръснат в колофон. Получилите се мънички твърди топчета бяха поставени в епруветки, епруветките бяха опаковани в памук и поставени в метален контейнер, на капака на който имаше знак за биологична опасност.

В НЗИ работеха няколко специалисти по електронна микроскопия. Ани ги използваше често, защото не обичаше да прекарва времето си пред електронния микроскоп в търсене на отпечатъци от вируси. Самият микроскоп беше тромаво устройство с размерите на телефонна кабина и се намираше в мазето. Поради необходимостта от абсолютна неподвижност, стаята бе напълно изолирана и балансирана върху специални подпори. Това беше, което Ани не харесваше в нея — че е мъртва стая с атмосферата на захлупена стъкленица. Да прекарваш времето си в нея беше все едно да си жив погребан.

Тя остави вещите си в офиса и мина през досадната процедура по обличане на стерилни дрехи. След това постави една топчица на подложката и завъртя към нея диамантеното острие, което започна да отрязва многобройни люспички с дебелина един ангстрьом. Машината ги разпръсна в течност. След това идваше сложната част — да се извади малката кръгла „решетка“, която след това да бъде сложена под микроскопа, и да се постави върху нея една от вирусните проби. Самата „решетка“ представляваше мъничък диск с диаметър шест милиметра — колкото малко копче или хапче. За нея имаше специална вдлъбнатина под системата за наблюдение. Проблемът бе да се хване този диск с микроскопични пинсети и да се „грабне“ или „загребе“ една от плуващите люспички вирусен материал. Тя трябва да се извади от разтвора и да бъде закрепена добре към повърхността на „решетката“. Ани се вгледа в плуващите люспички вируси и потърси някой с отблясък на злато. Златистите са най-тънките люспи и поради това — най-добрите. Колкото по-тънка е люспата, толкова по вероятно е да успееш да изолираш вирусна проба, която да подлежи на разпознаване.

 

 

Две проби паднаха от ръба на диска и трябваше да бъдат отхвърлени. Третата се разкъса, когато се опита да я закрепи на решетката. След това, когато без малко да успее, тя започна да кашля — в най-неподходящия момент, точно когато бе закарала „решетката“ под една чудесна златна люспа. Загуби я, разбира се, и й бяха нужни още три опита, преди да успее. Господи, вече й се повръщаше от този грип!

Сега щеше да види как точно изглежда. Постави решетката в „кутията“, пъхна я в микроскопа и го включи. Отне й почти час да открие това, което търсеше, а когато го откри и засили увеличението, за известно време то й се изгуби. Когато най-сетне отново го откри, тя се намръщи.

Вирусът на грипа прилича на топка с много шипове и бучки. Шиповете са антигени, които се закачат за слизестите мембрани на дихателния тракт. При всеки щам на вируса шиповете имат различна форма. Когато имунната система е предупредена за определен щам от предишна инфекция или ваксинация, имуноглобулинът на тялото разпознава шиповете и реагира, като ги обвива и неутрализира. В случая на вирусната проба, която тя наблюдаваше, шиповете обаче изглеждаха… странно. Не приличаха на нито една грипна проба, която бе виждала. Изглеждаха някак си хлъзгави — лепкави и неразличими, сякаш протеините на повърхността бяха покрити с желе.

Ани се намръщи. Често човек не може да е сигурен какво точно вижда през микроскопа. Нещата стават по-ясни, когато направиш снимка. Тя направи микрография. Някои от по-новите машини са свързани с компютри и позволяват на оператора да запамети серия от образи, които след това могат да бъдат оцветени и подложени на различни визуални манипулации, които изчистват изображенията. Времето за използване на тези машини беше строго разпределено, като времето за гледане през световно известен телескоп. Ани работеше със стара машина. Тя беше направена така, че произвеждаше негатив на стъклена плака. След това той можеше да бъде увеличен като всеки фотографски негатив. Ани направи няколко позитивни отпечатъка, защото беше сигурна, че ЦКЗ ще иска копие. Закачи ги да съхнат и взе един от мокрите отпечатъци. Искаше да го сравни със съществуващите микрографии на А/Пекин/2/82, които се намираха в базата данни на компютъра.

Влезе в една от централните бази данни на НЗИ и си проправи път към визуалния архив на образци на грипни вируси. Натисна бутона за търсене и изчака страницата да се зареди. Това й отне ужасно много време, защото компютърът беше стар и бавен. Когато А/Пекин/2/82 се появи на екрана, тя поклати глава. Беше идентично на изображението на нейната микрография — и все пак не беше същото. Образът на екрана беше ясен и чист, за разлика от неясните очертания от снимката. Същевременно структурата им беше еднаква. Не можеше да го разбере. Натисна няколко клавиша и направи отпечатък от образеца на компютъра.

Узи й бе дала и слайдове от имунофлуоресцентните проби на вируса. Това беше начинът, по който се идентифицираха повечето грипни щамове. Пробите се подлагат на антитела от известни щамове, отбелязани с радиоактивни маркери, които ги правят флуоресцентни. Под флуоресцентен микроскоп, когато антителата от определен щам се сблъскат с антигени от същия щам, вирусът светва ярко като неон.

В този случай това, което видя, беше много странно. Доста вирусни частици светнаха, но с приглушена светлина. Не така блестящо, както бе нормално. Освен това трябваше да има много повече вирусни частици, отколкото тя виждаше в бледите светлинки. Сякаш част от вируса бе невидима за антителата, а дори и когато бе видима, ефектът на маркера бе значително намален.

Тя изтича при доктор К и после двамата разгледаха пробите на Узи под флуоресцентния микроскоп. Доктор К искаше да се убеди, че в оригиналния слайд няма аномалии. Всичко обаче се потвърждаваше — не плътен облак от ярки звезди, а малък рояк от приглушени светлинки.

— Да го вземат дяволите — каза той. — Сякаш рецепторите по някакъв начин са възпрепятствани да обвият антигените.

Тъй като известните антитела са маркирани, видима флуоресцентна реакция протича, когато те открият специфичните за тях вирусни антигени и ги убият. В този случай антигените бяха там. Вярно. Но антителата не ги откриваха.

— Аз мисля, че това… — каза Ани, — че отхвърля В-клетките.

— Нищо чудно, че хората са боледували толкова дълго. И ти мислиш, че някой е направил комбинация, за да потисне имунната реакция?

— Е, ако не да я потисне, поне да я забави. Искам да кажа, че след като виждаме тези приглушени реакции, може би и В-клетките евентуално ще ги видят.

— Така е.

— Напомня ми на морбили — внезапно каза Ани.

Морбили е друг вирус, структурно сходен с грипния. Също като грипния вирус, който гледаха, вирусът на морбили пречи на В-лимфоцитното производство на имуноглобулин.

Докато приключат конферентния разговор с Узи и други специалисти от ЦКЗ, Ани вече бе изтощена. Не можеше да спре да се прозява. Сега разбираше защо този грип се проточва толкова дълго. Усещаше потисната собствената си имунна система, все едно беше болна от СПИН.

Когато Ани най-сетне си тръгна, доктор Киклайтър бе все още на телефона. Тя почука на касата на вратата и му махна с ръка. Той отговори на махването, без да я погледне.

Бяха обсъждали възможността той да говори с ФБР. Макар и неохотно, се беше съгласил. Беше повече възбуден за научните възможности, които откриваше промененият вирус, отколкото загрижен за това, което може би беше разкритие за плановете на култа относно Испанския грип.

— Невероятно е — бе го чула да казва по телефона. — Сякаш вирусът е облечен в тефлон, разбираш ли? Бих искал да зная как е направено това, защото ако го обърнеш наопаки и повишиш имунната реакция…

Беше много уморена. Вървеше към колата си и въпреки топлото време леко потреперваше. Конуси светлина се спускаха от уличните лампи. Чуваше приглушените звуци на трафика по Уисконсин Авеню и Белтуей. Каквато и енергия да бе имала, беше я изразходвала в лабораторията и пътят през огромния и почти опустял паркинг на НЗИ й се стори много дълъг и изморителен. Когато най-сетне стигна до хондата си, почувства облекчение. Искаше просто да се прибере и да си легне.

Тъкмо преди да излезе на Уисконсин Авеню, някаква кола я удари отзад и метал застърга в метал. Предпазният колан се изпъна, после я отхвърли обратно на седалката.

„О… не — помисли си тя, — само това ми трябваше!“ Избърса си носа и разкопча предпазния колан, за да излезе и погледне. Вече знаеше, че пораженията са такива, че ще й се наложи да мине през досадната процедура да вземе данните за застраховката и може би дори да изчака полицията.

Младежът, който я бе ударил, вече бе слязъл от колата си и съкрушено гледаше смачканата й броня. Носеше бейзболна шапка с козирката назад.

— О, Боже! — Той тъжно поклати глава. — Баща ми ще ме убие.

Бронята бе изкривена и смачкана. Регистрационният номер висеше на единия си ъгъл. По асфалта бяха пръснати парчета от счупени стопове.

— Много съжалявам, госпожо… Аз просто…

Големият му черен микробус се извисяваше над малката й хонда. Лявото задно колело бе заклещено от смачканата броня.

Той се доближи до нея.

— Мислите ли, че трябва да извикаме полиция?

— Би трябвало.

До тях спря каравана и през прозореца й се подаде червенокос мъж.

— Трябва ли ви помощ?

После бързо слезе и каза на хлапето:

— Уф! Ама наистина си я заковал.

— Аз само…

И изведнъж я хвана през раменете, придърпа я към себе си и натисна влажна кърпа със сладникава миризма към устата и носа й. С разширени от ужас очи тя видя, че задната врата на караваната се отваря. Паникьосана, Ани започна да се дърпа, но само след секунда беше в караваната. Там имаше и някой друг… След това вратата се затвори и светлините над главата й изгаснаха.

 

 

Те бяха висок полицай и нисък полицай — комбинация, която накара Франк да се зачуди кой играе добрия и кой — лошия, когато започнат да играят на тези игрички.

— Имате ли застраховка? — попита високият, докато оглеждаше касата на вратата и ключалката.

Франк отвърна, че има.

— В такъв случай препоръчвам ви да смените бравите. При всички положения ще превишите лимита си, но обикновено те покриват това.

Подаде на Франк листче, на което бе записан номерът на полицейския доклад.

— Ако намерите серийните номера — имам предвид на компютрите, — обадете се и им ги съобщете, въпреки че шансовете са по-скоро никога вече да не си видите собствеността. Разглобяват ги на части, като колите. По това време следващата седмица процесорът ви ще е в Хонконг, а харддискът — в Мексико.

Кимна на партньора си и тръгнаха към вратата.

— Това ли е? — попита Карлос. — Това ли е всичко, което ще направите? Взимате отпечатъци от пръсти. Говорите с Франк. Питате го какво се е случило. А аз? Аз искам да дам показания. И ако тези хора някога бъдат задържани, ще повдигна обвинение за физическо насилие.

Франк беше отегчен, полицаите бяха отегчени, но Карлос явно бе в състояние на силна възбуда.

Високият полицай го погледна.

— Искам да се разпространи описанието на тези хора. И лично бих искал да присъствам на разпознаването. Аз съм свидетел, който иска да сътрудничи.

— Гледате много телевизия, господин… — каза ниският.

— Карлос — намеси се Франк, — мисля, че полицаите имат…

— Рубини — натърти Карлос. — Казвам се Карлос Рубини. Що се отнася до средствата, които използвате, вие действате, сякаш това е проста кражба, а тя не е. Това беше опит за отвличане. Това е много сериозно престъпление. Наказуемо със смърт, ако не греша. Трябва да направите нещо. Като гражданин, не съм доволен от вашите действия. Погледнете този човек.

Карлос посочи Франк. Той се беше почистил, но изглеждаше сякаш е участвал в пиянска свада. Дясното му око бе започнало да почернява, а от пръстите му течеше кръв. Това беше най-големият проблем — кръвта не спираше. Ръката му бе увита в кърпа и въпреки че тя беше вече третата, кръвта все още се просмукваше през нея.

Високият полицай хвърли на Франк одобрителен поглед и каза:

— Струва ми се, че господин Дейли е заварил тези мръсници по време на кражба. Не чух нищо за никакви оръжия. Доколкото разбирам, един мъж е носил крадените предмети надолу към колата, която е била доста далече от входа. И така — имаме крадец Б, който влачи стоката към колата, а крадец А е все още тук и гледа какво друго може да се вземе, когато господин Дейли се прибира. Човекът, който е вътре, влиза в килера. Мисля, че това е вероятният сценарий. Когато господин Дейли посяга към телефона, за да се обади на полицията, този човек излиза от килера. Какво ще кажете, господин Дейли?

Франк вдигна рамене.

— Звучи почти вярно.

Карлос се намръщи и се изпъчи.

— Това не е вярно. Защо тогава са взели документите на Франк?

Ниският полицай говореше по клетъчен телефон и когато свърши, погледът му беше изпълнен с подозрение.

— Дежурният сержант казва, че наши хора са били тук преди няколко дни. Нещо, свързано с наркотици. Онова има ли нещо общо с това?

— „Нещо свързано с наркотици“! — възмутено каза Карлос. — Този човек беше отровен, щеше да бъде убит, и сега аз слушам инсинуации.

Ниският каза, че не е имал намерение да прави никакви инсинуации.

— Надявам се — остро отвърна Карлос.

— Взели са документите ви и компютъра ви — каза ниският. — Казвате, че сте репортер, така ли?

Франк кимна.

— Значи… работите върху нещо… което може да притесни някого?

Франк искаше да си тръгнат. Полицаите, Карлос, всички. Искаше да се обади на Ани и да види какво е направила в лабораторията. И след това да отиде при нея и да поработят заедно върху това, което той пишеше за Глисън. Поклати глава и каза:

— Не. Работя върху една статия за грипа.

Полицаите си тръгнаха, а Карлос възкликна:

— Франк, ти знаеш, че това не е кражба. Ще ти кажа едно нещо: гражданите имат право да изискват от правителството. — Размаха пръст. — Не трябва да оставяш немарливостта им да им се размине. Как иначе ще започнат да работят по-добре?

Франк се опита да не се засмее.

— Прав си, Карлос. Наистина много ценя помощта ти. Ако не беше дошъл… Прощавай. Просто съм страшно скапан.

— Ще говоря с домоуправителя да се сложи нова брава на външната врата. Ще ме подкрепиш ли?

— Абсолютно.

— Не ми харесва — каза Карлос, — че някой може ей така да си прави тук каквото си ще. — Посочи ръката на Франк. — Искаш ли да те закарам до спешното отделение? Това трябва да се зашие.

— Ще се оправя. Приятелката ми ще ме закара.

 

 

Телефонът на Ани даваше заето. Франк наплиска лицето си и внимателно почисти кръвта с кърпа. След това изля половин шише кислородна вода върху ръката си — гледаше как водата пусна мехурчета и се превръща в розова пяна. После превърза пръстите си с марля и я закрепи с лейкопласт.

Телефонът на Ани все още даваше заето, така че той се качи в колата и тръгна към къщата й. Ако Ани не си беше вкъщи, Инду щеше да го пусне и той щеше да я почака. Когато почука, Инду дръпна завесата, погледна го, после бързо отключи вратата.

— Ани я няма, Франк — каза тя. — Притеснена съм. Заповядай, влез.

— Притеснена? Защо?

— О, Господи! Какво ти е? — възкликна тя, когато го видя отблизо.

Той не обърна внимание на въпроса й.

— Защо си притеснена?

Гладкото кафяво лице на Инду се сбръчка.

— Полицията се обади за колата й.

— Защо?

— Намерили са я на паркинга на НЗИ — изоставена.

— Изоставена?

— Казаха, че бронята била смачкана. Но защо не се е обадила да я вдигнат? Не може просто да остави колата си там, Франк. Притеснявам се, че може да е ранена, че може би е в болница.

— Кога стана това?

— Обадиха се, ами… преди половин час.

Франк прекара следващия час на телефона. Първо позвъни във всички болници. Ани не беше в нито едно спешно отделение. След това се обади на полицията — на столичната, в Бетесда, на парковата полиция, на полицаите в Мериленд. Никой не се беше обаждал на 911 или на другия „неспешен“ телефон да докладва за инцидент. Охраната на НЗИ беше открила колата и бе докладвала на полицията.

— Наистина се притеснявам, Франк. Тя може — не знам, просто да обикаля някъде, замаяна или нещо такова. — Поколеба се и с проблясък на надежда попита: — Може би е у вас. — Мислиш ли, че е възможно?

Той се обади. Не, не беше там, но може би беше оставила съобщение. При боричкането телефонът беше съборен. Ако се бе обадила по това време, щеше да бъде прехвърлена към гласовата му поща. Звънна там. Безизразен женски глас го информира, че има три съобщения. Първите две бяха от Ани — обажданията й от Атланта за архивния грип и опитите. Беше забравил да ги изтрие.

Третото обаждане беше само отпреди половин час и когато го чу, настръхна. Гласът бе механично променен и електронното бръмчене му придаваше нечовешки тембър.

— Нещо да ви липсва? — Последва смях. След това отвратителна, подигравателна версия на част от съобщението на Ани от предната вечер: „О, Франк, бих искала да си тук. Мразя да говоря с машини“ — Отново смях. — „Нека се договорим. Искаш ли пак да видиш приятелката си? Тръгни към Светлината, приятелче.“

— Какво? — попита Инду, когато той затвори телефона. — Обаждала ли се е? Какво става?

— Мисля, че е отвлечена.

— Какво? — Големите й кафяви очи се ококориха. Той обаче вече бе станал и беше тръгнал към вратата. — Франк! Къде отиваш?

Той спря само да помоли ужасената Инду да съобщи за изчезнало лице и изтича до колата си. Скочи в сааба и въртя, въртя, но двигателят не искаше да запали. По дяволите! В отчаянието си забрави за наранените си пръсти и удари силно с ръка по таблото. Остра болка прониза ръката му.

Слезе от колата и затича — имаше натрапчивата идея, че трябва да стигне до телефона си преди някой друг да остави съобщение. Знаеше, че мръсникът, който е оставил съобщението, сигурно е блокирал системата за идентифициране на обаждащия се, като е използвал *67. Системата на гласова поща на Франк обаче беше Омнипойнт, която заобикаляше блокиращото устройство и показваше телефона на последния обадил се. Слава Богу, беше затворил, преди системата да отговори, когато се обади от Ани. Изтича нагоре по стълбите и го откри. Номератор 914.

Засили се към компютъра си с надеждата да открие номера в справочника му. Чак тогава си спомни, че няма компютър.

Карлос се поколеба преди да го пусне в апартамента си, но накрая отвори вратата. Цялата работа беше, че Карлос имаше най-върховната компютърна система, с най-новото и най-доброто от всичко. За две минути успя да намери телефонния номер, който му искаше Франк.

— Това е номер в Поукипси — каза Карлос с тъничкия си гласец. — Намира се в Ню Йорк и е на „Мартин Крамър и съдружници“. Познаваш ли този човек?

— Да — каза Франк. — Познавам го. — Спомни си вечерята им във „Ферначи“. „Две катерички — беше казал Крамър. — Фанатици. Параноици. Търсят противопехотни мини под килимите.“

— Искаш ли адреса? — попита Карлос.

— Не, благодаря — отговори Франк. — Знам къде живее.