Джон Кейс
Конниците на Апокалипсиса (12)

11.
Лос Анджелис
11 април 1998

Сузана намести бебето на хълбока си в торбата тип „кенгуру“ и сгъна количката. Ставаше с натискане на педал — съвсем лесно. Жената след нея, възрастна азиатка, й помогна да я качи в автобус № 20 и докато Сузана си плащаше билета, каза:

— Ще я оставя тук. — И посочи зад шофьорското място.

— Много ви благодаря. — Сузана й се усмихна.

— Много хубаво бебе. — Жената подаде на шофьора билета си за прекачване.

— Нали? — Сузана наведе лице към бебето и потърка носа си в него. — Малка сладка кукличка!

Помоли шофьора да й каже, когато стигнат до булевард „Уилшир“, и след това седна на страничната седалка отпред, като сложи „кенгуруто“ до себе си така, че никой да не заеме мястото. Докосна с пръст мъничкото бебешко носле. Това винаги го караше да се смее и то изгука, усмихна се и показа трапчинките на бузките си.

— Как успя да станеш толкова хубав? — попита тя. — Кажи ми, как успя, а?

Загледа се през прозореца в Лос Анджелис, като дундуркаше от време на време Стивън, за да не вдига шум. Не очакваше толкова голяма част от града да е павирана. Както и толкова много от къщите да са миниатюрни. А палмите — каква работа вършеха? Толкова бяха ошмулени, че практически не можеха да предложат никаква сянка. Просто бяха наредени покрай улицата, като една редица от разочарования.

Това беше лошо, защото когато си мислеше за палми, тя винаги си ги представяше романтично — огъващи се от вятъра, на плаж с цвят на слонова кост, на няколко метра от водата. Синя вода. Безоблачно небе. Но тук — в Лос Анджелис — в истинския живот, забутани в пустинята, заобиколени от бетон, те бяха… какво?

Гнусни. Това бе единствената дума за тях. Гнусни. Всъщност, ако я питаш, целият пейзаж беше скапан. Дори тук, на малко разстояние от Бевърли Хилс, където се предполагаше, че всичко е перфектно — то беше скапано. Дори и автобусът да не минаваше по най-красивите улици…

От известно време тя пътуваше с автобуси. Този беше четвъртият.

Лицето на бебето се сбръчка и то започна да проплаква, от което тя разбра, че е време да го накърми, още повече че гърдите й бяха натежали. По-добре да го нахранеше сега, защото млякото й можеше да прокапе и това вече наистина би било лошо. Защото дрехите, които носеше, бяха само за днешния ден (етикетите бяха обърнати така, че да не се виждат).

Аделин ги бе взела, докато пазаруваше в Пентагон Сити Мол, недалеч от квартирата, която използваха като скривалище в Потомак Тауърс. Аделин я наричаше „нашето скривалище“, въпреки че всъщност беше просто двустаен апартамент. Както й да го наречеш, апартаментът беше добър. Той дойде заедно с нова кола, банкова сметка и — което беше най-добро — с нова самоличност. Докато Сузана живееше там (а след Райнбек тя прекарваше доста време там), тя беше госпожа Елиът Амброуз. Това й харесваше, защото звучеше изискано. Във всеки случай по-изискано от Сузана Демянюк.

При всички положения апартаментът бе удобен — близо до търговската улица и до летището. Можеха да вземат дрехи и след ден-два да ги върнат в магазина под претекст, че не са подходящия размер. Това се повтаряше отново и отново.

Дрехите бяха важни, защото ти си това, което носиш. Така казваше Соланж. Казваше, че ако си достатъчно добре облечен, все едно ставаш невидим — поне що се отнася до полицаите, охранителите и други подобни хора. Ако си добре облечен, никой не те притеснява. Това практически е правило.

Все пак дрехите бяха доста скъпи — само костюмът й струваше повече от самолетния й билет — и нямаше никакъв смисъл да ги купува. Още повече, ако можеш да ги вземеш за кратко време.

Обикновено тя си вземаше дрехи от магазини за втора употреба. Всички го правеха. По този начин не си харчеха парите, които биха могли да употребят за по-важни неща (като за добра пералня). Дори памукът, който би трябвало да е толкова естествено нещо — да се прави памучен плат беше все едно… да се дълбае за нефт или нещо такова. Това означаваше замърсяване! А по този начин… Белинда или някое от момчетата от отдела за специални задачи можеха да приберат всичко, след като тя и Томи се върнат от крайбрежието.

Сузана огледа автобуса. Ако се замислиш, автобусът не е чак толкова лошо място да накърмиш едно бебе. Облегалките на седалките са достатъчно високи, за да те прикрият — а и този беше много препълнен.

Стивън почна да суче. След няколко минути тя го премести на другата си гърда. Лос Анджелис се точеше покрай прозореца. Пътуваха бавно. Движението беше натоварено и понякога просто стояха на едно място и чакаха някой пред тях да помръдне — червено, зелено, жълто, червено, ало? Никой обаче не натискаше клаксона. Вероятно бяха свикнали. Нищо чудно, че небето имаше такъв мръсносив цвят.

Когато шофьорът каза: „Наближаваме булевард «Уилшир»“, блузата й бе закопчана и Стивън се беше оригнал. Тя сгъна лигавника и го прибра в торбата. След това от едно затворено с цип отделение, което по принцип бе предназначено да се държат бутилките с мляко, извади електрическа крушка и я сложи до тока на обувката си.

В момента, в който се изправи, шофьорът малко увеличи скоростта, а след това рязко спря на автобусната спирка. Тя чу как крушката се търкаля по пода.

Разбира се, нямаше начин да се каже кога или къде ще се счупи. Можеше да се търкаля цял ден, а можеше да се счупи преди тя да слезе от автобуса. Не можеш да го предвидиш. Изобщо не можеш.

Затова Соланж обичаше метода на електрическата крушка. Въпрос на случайност, казваше, като Природата.

Слезе от автобуса и се огледа. Север — юг, изток — запад. Не знаеше къде се намира. Приближи се до една червенокоса жена, която седеше на масичка в кафене на няколко крачки от автобусната спирка.

— Извинете?

Жената вдигна поглед от малкия бележник, в който пишеше нещо.

— Знаете ли къде е Родео Драйв? — Сузана премести Стивън от единия хълбок на другия.

Жената я огледа — сякаш преценяваше колко е похарчила за облеклото си или още по-лошо — дали дрехите са нейни. След това въздъхна и изви очи към ъгъла.

— Точно отдясно е.

Сузана се усмихна благодарно.

— Между другото — добави жената с отровна усмивка, която почти накара Сузана да извади електрическата крушка и да я хвърли срещу тази кучка. — Казва се Ро-дей-о Драйв, а не Родео.

— Много ви благодаря — каза тя и тръгна в показаната посока. Откъде накъде трябваше да знае, че не се произнася по начина, по който е написано? Родео. Като Роде-о. Нали това все пак беше Западът!

Жените те преценяват повече от мъжете, макар че мъжете преценяват по различен начин. Освен хомосексуалистите, които преценяват както жените. Това, че имаш бебе, не променя много нещата за начина, по който те гледат мъжете. Всъщност тя изпитваше приятно усещане от одобрителните погледи, които й хвърляха. След раждането бе отслабнала и сега с тези лъскави дрехи изглеждаше добре. Дори фигурата й бе станала по-добра, след като гърдите й бяха наедрели от кърменето. По-добре от имплантация. А и Стивън беше толкова сладък, че хората просто не можеха да отлепят очи от тях двамата.

Чувстваше се така добре, че почти й се искаше това да е истинският й живот. Като ходеше по Родео Драйв и буташе бебето в новата му количка, с удоволствие разглеждаше витрините. Прозорците им бяха идеално чисти, а стъклата не просто прозрачни, а сякаш невидими. Магазините бяха толкова скъпи, че в половината от тях трябваше да си направиш предварителна заявка, само за да влезеш. Всичко беше изложено, сякаш е нещо свещено. Имаше очила на въртящи се поставки, така че да можеш да ги видиш от всеки възможен ъгъл, сякаш са скъпоценни камъни. И една витрина с чантичка. Само една чантичка. Това беше всичко!

Всичко светеше и блестеше, дори и хората.

Сузана спря и се загледа в отражението си във витрината. И какво? Тя си пасваше тук. Наистина си пасваше, защото изглеждаше като съпруга на някой продуцент или нещо такова. Или може би самата тя е продуцент, излязла с бебето си, за да си купи обици и килими.

Чувстваше се добре.

Фактически, чувстваше се толкова добре, само като се разхождаше, че започна да се чувства виновна. Соланж обаче лично й бе начертал маршрута на компютъра. Картите й показваха какви автобуси трябва да вземе и през какви квартали трябва да мине. Всичко останало зависеше от нея. Тя можеше да сложи където си поиска крушките — в автобус, в боклукчийска кофа, на паркинг — стига да е правилният квартал.

Така трябваше да бъде, ако искаха да установят резултатите. Освен това всички квартали бяха шикозни, защото… кой използваше най-много пари, кой причиняваше най-много щети?

Това бе коремът на чудовището — точно тук. Соланж го наричаше „енергийния Център“, или може би не точно така, но нещо подобно. „Енергийният център на очевидната консумация“. Точно тук — на Родео Драйв.

Ро-дей-о Драйв.

С последната крушка — бяха направили само десетина — спря на тротоара пред „Би Джанс“. Намести чадърчето, което пазеше сянка на Стивън, след това бръкна в торбата, извади крушката и внимателно я постави на улицата близо до тротоара, където някоя кола със сигурност щеше да я строши.

Няколко души вървяха срещу нея и се смееха високо. Имаха големи бели зъби и хищнически погледи, които за миг я изкушиха да настъпи крушката още сега. Не го направи обаче. Не защото щеше да се разболее, а защото имаше обувки на високи токове, които струваха 192 долара в „Джоан и Дейвид“ и трябваше да бъдат върнати.

Което значеше, че трябва да ги пази.