Джон Кейс
Конниците на Апокалипсиса (30)

29.

Франк седеше в големия кабинет на директора на училището и гледаше Ани, която спеше след успокоителните, с които я бяха натъпкали. Искаше да работи върху случая, разбира се, но нямаше начин да пише. Не беше Виктор Юго. Трябваше му компютър или поне пишеща машина. Дори телефон. Би могъл да издиктува материала си.

Телефонът в кабинета обаче бе изключен, а другият, който се намираше в хола, бе недостъпен. Един агент на Службата за борба с тероризма беше седнал пред вратата, със слушалка в ухото и узи на коленете, за да гарантира, че никой няма да влезе или излезе от кабинета без разрешението на Нийл Глисън.

Отне му известно време, но накрая получи някакво обяснение.

— Трябва да ви пазя — каза агентът раздразнено. — Става ли?

— Не — отвърна Франк. — Не става. Не ми трябва охрана. Трябва ми шибаният лаптоп.

Точно в това беше въпросът. Глисън не искаше той да напише материал, поне докато Соланж е на свобода. Това, което му оставаше, беше да се шляе из стаята и да зяпа през прозореца какво става отвън.

То бе по странен начин зловещо — сюрреалистична картина, която, ако бе нарисувана от Бош, можеше да бъде наречена „Нападнатият Рай“. На ливадата до езерото бе кацнал хеликоптер, немски овчарки дърпаха агентите на Службата за борба с тероризма по пътеките, морски пехотинци в костюми за биологична защита влизаха и излизаха от лабораториите, а агенти на ФБР с подобни дрехи носеха компютри и чекмеджета и ги товареха в голям бял микробус. Във всяко друго отношение кампусът изглеждаше празен — обитателите му очевидно бяха затворени в общежитията и чакаха да бъдат извикани за разпит.

Най-сетне на Франк му писна от тази гледка и седна зад изящното резбовано бюро в сводестата ниша на кабинета. На бюрото имаше монитор.

Обаче нямаше компютър.

Щеше да е хубаво, ако можеше да погледне харддиска на Соланж. Можеше обаче да има нещо друго… Бележник, календар — каквото и да е.

Отвори едно по едно чекмеджетата на бюрото и ги разгледа. Няколко писалки, моливи, кламери, празен бележник и топ хартия за принтер. Карта на Ню Йорк, ножици, кабарчета и чисти самозалепващи се листчета за бележки.

Разгърна картата и я разгледа. Нямаше нищо. Нямаше дупки от карфички, нямаше линии, очертани на ръка. Просто карта. Той въздъхна, облегна се на стола и затвори очи.

Седя така известно време, а след това, внезапно възбуден или просто нетърпелив, се надигна. Махна картата от бюрото, взе лист хартия и започна да пише. „Кой казва, че не съм Виктор Юго?“

Писа петнадесетина минути, след това погледна какво е написал — пет-шест варианта на един и същ уводен абзац. „Добре де, не съм Виктор Юго. Аз съм най-обикновен драскач.“ Смачка страниците на топка и ги хвърли в кошчето за боклук.

Кошчето за боклук на Соланж! Което бе пълно до средата.

Толкова ли бе немарливо ФБР? Нима можеха да пропуснат кошчето за боклук?

Очевидно.

Изпразни кошчето на бюрото. Нямаше много. Принтирано копие от броя на СДСЗ от миналата седмица. Първите две страници на есе със заглавие „Политиката на Антиутопията“. Смачкани листчета с бележки като: „Да се обадя на Ники“, „Втор. Интер. за «Футурист.»“, „Да питам Белинда @ списъците на новопостъпилите“. Имаше празна бутилка от минерална вода, смачкана кутийка от ментолови таблетки и парченца от нещо, което се оказа черно-бяла снимка 9×12.

Снимката бе скъсана три пъти на половина. След като подреди осемте парченца, Франк видя фотография на малка къща. Може бе не съвсем къща, а строителна барака. Или нещо наподобяващо строителна барака. Каквото и да бе, беше по средата на градска индустриална пустош и беше толкова анонимно, колкото купчина цимент. Можеше да бъде навсякъде. И не можеше да се разбере какво означава то за Соланж (ако, разбира се, означаваше нещо).

Влезе един агент на ФБР. Носеше плик, пълен с пилешки сандвичи и кутийки минерална вода.

— Ако получа показания от вас и приятелката ви — каза той, — можем да придвижим нещата.

— Искате да кажете, че ще можем да си тръгнем?

— Това зависи от Нийл. Но докато не получим показанията ви, не мисля, че нещо може да потръгне бързо.

Затова трябваше да събуди Ани — в края на краищата вече беше следобед — и двамата казаха на човека от Бюрото това, което знаеха. Поне по-голямата част от това, което знаеха. Когато Франк спомена организацията Чосон Сорен, агентът внезапно спря да си взима бележки, въздъхна, прибра писалката си, изправи се и каза, че скоро ще се върне.

Минаха обаче цели два часа преди при тях да дойде масивна, елегантно облечена жена със скъпо куфарче и суров глас.

— Аз съм Джанин Васерман — каза тя и се ръкува с тях. — Помагам на ФБР.

— Много мило от ваша страна — отвърна Франк, — но аз се надявах да видя Глисън. Искаме да си тръгваме.

— О, след малко ще можете да си тръгнете — каза тя. — Докато чакаме обаче, надявам се, че ще ми кажете за севернокорейците.

После с усмивка се настани на едно кресло, тапицирано със зелена кожа.

— Имате ли нещо против да ме осведомите? Обещавам ви, че е за добро.

Франк и Ани се спогледаха и Франк каза:

— Няма много за казване. Мислим, че те финансират Соланж.

— Така ли? Предполагам, че биха могли, но… Защо мислите така?

— Има доклад на митниците за корейски пари, идващи от Япония. Това се връзва. Искам да кажа, че севернокорейците биха…

— Така ли? — попита Васерман. — Не съм сигурна. Имате ли доклада? Бих искала да го видя.

— Не.

Тя се намръщи.

— Значи го нямате? Или…

— Нямаме го — каза Ани.

— Но сте го видели? — предположи Васерман.

Франк поклати отрицателно глава.

Жената вдигна вежди.

— Тогава? Просто не ви разбирам.

— Казаха ни за него — заяви Франк. Жената кръстоса крака и в стаята се разнесе пукот на статично електричество от чорапогащите й.

— Разбирам — каза тя. — Значи е слух.

— Така е.

— Е, добре — отбеляза Васерман. — Някои слухове се оказват верни. Предполагам, че това зависи от източника. За кого говорим?

— Мисля, че източникът е мъртъв — каза Франк. — Специализант в университета на Джорджтаун, казваше се Стърн. Соланж го е убил.

— Окей — отговори Васерман. — Засега е окей. Но… всъщност не разбирам. Защо севернокорейците ще „финансират“ Соланж? Нямат достатъчно чужда валута, за да я пръскат.

— Искате моето мнение ли? — поинтересува се Франк.

— М-м-м-м, да.

Той вдигна рамене.

— Според мен има съвпадение на интереси.

Васерман се намръщи.

— Не виждам как може да стане това. Искам да кажа, че те живеят в различни светове. Какво общо биха могли да имат?

Франк се замисли за малко, но отговори Ани:

— Питате, защото искате да знаете отговора или защото мислите, че ние знаем отговора?

— Ох! — каза Васерман. — Добър въпрос. И аз се чудя.

— Имате ли служебна карта? — попита Ани.

— Не — отвърна едрата жена с нещо като съжаление. — Страхувам се, че нямам.

Франк изпъшка.

— Вижте — каза Васерман и се наведе към тях. — Ето как може да се разберем. Ако искате да излезете оттук тази вечер, опитайте се да сътрудничите.

— „Ако искаме да излезем оттук тази вечер“? Коя по дяволите сте вие? — викна Франк. — И какво изобщо става тук? Арестувани ли сме?

Васерман обмисли отговора си и каза:

— Не. Доколкото знам, вие всъщност не сте „арестувани“. По скоро е нещо като предварителен арест.

— Предварителен арест! — възкликна Ани.

— И какво означава това? — попита Франк.

— Всъщност — каза Васерман и оправи гънките на роклята си, — става въпрос за извънредно положение. Президентът го обяви официално нощес в три часа и седемнайсет минути.

Франк се отпусна на дивана и въздъхна раздразнено.

— Затова ли ни държат тук?

— За това ще трябва да говорите с Нийл. Той е човекът, който води нещата от вътрешната страна.

— Но ние не сме направили нищо лошо — каза Ани и внезапно се просълзи.

— Сигурна съм, че е така — отвърна й Васерман. — Сигурна съм също, че Нийл ще изясни всичко. Вероятно обаче си давате сметка, че времето не ни стига, така че, ако се върнем на темата, това много би ни помогнало. Става ли?

Ани кимна.

— Говорихме за „съвпадение на интереси“ — каза Васерман и погледна Франк.

— Да — отвърна той. — Ето какво мисля: Соланж и севернокорейците биха искали — и двете страни биха искали — Америка да се разпадне.

— Така казано…

— А Соланж може да го направи. И да излезе сух от водата!

Васерман изглеждаше искрено изненадана.

— Защо?

— Защото е „куку“. Всички от Храма са „куку“. Няма значение какво се случва. Няма значение какво казват или правят — всичко е извън контекста. Няма контекст. След като кажете, че „сектата“ го е направила, премахвате политическата стойност на всичко, което се е случило.

— Защо?

— Защото сектата в основата си е сборище на самотни откачалки — отвърна Франк. — Искам да кажа, че това си мислят хората. Понеже са откачени, това, което правят, не изглежда рационално. Значи техните действия нямат някаква разумна стойност. Което е другият начин да се каже, че те не подлежат на разследване.

— Да приемем, че сте прав. Защо мислите, че Северна Корея би искала да предизвика епидемия, която би могла да убие половината от хората в страната?

— Защото, ако умрат толкова много хора, страната ще се разпадне. Първият ни приоритет, единственият ни приоритет ще бъде да погребем мъртвите. Или да ги изгорим. Дори и да имаме действащо правителство, не виждам как то би могло да изпрати хора да се бият на война в чужбина. Мисля, че те ще си останат там, където са — да секат дърва и да строят крематориуми.

Васерман замълча за малко. След това попита:

— Казахте „война в чужбина“?

— Мислех си за нападение на Северна Корея срещу Южна.

— За това ли имате намерение да пишете?

Франк потърка брадичката си.

— Не знам. Може би.

Васерман кимна.

— А може би не. Не можете да го докажете.

— Така е — каза Франк. — Не мога да го докажа.

— А и във всеки случай няма значение — добави Васерман и се изправи.

— Няма значение? — възкликна Ани. — Как можете да кажете това?

— Защото господин Дейли е прав. Соланж ще се измъкне сух от водата. Вижте какво може да се случи. Ако Соланж успее — въпросът за отговорността е спорен. Половината от хората в държавата ще са мъртви. За това сте прав — не съм сигурна, че при тези обстоятелства ще имаме правителство, което да се интересува от външна политика.

— А ако се провали? — попита Франк.

— Тогава просто ще си остане поредният откачен. Дори и да проследите парите, които са му били дадени — а не мисля, че бихте могли да го направите — какво би показало това? Че са дошли от Северна Корея? Не мисля. Най-много ще можете да докажете, че са дошли от корейски работници, живеещи в Япония. На което повечето хора ще кажат: „Е, и какво от това? Може би Соланж е имал много корейски последователи. Може би и те са луди.“

— Тогава какво? — попита Франк.

Васерман вдигна рамене.

— Само едно — че трябва да внимавате! В края на краищата на карта е заложена репутацията на Франк Дейли. Откровено казано, не мисля, че бихте искали да изглеждате като виден теоретик на конспирацията — дори и да сте прав. Нали така?

И преди той да й отговори, се обърна и излезе. Скоро след това Глисън дойде да ги попита дали биха го придружили до Ню Йорк.

— Имаме ли избор? — попита Франк.

— Разбира се — отговори Глисън. — Можете да останете тук, ако предпочитате. Или да отидете в мотела, който е малко по-нагоре по пътя. Мога да оставя някой пред вратата да ви пази. Не мисля обаче, че бихте го искали, а ако дойдете с мен, ще мога да ви държа под око, а и вие ще бъдете по-близо до действието. Нали това искате?

 

 

Хеликоптерът беше шумен, а полетът безкраен. Когато кацнаха, им се струваше, че се връщат от далечния космос.

Кацнаха на Гъвърнърс Айлънд, база на бреговата охрана от началото на века, затворена само преди година. Намиращото се на два километра от Манхатън островче нямаше нищо общо с пренаселения, шумен и осветен град. Беше оазис от дървени сгради, крещящи чайки и солени ветрове.

Франк и Ани прекараха нощта, без да бъдат охранявани, в къща за посетители на около сто метра от пристанището. Нямаше телефон, но изгледът от верандата бе изключителен — панорама, която включваше Статуята на свободата, Бруклинския мост и по средата — Манхатън.

На следващата сутрин отидоха при Глисън на борда на тридесетметров катер на бреговата охрана с 25-милиметрови картечници на палубата.

— Цялата работа е — каза Глисън: гледаше през мощен бинокъл редицата товарни кораби, чакащи да влязат в пристанището — че знаем какво иска да направи той. Или какво си мисли, че иска да направи. — Спря за малко. — Ако обаче погледнете нещата от другата страна, той знае, че ние знаем. Защо тогава ще го прави? — Подаде бинокъла на Ани, разтърка очи и се прозина.

Слаб вятър развяваше знамето на кърмата на кораба, но иначе беше чудесен ден за „биологичен инцидент“ — влажен, топъл и облачен.

— Ще го направи — каза Франк, — защото е мегаломаниак. Такива като него не са гъвкави.

Глисън кимна.

— И аз мисля така. Мисля, че иска да докаже, че може да го направи.

Ани не бе толкова сигурна.

— А ако премине към план Б?

Глисън не я разбра.

— Какъв план Б?

Ани поклати глава.

— Не знам. Обзалагам се обаче, че има такъв. Правил е опити в Калифорния, Уисконсин и на други места, но винаги е използвал все същия архивен грип.

— Това какво ти говори? — поинтересува се Глисън.

— Че е пробвал методите на разпръскване, а не самия вирус.

Глисън за момент изглеждаше загрижен, но това бързо отмина.

— Добре де, но ние сме го изпреварили. През петдесетте години правихме собствени опити. Мога да ви кажа какви бяха резултатите от тях — ако искате максимално заразяване, имате три варианта. Кораб, самолет или метро.

— Значи сте покрили и трите, така ли? — попита Франк.

Агентът на ФБР кимна.

— Да, покрити са.

Франк го изгледа скептично.

— ФАУКС ни дава всички права — каза Глисън.

— Какво е ФАУКС? — попита Ани.

— Федерална агенция за управление в критични ситуации — отговори й Франк.

— Затворихме за малки самолети въздушните коридори към Ню Йорк и Вашингтон. Същото е и с реките. Няма да видите никакви моторници по Хъдзън и Ийст Ривър или пък по Потомак. Не и докато това не приключи, а може би и никога.

— А големите кораби? — попита Ани и посочи към редицата пред пристанището.

— Няма да влязат в пристанището, докато не бъдат претърсени и не сме поставили екип на борда им.

— А метрото? — попита Франк.

— Във всеки влак има наши хора.

— А ако е кола? — попита Ани. — Или камион? А ако са микрокапсулирали вируса? Той би могъл да излезе през ауспуха. И никой няма да забележи нищо.

— Господи — възкликна Франк. — Ама ти си била опасна!

— Не мисля — реши Глисън. — Не може да се получи необходимото разпространение. Не и с кола. Трябва моторница или самолет. Нещо, което обикаля из целия район. Системата на метрото върши работа.

— А водоснабдяването? — попита Франк.

Глисън поклати глава.

— Пускането на нещо във водоснабдителната мрежа е мит. Не можете да получите нужното разпръскване. Освен това ми казаха, че човек не може да се зарази, ако пие вода. Това е вирус на дихателната система.

— Не разбирам — каза Франк. — Защо мислите, че можете да се оправите с всичко това, без никой да разбере? Искам да кажа, че дори само пилотите…

— Те, разбира се, ще разберат. И други ще разберат. Може би всички. Но нищо от това няма да се появи в печата.

— Защо?

— Защото всички медии в страната получиха факс или телефонно обаждане.

— Значи вече имаме цензура?

— Не повече, отколкото по времето на операция „Пустинна буря“. Във всеки случай само това е, и то е временно. Ще можеш да си четеш резултатите от боксовите мачове.

Като видя, че Франк се намръщи, агентът на ФБР добави:

— Виж, живеем в двадесети век. Което е другият начин да се каже, че живеем в препълнен театър. Ако хората се паникьосат и започнат да тичат и да крещят: „Пожар!“…

— А ако има пожар? — попита Франк.

— Ще се справим — отговори Глисън.

— Добре — каза Франк. — Тогава — справете се. Ние за какво сме ви? Искам да кажа, че след като не мога да публикувам материала…

— Не е толкова просто — отвърна Глисън.

— И защо?

— Заради Интернет — предположи с печален глас Ани.

Глисън наклони глава и наполовина в съгласие, наполовина в поклон каза:

— Това е голям проблем.

Франк гледаше как една чайка кацна на картечницата на кърмата. После попита:

— И сега какво? Колко дълго трябва да останем тук?

— Зависи от Соланж — отвърна Глисън.