Джон Кейс
Конниците на Апокалипсиса (10)

9.
Хамерфест, Норвегия
27 март 1998

Въпреки че времето за полет бе само три и половина часа, на Франк Дейли му трябваше повече от ден и половина, за да стигне от Архангелск до Хамерфест. Освен първия отрязък до Мурманск, никой от следващите полети не бе ежедневен. От Мурманск до Тромсьо се пътуваше във вторник и петък, а Тромсьо — Хамерфест бе възможен само през уикенда.

Това обаче нямаше значение. Имаше достатъчно време — „Рекс Мунди“ нямаше да пристигне в пристанището в близките два дни, а дотогава той щеше да е уредил всичко. Каквото и да се случеше (дори да се извиеше нова буря), втори път нямаше да пропусне кораба.

А и „Черноморская“ нямаше да му липсва. Ако трябваше да се сравняват, дори чакалнята на летището в Мурманск беше нещо много по-добро. Въпреки че прекара почти цял ден сгънат в корав пластмасов стол и объркан от неразбираеми съобщения по високоговорителя, поне му беше топло. Нещо, което не можеше да се каже за дните, прекарани в Архангелск.

Изпита задоволство, когато най-после погледна към Хамерфест от илюминатора на самолета на „Норсктранспорт“, който си пробиваше път надолу през облаците. От въздуха градчето изглеждаше добре уредено и приветливо — чисти малки сгради, струпани на ръба на плоско сиво море. Докато самолетът се снижаваше, можеше да види пристанището, заобиколено от малки здания, полегнало в подножието на голяма скала, и няколкото кораба, акостирали в доковете му. Три дълги кея навлизаха в морето, а покрай тях бяха привързани траулери и яхти.

Поне от въздуха градчето напомняше на Франк за Коледното градче на майка му — една непрекъснато увеличаваща се колекция от керамични къщички, дръвчета и фигурки, които с удоволствие се аранжираха всяка година и се посипваха с памучен снежец. На никого — нито на любимите племенници, нито на братовчедите — не бе позволено да докосне селцето или някого от жителите му. Малките прозорчета на всяка къщичка и магазин блещукаха от скритите вътре лампички, а повърхността на езерцето бе винаги светла и чиста. Всяка фигурка си имаше свое място, което никога не се променяше. Всяка година същите фигурки пееха коледни песни пред една и съща къща, към която се приближаваше висок мъж, понесъл кошница с подаръци.

Майка му почистваше къщичките всеки ден и още като дете Франк разбра, че за нея това селце е една паралелна вселена. Тя заменяше живота си в къщата-близнак, на километър от рафинерията, с измисления живот в една от тези малки къщички. Това селце бе един идеален и подреден свят, където снегът бе винаги бял и никой не се обаждаше в събота, за да иска плащане по ипотеката. Това бе Коледно градче, където татковците се прибираха вкъщи с цветя и никой не пиеше прекалено много и не изневеряваше на жена си.

Дейли се размърда неспокойно в седалката си. Не обичаше да си спомня за детството си. Във всеки случай, майка му отдавна бе мъртва, а Коледното селце бе прибрано на тавана на леля Дела. Той се изненада как сестрите на майка му се нахвърлиха върху къщата след смъртта й. И уредиха всичко, когато „Франк-старши“ не можа да бъде открит. (Нищо чудно — той се бе скрил с една танцьорка чак в Брийзуд — откъде да знае, че жена му е умряла?) След това, когато все пак се появи за погребението, вдървен колкото от тъга, толкова и от вина, изведнъж бе обхванат от внезапна и много нехарактерна за него щедрост.

— Ето — каза той, като посочи вещите на жена си. — Доти искаше това да остане за вас. А ние с Франк-младши какво ще правим с Коледното селце?

По-късно баща му си възвърна формата и плюеше „гадните й сестри“, че били отмъкнали „ценностите на Доти“. С времето „колекцията“ на майка му, която всички наричаха „оня боклук в мазето“, многократно повиши стойността си — но вече бе изчезнала. „Поделена“, както обичаше да казва Франк-старши.

 

 

Със снижаването на самолета впечатлението за коледна идилия намаля и след кацането Франк видя, че Хамерфест съвсем не е толкова идеален. Снегът бе покрит със сажди и кал, а въздухът — сив от дизелови пушеци. Това, което от 2 000 метра височина изглеждаше като коледно селце, се оказа доста обикновено място, може би отличаващо се само с това, че бе сравнително новопостроено. По-късно Дейли разбра, че по време на Втората световна война градчето е било окупирано от нацистите и е служило като база за подводниците им в Северния Атлантически океан. Когато германците най-сетне били изгонени, подпалили всичко, така че почти нищо не напомняше за предвоенната епоха.

Освен може би администраторът в хотел „Аврора“ — блед старец, който настояваше да му занесе куфарите в стаята. Там Франк разопакова багажа и след като изпита удоволствието от дълъг горещ душ, се върна във фоайето.

Според графика, който му бе дала Ани Адеър, „Рекс“ трябваше да се върне от Копървик най-рано в събота. Това означаваше, че има два свободни дни, но след всичко, което се бе случило, му се стори, че си струва да провери движението на кораба. Франк попита на рецепцията къде се намира администрацията на пристанището и старецът му даде тънка брошурка с карта на задната корица.

— Ето, тук е — каза, като начерта линия от „Вие сте тук“ до една ъглова сграда близо до пристанището.

Беше около пет градуса над нулата и слънцето се скриваше зад хоризонта. Въздухът беше влажен, а от запад духаше остър вятър с мирис на море. Въпреки че „Аврора“ бе само на десет минути от пристанището, Франк премръзна, докато стигне дотам.

Изненада се. Пристанището беше по-голямо и по-оживено, отколкото очакваше. Един огромен кулокран трещеше, докато разтоварваше контейнери от някакъв хърватски кораб. Покрай кея бяха наредени складове, а траулерите се поклащаха във водата пред тях. Десетки чайки крещяха в тежкия въздух. Една жена с гумирани дрехи измиваше с мощна водна струя остатъците от риба в морето.

Пред сградата на администрацията метален лист — досущ табела с ресторантско меню — се клатеше от вятъра. На него бе изписано разписанието за деня — имената на корабите и тяхната националност и направление. Франк разсеяно го разгледа — „Анна-Лиза“, „Горан Ковачич“, „Стелла Норске“. Изобщо не очакваше да види името на „Рекс Мунди“, тъй като това бе разписанието за днешния ден. Ето го обаче:

Пристигане 12.50 кораб „Клара“ Хамерфест

Пристигане 02.40 кораб „Рекс Мунди“ Мурманск

Погледна часовника си. Беше почти 1.30. Ако нямаше някаква грешка, „Рекс“ вървеше с два дни пред разписанието си и щеше да пристигне след около час и половина. Той влезе в офиса на пристанищната администрация, за да попита дали разписанието е точно и ако е така — къде ще акостира корабът.

Очакваше да види някакъв смачкан старец с очила, но администраторът се оказа млад човек с дълга черна коса, вързана на опашка, и очи с ориенталски отблясък. Седеше пред очукан монитор, с крака, вдигнати на бюрото, и четеше „Ролинг Стоун“. Меката светлина подчертаваше русите ивици в косата му.

— Интересува ме разписанието — каза Франк.

Младежът го погледна.

— Моля?

— Според разписанието „Рекс Мунди“…

Младежът погледна монитора и кимна.

— Да, ледоразбивачът. Лоцманът вече се качи на него.

— Значи няма грешка…

Конската опашка се люшна.

— Ще пристане на кей „С“ до час. От моята врата надясно и направо до края.

Франк не можеше да повярва. Можеше да ги изпусне отново! Какво правеха, по дяволите? Какво? Как можеха да не му съобщят, че разписанието пак е променено? А ако не беше дошъл в Хамерфест? Ако беше останал в Архангелск или в Мурманск? Какви игрички си играеха с него?

Лично той беше много старателен в това да информира хората точно. Беше дал на фондацията номерата на телефона и факса си, времето на пристигане и заминаване — абсолютно всичко, което можеха да поискат. След това се беше погрижил те да изпратят тази информация на кораба и изпрати копие от всичко в офиса на Киклайтър в НЗИ. Така че нямаше начин да не знаят къде се намира или как да се свържат с него.

А сега се опитваха да го изхвърлят, да се отнесат с него като със стажант-репортер. „Трябва да се разкарам“ — помисли си Франк, след като тръшна вратата на пристанищния офис. Само че… не можеше. Не биваше.

Всъщност грешката бе негова. Трябваше да си държи устата затворена, а не да говори за предстоящия материал. Каза на всички (и по-специално на директора на фондацията Флечър Харисън Коу) колко интересно е всичко това. Колко е важно. Колко вълнуващо. И сега фондацията очакваше серия от три статии, които да бъдат препечатани във „Вашингтон Поуст“, „Ню Йорк Таймс“ и Бог знае още къде. В момента Коу вероятно бе събрал отговорните редактори на обяд в „Сенчъри“ или „Космос Клъб“ и им разказваше какъв страхотен материал ще се получи (и между другото, какъв изключителен репортер е Франк Дейли). Така че, ако сега се върнеше във Вашингтон и носеше в чантата си само пластмасова бъркачка за чай от „Аерофлот“ и пощенска картичка от „Черноморская“, всички щяха да се разочароват.

От него.

Всъщност нямаше да им пука чия е вината.

Затова изведнъж му се стори изключително важно да е на кея, когато дойде „Рекс“. Трябваха му снимки. Ако не можеше да получи снимки на разкопаването в Еджеоя, поне трябваше да направи някакви снимки на Киклайтър и Адеър, които слизат по стълбичката на кораба, и на разтоварването на труповете.

Върна се в хотела и се затича по стълбите до стаята си на първия етаж. Извади куфара от гардероба, хвърли го върху леглото, измъкна „Никон“-а, който бе купил преди месец, и сложи нова лента. Трябваше да има нова лента, защото другите снимки, които бе направил през последните седмици, бяха ненужни — изгледи от Шанхай и така нататък. Единствените, които бе сигурен, че ще използва, бяха снимките на Шин Ли — как се разхожда из кабинета си, с облаци цигарен дим около главата.

Когато си помисли за снимките, които бе изпуснал, почти му прилоша: „Рекс Мунди“, пори вълните край Сторфиорден, палубата му лъщи от лед; Адеър стои край разкопаните гробове прекрасна…

Не, не беше добре.

Адеър стои до разкопаните гробове и изглежда интелигентна. И Киклайтър. И Копървик. Снимки на хеликоптера. Какво още? Бели мечки…

Трябваше да се задоволи с това, което можеше да снима тук, но каквото и да бе то, трябваше да има поне една снимка на труповете и как ги стоварват от кораба. Вероятно щяха да използват кран и да ги свалят в палети. След това сигурно щяха да ги натоварят на военен самолет и да ги закарат във военновъздушната база в Тромсьо, та някой С–131 да ги транспортира до Щатите. При липсата на снимки от Копървик, това бе снимката, която му трябваше.

Първо обаче трябваше да запази самообладание. Нямаше никакъв смисъл да се кара с Киклайтър и освен това беше похарчил прекалено много пари през последния месец, за да си позволи сега това, което — трябваше да го признае — бе постоянната му склонност да прави напук.

Затова си пое дълбоко дъх, насили се да се усмихне и затича по стълбите към фоайето, а след това и на улицата. Минута по-късно подмина кей „В“ и след като зави, го видя — „Рекс Мунди“ влизаше в пристанището, теглен от един широк влекач.

Франк се изненада. Името на кораба можеше и да означава „Крал на света“, но това бе най-грозният кораб, който бе виждал. Носът му бе черен и покрит с ръжда, надстройката по средата му изглеждаше като евтин мотел, завинтен за палубата.

Ледоразбивачът стигна до кея и Франк започна да снима как екипажът хвърля въжетата — бяха дебели колкото ръката му. Беше прекрасна гледка — точните движения на моряците, въжетата, разгъващи се в къдрави спирали…

— Kvor tror du duskah?

Гласът го изненада — както и ръката на рамото му. Той се отдръпна, дори отскочи.

Бяха двама — в зеленикави униформи и с червени ленти на ръкавите. И намръщени.

— Er du Engelsk?

Франк кимна.

— Почти позна. Американец съм.

Първият пазач го изгледа за миг, след това пристъпи напред и каза по начин, който показваше, че изобщо не съжалява:

— Съжалявам… не можете да снимате.

— Така ли? — попита Франк. Приличаха на военни полицаи: тъпи, руси, яки и късо подстригани. И носеха пистолети. — И защо не?

Полицаят се намръщи и вдигна показалец като някой стар даскал.

— Трябва да опразним…

— Кея? — предположи Франк.

— Да — каза полицаят. — За цивилни лица. Забранено е.

— Трябва да се срещна с един човек — каза Франк. — Освен това не съм обикновено цивилно лице. Аз съм журналист.

Полицаите си казаха нещо на норвежки, след това първият заяви:

— Изчакайте. — И тръгна към спрелия наблизо джип.

— Аз съм Дейли! — извика Франк. — Франк Дейли. Кажете им, че съм с Киклайтър. Доктор Киклайтър.

Приближи се едно беемве, следвано от голям мерцедес, на чийто калник имаше малко американско флагче. И двете коли бяха с тъмни стъкла. Изглеждаха съвсем не на място сред мотокарите, крановете и камионите по кея.

— Кои са тези? — попита Дейли.

— Съжалявам — каза полицаят. — До кей „С“ няма достъп.

Защо да му се възразява? Нямаше никакъв смисъл. Човекът просто си вършеше работата. Най-обикновен военен.

Което, след като Франк се замисли, го накара да се запита — какво прави военен на кейовете, които са гражданска собственост, и какво общо има това с „Рекс“? И какво правеше тук кола от посолството?

— Вижте — каза той умолително. — Кажете им: „Дейли“. Става ли? Просто им кажете името ми.

Все едно че го каза на въздуха. Ако успееше да види Киклайтър или Адеър, може би те щяха да се намесят.

— Нямате работа тук — каза полицаят.

„Всеки миг трябва да се покажат“ — помисли си Франк. Въжетата вече бяха завързани за гигантските кнехтове на кея и подвижната стълба се движеше към кораба, опитвайки се да се намести на точното място. Все някой трябваше да слезе по нея.

А може би не. Внезапно вратите на колите се отвориха и оттам слязоха няколко мъже. Беше като хореографска постановка — сякаш го бяха репетирали. Впечатлението се засилваше от външния им вид.

Всичките бяха с тъмни костюми и шлифери.

Дори не трябваше да гледа краката им, за да разбере, че обувките им са лъснати — беше повече от ясно. Всичко това бе леко злокобно, но и малко комично. Да се появят така внезапно, посред бял ден — кой ходи облечен така? Още повече на доковете, че и в Норвегия! На Уолстрийт — да. Но тук? В Хамерфест? Без да има погребение? Не беше за вярване. Дейли ги гледаше как се качват на кораба — в плътна група, без изобщо да говорят.

— Господине — каза му полицаят, — не може да останете тук.

Франк кимна, но не помръдна.

— Да, но… Какво става? Кои са тези?

Полицаят само поклати глава. Колегата му нервирано каза нещо на норвежки. Франк беше почти сигурен, че може да го преведе: „Разкарай тоя идиот оттук“.

— Трябва да напуснете.

— Нещастен случай ли има?

Тази идея не му бе хрумнала досега и изведнъж нещо го прободе в гърдите. Да не би нещо да се бе случило на Адеър?

„О не! Имам си достатъчно проблеми.“

След това я видя — по-скоро видя дребна фигурка с руси коси, заклещена между двама от костюмираните — слизаха по стълбата. Киклайтър бе зад нея — бялата му коса и червеното му яке бяха в рязък контраст с официалните костюми.

Ани говореше през рамото си с някакъв висок и слаб американец. Изглеждаха като герои от телевизионен сериал за Хаваите. Зад нея Киклайтър се спъваше по стълбите — мъжете от двете му страни като че ли го крепяха.

Мъжът, който приличаше на актьор от хавайски сериал, му се стори познат. Имаше самоувереността на човек, свикнал да прекосява полицейски заграждения. Висок и слаб, с червеникави коси. Франк можеше да се закълне, че го е виждал — но къде?

Вече бяха слезли по стълбата и вървяха към колите.

— Ани! Ей!

Тя явно не го чу и той тръгна към нея, но единият полицай го блъсна в гърдите.

— Назад!

— Ани!…

Този път тя го чу, обърна се и очите й се разшириха. „Франк“ — той видя как името се очертава на устните й, докато високият американец отваряше задната врата на мерцедеса и с една ръка на рамото й, а друга зад врата й, я набута в колата, сякаш е арестувана. След това заобиколи мерцедеса, като отвори другата врата и преди да се качи, за миг погледна към Франк. И в този момент Франк го позна.

Глисън! Какво правеше Глисън тук, по дяволите?

Колите рязко потеглиха. Франк видя лицето на Ани през задното стъкло. Не успя да разбере израза му. Тревога? Недоумение? Молба?

Не можеше да повярва. Летял бе до Ада и обратно, а сега никой не искаше да говори с него. Похарчил бе почти четири хиляди долара за самолетни билети и хотели и…

„Господи! Те заминаха! С Глисън!“

 

 

Докато се връщаше към хотела, беше твърде ядосан, за да обръща внимание на студа, чайките и ярката светлина. Спря на рецепцията и попита:

— Имате ли списък на хотелите в града?

Администраторът го погледна изненадано.

— Не ви ли харесва стаята?

Франк прехапа устни. Старецът изглеждаше искрено огорчен.

— Не, не. Стаята е чудесна. Просто търся един приятел.

Облекчената усмивка на администратора, напомни на Франк за „Пинокио“. „Джепето — помисли си той. — Аз говоря с Джепето.“

— В туристическата агенция трябва да имат — каза благо старецът.

Франк прекара следващия час и половина на телефона. Нито Киклайтър, нито Адеър бяха регистрирани в хотел или частна квартира в Хамерфест.

Той се обади във Вашингтон на Националната научна фондация и НЗИ. И оттам не можаха да му кажат къде е отседнал Киклайтър.

— Не мисля, че е в хотел — каза му един колега. — Мисля че е в палатка на Шпицберген или някъде там.

Вече отчаян, Франк си спомни, че Адеър му бе споменала, че ледоразбивачът е бил нает от НОАА. Обади се за пети път този следобед във Вашингтон (на кого му пука за парите? И без това вече бе разорен) и успя да пробие през бюрокрацията и да намери един човек, който бе говорил с някакъв физик — казвал се Марк — същия следобед.

— Те са в Скандия. Или може би Сандия. Нещо подобно.

Оказа се, че е хотел „Скандия“, и докато пътуваше с такси натам, Франк осъзна няколко неща. Първо, че Ани е уплашена. Това поне бе очевидно от външния й вид. Второ, че нещо става, нещо важно — иначе нямаше да се върнат. И кеят нямаше да бъде затворен. И Нийл Глисън нямаше да е в Хамерфест и да я натика на задната седалка на колата.

Франк бе срещал Глисън три-четири пъти пред двете години, когато работеше по теми, свързани с националната сигурност. Глисън не беше източник, никога не беше бил източник и никога нямаше да бъде източник. Напротив — единствения път, когато Глисън му бе казал нещо, то бе лъжа и практически можеше да му коства работата. Което означаваше, че Глисън е лайно, и при това не какво де е лайно, а такова, което най-вероятно не разбира нищо от епидемиология.

Това от което разбираше Нийл Глисън, бе тероризмът. Доколкото Франк си спомняше, той бе някакъв вид връзка. Имаше офис на Бъзардс Пойнт, в една от малките сгради с камери по корнизите: ФБР/ЦРУ — нещо подобно. Щеше да го провери, когато се върне, но в момента това, че Глисън бе тук, го накара да се почувства по-добре. Защото Глисън не ходеше никъде, където нямаше неприятности — неприятностите означават новини.

В „Скандия“ му трябваше буквално минута, за да открие двама от хората на НОАА — бяха в бара на хотела, ядяха херинга и пиеха бира. Беше почти откровен с тях — каза им кой е и какво прави тук. В знак на дружелюбие им поръча по едно и разказа историята си, като описа в подробности всичко, което е преживял, само за да му вържат тенекия, и то не един, а два пъти. „Така, че какво става все пак?“

Физиците се спогледаха и после единият — Марк — каза:

— Бихме искали да ви помогнем, но…

— Ще си имаме неприятности.

— Деликатно е — обясни Марк.

Франк превъртя думата в устата си, сякаш я опитваше, и повтори:

— Деликатно…

— Да. — Учените се спогледаха и кимнаха. Това беше точната дума.

— Не трябва да говорим за това — каза Брайън.

— Нещо като „лекарска тайна“ — добави Марк.

Франк кимна разбиращо.

— Е, сигурно затова и ФБР е тук. Нали те са по деликатните неща. С Нийл се познаваме отдавна.

— Кой е Нийл? — попита Брайън.

— Глисън — отговори Франк. — Човекът с тъмните очила.

— Значи той е от ФБР, така ли?

— Да — каза Франк. — Не ви ли каза?

Марк поклати глава.

— Той всъщност не се представи. Останах с впечатлението, че са от посолството.

— Е, ФБР обикновено действа така — каза Франк.

Целта му беше да ги замае, като продължава да поръчва нови питиета, докато разговорът стигне до Копървик. Щеше да го направи, та дори и да му се наложеше да прекара тук цяла нощ. Затова безсрамно ръсеше имена и клюки.

— В „Сейнт Олбанс“ му викаха Господа.

— На кого? — попита Брайън.

— На тоя бе — отвърна Марк. — На нашия човек.

— А какво е „Сейнт Олбанс“? — попита Брайън и допи халбата си.

— Едно начално училище — каза Франк. — Искаш ли още една бира?

— Не…

— Келнер!

Франк попита Марк как е постъпил в НОАА и внимателно изслуша пространния отговор, включващ приятелка, която изучавала океанография и стажувала в залива Глетчер. След това говориха за глобалното затопляне, за ледения шелф на Рос, който очевидно се топял със застрашителна скорост. Към девет часа вече знаеше, че Брайън има бавноразвиващ се брат, а към десет часа — че Марк има две похвални грамоти — една от колежа и една от не знам какви си проучвания.

— Поне не хвана сифилис — каза Брайън завалено.

Слушането е изкуство, а в това отношение Франк беше гений. Хората му казваха много неща, защото той беше изключително симпатичен — каквото и да кажеха, той разбираше. Получаваше и текста, и подтекста.

— Та значи на какво приличал Копървик?

Марк се изхили. Той, за разлика от Брайън, издържаше на пиене.

— Нямам предвид поверителните неща — каза Франк. — Имам предвид самия Копървик. Как изглежда?

Брайън се намръщи, сякаш го боляха зъбите.

— Ами… сняг. Много сняг.

— Сериозно?

— Да бе!

— Значи — започна Франк, след това спря за малко и продължи: — Значи отидохте там, имаше много сняг и… — Не знаеше какво точно да попита. — И какво?

Брайън го изгледа през халбата си.

— Много си настойчив.

— Така си е — съгласи се Франк.

— Ами — бавно почна Брайън, — настойчивостта е полезно качество и заслужава да бъде възнаградено.

— Радвам се, че мислиш така — каза Франк.

— Ще ти кажа какво намерихме — заяви Брайън и опря лакти на масата, без да обръща внимание на предупредителния поглед на Марк. — Намерихме…

— Брайън! — каза Марк.

— Един голям, ама много голям… бял… кон.

— Господи! — викна Марк и се изправи.

— Какво? — попита Франк.

Не изпускаше Брайън от очи.

— Кон — повтори Брайън.

— Трябва да тръгваме — заяви Марк и хвана приятеля си за лакътя. — Утре трябва да ставаме в шест.

— Аз не трябва да ставам в шест — възрази пиянски Брайън.

Марк го изправи.

— Трябва. Всички трябва да ставаме в шест.

После поклати заплашително глава, хвърли на масата няколко банкноти и повлече Брайън към вратата.

— Голям бе! — извика Браян. — Ей толкова голям! — И се изсмя.