Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The First Horseman, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Радослав Цанчев, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- dave (2009 г.)
Издание:
ИК „Бард“, 2001
Редактор: Иван Тотоманов
Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов
ISBN 954–585–267–4
История
- — Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: dave)
17.
На следващата сутрин си направи кафе и прочете „Поуст“ на кухненската маса. Чувстваше се гроги.
Беше работил до три през нощта по статията за Sin Nombre и все още не я беше приключил. Това беше проблем. Днес бе вторият петък от месеца, което беше крайният срок за бюлетина на фондацията. Същевременно, ако не се обадеше днес на пристанищните власти, трябваше да чака до понеделник.
За миг си помисли, че би могъл да си издейства отлагане, ако се обади във фондацията и каже, че статията му ще закъснее, защото баща му е в интензивното отделение на болницата „Сейнт Мери“ и…
Не. Нямаше да използва болестта на баща си, като оправдание да пропусне крайния срок. Не бе чак толкова корумпиран. По-добре да поработи върху Sin Nombre до обед — не, докато го завърши, и след това да започне да звъни по пристанищата. А за баща си… щеше да се обади по-късно.
Към два часа статията му вече пътуваше към Дженифър Хартуиг, пъхната под задната седалка на моторизиран куриер, който изглеждаше и се държеше като герой от „Уличен боец“. Към статията бе приложена молба за възстановяване на разходите му.
Изяде тайландската храна, която му бяха доставили, направо от картонената кутия, докато преглеждаше списъка на пристанищните власти.
Това беше изнурителна работа и вероятно загуба на време. Но беше също и единствената нишка, която имаше. Затова се хвана и след няколко разговора вече разбра какво му предстои.
Колко бързо ще получи отговор зависеше от интелигентността и желанието за сътрудничество на човека от другата страна на телефона. Понякога отговорът идваше за една-две минути. Друг път му трябваха цели десет само за да мине през автоматизираните телефонни централи, потропвайки нервно с пръсти по бюрото, докато слушаше досадното изброяване на нежелани алтернативи.
Неочаквано много хора бяха „извън офиса“, „говори по другия телефон“, „на обяд е“ или „няма го“. Все пак до четири следобед успя да се свърже с деветнайсет пристанища и единайсет от тях трябваше да бъдат отписани — или не бяха получавали върнати в страната трупове, или го бяха правили преди септември 97-ма година. Оставаха още 12 пристанища.
Той се изправи и се протегна. Това явно щеше да му отнеме доста време. Така че продължи да звъни.
И изведнъж късметът му проработи.
Свърза се с някаква жена, казваше се Филис, която работеше в пристанището на Бостън. С подчертан акцент от Ню Ингланд тя му съобщи, че през миналата година пристанището е обработило осем пратки с трупове, като пет са пристигнали едновременно.
Франк насмалко да си разлее кафето.
— Сигурна ли сте?
— О, да! Не мога да направя такава грешка. Беше толкова необикновено…
— Защо?
— Ами, броят на хората беше едното нещо. Както и това, че дойдоха с кораб. Обикновено ги докарват по въздуха. Но това беше злополука в морето.
— Имате ли името на кораба?
— „Кристален дракон“. Навремето си помислих — какво хубаво име.
Франк започна да й благодари, но тя го прекъсна:
— Само си гледам работата, миличък. Това е общодостъпна документация. Ако ми дадете номера на факса си, ще ви пратя подробностите.
Пет минути по-късно машината му изплю осем страници документи. Там се съдържаха имената на починалите и смъртните актове, подписани от корабния лекар, някой си доктор Питър Гуидри. Причината за смъртта при всичките случаи бе удавяне.
В подписано и внушително подпечатано писмо някакъв дипломат от американското посолство в Рейкявик, Исландия, съобщаваше за „морска злополука“ и даваше съгласие останките да минат през митниците „при отсъствие на обичайния консулски сертификат за смърт“. Същият документ посочваше, че след пристигането им в Бостън, останките трябва да бъдат предадени на служител на погребалното бюро „Джей Ес Бел“ в Согас, Масачузетс.
Тъй като смъртта бе настъпила в морето, задължение на служител на погребалното бюро бе да инспектира труповете и да издаде документ за „съдържанието на останките“.
Имаше документ, че това е било направено, подписан от служител на погребалното бюро, чието име Франк не успя да разчете, и парафиран от служител на митниците само с инициалите му.
От разговора си с чиновника в Държавния департамент Франк знаеше, че това е повече или по-малко нормалната процедура. Помисли си, че може би „Джей Ес Бел“ има някаква постоянна договореност с Бостънското пристанище да получава върнатите трупове.
Погледна списъка.
Леонард Бергман, 22
Артуро Гарсия, 26
Томас О’Райли, 39
Рос Д. Стивънс, 52
Кристофър Йейтс, 27
Нито едно от тези имена не му говореше нищо. Направи му обаче впечатление фактът, че всички мъртъвци са от едно родно място — Лейк Плесид, Ню Йорк.
Как бе възможно? Замисли се за това. Може би са били пожарникари доброволци, наградени с екскурзия, или търговски пътници, или…
Едва ли. Освен ако не бе невероятно стечение на обстоятелствата. Сателитните снимки доказваха, че труповете на миньорите са били ексхумирани от гробището в Копървик на 9 септември. Датата на смъртните актове, които държеше в ръцете си, беше 12 септември, като останките бяха пристигнали в Бостън четири дни по-късно.
Помисли си какво трябва да направи и отговорът бе очевиден: „Успокой се. Не прибързвай. Даже не знаеш каква е играта.“
Намери номера на погребалното бюро „Джей Ес Бел“ в Согас и се обади.
Според Ани труповете на миньорите трябвало да бъдат много променени. След като били прекарали осемдесет години под земята, трябвало да бъдат в някаква степен изсушени.
— Искаш да кажеш, че ще изглеждат като мумии?
— Не — беше отвърнала тя. — По-скоро като това, което става с храната във фризера. След известно време пилешките гърди изглеждат, сякаш се изгубили влагата си. Сладоледът също се променя, променят се и труповете. След месец дори и ледените кубчета стават наполовина.
Примерът беше добър. Хлътнали очи, изпъкнали ребра, изтънели устни. Нещо като заспала зловеща зоологическа градина. Труповете трябваше да са загубили поне половината от теглото си — нещо, което не може да се скрие. Служител на погребално бюро би го забелязал веднага. След третия сигнал на телефона се обади жена и като чу, че Франк е репортер, му каза, че нямат нищо „ново за него“.
— Извинете? — попита смаян Франк.
— Вие сте от бюрото за некролози, нали?
— Не — отговори той. — Не пиша некролози. Аз работя за „Поуст“.
— „Вашингтон Поуст“?
— Да.
— О, обикновено се обаждат от местния вестник, но… бихте ли изчакали?
Минаха почти шест минути преди в слушалката да се чуе мъжки глас и през това време Франк прехвърли разговора на високоговорителя. После чу:
— Малкълм Бел слуша.
— Здравейте. Аз съм Франк Дейли от „Вашингтон Поуст“.
Пауза. После:
— С какво мога да ви помогна, господин Дейли?
— Работя върху един материал, който… е, има някои необичайни неща… в него са включени някои смъртни случаи от преди много години… и някои хора, които са се удавили и… Предполагам, че тленните останки са били… обработени от… вас.
— Да?
Франк се поколеба. Мъчеше се да измисли как да формулира въпроса си така, че да звучи благоприлично.
— Както казах, това са жертви на удавяне.
— Разбирам.
— И както казах, имало е злополука… най-малкото ние мислим, че е имало злополука… в морето. Станала е на кораба „Кристален дракон“, който е…
— Знам кой е „Кристален дракон“, господин Дейли. Какъв ви е въпросът?
— Бих искал да попитам… знам, че звучи странно, но… дали починалите, нека го кажа по този начин: имаше ли нещо необичайно във външния вид на труповете, които обработихте?
След дълга пауза Бел отговори с извинителен тон:
— Съжалявам, господин Дейли, но това е намеса в личния живот. Нашата професия си има правила и би трябвало да разберете, че не сме в състояние да обсъждаме външния вид на покойниците. Във всеки случай не и с пресата. Има някои деликатни моменти…
— Разбирам ви, но…
— Ако можете да обясните какво точно ви интересува, може би ще съм в състояние да ви помогна. Казахте, че работите върху материал?
— Така е…
На Франк му стана ясно, че ролите са се сменили. Нямаше да получи нищо от Бел.
— Но нали казахте, че работите за „Поуст“…
— Да, но…
— Учудвам се защо „Поуст“ ще се интересува от нещо, което се е случило много отдавна и много далече. Разбирате ли какво искам да кажа?
— Разбирам. — Франк започна да изпитва неприятното чувство, че интервюират него. — Значи… вижте, извинявайте, че ви обезпокоих.
— Не е безпокойство! Ще се радвам да помогна. Ако ми дадете телефона си…
Франк натисна бутона за прекъсване на линията.
— Бихте ли изчакали за секунда? Търси ме още някой. Натисна „задържане на линията“ и преброи до десет.
След това се върна към Бел:
— Вижте, трябва да поема другия разговор. Мога ли да ви се обадя утре?
— Да, разбира се, но… Нали се казвахте Дейли?
Някъде по средата на разговора си със собственика на погребалното бюро Франк беше започнал да се чувства неуютно. Много неуютно. Вината беше негова. Той беше нетърпелив. Винаги беше бил нетърпелив! Когато попаднеше на история, която го заинтересуваше и към нея имаше някакви нишки, обикновено се опитваше да пробие, докато това, което трябваше да направи, бе да изчака и да обмисли всичко. Да изработи план на играта. Да подреди разговорите си по важност. В противен случай става така, че казваш на хората повече, отколкото те ти казват. Понякога пък говориш с хора, с които не трябва — както се бе случило току-що.
Защото, ако се замислиш, ако някой се опита да вкара петима мъртви норвежци в Щатите, преструвайки се, че са загинали в морето при нещастен случай, този някой ще има нужда от погребално бюро, на което може да се довери, след като труповете минат през митницата. Това очевидно е бил господин Бел, чието любопитство бе не по-малко от това на Франк. „Да, разбира се, но… Нали се казвахте Дейли“?
Ядосан сам на себе си, той пусна компютъра и се включи в „Нексис“ — трябваше да го направи преди да се обади в погребалното бюро. Ако петима американци са загинали в морето — това е новинарска история.
Въведе потребителския код и паролата, а после извика: „всички новини“. На екрана се появи нова страница и той попълни темата за търсене:
„Кристален дракон“, удавяне, петима
След десетина секунди се появи нова страница, на която бе отбелязано, че са открити 27 материала, в които се срещат и трите думи. Той прегледа списъка. Първият материал бе информация от бостънския „Глоуб“ с дата 16 септември. Най-новият бе публикуван в „Таймс Юниън“ от Олбъни на 5 март. Франк извика материала със заглавие:
БУРЯ В АТЛАНТИКА УБИВА ПЕТИМА
В този материал капитанът на „Кристален дракон“ заявяваше, че корабът е прекосявал Атлантика от изток на Запад, когато в бурно море един член на екипажа паднал зад борда. Четирима други спуснали лодка да го спасят, но лодката им се преобърнала. Въпреки че носели спасителни жилетки, всички се удавили. Фактът, че са носили жилетки и че на кораба имало хеликоптер, позволил телата им да бъдат извадени.
В последния абзац се казваше, че „Кристален дракон“ е „мисионерски кораб“, собственост на Храма на Светлината, „нова религия със седалище в Лейк Плесид“. Предвождан от личност с магнетично излъчване — Люк Соланж, Храмът имал „центрове за добруване“ в Биг Сюр и Кабо Сан Лукас. Всички загинали принадлежали към тази църква и за тях била отслужена колективна литургия.
Франк бе заинтригуван, но Нексис беше нещо скъпо и всъщност не би трябвало да го ползва. Не и когато си е вкъщи, при това в неплатен отпуск. С опитно око прегледа материалите толкова бързо, колкото можа, и ги записа на харддиска си. След това изключи програмата, а после ги пусна за принтиране.
Докато принтерът си вършеше работата, той се обади в болницата „Сейнт Мери“. Сестрата му каза, че баща му е все още в критично състояние.
— Мога ли да говоря с него? — попита Франк.
— Не! — излая тя. — Не можете да говорите с него. Той е много болен. Упоен е. Интубиран е.
— Разбирам.
— Вие какъв сте му?
— Син. Бихте ли му казали, че съм се обадил?
— Да му кажа, че сте се обадили? Това ли е всичко? — Тонът й подсказваше достатъчно ясно какво си мисли за синовната му привързаност. — Да му кажа само, че синът му се е обадил?
— Да. Кажете му, че съм тръгнал.