Джон Кейс
Конниците на Апокалипсиса (2)

1.
Диамантените планини
26 януари 1998

В началото не ги чу. Шумът беше на стотици метри отдолу — далечен вой, сливащ се с вятъра. Канг бавно се тътреше нагоре по хълма, навел глава, пренебрегвайки свистенето на вятъра и тракането на зъбите си.

Студът го правеше тромав. На два пъти се подхлъзна на заледени места и двата пъти успя да се задържи, забивайки пръсти в коравия сняг. Ръкавиците му бяха целите на дупки и усещането бе сякаш хваща натрошено стъкло.

Въпреки това бе изненадан, че е стигнал толкова далече по това време на зимата. В крайна сметка беше сакат. Корав обаче, като истински кореец. И други бяха минавали преди него по този път, но бяха имали по два здрави крака.

Той имаше само един.

Повечето дървета бяха изсечени преди години за огрев. Докато се катереше нагоре, Канг стигна до оцелелите борчета с нарезите за събиране на смола по кората. Това минаваше за храна в гладните години.

Меката смола, която изсмука точно под един нарез, напълни стомаха му. Въпреки че едва я преглъщаше, беше приятно да я дъвче. Премахваше поне за малко болките от глада и приличаше на слаб чай.

Все пак обаче, като вземаше смолата, убиваше дърветата и нараняваше земята.

Жените бяха тези, които се катереха по хълмовете, за да берат треви и да събират смола и дърва. Докато не се бе разболяла, както се случи и с много други, жената на Канг се катереше по същия хълм, със същия сгъваем трион, който той носеше сега, и дори със същото въже.

Тя му бе казала да идва тук. Въпреки че беше невероятно стръмно, той удържа обещанието си и правеше това, което му бе казала. След смъртта й бе изминавал това разстояние десетки пъти, като разменяше събраните дърва за ориз, билки и дори чифт стари обувки. Сега вече познаваше хълмовете над Таси-ко толкова добре, колкото пукнатините на тавана над леглото си.

Спря за малко, за да си поеме дъх, и се вгледа в планинския терен — преценяваше как най-добре да мине през скалите и точно къде да стъпи. Това беше малко сложно, защото единият му крак бе дървен от коляното надолу и нечувствителен при стъпване.

Пред него имаше празно пространство и той бавно тръгна по снега, като внимаваше да не се подхлъзне. Най-сетне стигна върха на хълма и мястото, което търсеше — няколко борчета, блестящи със зелените си иглички изпод снега.

Както ставаше винаги, когато стигнеше до това място, лицето на жена му се появи пред очите му и те се напълниха със сълзи. След това Канг се втурна към дърветата, намери едно от тях с нарез и започна да смуче смолата. После погледна има ли някое подходящо, което да отреже и да занесе в селото.

И тогава сред тишината на боровете освен свиренето на вятъра чу различен звук — механично бучене, което разпозна веднага.

Това беше звукът на спасението, бученето на освобождението.

Канг се свлече малко надолу и погледна към пътя. Конвой от камиони се движеше към Таси-ко. От това разстояние изглеждаха съвсем мънички.

Всичко на всичко бяха шест камиона с войници, един джип и два влекача, натоварили оранжеви булдозери. Веригите им мачкаха снега и леда и изглеждаше, че конвоят очертава права черна линия.

За пръв път от много седмици Канг се усмихна, с облекчение седна на снега и затегна винтовете на изкуствения си крак. Нещата щяха да се оправят.

Това беше най-страшната зима, която помнеше — парализиращ студ, който бе довел до глад, а гладът — до болест. Трийсет и един души — една четвърт от селото — лежаха на пода в работилницата, телата им бяха наредени едно до друго като отсечени дървета. (Тази сграда, изглеждаща като ковчег и направена от цимент, бе място, където се правеха метли — хубави метли — вече повече от двадесет години. Сега обаче бе мъртва като струпаните в нея. Без отопление връхчетата на метлите щяха да увехнат дори въздухът да е сух и да няма течение.)

Сградата бе ужасяваща — изкуствена морга, препълнена с трупове на мъже, жени и деца, чиито покрити с язви крайници бяха започнали да синеят в дните, преди да умрат. Като единственото медицинско лице в Таси-ко, Канг бе пренесъл труповете в работилницата, за да изчакат погребението си през пролетта.

До днес, докато не бе видял камионите, движещи се бавно към селото, Канг се съмняваше, че до пролетта някой ще си направи труда да погребе мъртвите. Ако случайно някой би го направил, едва ли щеше да е той самият, а ако трябваше да бъде той, едва ли би имал сила за кирка и лопата.

Засрами се от горчивите си мисли. По някое време, може би когато умря жена му, се бе предал на отчаянието. Беше започнал да мисли, че страданията в Таси-ко отминават незабелязани или са пренебрегвани, защото селото е далечно и незначително. „Това са предателски мисли — каза си сега. — Ако се разпространят, ще отслабят съпротивата на цялото население. При това са грешни, точно колкото и предателски. Ясно е, че животът на един селянин в Таси-ко не струва толкова, колкото животът на един инженер в Пхенян.“ Доказателството беше долу, на пътя. Всичко бе просто въпрос на време и на разпределение на оскъдните ресурси.

Идването на армията бе отрицание на неговите лоши и мрачни мисли. В камионите трябваше да има храна и лекарства. Както и доктори, истински лекари, а не недоучени фелдшери като него. Хора, завършили университета в Пхенян. Те щяха да знаят какво да направят.

Той самият не можеше да направи нищо. За по-малко от месец видя как селото му се съсипа от някаква болест, чиито симптоми бяха толкова жестоки и странни, че когато чуха за тях, изпратиха в Таси-ко лекар от Института за заразни болести в столицата.

Лекарят беше много нисък и много стар — дребен изкуфял човек с дълги пожълтели зъби. Непрекъснато пушеше вносни цигари и или говореше, все едно се кара, или мълчеше. Канг знаеше, че след като пуши толкова, този човек трябва да е много важен. И въпреки това не го харесваше.

Накрая лекарят изследва десетина пациенти, четирима от които вече бяха умрели. Взе си бележки за симптомите и разпита Канг за развоя на болестта. Взе и кръвни проби от четирима селяни и уреди двама от починалите да бъдат закарани в столицата за аутопсия.

Когато докторът си тръгна, Канг го попита какво трябва да прави в негово отсъствие, но старецът не му отговори. Само си запали поредната цигара и като се облегна на прозореца на колата, посочи зданието, където бяха труповете.

— Всичко това — каза — е от Испанската дама. Испанската дама го е причинила.

Въпреки че на Канг не му беше работа да противоречи на важен лекар от Пхенян, не можа да се сдържи и докато колата потегляше, възрази:

— Докторе, не може да е така! Не сме имали никакви посетители. Никакви външни хора…

Колата потегли и Канг изкрещя:

— Какво да правя?

Старецът се обърна на седалката си и поклати глава, сякаш Канг се е побъркал.

Това обаче вече нямаше значение. Старецът се връщаше. С лекарства и булдозери да погребат мъртвите.

Канг знаеше, че трябва да се спусне по хълма, за да помогне на войниците. Студът обаче го разколеба. Каквито и лекарства да носеше армията, каквато й храна да караха, едва ли носеха дърва за огрев и би било глупаво, след като се е изкачил толкова високо в този студ, да се върне с празни ръце.

Той се спусна на стотина метра надолу, избра едно малко дръвче и коленичил в снега, започна да го реже с триона. Дръвчето беше жилаво и се огъваше, но накрая се предаде и Канг се изправи. Завърза въжето малко над отрязаното, обърна се и го повлече нагоре по склона.

На билото се спря, за да си поеме дъх, и това, което видя, го стресна. Почти на километър на юг половината от конвоя — три камиона и един влекач — бяха спрели и чакаха. В същото време другите камиони продължаваха бавно да се придвижват… през селото.

С изключение на джипа. Той бе спрял на малкото площадче, което в миналите, по-добри времена служеше като пазарче за местните селяни. В студа то привличаше селяните като магнит. Канг знаеше какво точно чакат — лекарства, храна и новини.

Тръгна пак, но се поколеба. Конвоят на юг от градчето не бе помръднал. Камионите стояха по средата на пътя с изгасени двигатели, а войниците се разхождаха около тях и пушеха, преметнали калашниците си на рамо.

На север се повтаряше същата картина. Другата половина от конвоя бе спряла на километър от Таси-ко. Войниците бяха скочили от камионите, стояха и чакаха. Много притеснителна гледка, дори и когато я гледаш от високо. Селото сякаш беше под карантина. Въпреки че се разтревожи от това, Канг разбра смисъла. Каквото и зло да имаше в Таси-ко, то трябваше да бъде ограничено. Измамена от Китай, разорена от наводнения и измъчена от глад, страната му трудно щеше да издържи ново бедствие.

Отново започна да си мисли лоши и опасни неща. Това, което мислеше обаче, беше истината. Втората истина беше, че е много уморен, а когато бе така уморен, не му стигаше енергия „да нахрани градинката на мисълта“.

Това беше метафората, на която Канг бе научен в армията, където служи като фелдшер шест години в демилитаризираната зона. Някои мисли бяха цветя, други бяха семена, а трети — усойници. Трябва постоянно да си нащрек, за да разбереш коя каква е.

„Постоянната бдителност“ изискваше повече енергия, отколкото Канг можеше да отдели. През годините бе загубил твърде много — крака си от противопехотна мина, а жена си от болест. През последната седмица бе ял само трева и корени и сега — сега съзнанието му беше като градина. Всичко се проваляше, но не му пукаше. Какво можеше да направи за него светът?

Внезапно на площада забоботи високоговорител. Канг се напъна да чуе какво казват, но не можа да разбере нищо. Можеше да види обаче резултата — хората се отдалечиха от джипа и се върнаха по къщите си. Малко след това цялото село — ниските дървени къщи и изоставената работилница — изглеждаше почти празно. Джипът напусна площада, оставяйки след себе си бял пушек, и пое към втората група камиони.

„Първо карантина — помисли си Канг, — а сега полицейски час.“ Но по обяд? Защо? И какво ставаше с лекарите? Къде бяха? Той се намръщи. Това, което виждаше, нямаше смисъл. Инстинктите му подсказваха да е предпазлив. Макар да беше малко вероятно някой отдолу да го забележи, той съблече червената жилетка, която жена му бе оплела от един разплетен стар пуловер, пъхна я под палтенцето си и седна върху дървото, което влачеше. След това отчупи една клонка, задъвка я и загледа пътя.

През следващия час не се случи нищо. Ако се изключеха войниците и барикадите, пътят към Пхенян бе пуст. Прекалено пуст. Никога не беше бил претоварен, но сега беше съвсем празен. Нито една кола, камион или пешеходец не се придвижиха до двете барикади. Това можеше да означава, че има и други барикади, по-далече от селището, и че тези, които виждаше, имат по-различни цели от това, което си бе представял. Не бяха сложени, за да спират движението отвън. Сложени бяха, за да държат хората вътре.

Сърцето на Канг се разхлопа.

Внезапно, като по даден знак, войниците от двата края на селото наскачаха в канавките. Канг не можеше да разбере какво става дори когато видя самолета да се появява иззад планината.

Като всеки друг самолет, който бе виждал, и този беше военен. Корпусът му бе боядисан в мътнокафяв защитен цвят. Канг гледаше как самолетът приближава Таси-ко и слушаше как моторите му бръмчат в ледения въздух. Внезапно от корпуса на самолета се отдели нещо и започна да пада към селото. Канг не можеше да повярва на очите си. Самолетът зави на изток и бързо изчезна. Канг несъзнателно се изправи.

Отвори уста да извика — на самолета, на селото, на войниците — но бе твърде късно. Светът се разтресе. Появи се силен блясък и дълбок тътен изсмука въздуха от небето. За миг Канг видя изпепеляваща вълна от светлина да се разлива във всички посоки от Таси-ко. След това в хребета се блъсна гореща вълна и го събори. Той се задъха, опита се да си поеме дъх и се паникьоса, като разбра, че няма въздух — само горещина и миризма на изгорели косми.

„Убиват всички!“ Разтреперан, той се подхлъзна по леда и падна тежко по гръб. Пред очите му проблеснаха светлини, нещо пукна дълбоко в главата му. Зрението му се замъгли и последното нещо, което видя, преди да загуби съзнание, бе Таси-ко, гърчещо се в море от пламъци.

 

 

Събуди се. Беше тъмно и във въздуха се носеше остър мирис на пушек. Кожата от лицето му сякаш беше смъкната. Тилът му бумтеше като барабан. Той докосна мястото на болката точно зад ухото и незабавно отдръпна ръка — течеше му кръв. За момент му се догади, но не повърна.

В далечината се чуваше буботенето на машини, малко наляво и доста по-ниско.

По-ниско? Къде всъщност беше той?

Бавно се изправи и се огледа. Беше на хълма точно над Таси-ко. Склонът беше хлъзгав от поледицата и тук-там през снега се подаваха връхчетата на храстчета. Долу видя булдозери — мачкаха натрошени тухли, осветени от фаровете на няколко камиона.

Намираше се толкова високо, че можеше да види фабриката отгоре. Но как се бе изкачил тук? Събираше дърва и… Болката в главата не му позволяваше да мисли. Поток от накъсани образи преминаваше през съзнанието му — джип, лицето на жена му — огън.

Трябваше му лекар и той инстинктивно извика към хората долу. Те, разбира се, не го чуха. Канг тръгна надолу. Поточе от дребни камъчета го изпревари като малка лавина. Когато се приближи, видя, че това не са служителите от фабриката, а войници — и че всичките са с противогази.

Защо?

Един от войниците го видя и викна нещо. Облекчен, Канг спря да си поеме дъх между два големи камъка, помаха с ръка и също извика. И тогава стана нещо странно. Войникът вдигна автомата си и започна да стреля — с къси откоси, подобни на телеграфен код.

И внезапно всичко свърши. Канг изведнъж осъзна къде се намира — на склона над Таси-ко. И си спомни: „Убиват всички!“

Куршумите започнаха да цепят камъка под него, но Канг не помръдна. Взираше се напред, без да вижда войниците, тичащи към него, втренчен в пустошта, която димеше под фаровете на камионите. Таси-ко бе изчезнало. Това го уплаши повече от куршумите. Уплаши го по начин, който никога не бе изпитвал, защото това беше страх, който нямаше нито произход, нито център. Той идваше едновременно и отвън, и отвътре. Това беше ужас — чист и първичен, и изгаряше като огън.

Стреснат, Канг се обърна и побягна — катереше се по хълма от скала до скала, от една сянка към друга. Преследвачите му напредваха все по-нависоко по студения непознат склон и светеха напосоки с фенерчетата си. Скоро стана очевидно, че нямат представа в каква посока се е запътил и дори са започнали да се чудят къде точно се намират самите те.

Канг все пак продължи, без да чувства обичайното неудобство от дървения си крак; пестеше силите си, чувстваше се като сянка в мрака на нощта. Въпреки че дробовете му горяха и не му стигаше дъх, той се катереше все по-високо и по-високо в планината. Накрая гласовете на войниците зад него заглъхнаха, не се чуваше дори и буботенето на булдозерите.

Въпреки че бе прекарал четири-пет часа в студа, ризата му бе прогизнала от пот. А чуканчето над дървената протеза се бе разкървавило. Пръстите му бяха премръзнали, лицето му бе в синини и рани. Тази част от него, която не го болеше, беше мъртва. Всичко бе съвсем просто.

Той обаче продължи да върви и намери пътека, която водеше надолу. Излезе от планината на разсъмване. Откри, че се е отзовал до Пътя на победата, и тръгна по него, без да се замисля къде ще го изведе. Истината беше, че няма къде да отиде и че очевидно умира. Последните остатъци от силите му скоро щяха да се стопят. Дали да не седне да почине и с това да се свърши? Ако имаше късмет, можеше да намери дърво, на което да се облегне… да си затвори очите… и това щеше да е всичко.

Искаше да умре точно по този начин — като стар монах, с мечти за света. Тази мисъл го ободри и той продължи по пътя, като търсеше идеалното дърво. Дървото на смъртта. Неговото дърво.

Не успя обаче да го намери. Утринта премина в следобед, въздухът се постопли, после денят премина във вечер. Настъпи и нощта, стана студено, а Канг все продължаваше да върви.

Така мина и следващият ден, а после и третият. Инстинктивно и без да мисли, Канг се влачеше към единственото място, което познаваше толкова добре, колкото и Таси-ко. Това беше демилитаризираната зона между двете Кореи. Добре охраняваната ничия земя се простираше на повече от 100 километра от Жълто до Японско море. Прокопана от тунели и осеяна с противопехотни мини, тя изглеждаше като огърлица от зеленина сред море от кал и лед — спокойна, гориста и опасна. Вратата към Вампирския Юг.

Може би там щеше да намери дървото си.