Джон Кейс
Конниците на Апокалипсиса (23)

22.

Кол Тутъл седеше на бюрото си срещу Франк, а зад гърба му стояха знамената — американското и щатското. Около петдесетгодишен, с бледо лице, окръжният прокурор Тутъл не бе от много разговорчивите.

Франк го попита как е било открито тялото.

— От куче на екскурзианти.

Бил ли е изненадан?

Тутъл наклони глава и го погледна.

— Да се намери жена с отрязана глава и ръце в гората? — Помисли за малко и сви рамене — Всъщност не.

Когато са открили тялото, свързал ли го е с Бергманови?

— Не.

Защо не?

— Няма нищо, което да ги свързва със случая. — Той примлясна. — Анализът на ДНК ще отнеме известно време. Тогава ще разберем.

— Можете ли да ми кажете имената на екскурзиантите?

— Не, не мисля, че те биха го искали. Но кучето се казва Таз.

— Благодаря. Вие обаче поддържате връзка по този случай с Дачис Каунти, нали?

— Щом казвате.

— Щеше да бъде тема, достойна за новините, ако не поддържахте връзка — отвърна Франк. Вече започваше да се нервира.

Тутъл се усмихна, доволен, че си е намерил жертва.

— Казаха ми, че Хари Бергман е заподозрян за смъртта на съпругата си — каза Франк. Дебнеше реакцията на Тутъл. — Вярно ли е?

Съжалителна усмивка.

— Странна идея.

— Така ли?

— Да — каза окръжният прокурор. — Това не го бях чувал.

Франк се намръщи. Или Тутъл беше много добър актьор, или казваше истината.

— Може би източникът ми е погрешно информиран.

— Сигурно е така.

Франк реши да смени тактиката.

— Какво ще кажете за Храма?

— Какво имате предвид?

— Не знам. Какво представляват?

Тутъл повдигна рамене.

— Държат се много затворено. Не ги виждаме често.

Франк въздъхна. Почти половин час се опитваше да започне разговор с този човек, а усилията му бяха напразни. Прибра си химикалката и попита Тутъл дали може да го упъти към седалището на Храма.

Тутъл надраска върху парче хартия нещо като карта и го плъзна през бюрото.

— Може би няма да ви пуснат вътре — каза и се ръкува за довиждане с Франк.

— Защо?

Тутъл отново повдигна рамене.

— Не са особено дружелюбни.

 

 

Наистина не го пуснаха вътре — освен до Центъра за посетители. Това беше малка дъсчена постройка извън базата, боядисана в бяло. Неколкостотин метра по-нататък по пътя можеше да види врати от ковано желязо и каменна будка за охраната. Вратите изглеждаха затворени, така че той спря при Центъра за посетители, вдигна металното чукче с форма на грейпфрут и го пусна. Веднъж. Два пъти. Отново.

Появи се миловидна млада жена и го покани вътре. Той й показа журналистическата си карта и каза:

— Надявах се да видя базата, но вратата е затворена.

Жената се извини, като обясни, че вратата е винаги затворена, тъй като никой не влиза на тази територия без предварително уговорена среща.

— На кого трябва да се обадя, за да си уговоря среща? — поинтересува се Франк.

— Боя се, че трябва да направите предварителна писмена заявка.

— Искате да кажете, че няма на кого да се обадя?

— На практика — не.

— А този? — попита Франк и кимна към снимка на стената. Тя бе на трийсетинагодишен мъж, изправен на върха на планината и усмихнат към обектива. Зад него и под него бе светът.

— Това е Соланж — каза тя с усмивка. — Не мисля, че ще ви приеме. След като сте журналист обаче, можете да се обадите на офиса за връзки с обществеността. Мисля, че днес не са тук. Май са на демонстрация в Бъфало.

— Но…

— Ние имаме уебстраница. Ако искате, можете да им изпратите имейл. Само трябва да влезете в сайта, а след това да кликнете върху връзки с обществеността. — Подаде му брошура, отпечатана върху плътни сиви листа. — Тук е написано всичко, включително и адресите на електронната ни поща.

Той й благодари.

— Ако искате да се огледате — Центърът има три отдела: Просветителен, Информационен и Търговски. Трябва обаче да побързате, защото затваряме след половин час.

Франк се съгласи да побърза.

Първото нещо, което го впечатли, когато влезе във „вдъхновителната стая“, бе миризмата на тамян и восък. След това видя огромна снимка, която заемаше цялата задна стена.

Снимка на мъж — Соланж, — разхождащ се по брега, точно там, където вълните се срещат с пясъка, с навити крачоли; зад него подтичваше куче; светло златисто небе. Отгоре се рееха чайки, а с калиграфски букви отдолу бе изписано:

ПОСЛЕДВАЙТЕ МЕ. ЕЛАТЕ В СВЕТЛИНАТА.

Франк се приближи към снимката и чу музиката. Беше момчешки хор, изпълняващ натрапчива мелодия на език, който не можеше да разпознае. Румънски, а може би някой от славянските езици. Чистите гласове се извиваха над него и пронизваха въздуха. Страхотна стереосистема!

По покритите с мека сива тъкан стени бяха подредени по-малки снимки, всяка с размера на плакат. Също като голямата, те имаха красиви рамки и бяха чудесно осветени. Франк ги разгледа. Паяжина, изпръскана с капки роса. Борова гора, окъпана в слънчева светлина. Деца, хванали се за ръце и вървящи към залеза.

Даде си сметка, че общото във всички тези снимки е светлината — брилянтно уловената светлина. Минаваше от една снимка към друга през водопад от музика. Почувства се… добре. Наистина се почувства някак приповдигнато.

Няколко от снимките — тези, на които беше Соланж — имаха и аудио допълнение. Франк взе слушалки и натисна бутона.

Гледаше снимка на Соланж, изправен сред пшенично поле. Със слънцето зад гърба му, изглеждаше сякаш има ореол. Пшеницата също бе огряна от слънцето и върховете й излъчваха звездички светлина. Когато натисна бутона, пшеницата сякаш започна да се движи, да се накланя, като че ли полюшвана от вятъра. Наведе се по-близо и видя, че сам по себе си образът е стабилен, но зад него някакво устройство караше светлината да проблясва. Ефектът се засилваше от звука на вятър, преминаващ над полето. След това прозвуча глас, надвишаващ вятъра:

— „И рече Бог: да произведе земята злак, трева, що дава семе, и плодно дърво… Тъй и стана. И произведе земята злак… и дърво… И видя Бог, че това е добро. Биде вечер, биде утро — ден трети.“

Франк прескочи няколко снимки и взе следващите слушалки, поставени пред сцена на лагерен огън със Соланж зад огъня и небе, изпъстрено със звезди. Този път аудио съпроводът бе на пращящ огън. Точно както пшеницата на предната снимка, огънят сякаш пускаше искри и се движеше. Същото правеха и звездите, които станаха още по-ярки, след като в ушите му прозвуча глас:

— „И създаде Бог двете големи светила: по-голямото светило да управлява деня, а по-малкото светило да управлява нощта…“

Сътворението. Франк огледа набързо стаята, за да се убеди напълно, и видя, че различните изображения имат за цел да пресъздадат историята на Сътворението. Много хитро.

Влезе в „търговската част“. Там се продаваха витамини, сапуни, ароматни масла, свещи — такива неща. Цяла стена бе запълнена с книги и видеокасети, посветени на просветлението. Чуваше се класическа музика — хоралът на Пачебел. Брюнетката, която го посрещна при влизането му, седеше зад тезгяха и опаковаше покупките на жена на средна възраст със забрадка.

— Искате ли да си купите нещо? — извика тя. — Трябва да затваряме след — погледна часовника си — две минути.

Франк хукна към информационната стая. Нямаше достатъчно време да огледа всичко. Видя много графики, карти, още аудио устройства с многобройни слушалки, свързани към един облицован с дърво предавател. Едно табло показваше картата на САЩ с малки светлинки, мъждукащи в отделни сектори. На маса, поставена в центъра, под голям плакат, на който пишеше ЗАТОПЛЯНЕ, бе поставен грамаден глобус със забучен в него термометър. От тавана към него бе провесен „часовник на населението“ с формата на бомба. Той тракаше шумно и дигиталните му цифри се въртяха по-бързо, отколкото можеха да бъдат уловени от човешко око. На една от стените гореше тропическа гора в Бразилия. На отсрещната стена една борова гора сякаш бе изтръгната из корен.

— Вече затваряме — каза брюнетката с мек дружелюбен глас. — Можете обаче да дойдете утре. Отваряме в девет.

Даде му малка пластмасова торбичка с някои „безплатни мостри“.

— Опитайте гела за душ с аромат на манго и лавандула — каза тя, докато го изпращаше до вратата. — Изключителен е.

На излизане той грабна няколко брошури.

 

 

Надяваше се да стигне до Вашингтон, без да спира, но към девет часа, някъде в Джърси, усети, че очите му се затварят, и реши, че е време да потърси мотел.

Намери такъв на няколко километра южно от Чери Хил. Беше в стила на Норман Бейтс, с бар във фоайето. От двете страни на бара имаше надписи, които обявяваха:

ДЖУДЖЕТАТА ВИНИ И ДЖИ САМО В ЛИКИ ТИКИ

Стаята му беше в ръждиви цветове: оранжеви тапети, драперии, чаршафи, мокет. До леглото му някой се беше опитал да кърти мазилката с юмрук. Мотел, в който трябва да сложиш стола под дръжката на вратата, за да не се отваря. Направи го и си взе душ.

Душът с манго наистина беше изключителен.

Освежен, той извади лаптопа и написа няколко кратки бележки за разговорите си с Крамър и Тутъл, както и за онзи половин час, прекаран в Центъра за посетители. След като прочете написаното, си даде сметка колко напразно е било пътуването му.

Ако се вярваше на Крамър, той бе тръгнал за зелен хайвер. А защо да не се вярва на Крамър? Той бе най-вътре в ситуацията. Познавал беше Бергманови, знаел бе проблемите, които бяха имали със сина си, и практически бе разпитал хората от кораба. Според него в цялата история нямаше нищо. Клиентите му бяха също толкова чалнати, колкото хората от Храма, или дори може би повече.

От друга страна… Тутъл изглеждаше искрено изненадан, когато го попита за Хари Бергман и дали той е заподозрян за смъртта на жена си. Бе казал нещо саркастично. И все пак, ако се вярваше на Крамър, това бе сериозна следа.

Въпросът обаче бе — ако се вярваше на Крамър. Вярваше ли му?

Франк се замисли. Защо му трябваше да лъже? Отговорът дойде веднага: хубава кола.

Всичко това всъщност още не означаваше нищо. Беше там, откъдето бе тръгнал — заседнал в евтин мотел и без никакъв реален материал. Със същия успех би могъл да е и в „Черноморская“.

Наведе се над компютъра и написа: „Храм на Светлината — Център за посетители“. След това извади брошурата и изписа данните на Центъра: адрес, факс, телефон, уебстраница, имейл. Нещо друго да трябваше да бъде отбелязано?

Всъщност не, освен че те очевидно имаха много пари. Имаха „флагмански кораб“. И хеликоптер. И „база“.

Откъде идваха тези пари? Гелът за душ беше чудесен, но колко мангизи може да изкараш от него? Това не е все едно да го продаваш в „Уолмарт“.

Заинтригуван от това какво представлява уебстраницата им, той свърза лаптопа към телефона и влезе в Матрикс. „Аз съм Франк Дейли — кибер детектив“ — помисли си иронично.

След тридесет секунди уебстраницата се зареди и се появи изображение на Земята — снимка от космоса. Вместо безредните очертания на облаци обаче, формиращи се в обичайното синьо кълбо, художникът бе събрал облаците така, че да очертаят призрачен, стилизиран образ: изправен на задните си крака бял кон с диво оцъклени очи. Със сменящи се цветове пулсираше: Храм на Светлината. Отдолу бяха подредени иконки, всяка от които съдържаше изображение. Франк щракна върху първата: Соланж и куче на плажа.

Беше същата, която бе видял в Просветителната стая в Центъра за посетители.

Нямаше много повече. Текстът определяше лидера на Храма Люк Соланж като „упорит гуру на екологичното движение“ и „въплъщение на войнстващото движение за опазване на околната среда“. Мисията на Храма е да възстанови „хармонията между Майката Земя и Детето Човек“. Казваше се, че Соланж често изнася лекции в „центровете за добруване“ на Храма в Биг Сюр, Таус, Кабо Сан Лукас и други „средища на духовно съсредоточаване“. И че има възможност да се извикат на екрана сайтовете с тези лекции, както и информация за „центровете за добруване“.

Следващите страници предлагаха теми като „Нов армагедон“ и „Тълкование на Откровенията“, като последната показваше как Соланж е получил Седемте печата. Франк я прегледа набързо и откри, че това е стабилна научна работа с бележки под линия и изпълнена с препратки към нумерологията, Кабалата и други подобни. Мина на друга страница — „Драконови притчи“ — и видя как върху екрана се материализира профилът на голям кораб, плуващ в бурно море. Щракна върху кораба, но на екрана се изписа текст, че тази страница не може да бъде отворена.

„Книгата на дните“ показваше снимки на усмихващи се членове на Храма по време на работа, на почивка и със семействата им. Имаше и формуляри за заявки за производствената листа на Храма „Еко-Вита“ (продукти на ароматотерапията и хранителни добавки). Накрая имаше връзки с други уебстраници, включително и с „На първо място — Земята“, „РЕТА“, както и „Писмо от Люк“ — всички приканваха читателите да се присъединят към Храма в борбата му за спасяването на планетата.

Франк погледна часовника си и въздъхна. Беше десет и половина. Трябваше да се обади на Ани преди да си е легнала.

— Ей, здрасти — каза тя. По гласа й си личеше, че се радва да го чуе. — Къде си?

— В Джърси. Стаята ми е оранжева. Имам чувството, че съм в тиква.

Тя се засмя и се пошегува нещо за Пепеляшка. След това стана сериозна.

— Как върви?

Той й разказа за Крамър и Центъра за посетители и добави, че току-що е прегледал уебстраницата на Храма.

— Може би и на теб ще ти е интересно да погледнеш — ако си падаш по такива неща.

— Ще я видя. Или това, или ще си легна да спя.

Поговориха още няколко минути просто така и след това затвориха. На Франк остана избора дали да си ляга, или да гледа шоуто на джуджетата.

 

 

След полунощ, някъде към един, телефонът иззвъня и го събуди.

— Кой?

— Аз съм, Ани!

— Ало — измънка той и светна лампата.

— Събуди се!

— Буден съм — каза той и огледа стаята. — Вярно, спях… но сега съм буден. — Направи пауза. — Защо съм буден?

— Трябва да се върнеш.

— Ще се върна. Утре сутринта. Искам да кажа — следобеда.

— Не. Трябва да се върнеш. Сега! Веднага!

Имаше нещо в гласа й — страх, възбуда, смесица от двете.

— При теб всичко ли е наред? — попита той, като отхвърли завивките и стъпи на пода.

— Да, всичко е наред. Проверих обаче в уебстраницата…

— Каква уебстраница?

— На Храма.

— Е, добре.

— Те са. Храмът е.

— Разбира се, че е Храмът. Това е тяхната уебстраница. Какво искаш да кажеш?

— Ти си гений — каза му Ани. — Прав си. Храмът е отвлякъл труповете!

— На тяхната уебстраница ли го пише?

— Не! Искам да кажа, в известен смисъл — да. Конят е в уебстраницата им!

— Какъв кон?

— Белият кон с дивия поглед. Той е част от емблемата им.

— Искаш да кажеш… този изправеният пред Земята? С облаците и другите неща?

— Да!

Той помисли малко.

— Е, и какво? Кон като кон.

— Това е същият кон — каза Ани.

— Като кой?

— Като коня в Копървик. От едната страна на църквата бе изрисуван кон — огромен кон, — но онова беше графити. Това ни стресна. Сега като видях коня на тяхната уебстраница — той е същият, техният подпис. Те са отвлекли труповете и са се подписали на църквата: „Ние бяхме тук!“ — Замълча за миг и след това каза: — Франк.

— Какво?

— Защо една религиозна група… би искала нещо подобно? Някакъв вирус. Искам да кажа…

— Не знам.

— Но трябва да кажем на някого, нали?

— Да, разбира се.

— На кого?

Той помисли малко, но нямаше избор.

— На Глисън. Ще трябва да кажем на шибания Глисън.