Джон Кейс
Конниците на Апокалипсиса (16)

15.
Александрия, Вирджиния

Чакаха в тайната квартира шест дни. На Томи му липсваше Сузана. Беше свикнал да прави секс с нея и липсата й го правеше нервен. Въпреки йогата, упражненията за освобождаване на съзнанието и отпускане, набити им по време на обучението, той просто не можеше да си отпусне нервите. Най-лошото беше, че нямаше за какво да е нервен. Това бе само проба. Само пътуване с яхта.

Може би му действаше това, че бяха в режим на включване и изключване. Когато бяха включени, като сега, започваше да се напряга. Безсмислени притеснения, знаеше го, но не можеше да ги удържи да не пълзят из главата му. А ако двигателят не запалеше? А ако имаше неприятности на пристанището? А ако се появеше бреговата охрана? Той отговаряше за яхтата. Нямаше значение дали е проба, или не, той не искаше всичко да се провали по негова вина. Така че се натягаше, а после, когато се вземаше решение да се отмени акцията — което досега бе станало вече три пъти, — отново му ставаше скучно. Писнало му беше от Метеорологичния канал, който Белинда и Вон гледаха непрекъснато. Ако видеше още една пулсираща маса зелено да пълзи към средата на Атлантическия океан, щеше да се издрайфа.

Сухите тренировки минаха без проблеми. Въпреки тайните му притеснения, че дюзата може да залепне, нямаше проблеми с нея при уреда за разпръскване на аерозоли, който бе направил в работилницата си. Практически това беше мощна помпа, включена към обикновено устройство за пръскане с пестициди. Приличаше на водно оръдие. По време на опитите, които правеха в тренировъчната база в Плесид, ръчно произведената машинка на Томи показа по-добри данни от професионалното устройство, поръчано от Соланж — нещо, конструирано от някакъв инженер по аерозолите, без значение какво точно трябваше да означава това. Направо го съсипа. Все още чуваше как Сузана гордо казва: „Томи може да направи всичко“. Соланж го възнагради с широка усмивка и върховната похвала: „Добра работа“.

Сухите тренировки минаха без проблеми, но след тях стана така, че не можеха да излязат от пристанището, без вятърът да промени посоката си или на прозорците да се появят капчици дъжд. Това означаваше връщане към телевизията и Метеорологичния канал. Така му бе писнало, че му се плачеше.

— Няма ли да спреш? — попита Белинда раздразнено.

— Какво?

— Да тропаш с крак.

— Защо да не мога да си тропам с крак? Мога да тропам и с двата крака. — Той се изправи, затропа ритмично, после приключи с ироничен поклон. — Това ми е в кръвта.

Белинда се усмихна. Имаше майчинско отношение към него. Наричаше го Томи-О и не можеше да му се ядоса истински.

— Просто спри — каза Вон с равния си тембър от Ню Ингланд. Не че нещо наистина го притесняваше. Нищо не можеше да притесни Вон. По-скоро той се преструваше на притеснен, за да подкрепи Белинда. — Трябва да се съсредоточим.

— Извинявам се.

При тях всичко беше наред — не им беше скучно. Те работеха. Белинда беше заместник-шеф на екипа за специални задачи и имаше твърде много работа. Само връзките с щаба бяха достатъчно главоболие. Всяко съобщение, което изпращаше, трябваше да бъде шифровано три пъти — шифър върху шифър, върху шифър — като се използваха три различни алгоритъма, всеки от които стигаше до 128 бита.

Томи не знаеше какво означава алгоритъм, нито пък защо номерът на битовете е важен. Знаеше само, че 128 е много.

Във всеки случай Белинда беше побъркана на тема контрол. Това означаваше, че тя трябва да знае всичко, да следи през цялото време всичко. С изключение на времето, когато спеше или тренираше, тя или говореше по клетъчния си телефон, или чукаше по клавишите на лаптопа си.

Вон беше почти толкова ангажиран, колкото нея. Седеше по цял ден на леглото си и пишеше нещо на своя лаптоп. Какво правеше? Не беше лесно да се каже, тъй като той не говореше като нормално човешко същество. Томи обаче обичаше да го пита, та дори и само за да чуе гласа му.

— Ей, Вон, какво правиш?

— Разработвам проекции на нивата на разпръскване.

Половин час по-късно:

— Ей, Вон…

— Проучвам структурата на токсините.

— Защо?

— Заради ръждата по стеблата на растенията.

Пет минути по-късно:

— А това какво е?

— Отклоненията при избухването на нуклеиновите капчици.

Понякога Белинда и Вон дрънкаха продължително за неща, които нямаха никакъв смисъл. Белинда го наричаше „мозъчна атака“. Така ставаше, когато техничари си говореха помежду си. Това не я притесняваше, но той се чувстваше като изхвърлен. През цялото време тук, сякаш поставен в клетка, се чувстваше като риба на сухо. Липсваше му работилницата. Липсваше му Сузана. Липсваха му всички от базата. Липсваха му разходките. Същевременно Белинда и Вон едва ли забелязваха къде се намират. Те биха могли да работят и в килер.

Вон наистина беше странен. Толкова беше отнесен, че сякаш не бе истински човек. Сузана веднъж му бе казала, че е докосвала ръката на Вон, за да види дали е студен.

Белинда се изправи и се протегна. Взе дистанционното и натисна бутона за Метеорологичния канал. Говорителят все още съобщаваше разни данни за Средния запад, но Белинда вече бе взела някакво решение, основано на това, което бе получила от компютъра си.

— Данните изглеждат добри — каза тя. — Тръгваме на обед.

— Ти си шефът — отговори Томи.

Запълни времето си с лицеви опори, клякания и пълната серия упражнения по йога. Извърши ритуала на самоанализ и откри, че е пълен с негативни мисли! Досажда на Вон. Чувства се по-висш. Гордее се с аерозолната си играчка. Скимти, че му е скучно. Умира за секс. Извърши упражнението за медитация със синя вода, което почти винаги сработваше, но въпреки че бе наистина съсредоточен, не можеше да не чуе как Вон казва:

— Ей, човече, стегни се!

Трябваше да има нещо изключително, за да го изкарат от това състояние, помисли си Томи, но след това се съсредоточи. Синя вода! Фокусирай! Върху задачата! Усети как синята вода изпълва съзнанието му, как нивото й бавно се покачва, докато не остане никакво пространство, дори една-единствена мисъл. Всичко е синьо. Само океан без мисли.

Томи беше израснал сред яхти и затова беше част от екипа. Чувстваше се на мястото си във всякакво пристанище, беше наясно с въжетата и възлите, двигателите, пускането на котва и акостирането. Другите само следваха указанията му и след като той беше наясно, а другите двама се държаха като туристи, никой в пристанището Бел Хейвън не им обръщаше никакво внимание. Яхтата бе взета под наем за три седмици и бе докарана от Вирджиния Бийч. Томи сам бе направил, преди две седмици, подвижни поставки за водните оръдия. Двамата с Вон бяха закарали снаряжението на борда — скрито в хладилни чанти и брезентови чували. Белинда седеше на палубата и се мажеше с плажно масло. За нула време той подкара „Съндансър“ и й проправи път сред задръстванията близо до кея. Минута по-късно бяха вече в реката.

Небето беше облачно и във водата имаше само няколко яхти, което не бе изненадващо за вторник. Операцията бе запланувана за средата на деня, когато хората излизат от офисите си, за да обядват или да се разходят по улицата.

Някъде високо се чуваше ревът на самолети — летяха към националното летище. В средата на реката, когато от едната страна бе останало летището, а от другата — паркът Ийст Потомак, той спря двигателите и остави „Съндансър“ да дрейфува. След това закрепи подвижните подставки, докато Белинда и Вон се преструваха, че ловят риба. Когато всичко бе нагласено, той отново включи двигателите и потегли срещу течението, към Централния кей.

Виждаше се, че там е пълно с хора. Някои тичаха, други караха колела, трети играеха голф. Имаше туристи и майки с малки деца. Малка моторница ги задмина от дясната страна. От нея им махаха деца със спасителни жилетки. Той също им помаха.

Белинда бе направила много точни сметки, но в интерес на истината операцията не бе чак толкова сложна. Нещата, които можеха да се променят, бяха влажността и посоката на вятъра, както и близостта на яхтата до брега. Мощността на водните оръдия беше фиксирана, както и ъгълът на изстрелване, който бе оптимален за разпръскване на капчиците. Колкото повече се приближаха до брега, в толкова по-голяма дълбочина щяха да могат да проникнат, а колкото по-дълбоко проникнеха — толкова повече хора щяха да бъдат ударени. Най-голямото неизвестно бе вятърът, защото освен постоянен, той трябваше да идва от една от двете посоки — североизток или северозапад. Ако бе от друго място, трябваше да се откажат.

Яхтата се насочваше нагоре по Потомак, повече или по-малко в северна посока. Това означаваше, че ако вятърът духа от североизток, ще могат да се приближат до брега на Вирджиния и да спуснат товара си върху Пентагона. Ако обаче вятърът духаше от северозапад, както беше днес, трябваше да се приближат до централния бряг и да изстрелят товара си във въздуха между колоната на Вашингтон и паметника на Линкълн. Ако успееха да проникнат достатъчно навътре, щяха да стигнат до Белия дом и президентът щеше да започне да хрипти както всички други. Което щеше да е забавно. Само че ако питаха него, той предпочиташе вятърът да духа от другата страна, така че да могат да обгазят Пентагона. В крайна сметка това беше само опит и щеше да му е приятно да го начука на военните.

Все пак дори и при северозападен вятър имаха някои добри обекти. Щяха да започнат да пръскат при моста на Четиринадесета улица, което означаваше, че ще покрият цялото пространство от мемориала на Джеферсън до Кенеди Сентър. Там се падаше Мемориалът на ветераните от Виетнамската война и стадионите зад Тайдъл Бейзин.

Щеше да е страхотно попадение, ако не беше само опит. Когато стигнаха моста на Четиринадесета улица, който бе задръстен от трафика, Томи отиде на кърмата да подготви аерозолера. Докато Белинда управляваше яхтата, той показа на Вон какво точно трябва да направи, а след това слезе долу и включи устройството.

Проработи идеално. Парата бе толкова фина, че едва се виждаше. Издигна се в небето и изчезна като дъга.

— Излетяхме, човече!

Белинда се засмя, а Вон каза любимото си:

— Олеле, Боже!

— Дай лапа!

Вон вдигна ръка до лицето си, сякаш се заклеваше в Библията, и когато Томи я удари, ръката му се люшна назад, мека като ръкавица.

„Този човек — помисли си Томи — няма и представа за това какво значи глутница убийци.“